winless
След като напуска имението, Орхун попада в засада и е отвлечен от неизвестни мъже. Похитителите искат от него да се оттегли от важен търг, но Орхун отказва да се поддаде на изнудването. В имението тревогата расте. Афифе разбира, че синът ѝ е изключил телефона си и обзета от страх за него, изкарва гнева си на Хира. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.143 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 17 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 143 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Орхун е взел решение и напуска имението, въпреки настойчивите молби на Хира да остане. Тя се страхува, че заминаването му ще се отрази тежко на Аличо. Но Орхун я уверява, че няма да липсва на племенника си – обещава всеки ден да се връща поне за вечеря.
Това обещание обаче остава неизпълнено. Малко след като напуска къщата, Орхун попада в засада и е отвлечен.
В имението тревогата расте. Всички чакат да се прибере за вечеря, но той не се появява, а телефонът му е изключен.
Похитителите имат едно условие: Орхун да се оттегли от важен търг, но той отказва категорично.
Има ли връзка Нева с отвличането на Орхун?
Халисе и Гонча стоят една срещу друга в кухнята на имението.
– Не мога да ти опиша колко ми е мъчно. Никога не съм си представяла, че г-н Орхун ще напусне къщата – казва Халисе.
Гонча гледа към вазата с бели рози – венчелистчетата им изглеждат увиснали, сякаш те самите скърбят за дома, който се разпада.
– Не ми напомняй… – прошепва тя. – Само си помисли за г-ца Хира, кой знае как е сега.
Очите на Халисе се пълнят с влага, а гласът ѝ леко трепери.
– Хира е… в ужасно състояние. Не можа да остане вътре. Щом приспа Али, избяга навън. Сега се лута из градината като човек, който се опитва да намери себе си.
Действието се пренася в градината, където Хира върви бавно, а погледът ѝ е замъглен. Тя поглежда към портата на имението.
Хира си спомня. Орхун стои пред нея, точно там, мрачен и решителен.
– Искам да говорим.
Хира го гледа право в лицето, без да мигне.
– Казах ясно, че не искам нито усилията ти, нито думите ти.
Но той продължава, гласът му е необичайно спокоен, почти примирен.
– За последен път. След това, което каза вчера, мислих дълго. И си права… трябва да сложим край. Всичко, което правех, беше от страх да не те загубя. Но… няма да опитвам повече да ме простиш. Взех решение. Напускам това имение. Повече няма да остана тук.
Сцената се връща в настоящето. Хира спира на място, сякаш земята под краката ѝ изчезва.
Сълзите най-сетне пробиват защитата ѝ, една, после втора. Раменете ѝ потрепват, а градината се разгръща около нея като чужд и пуст свят.
Тя едва диша. Болката е прекалено голяма, за да бъде понесена в тази тишина.
Докато тъжната музика продължава паралелно със сълзите на Хира, камерата ни пренася високо над града, на хълм, където вятърът играе с яката на палтото на Орхун.
Той стои неподвижен, с поглед, който се губи зад хоризонта. Вярва в решението си… но това, че напуска Хира, го разкъсва отвътре. Очите му се замъгляват за миг, когато споменът го връхлита.
Орхун стои пред Хира, тонът му е спокоен, но болезнено откровен.
– Това е, което трябва да направя. Трябва да ти дам пространство… да можеш да дишаш спокойно. Опитах да поправя всичко, но не успях. Най-доброто, което мога да направя за теб, е да те оставя. Повече няма да остана в имението.
Музиката притихва, когато се връщаме към настоящето.
По изражението на Орхун се разбира едно, че решението е окончателно. Той поема дълбоко дъх, сякаш затваря цяла глава от живота си, и се насочва към автомобила си.
Отваря вратата и сяда, но още преди да хване волана, силна ръка се протяга отзад, притиска устата му, астра игла се забива в шията му.
Орхун се опитва да се съпротивлява, но светът започва да се размиваа, тялото му се отпуска безсилно. Нечие лице, скрито в сянка, нахлузва чувал върху главата му.
Действието се пренася в тъмен склад, а Орхун е вързан за стол насред помещението. Главата му е отпусната напред, тялото все още безсилно от упойката. Лъч светлина от малък прозорец прорязва полумрака и очертава тялото му като на пленник, забравен от света.
Зад него един мъж обикаля неспокойно. Вратата се отваря и втори мъж се появява отвън, хвърляйки подозрителен поглед към Орхун.
– Все още ли не е дошъл в себе си? – пита той, напрегнато свивайки устни.
– Не. А ми се иска да се събуди най-после… да си поиграем малко – отвръща другия.
– Синко, кротко – измърморва Туфан и отключва екрана на телефона си, за да провери часа.
Но точно тогава Орхун помръдва леко.
Айяз веднага го вижда и очите му блесват от вълнение.
– Движе се! Видя ли?
Той се приближава бързо, без всякакъв страх или разсъдък, и хваща Орхун за раменете, разтърсвайки го грубо.
– Хей! Чуваш ли ме? Буден ли си?
Туфан пристъпва напред, с израз на човек, който вижда как назрява неприятност.
– Тихо, Айяз! Не прави глупости! Дръпни се.
Но Айяз дори не го чува.
– Хей! Говоря ти! Събуди се! – продължава той, все по-настойчиво.
Туфан избухва, хваща го за рамото и го издърпва назад.
– Казах ти да стоиш далеч! Не си търси излишни проблеми!
Но Айяз реагира мигновено – сграбчва китката на Туфан и я извива без грам милост.
– Колко пъти ще ти повтарям да не ме пипаш? – прошепва той със студено, змийско съскане.
Туфан се опитва да се освободи, задъхан.
– Пусни! Остави ме!
Успява да се отскубне с рязко движение и му хвърля поглед, пълен с ярост и отвращение.
– Луд човек си. Прави каквото искаш.
В този момент от стола се чува тежко поемане на въздух.
Орхун изправя глава. Погледът му се избистря, става остър, като нож. Гневът му се събужда напълно преди тялото му.
Очите му пробягват между двамата похитители, вглеждат се в тях като в плячка.
– Кои сте вие? И какво искате от мен? – гласът му е рязък, леден, без следа от страх.
Действието се връща в кухнята на Имението, където Хира стои пред плота, държи нож, но мислите ѝ са далече. Погледът ѝ е застинал някъде в празното, а ръцете ѝ се движат по навик, механично, без внимание.
В този миг ножът се подхлъзва и срязва пръста ѝ и остра болка я връхлита.
– Ох! – изтръгва се от устните ѝ.
Халисе, която готви край печката, веднага се обръща. Паниката ѝ избухва мигновено, като на майка, която вижда детето си наранено.
– Ох, миличка… я стой! Дълбоко ли е?
Хира поклаща глава, сякаш не иска да бъде товар на никого.
– Не, нищо е, Халисе. Само лека порезна рана.
Но Халисе я гледа тъжно.
– Недей така да се обвиняваш… – прошепва тя. – Г-н Орхун сам реши да си тръгне. Така е преценил. Нали знаеш, за Али пак ще идва… не се измъчвай толкова.
– Не мога да го понеса, Халисе. Да стигнем дотук… заради мен Орхун наказа себе си. Той се отдалечи от къщата, а трябваше да съм аз. Не той… никога той.
Съвестта ѝ тежи като камък.
Хира посяга отново към ножа, за да продължи работата си, но Халисе бързо го издърпва от ръцете ѝ.
– Хей, стига! Не хващай нож в такова състояние. Я излез навън, поеми въздух. Аз ще довърша плодовете.
Хира я поглежда, сякаш пита „сигурна ли си?“, но Халисе само махва с ръка:
– Хайде, върви!
Хира напуска кухнята – объркана, потънала в мисли, сякаш върви през мъгла.
Връщаме се в склада.
– Какво искате от мен? – изръмжава Орхун. – Кой ви е пратил? Кои сте вие, боклуци?
Думите му пронизват Айяз като нож. Лицето му се изкривява в грозна, почти нечовешка гримаса.
– Кого наричаш боклук, а? – просъсква той.
В очите му проблясва онзи опасен, празен поглед на човек, който не познава граници. Орхун го изглежда с отвращение и отвръща рязко:
– Теб!
Айяз се хвърля напред като освирепял, но Туфан го спира с протегната ръка.
– Хей! Спри, Айяз!
– Боклук е баща ти! – изкрещява Айяз, окончателно изпуснал контрол.
– Айяз! – Туфан го дърпа назад. – Овладей се! Какво правиш? Шефът беше ясен. Ако му причиним нещо…
Айяз диша тежко, като животно, което се опитват да укротят, но постепенно се поуспокоява. Двамата отново застават пред Орхун. Айяз се навежда, стиска рамото му със сила, която цели да боли.
– Ако ти е мил животът… ще мълчиш.
Орхун го пронизва поглед:
– А ако не млъкна? Какво тогава?
Айяз избухва отново.
– Какво ли?! – кресва той и се хвърля към Орхун.
Този път Туфан го сграбчва по-грубо.
– Айяз! Стегни се! Искаш да си навлечем неприятности с шефа ли? Вън! Веднага! Ще му докладвам!
Туфан буквално го избутва към вратата. Айяз, задъхан и разярен, напуска помещението, а след миг Туфан затръшва вратата след себе си.
В склада остава само тишината… и яростният глас на Орхун, който се блъска в стените:
– Къде бягате? Върнете се! Нищожества!
Той започва да се мята, опитвайки се да се освободи.
Орхун пламти от гняв. Погледът му гори – див, непримирим.
И едно е сигурно: той няма да се предаде.
В просторния хол, изпълнен с аромат на кафе, Афифе, Перихан и Нева седят около ниската маса.
Афифе държи гръб изправен като стрела, лице без израз, външно спокойствие, което прикрива бурята в душата ѝ. Периxан пие от кафето си нервно, а погледът ѝ внимателно следи Афифе. Нева, напротив, се е отпуснала удобно, като човек, който не се впечатлява от ничии тревоги.
– Виждаш ли, Афифе… как се обърна всичко? – започва Перихан с престорена деликатност. – Орхун в крайна сметка напусна дома.
Афифе рязко повдига глава. Гласът ѝ е леден.
– Какво значи „напусна дома“? Разбира се, че не! Какви ги говориш?
Перихан се смущава, заплита думите си.
– Не… аз… нямах предвид нещо лошо. Просто е тъжно. И ти си тъжна, не си казала и дума… да си излееш мъката.
Тя замлъква, защото погледът на Афифе я прерязва като нож.
– От кога аз „изливам мъката си“? – отвръща Афифе, а думите ѝ звучат като шамар. – Аз да се оплаквам? Това е за безпомощните. Май не си ме опознала достатъчно, Перихан.
Нева ги наблюдава отстрани, с мъничко удоволствие в погледа, като зрител на шоу, който знае края.
В този момент Шевкет се приближава бързо, леко приведен от тревога.
– Госпожо… обади се госпожица Пънар, секретарката на господин Орхун. Не могат да се свържат с него. Телефонът му е изключен.
Афифе застива.
– Изключен? – повтаря тя с едва доловимо притеснение.
– Точно така, госпожо.
– Господи… това не е нормално. Свикнали сме да не вдига телефона, но… никога не го е изключвал. Много е странно… – констатира Перихан.
Афифе ѝ хвърля такъв поглед, че Перихан моментално млъква.
Нева обаче повдига безразлично рамене.
– Какво толкова? Понякога човек просто иска да се откъсне за малко. Все за всичко се паникьосвате.
Тази прекалена увереност е подозрителна, но Афифе е твърде разстроена, за да се замисли. Тя се изправя рязко, като човек, който вече не може да стои на едно място.
– Къде си, сине? – прошепва.
Тръгва към верандата, а Шевкет върви след нея.
Щом вратата се затваря, Перихан се навежда към Нева.
– Много странно поведение от страна на Орхун.
Нева се изправя спокойно.
– Не мисля. Казах ти, може просто да си проветрява главата. Ще съм в стаята си.
Нева излиза.
Перихан я изпраща с поглед, като човек, който знае, че нещо не е наред:
– Тези от семейство Демирханлъ… всички са луди, всеки по свой начин.
Орхун усеща, че въжето поддава. Усилията му стават все по-яростни. С последно движение той издърпва китките си настрани и въжето се скъсва.
Гореща вълна на адреналин го обзема. Той изправя ръце, преглежда набързо стаята и започва да търси нещо, с което да отвори вратата.
Намира железен лост и се хвърля към вратата. Проверява дръжката, заключено.
Орхун не губи време. Просвистява удар с крак. После втори. Трети.
Вратата трепери, но не се поддава. Дървото е масивно, металните панти, здраво закрепени.
Той не се отказва. Отново рита, все по-силно, все по-яростно.
Орхун продължава. Никой няма да го спре.
По късно двамата мъже се връщат в склада, но вътре няма никой.
– Къде е тоя? – крещи Айяз, който влиза първи.
Туфан едва успява да каже „Хей!“, когато изневиделица зад тях изскача Орхун. В ръката си държи метална тръба и с пълна сила я забива в гърба на Туфан.
Туфан изпищява:
– Ааах!
Пада на пода, опитвайки се да си поеме въздух. Айяз се обръща светкавично и се хвърля към Орхун, но той успява да го отблъсне и двамата се сблъскват в жестока схватка.
Туфан, задъхан, успява да се изправи. Щом Орхун го вижда на крака, моментално сменя противника и се хвърля към него, нанасяйки серия от юмруци.
Айяз вдига падналата метална тръба. Очите му почерняват.
– Ще те убия! – изкрещява той и замахва.
Желязото удря Орхун в тила. Звукът е ужасяващо тъп. Миг по-късно Орхун рухва.
Айяз, задъхан, с разширени зеници, вдига тръбата отново.
– Ще съжаляваш, че си се родил!
Туфан се хвърля напред, прегръща го през кръста и го дърпа назад.
– Стига! Стига, казах! Чакай! Недей! Успокой се! Хайде, помогни ми. Да го преместим. Хайде!
Айяз се успокоява само колкото да го слуша. Двамата повдигат безжизненото тяло на Орхун.
– Вържи го здраво! – нарежда Туфан, а ръцете му треперят. – Не бива пак да избяга!
Айяз отвръща нервно:
– Ако може да избяга, нека! Този път няма да съм мил с него. Вързал съм го така, че и дракон да е, пак няма да се измъкне.
Но Орхун, макар замаян, стои гордо, когато се съвзема.
– Кой е шефът ви? Какво ви е наредил? Какво иска от мен?
Туфан отстъпва назад.
– Нищо лично. Само бизнес… заради търга.
– Търга, значи? – гласът на Орхун е лед.
– Точно така. Ще се откажеш. Иначе… – Туфан стиска юмрук, борейки се да не го удари.
Орхун не трепва.
– Иначе какво? Кажи на шефа ти, че няма да ме сплаши с груба сила. През живота си не съм се огънал пред никого — и няма да го направя и сега. Предай му, че няма да се откажа от търга!
Айяз кипва.
– Много си смел!
Той посяга към пистолета си. Преди да успее да го извади, Туфан се хвърля върху него.
– Айяз! Спри! Успокой се, човече! Прибери го! Хайде, прибери го в джоба!
В градината Хира върви бавно, видимо напрегната. Обръща глава, и застива.
Афифе стои в сянката на един от ъглите на двора, откъдето я наблюдава. Хира я подминава без дума и влиза към къщата, но Афифе я настигa.
– Ти накара Орхун да напусне! Заради теб синът ми прави неща, които никога не би направил! Изключен телефон? За да не можем за го открием? Това не е Орхун! Всичко е заради теб!
– Казах му да не тръгва, г-жо Афифе. Не ме послуша. Мисля единствено за Али. В този дом се движа като призрак, а дори това ви е много. Сега, ако позволите…
Тя се опитва да продължи, но Афифе хваща ръката ѝ грубо.
– Откакто влезе в живота ни, всеки ден е прокоба! – изстрелва тя. – Само на Али носиш добро. На никого друг!
Афифе пуска ръката ѝ и се насочва към къщата, оставяйки след себе си тежест и обвинения.
Хира остава в градината, потресена. Очите ѝ се пълнят, но тя стои права.
Само вятърът е свидетел на болката ѝ.
Действието се връща в склада. Мъжът вдига пистолета и го насочва право към Орхун. В склада въздухът натежава, сякаш времето спира. Орхун стои неподвижно – очите му не мигат, а погледът му е прикован в една точка, сякаш отказва да отстъпи пред страха. До него Туфан стиска ръката на Айаз и трескаво се опитва да го удържи.
В същия миг, в градината на имението, Хира спира рязко. Остра болка пронизва главата ѝ – толкова внезапна, че коленете ѝ омекват. Хваща се за челото.
– Ах… каква е тази болка… все едно ме пронизва нещо…
Муса, който току-що е излязъл навън, я вижда в този момент. Ужасът се изписва на лицето му и той веднага се втурва към нея.
– Какво става, сестричке? Добре ли си? Кажи ми нещо!
Хира не успява да отвърне. Болката сякаш сковава гласа ѝ. Муса я подхваща внимателно и я насочва към пейката.
– Седни… главата те боли, нали?
Тя само кимва.
– Какво да направя… гладна ли си? Нищо не си хапнала цял ден… може да е от това – тревожи се Муса.
– Не… стана изведнъж… – прошепва Хира. – Толкова странно усещане беше…
– Чакай тук, веднага ще донеса одеколон – казва Муса и хуква към къщата.
В склада Айаз все още държи пръста си върху спусъка. По лицето му пробягват нервни тикове, челюстта му е стисната до болка. Орхун не помръдва. Туфан се опитва да говори бавно, внимателно – всяка дума е опит да разреди взривоопасния въздух.
– Айаз… чуй ме… успокой се. Помисли си само какво ще стане, ако шефът разбере. Пусни оръжието… леко… така… надолу…
Яростта още тлее в Айаз, но ръката му се отпуска. Оръжието бавно се снижава. Погледът му обаче продължава да се впива в Орхун.
– Представи си само какво може да ти причини шефът, ако направиш някоя глупост – казва тихо Туфан. – Спокойно, братле… спокойно.
След като успява да укроти Айаз, Туфан се обръща към Орхун.
– Така… ти помисли добре. Оттегляш се от търга и всеки поема по своя път. Няма да има проблеми за никого. Ще се чуем по-късно, господин Демирханлъ. – Хваща Айаз за ръката. – Хайде, вървим!
Двамата излизат. Вратата на склада се затваря шумно зад тях.
Орхун остава сам – вързан, но непреклонен. Погледът му веднага започва да обхожда помещението. Във всяко мускулче личи решителност. Започва да дърпа въжетата с ярост, която ясно казва едно – няма да се предаде.
Вечерта в кухнята, осветена от меката светлина над плота, Муса си налива чай, когато Хира влиза с празна табла в ръце. Току-що е оставила Али да спи, но на лицето ѝ е изписано напрежение.
Муса повдига поглед и се усмихва кораво, опитвайки се да звучи непринудено.
– Как е Алиджо, сестричке? Добре ли е?
Хира оставя таблата на плота и въздъхва тихо.
– Докато заспи, все за чичо си питаше. Когато Орхун не се появи за вечеря… естествено, детето се разтревожи. Нали обеща, Орхун трябваше да е тук тази вечер.
Тя се спира за миг, сякаш търси дума, която не иска да изрича.
– Когато каже, че ще направи нещо, го прави независимо какво му струва. Това мълчание… телефонът му е изключен цял ден. Не ми харесва.
Хира се опитва да прикрие тревогата си, но погледът ѝ я издава. Муса го забелязва и се опитва да я окуражи.
– Според мен няма проблем. Може би всичко, което му се струпа напоследък… знаеш, не прие добре, че не прости на зет ми. Може да е отишъл някъде, където няма хора. Някъде високо, в планината.
Хира поклаща глава.
– Да, обича природата, разходките, тишината… но да изчезне така? Да си изключи телефона? Това не е неговият начин. Не би скъсал връзка с всички така.
– Може би за първи път е искал да остане сам – опитва се да обясни ситуацията Муса.
– Не казвам, че е невъзможно… но е малко вероятно. Както и да е… щом Али заспа, трябва да си ходя. Да не се бавя повече.
Хира се обръща, но Муса я спира с притеснен жест.
– Почакай. Ще те закарам. Не върви сама.
– Не… ти остани тук. По-добре да си наблизо, ако се случи нещо.
Муса разбира какво има предвид и само кимва.
– Добре. Разбрах.
– Лека вечер – прошепва Хира, готова да тръгне.
Тъкмо пристъпва към вратата, когато гласът на Муса я следва.
– Сестричке… не се тревожи. Щом чуя нещо от зет ми, веднага ще ти се обадя.
Хира го поглежда благодарно.
– Благодаря. До скоро.
Хира си сръгва, а Муса остава в рамката на вратата, загледан след нея.
Нева крачи неспокойно в стаята си. В ръката си стиска телефона, а гласът ѝ трепти от раздразнение и тревога.
– Плащам ви, за да следите всяко негово движение, за това ви наех, а сега нито един човек не може да го открие. Изпарил се е.
От слушалката се чува притеснен мъжки глас, който се опитва да звучи уверен, но без успех.
– Разбирам ви, г-це Нева, но всичко стана внезапно. И човекът от фирмата, когото бяхме поставили, не е видял нищо…
Нева присвива очи и гневът ѝ става още по-остър.
– Фирма, охрана… не ме интересува. Искам да знам всяка негова стъпка. Никакви оправдания. Не може просто да е изчезнал. Намерете го, където и да е.
Тя затваря телефона с рязък жест. Остава неподвижна за миг, после тихо прошепва:
– Къде си, господин Демирханлъ… скри ли се от мен?
Погледът ѝ се замъглява в тревога. Ясно е, че Нева няма нищо общо с изчезването на Орхун. Но това, че не знае къде е, я разяжда отвътре.