Наследство – Епизод 657 (Ето какво ще видим)

Султан се сбогува с близките си преди пътуването при Али и Дуйгу. Тя прегръща Дога, докато в очите ѝ проблясва онова нежно, почти майчино сияние.

– Моето момиче… – прошепва Султан нежно.

Дога се сгушва в нея, неспособна да прикрие тъгата.

– Лельо Султан… толкова много ще ми липсваш. Иска ми се да не си тръгваш.

Султан я погалва по косата и се усмихва.

– Ще се върна, дъще. А там, където отивам… ще порасне едно момиченце, съвсем като теб. Дано само бебето да е добре. А после… пак ще се съберем.

Неше пристъпва напред с топла усмивка.

– Довиждане, лельо Султан. Само не ни забравяй, щом гушнеш бебето, става ли?
– Как бих могла да ви забравя? – смее се тя.

Айше също я изпраща:

– Лек път ти желая, лельо Султан.
– Докато ме няма, домът ми е ваш дом – казва Султан и поглежда към Ферит. – Ако имате нужда от нещо, вратата ми е отворена. Нали така, сине?
– Разбира се, майко – отвръща той. – Не се тревожи.

Султан се приближава към Айше и ѝ хвърля онзи особен, изпитателен поглед.

– Помни какво ти казах на онази вечеря. Казвам го, за да не ти е тежко после. Нашето момче е буйно, но душата му е светла. У дома казваме така – силният кон е чист, а доброто момче е „лудо“. Запомни думите ми. Не ги казвам случайно.

Ферит се намесва, видимо раздразнен:

– Какво ѝ каза, майко? Само да не си ѝ говорила да не я наранявам?

– Не – усмихва се тя заговорнически. – Това си остава между нас.

После се обръща към Ферит, но този път с неподправена майчина нежност.

– Наскоро те срещнах, но те почувствах като мой син. Виждам… че обичаш Айше. Не гледай така, синко. Личи ти във всяко движение. Айше е прекрасно момиче. Не се отказвай от нея. Казвам го, за да не съжаляваш после. Никакво отказване. Разбра ли ме?

Ферит изпъва рамене.

– Да се откажа? Такава дума няма в речника ми, майко.

– Браво – хвали го Султан.

Кара се включва с усмивка.

– Лек път, лельо Султан. Поздрави комисар Али и комисар Дуйгу от мен.
– Ще предам, разбира се.

Ибо поклаща глава трагично.

– А аз какво ще правя без теб и твоите сладки? Поне ми изпращай от време на време нещо, става ли?
– Ще ти пращам, да не ми огладнееш – смее се тя. – Все си гладен, ей…

Волкан я поглежда с уважение.

– Лельо… пази се.
– Добре, чедо – кимва тя.
– Багажът е в колата – казва Волкан. – Можем да тръгваме.

Султан се обръща за последен път към всички.

– Пазете се, деца. Докато ме няма, вие ще пазите този дом. Не искам неприятности. Довиждане.
– Довиждане, майко – казва Ферит.
– Довиждане – добавя Ибо.

Колата потегля, а Ферит поглежда към Айше с онзи въпрос, който от часове го човърка.

– Какво ти каза майка Султан?
– Нищо. Нищо не ми каза.
– А на мен, знаеш ли, какво каза? – пита той невинно.
– На теб? Вероятно същото. Или нищо. Наистина няма значение. Не ме бави, имам среща с посредника от мрежата.

Ферит я наблюдава, докато се отдалечава.

– Нищо, казваш… – прошепва си той.

Юсуф и Нана си говорят седнали на леглото му. Момчето гледа към Нана така, сякаш се опитва да запомни всяка черта от лицето ѝ.

– Много ще ми липсваш – прошепва той. – Няма ли и аз да ти липсвам?

Нана се усмихва тъжно и го погалва по бузата.

– Разбира се, че ще ми липсвате. Ще ми липсва всичко, което правиш… дори как си лягаш в леглото с чорапи.

Юсуф присвива очи.

– А чичо?
– И той ще ми липсва – отвръща тя уж нехайно. – Малко. Това как се мръщи… как казва „бавачко“ и се прави на строг. Отвън е камък, но вътре… вътре е добър човек. Мисли за всички, без да го показва.

Юсуф се усмихва.

– Нана, ти ще липсваш на чичо толкова, колкото и на мен.

Тя го прегръща, а след миг допълва тихо:

– Ти си моето съкровище. Теб ще ми е най-трудно да оставя.

В същото време Дженгер посреща Яман на входа.

– Добре дошли.
– Благодаря – кимва Яман.
– Ферит дойде. Чака ви на терасата.

На терасата Ферит го посреща с леко нетърпение в жестовете.

– Добре дошъл – казва Яман.
– Тъкмо щях да ти звънна – отвръща Ферит. – Благодаря ти, братко.

Погледите им се срещат за миг, търсещи отговори.

– Има ли проблем? – пита Яман.
– Не. Няма проблем. Имах работа в района и реших да мина. Донесох нещо. – Ферит му подава два документа. – Намериха стария паспорт и личната карта на Нана.

Яман се вцепенява.

– Слушам.
– За съжаление чантата ѝ не е открита. Ще потърсим пак.
– Добре – отвръща Яман.
– Ако искаш… можем да кажем, че така и не ги намерихме – предлага Ферит. – Никой няма да разбере.

Яман повдига вежди и се преструва на учуден.

– Как изобщо ти хрумва подобно нещо?

Ферит свива рамене.

– Не знам… просто изглеждаш напрегнат. Все едно не си готов да я пуснеш.

Погледът на Яман се изплъзва встрани.

– Тя е с нас отдавна. Юсуф се привърза… Няма да му е лесно. Не иска да се разделя с нея.

Ферит го наблюдава с онази тиха прозорливост, която го отличава, и се усмихва леко:

– А сигурен ли си, че само на Юсуф ще му бъде трудно?

Яман не отговаря. Мълчанието му казва повече от всяка дума. Накрая, сухо отвръща:

– Всяка бавачка има свои методи. Юсуф ще трябва да свикне с нов ред.

Ферит протяга ръка с документите, но ги задържа още секунда.

– Понякога най-добрият ред е този, който вече работи. А момчето… не бива да губи човек, който му е дал уют и сигурност.

Накрая ги пуска в ръцете на Яман и тихо добавя:

– Ако ти трябва нещо… знаеш къде да ме намериш.

Ферит си тръгва, а Яман оставя документите на в чекмеджето на бюрото си.

Час по-късно Нана го уведомява, че ще отиде с Дженгер в общината, за да финализира процедурите по новите си документи.

– Искам това вече да е зад гърба ми – усмихва се едва-едва. – Колкото по-скоро го приключа, толкова по-лесно ще ми бъде да се сбогувам.

Яман кимва. Скрива истината зад безупречна фасада – че старите ѝ документи отдавна са у него… и само една негова дума би променила всичко, но не я изрича.

Вместо това праща Дженгер по спешна, измислена работа – уж важна, а всъщност създадена единствено, за да задържи Нана, да отложи заминаването ѝ. Да удължи времето, в което тя ще бъде още близо да него.

Но дори сега… той не успява да каже: „Остани“.

По-късно Яман стои до бюрото си, взема телефона си, а гласът му звучи кратко и повелително:

– Адалет… кажи на бавачката да дойде в стаята ми.

След минути Нана се появява на вратата, леко напрегната.

– Викал си ме.

Яман не губи време.

– Искам да ми подготвиш доклад за Юсуф. В какво състояние беше, когато дойде? Какъв напредък постигнахте? Как е сега? Искам всичко черно на бяло. Ще го дам на новата бавачка. Трябва да знае.

Нана преглъща.

– Добре. Ще го напиша довечера и ще го донеса.

– Не – прекъсва я Яман. – Ще го напишеш веднага.

– Но паспортът ми и личната карта… – опитва се да възрази тя.

– Искам докладът да е в ръцете ми възможно най-скоро – казва той. – Ако излезеш сега, ще се забавиш. Първо подготви доклада, а другото може да почака. Първо това, което аз искам.

Нана си поема дъх. Вътрешният ѝ глас кипи: „Какво щеше да стане, ако го бях написала вечерта? Той си е Ябан…“

Но на глас казва само:

– Разбрах.

Малко по-късно Нана се връща в кабинета на Яман.

– Не беше ли твърде бързо? – пита, взимайки листовете. – Да не си го написала между другото?

Нана го поглежда обидено.

– Разбира се, че не. Когато става дума за Юсуф, нищо не правя между другото. Мога ли да си ходя сега?
– Не, не можеш – отвръща спокойно той.
– Защо?
– Защото имам нужда от теб. Тези документи трябва да се преведат на грузински.

Нана го гледа учудено.

– Работите и с Грузия? Това не са документи, а цял роман.
– Искам да имам и грузинска версия. Може да потрябва. Започни да ги превеждаш.

Нана въздъхва.

– Искам да подам документи и за паспорта, а ти все ми даваш нови задачи. Да не би… да не искаш да си тръгна? – усмихва се тя. – Шегувам се. Знам, че като си тръгна, ще си кажеш: „Нана най-после замина, няма да ни създава проблеми“. Дайте ми документите, ще ги преведа веднага.
– Не „веднага“. Не и набързо – поправя я Яман. – Без претупване.
– Без пре… какво? – повдига вежди тя.
– Искам да ги направиш внимателно – пояснява Яман. – И не излизай. Има технически термини. Ще трябва да ме питаш. Нямам време да ходя в стаята ти.

Той минава покрай бюрото и спира за миг до нея.

– Има ли нещо? – пита Нана, усещайки го зад гърба си.
– Няма нищо – казва Яман. – Проверявам само да не пропуснеш някоя страница. Изглежда, че умът ти е другаде.
– Умът ми е тук – отвръща тя твърдо. – Всяка работа взимам насериозно. Още ли не го знаеш?
– Знам. Знам. Точно заради това проверявам – отвръща той.

Нана го поглежда изпитателно и мърмори:

– Ако крадецът не намери нищо, е готов и собствената си шапка да открадне. Така е в нашите поговорки. Какъвто е човек, такъв си остава. Не се променя.
– Просто продължавай внимателно – отвръща Яман.
– Не се променя – повтаря тя под нос. – Ако е Ябан, Ябан си остава.

Телефонът на Яман звъни и той излиза, за да проведе разговора, за да не пречи на Нана.

Нана се съсредоточава в превода на документите. Протяга ръка към химикалката, опитва да запише нещо, но тя не пише.

– Тази химикалка вече не пише. Все на мен такива ми се падат… – мърмори Нана и става да потърси в чекмеджето за друга.

Докато търси попада на нейните паспорт и личната ѝ карта.

Сърцето ѝ прескача.

– Това са… моят паспорт и личната ми карта… – прошепва Нана и очите ѝ се разширяват. – Да не би той…

В този момент Яман се връща в кабинета си.

– Намерих ги в чекмеджето, докато търсех химикал – казва тя.

Яман отговаря рязко.

– Ферит ги донесе.

– Но защо не ми казахте? – пита тя, а в гласа ѝ прозира не само учудване, а и болка. – Разбирам… повредени са. Не стават. Иначе щяхте да ми кажете. А аз… помислих…

Не довършва. Думите сами потъват в тишината.

Тя се връща към задачата си..

– Преводът почти готов – съобщава Нана. – Остават само няколко изречения.

В този момент Дженгер влиза задъхан.

– Г-н Яман… документът, който поискахте. Готов е!

Поглежда Нана. – Госпожице Нана, приключих с всичко. Можем да отидем да подадем молба документите ви.

Яман се намесва на мига:

– Аз ще я заведа. Искам сам да се уверя, че няма да изникне нещо в последния момент.

– Както желаете – отстъпва Дженгер.

– Само да довърша превода и тръгваме. Но… химикалът не пише – отвръща Нана.

Яман седи за бюрото си – неподвижен, напрегнат, раздвоен.

Между двамата тежи тишина – наситена с думи, които никой не смее да произнесе. И двамата знаят коя е най-важната от тях.

„Остани.“

Но никой не я изрича.

Междувременно Ферит започва да наблюдава все по-внимателно Ертан – новия партньор на Айше в тайната операция. Отначало са дребни неща: прекалено наблюдателно око, странни въпроси, жестове, които не пасват. Но с всеки ден подозрението в него нараства, докато накрая не издържа.

– Пази се от него – казва уверено на Айше. – Има нещо, което не ми харесва.

Тя въздъхва раздразнено.

– Пак ли ревнуваш, Ферит? Може би ти е трудно да приемеш, че се разбираме добре?

– Това не е ревност – отвръща той. – Това е инстинкт… и опит.

Айше не обръща внимание на думите му и си тръгва, без да осъзнава, че този път инстинктът на Ферит е безпогрешен.

Същата вечер, когато стаята в полицейското управление вече е пусто, Ертан остава сам. Оглежда се внимателно, проверява дали някой го наблюдава, и тогава избира номер. От другата страна се чува дрезгавият глас на възрастен мъж.

– Няма да мога да дойда утре, тате – казва той. – Имаме операция. Но не такава, каквато всички очакват. Това ще е нещо съвсем различно. Ще отмъстя за това, което ти причиниха. И дъщеря му… тя ще плати за болката ти. Времето дойде. Никой няма да ме спре.