Плен – Сезон 2 Епизод 144 (Ето какво ще видим)

В хотелската си стая Хира седи на креслото до леглото си – лампата до нея хвърля кръг светлина върху разтворената книга, но думите се размиват пред очите ѝ. Опитва се да чете, да се откъсне от мислите, но напрежението в гърдите ѝ не я пуска. Поглежда телефона си, оставя го, после пак го взима. Накрая не издържа, затваря книгата, поема дълбоко въздух и набира номера на Муса.

Телефонът звъни. Муса вдига почти веднага.

– Сестричке! – гласът му разсича тишината.
– Муса… пристигнах в хотела. Исках да ти кажа – отвръща тя, сякаш се опитва да подреди мислите си.
– Добре си направила.

Настъпва пауза. Хира усеща как думите заседават в гърлото ѝ, но въпросът се изплъзва.

– Какво правиш?

Муса веднага улавя притеснението, което тя се опитва да скрие.

– Ако питаш за зет ми… – започва внимателно.

Хира затаява дъх.

– Още няма новини. Телефонът му остава изключен. Г-жа Афифе е изпратила Явуз да го търси, но засега… нищо.

Хира се напряга.

– Значи… пак не могат да се свържат с него.
– Щом науча нещо, първо на теб ще се обадя. Не се тревожи!
– Добре… ще се чуем.

Хира затваря телефона, но тревогата не я напуска. Вдига книгата отново, но си спомня последните думи на Орхун. Пред очите ѝ изплува моментът, когато той напусна имението.

Орхун стои в градината пред къщата – видимо е напрегнат, но погледът му е спокоен по един болезнен начин.

– След това, което ми каза вчера… мислих много. Имаш право. Трябва да сложа граница. Исках единствено да си щастлива … Но разбирам, че усилията ми да поправя стореното започнаха да звучат като мои желания, не твои. Знам го. С поведението си те притиснах. И всеки път, когато прекрачиш прага на имението, не мога да се овладея… не мога да стоя далеч от теб. Самото ми присъствие ти отнема въздух.

Той преглъща тежко, сякаш думите го нараняват отвътре.

– Истинското извинение… не трябва да заглушава болката, която съм причинил. Страхът да не те изгубя ме направи настойчив. Ако прошката ми е изглеждала по-голяма от разочарованието ти… съжалявам. Трудно ми е да го кажа, но… макар част от мен да отказва да приеме, че не можем да бъдем както преди, започвам да го разбирам. Оттук нататък няма да правя нищо, за да ме простиш. За да можеш да бъдеш спокойна тук… реших да се махна. Няма да остана в имението.

Споменът избледнява, а Хира посяга към телефона сякаш някой я дърпа към него. Отваря номера на Орхун. Този път не се колебае дълго – натиска „набери“.

– В момента няма връзка с този номер. Моля, опитайте по-късно…

Хира затваря. Изправя се и започва да ходи напред-назад из стаята – боса, нервна, като си говори сама:

– Къде си?

Опитва взема телефона си и отново набера номера на Орхун, отново чакане. Пак без отговор.

– Абонатът, който търсите… – гласът на автоматичното съобщение звучи като присъда.

Хира стиска телефона до ухото си и след сигнала поема въздух и оставя глласово съобщение на Орхун.

– Всички се тревожат за теб… Ти никога не изключваш телефона си без причина.

Успоредно с това ни показват Орхун, който седи вързан в някаква тъмна стая. Гласът на Хира звучи като да идва от друг свят, изкривен, пречупен от болката.

– Ако аз съм причината да се скриеш… ако си се затворил за света заради мен… прекрати това, моля те. Решението ми не се е променило… – гласът ѝ започва да трепери..
– Трябва да се върнеш у дама, заради майка ти… и за Али. Ти си основата на онази къща… каквото и да има между нас… – Хира спира. Трудно ѝ е.– Те са твоето семейство и много се притесняват за теб.

Действието прескача на сутринта. Хира е задрямала на креслото приведена на една страна, с телефона върху скута си, сякаш дори в съня си се страхува да го изпусне.

Изведнъж тя се стряска и се изправя рязко. Първата ѝ реакция е да сграбчи телефона. Прелиства екрана, очите ѝ търсят отчаяно някакъв знак.

Няма нищо.

– Никой не е звънял… няма и съобщение – прошепва притеснена тя.

Набира номера на Муса. Звъни дълго. После чува гласа му – уморен, тъжен.

– Ало?
– Има ли новини? – в гласа ѝ прозира надежда, която се страхува да има.

Следва кратка пауза, достатъчна да я разтърси.

– Няма, сестричке… – отвръща Муса тихо, сякаш не иска да изрича думите.

Очите на Хира се пълнят със сълзи, тя прехапва устни.

– Добре… разбрах. Идвам. Скоро тръгвам – казва през сълзи.

Хира затваря. Телефонът остава в ръката ѝ, а самата тя застива на креслото, сякаш тежестта на новините я приковава на място.

Действието се пренася в салона на имението, където Афифе стои в центъра – изправена, но напрегната. До нея са Перихан и Нева.

Шевкет застава пред тях, също притеснен.

– Накарах да проверят къщата в Бейкоз и лятната вила, госпожо. Г-н Орхун не е бил нито на едното място.

Думите му падат тежко в залата.

Перихан рязко повдига глава, сякаш току-що ѝ е хрумнало нещо блестящо.

– Афифе, мила… Нуршах! Може би тя знае. Обади ли ѝ се?

Афифе я поглежда с онзи хладен поглед, който може да срине човек само с едно повдигане на вежда.

– Обадих ѝ се снощи. Опитах да разбера дали знае нещо, но не. Не се издадох, за да не я тревожа излишно.

Точно тогава на вратата се чува звънецът. Всички застиват за миг. Шевкет отваря. Влиза Явуз.

Лицето му говори преди думите – напрегнати вежди, нервно преглъщане, бърз поглед към Афифе. Тя веднага разбира, че това не е добра новина.

– Какво се е случило? Има ли проблем? – пита тя, а гласът ѝ трепва само толкова, колкото човек, свикнал да владее себе си, би позволил.

Явуз кимва.

– За съжаление.

Афифе изправя гърба си още повече, като генерал пред битка, макар погледът ѝ да се изпълва с невидимо напрежение.

– Казвай. Какво научи?
– Преди телефонът на г-н Орхун да се изключи… успяхме да засечем последния сигнал. Отидох веднага на мястото. Прегледах камерите наоколо. За съжаление…

Гласът му секва.

Афифе не издържа.

– Какво видя? Говори най-после!

Явуз преглъща и вдига очи.

– Г-н Орхун е отвлечен, г-жо Афифе.

Настава оглушителна тишина.

Перихан ахва и прикрива устата си с ръка. Нева крачи назад, сякаш земята под нея поддава. Дори Шевкет губи цвета на лицето си.

А Афифе… тя не помръдва. Стои в центъра на залата, но сякаш целият свят се отдръпва от нея. Погледът ѝ се изпразва от всичко – освен от шока, който я разлюлява отвътре като буря без звук.

И за първи път от много време насам… силата ѝ се пропуква.

Действието се пренася в помещението, където Орхун седи привързан към металната конструкция – неподвижен, но очите му издават бурята, която бушува вътре в него. Погледът му е вперен някъде отвъд сивите стени, сякаш търси силует, който не е тук.

Вътрешният му глас прозвучава като шепот.

– Не ме е страх да умра тук. Но ти… ти…

Споменът го връща в нощта, когато отчаяно молеше Хира за прошка. Двамата стоят един срещу друг – между тях има разстояние, което не може да се измери с крачки.

– Кажи нещо, моля те – гласът му трепери, но не от слабост, а от вина. – Нищо няма да решим като мълчим. Говори. Кажи ми какво заслужавам. Викай, крещи ако трябва. Само… говори!

Хира гледа в него, но погледът ѝ е някъде далече..

– Какво искаш да кажа? Да ти описвам как разби всичко, което имахме? Да ти обясня как се почувствах, когато не ми повярва, когато не чу нито една моя дума? Да ти кажа как ме съсипа обвинението, което лепна върху мен, все едно никога не си ме познавал, все едно нищо между нас не е било истинско? Това ли искаш да чуеш?

Орхун прави крачка към нея, но тя се отдръпва.

– Искам само прошката ти. Дай ми шанс. Нека да поправя всичко. От днес.

Тя поклаща глава – бавно, категорично, сякаш прерязва последната нишка помежду им.

– Никога. Никога няма да ти простя.

Когато се връща в настоящето, чертите на лицето на Орхун опъват. Сякаш всяка дума от онзи разговор се запечатва отново върху кожата му.

– Смъртта е нищо… – казва вътрешният му глас. – Но да те оставя с разбито сърце… е по-тежко от смърт.

В този момент рязко се чува дрънчене на метал. Вратата на склада се отваря и Айаз влиза с широка, опасна походка. Приближава се до Орхун, изважда пистолета и удря с него желязото, към което той е вързан. Звукът кънти в празното помещение. Орхун не трепва.

– Омръзна ми, бе човек – изсъсква Айаз. – Изтощаваш ме. Какъв е този инат? Тестваш търпението ми! А аз… като ми свърши търпението, не съм добър човек. Стелям и после… и от себе си ме е страх. Ако тогава застана срещу собствения си баща, ще го гръмна. Та… ще се откажеш ли от търга или не?

Орхун го гледа право в очите, без мигване, без страх.

– Няма да се откажа.

Айаз се ухилва хищно.

– После ще съжаляваш.

– Давай – казва Орхун. – Прави каквото искаш.

Светлината в очите на Айаз става още по-опасна.

– Добре. Мъж си, но всеки има слабост. Да видим дали ще си толкова смел, когато гостът ни пристигне.

Орхун се напряга.

– Какъв гост?

Вратата на склада се отваря рязко, със силен удар. Орхун извърта глава към входа. Айаз плесва с ръце като дете, получило подарък.

– Изненада!

Влизат Туфан, който блъска пред себе си Хира – ръцете ѝ са вързани, устата ѝ е запушена. Туфан я избутва напред и я кара да коленичи на пода.

Орхун замръзва.

Погледът му среща нейния. В очите на Хира има ужас, но и нещо друго – нещо, което той разпознава болезнено добре. Нима съдбата ги у довела тук? Нима тя трябва да го види в това състояние?

Айаз се завърта около тях, наслаждавайки се на сцената.

– Хайде, Демирханлъ… изпей ми пак същата мелодия.

Хира трепва. Сълза се откъсва и се стича надолу по бузата ѝ, а Орхун усеща как всяко нейно дихание го пронизва по-силно от всяка заплаха.

Връщаме се в салона на имението. Афифе стои в средата на стаята – изправена, но потресена, сякаш новината за отвличането продължава да кънти в нея. Нева се приближава внимателно.

– Г-жо Афифе… моля ви, опитайте се да не се тревожите – прошепва тя, но думите увисват във въздуха без да достигнат до адресата си.

Афифе не чува. Погледът ѝ е прикован към Явуз – напрегнат, разследващ, единственият, който може да донесе новини.

– Защо биха отвлекли Орхун? – пита тя.

Явуз отговаря с премерена увереност, гласът му е тих, но твърд.

– Разследваме всички възможности, госпожо. Нищо не изключваме.
– Ако искат пари… ще им дадем каквото поискат. Веднага! – настоява тя, почти задъхана.
– Все още няма искане за откуп – отвръща Явуз. – Изглежда, че целят лично господин Орхун.

В очите на Афифе проблясва страх, а после решителност, която я кара да направи крачка напред.

– Намерете сина ми. Сега! Без да губите време!
– Всички са мобилизирани – уверява я Явуз. – Използваме всеки наш ресурс. Надявам се скоро да имаме резултат.

Тя едва кимва, сякаш силите ѝ се топят под тежестта на ситуацията. Ръцете ѝ треперят. Дъхът ѝ е накъсан.

– Ако няма нищо друго… бих искал да се оттегля – казва Явуз с уважение.

Афифе не успява да изрече дори едно „да“. Погледът ѝ е празен. Той напуска стаята.

В момента, в който вратата се затваря, тялото на Афифе отслабва, сякаш невидима сила я повлича надолу. Тя се отпуска на дивана – без звук, без съпротива.

Перихан се включва веднага, сякаш играе ролята си пред публика.

– Г-н Шевкет! Донесете веднага лекарствата на госпожа Афифе. И вода.

Шевкет кимва и изчезва светкавично по коридора.

Нева замълчава, потънала в свои мисли. Афифе стиска ръба на дивана, опитвайки се да запази самообладание, но очите ѝ блестят от сълзи, които едва се удържат.

Хладният въздух в склада сякаш се сгъстява, когато Хира пада на пода – ръцете ѝ са вързани, устата ѝ е запушена. Орхун я гледа, сякаш светът се срутва пред него. Лицето му пламва – не от страх, а от ярост, която не може да задържи.

– Пуснете я! – изригва Орхун. – Проблемът ви е с мен! Тя няма нищо общо! Казах да спрете!

Айаз пристъпва, сякаш се забавлява с болката им. Усмивката му е остра като бръснач.

– А ако не я пуснем? – произнася с престорено невинно любопитност.
– Няма да е добре за вас – отвръща Орхун, гласът му е нисък и заплашителен.

Айаз се навежда до Хира – твърде близо, твърде нагло. Коленичи до нея и протяга ръка към косата ѝ, сякаш иска да я погали само за да го нарани. Хира се дръпва назад, ужасена, но без да губи достойнството си.

Точно тогава Орхун се хвърля напред, колкото позволяват въжетата, които се врязват в кожата му.

– Не я пипай! – ръмжи той. – Да не си посмял да я докосваш!

Айаз се ухилва още по-широко, наслаждавайки се на отчаянието на Орхун. Погледът му се плъзга по Хира с противно удоволствие.

– Прав си, Демирханлъ… – казва той. – Такава красота може да побърка мъж. Всеки би се разтреперил.

Хира се бори да избегне допира му, а Орхун опитва да се освободи от въжетата, които го държат, напрягайки всяко мускулче в тялото си. Зъбите му са стиснати до болка.

– Махни мръсните си ръце от нея! – крещи Орхун. – Казах да не я докосваш! Пусни я!

Айаз вече усеща как гневът на Орхун кипи, как напрежението го прави почти неуправляем. Точно това желае1 да го види да се пречупва.

– Айаз! – намесва се Туфан, звукът от гласа му прорязва сцената. – Хей! Достатъчно.

Айаз се изправя бавно, хвърляйки последен, саркастичен поглед към Хира. Усмивката не напуска лицето му – напротив, тя се разширява като на хищник, който знае, че жертвата няма къде да избяга.

Туфан издърпва Хира и я слага на стол недалеч от Орхун. Тя трепери, но опитва да държи глава изправена.

Орхун гледа двамата мъже с поглед, който би ги унищожил, ако можеше. Ярост и безсилие се борят в него. После очите му се насочват към Хира.

Щом я вижда разплакана, лицето му омеква, само за миг. Един кратък проблясък на нежност, който ги свързва дори в този ад.

Но в следващия момент отчаянието се връща. Той знае, това място няма изход. И самият факт, че тя е тук с него, прави всичко още по-мъчително.

Вечерта Нуршах и Кенан седят рамо до рамо на една пейка на тиха улица, с картонени чаши салеп (Бел. ред. Салеп е гореща зимна напитка популярна в Турция от мляко и брашно от диви орхидеи, подсладена и поръсена с канела.) в ръце. Парата се вдига към лицата им, а между глътките се ражда неочакван уют.

Кенан се разкрива пред нея, салепът му носи спомени от детството, от зимен аромат, който винаги е лекувал душата му. Нуршах го слуша с топла усмивка, сякаш за първи път позволява на думите му да я докоснат.

Когато започват да се шегуват кой да вземе последния пакет канела, избухва детско надлъгване, завършило с искрен смях между тях. Топлината на момента прави Нуршах уязвима, вътрешният ѝ глас веднага я укорява, че се отпуска прекалено.

И когато сърцето ѝ започва да бие твърде силно, тя рязко се изправя, за да прекъсне момента. Движат се заедно, но около тях витае нещо недоизказано.

На празната вечерна улица двамата вървят мълчаливо, хвърляйки си тайни погледи. Мълчанието е наситено, но не тежи, по-скоро пречи на двамата да скрият усещанията си.

Кенан разбива тишината, напомняйки ѝ първата им среща. Нуршах веднага му припомня, че той я сметнал за вещица, а тя почти хвърли метла по него. Смехът им отново разтапя ледовете.

Но когато той я пита дали някога е съжалявала, че е дошла в квартала, настъпва момент на истина. Нуршах признава, че е имала колебания, но че това място ѝ е станало странно близко… което включва и него. Макар да се изчервява, тя изрича:

– И ти, разбира се.

Това е нежният момент, който Кенан толкова дълго чака. Но точно когато очите им се срещат, Нуршах бяга от това привличане и се скрива зад хладния предлог, че е студено.

На следващия ден в кантората Нуршах се приготвя пред огледалото и спомените от вечерта я връхлитат. Устните ѝ сами се извиват в усмивка, но тя я потиска, страхува се да не се увлече пак. Осъзнава, че трябва да говори с Кенан и да изясни границите… или поне да се опита.

Преди да успее да промени решението си, Кенан я извиква. Няма връщане назад.

Когато тя влиза в кухнята, той я посреща с широка усмивка и ѝ сервира топъл омлет, приготвен специално за нея. Двамата се шегуват, припомнят си предишни моменти, дори имитират детските думи на Нефес. За миг всичко е толкова естествено, че Нуршах почти забравя защо е напрегната.

Но вътре в нея се борят два гласа – сърцето, което се отпуска, и разумът, който я дърпа назад.

Докато Кенан я наблюдава с внимание, Нуршах не издържа. Пита го директно защо я обсипва с жестове – салеп, цветя, вода, закуска… какво означава всичко това?

Кенан се колебае, сякаш е на прага да признае нещо голямо. Погледът му се омеква.

– Нуршах, аз…

Но вместо признание, той избира удобния път:

– Правя ги, защото така ми идва отвътре.

Тя чува друго зад думите му – убеждение, че той просто се опитва да се извини за миналите си грешки. Усмихва се принудено, казва му, че е добър, но че не трябва да прави толкова много.

Острите ѝ признания го объркват, обвинението, че е ту студен, ту топъл, го оставя без думи.

Нуршах става, казва му, че омлетът е прекрасен, и се връща към работата си. Кенан остава сам, със сведен поглед и тежка мисъл:

– Тя усеща всичко… И е права. Държа се непоследователно. Трябва да съм по-ясен.