winless
След като Хира е отвлечена, Орхун без колебание се отказва от търга, за да я спаси. Но похитителите не му вярват и решават да задържа Хира като заложник още два дни. Орхун отказва да си тръгне без нея и двамата остават в плен, борейки се да измислят план за бягство. С всеки изминал час напрежението расте, а Орхун усеща, че ако планът им се провали, може да изгуби Хира завинаги. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.145 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 19 ноември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 144 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Когато Хира е отвлечена, Орхун без колебание се съгласява да се оттегли от търга. Но похитителите не му вярват и настояват да държат Хира като заложник до деня на търга. Орхун отказва да си тръгне без нея, което ги принуждава да останат заедно в плен.
Въпреки опасността, Орхун е истински щастлив, когато Хира му признава, че се е притеснила за него и му е звъняла. Той я успокоява: няма да позволи никой да ѝ навреди. Двамата започват да кроят план за бягство.
Междувременно Кенан най-накрая събира смелост да разкрие чувствата си към Нурша. Той й признава колко е ценна за него, че работата е по-светла с нейното присъствие и че се радва на брака им. Но точно когато трябва да каже най-важното… те отново са прекъснати.
Полумракът в склада трепти от напрежение. Орхун стои лице в лице с Айяз, а в очите му бушува гняв. Срещу него Айяз отвръща със самоуверено, почти предизвикателно спокойствие.
– Има само едно решение, Демирханлъ – изстрелва той. – Оттегляш се от търга. Без шум, без обяснения. Все едно ти сам си решил така.
Орхун за миг се обръща към Хира. В погледа му се появява онзи кратък миг на нежност, който той умело скрива от света. В нейните очи обаче се чете тревога. След като се обръща към похитителя си, лицето му отново придобива онзи яростен и безпощаден вид.
– Добре – отвръща сухо.
Усмивката на Айяз се разтяга подигравателно.
– Ето така се пада на колене, нали? – прошепва той злорадо.
Орхун го пронизва с огнен поглед.
– Спокойно, човече – хили се Айяз. – Получихме каквото искахме. Свободен си. Спасен.
– Първо развържи нея! – гласът на Орхун не допуска възражения.
– А, да – престорено кима Айяз. – Дамите и децата са първи, разбира се.
Той тръгва към Хира. Стъпките му хрущят по бетонния под. Орхун леко накланя глава към нея, сякаш иска да ѝ каже без думи:
„Не се плаши.“
Айяз спира точно пред нея, сякаш му е хрумнало нещо. друго Погледът му се стрелва към Орхун, а в ъгъла на устните му се появява онази гадна усмивка.
– За наивни ли ни мислиш? – процежда през зъби. – Да я пусна първа? Защо не, да я заведа и на вечеря край морето?
– Ако искаш да се оттегля от търга, ще я развържеш! – гласът на Орхун кънти в помещението.
– Съжалявам – отговаря Айяз с престорено съжаление. – Момичето остава тук до деня на търга. Ще бъде… наш гост.
– Това няма как да стане! – избухва Орхун.– Направих каквото поискахте – казва Орхун през зъби. – Оттеглих се!
– А ако в последния момент решиш друго? Как да сме сигурни?
В помещението настава тежка тишина. Айяз сякаш се наслаждава на напрежението, което сам създава.
– От тук ще излезем само заедно! – отсича Орхун.
– Тук правилата ги поставяме ние, Демирханлъ – заявява Айяз. – И ще става каквото кажем.
Встрани Туфан хвърля къс поглед към него, поглед, който тихо предупреждава: „Стига.“
– Това не е наше решение – намесва се той, обърнат към Орхун. – Ние само изпълняваме заповеди.
Орхун не откъсва очи от Айяз.
– Тогава предай на шефа си следното – казва бавно. – Няма да си тръгна сам. Оттеглям се от търга… но тя идва с мен.
– Каква защита, какъв рицар! – подиграва се Айяз.– И пак да повторя… тук законът е това, което кажем ние. Ясно?
Туфан отново се намесва, този път по-твърдо.
– Най-добре да говорим с шефа – казва спокойно.
Орхун кимва с усилие, сякаш едва удържа яростта си. Айяз го пробожда с поглед.
– Няма за какво да говорим! – отсича той.
Туфан се свива от яд, взима въжето оставено наблизо и го подава на Айяз.
– Дръж края.
– Дай го – изръмжава Айяз.
Двамата започват да връзват Хира. Всяко движение е грубо и без капка съжаление. Когато я стягат, Айяз най-сетне сваля лепенката от устата ѝ и грубо отмята косата ѝ назад.
– Не я докосвай! – крещи Орхун, гласът му е препълнен от гняв.
– Може пък да го разубедиш, докато ни няма – ухилва се Айяз.
– Айяз! – изрича предупредително Туфан. – Хайде.
Айяз хвърля последен, мръсен поглед към Орхун и излиза след него. Вратата се затръшва.
Складът притихва. Орхун се обръща към Хира – в очите му има отчаяно, неподправено безмълвие:
„Добре ли си?“
Щом двамата излизат от мрачния склад, Туфан почти веднага се обръща към Айяз. В тесния, студен коридор думите му отекват като предупреждение.
– Айяз, ела на себе си, брат. Прекалено го притискаш.
Айяз дори не се обръща напълно. Самодоволна усмивка се плъзва по лицето му.
– Защо да не го правя?
Туфан спира рязко и го гледа право в очите.
– Това е Орхун Демирханлъ! Мислиш ли, че ще стои кротко вързан, докато ти си играеш? Помисли какво ще ти се случи, ако се изправи срещу теб след това.
– Да заповяда – отвръща Айяз нехайно. – Да видим какво може.
– Говориш така все едно ядеш смелост за закуска! – Туфан поклаща глава. – Внимавай малко.
Преди Айяз да успее да отвори уста, Туфан вече вади телефона си. Отдалечава се няколко крачки, докато набира номера на шефа. Айяз го гледа раздразнено, с присвити очи.
– Страхливец… – изсъсква след него.
После се обръща и тръгва нататък с онзи особен, зловещо спокоен израз, който подсказва, че сякаш нищо не може да го разклати.
Хира седи на стола, ръцете ѝ са силно вързани, а въжето се врязва в кожата ѝ. Орхун е срещу нея – напрегнат, неспокоен, готов да разкъса веригите с голи ръце, ако се наложи.
– Добре ли си? – пита тихо, но гласът му трепери от напрежение.
Хира кимва.
– Ти? – прошепва тя, сякаш повече я тревожи неговото състояние.
– Добре съм – отвръща той, макар очите му да говорят друго. – Кажи ми… къде те намериха? Как те доведоха тук? Не са те наранили, нали?
Погледът ѝ се замъглява. Споменът връхлита внезапно.
Хира върви към имението. Стъпките ѝ са леки, но мислите ѝ тежат. Улицата изглежда спокойно място, докато от една пресечка не излиза Туфан.
Изскача рязко, като сянка, която се откъсва от стената. Насочва пистолет към нея.
– Ей! Никакъв шум!
Картината се връща в настоящето. Хира преглъща, погледът ѝ е тъжен.
– Никой не ме е наранил… – казва тихо. – Просто… много се изплаших.
Орхун стисва челюстта си. Вината го облива като студена вода. Хира го гледа, опитвайки се да разбере повече, отколкото той казва.
– Какво искат от теб? – прошепва тя. – Каза, че ще се откажеш от търга. Какъв е този търг?
Орхун въздиша, погледът му става мрачен.
– След два дни трябва да участвам в голям търг. Конкурентите ми изпратиха предупреждение да се оттегля… но аз не приемам нареждания от никого. Когато не стана по този начин, прибегнаха до последния си коз. Мен нямаше как да уплашат… но посегнаха на теб. Затова няма да се съпротивлявам повече. Ще се откажа от търга.
Очите на Хира се изпълват с болка. Тя кимва едва забележимо, сякаш ѝ е трудно да преглътне всичко, което чува.
Орхун навежда леко глава към нея, гласът му се смекчава, макар напрежението в него да не изчезва.
– Не се страхувай. Няма да падне и косъм от главата ти. Няма да го позволя. Тук съм. Не се страхувай.
– Не се страхувам – отвръща тя тихо. – Недей да се тревожиш за мен.
Но в очите ѝ ясно се вижда, страхът стои там, прикрит, но жив. И Орхун го усеща с цялата тежест на собствената си безсилна ярост.
Очите на Хира се разширяват до болка. Дъхът ѝ секва.
В кухнята в имението Муса стои до плота с телефон в ръка. Притиска слушалката до ухото си, после бавно я сваля. Гонжа, която пие чай набързо, повдига поглед. В очите ѝ проблясва онова любопитство, зад което този път се крие тревога.
– Не вдига ли?
Муса поклаща глава, като стиска телефона в дланта си.
– Не. Телефонът е изключен. Не мога да я намеря.
Гонжа изпуска въздух сякаш се опитва да изтласка нежелана мисъл.
– Господи…
– Сутринта говорихме – продължава Муса, опитвайки се да запази спокойствие. – Каза, че ще дойде в имението веднага. Минали са повече от два часа. Нито е дошла… нито отговаря.
Гонжа сплита нервно пръсти. Погледът ѝ се стрелва към входната врата, сякаш очаква Хира да се появи в следващия миг.
– Дано не е нищо лошо… но е странно. Много странно.
– Ами ако е станало нещо? – прошепва Муса, като че ли се страхува да чуе собствения си въпрос.
– Недей така! – прекъсва го Гонка. – Не предизвиквай лошото.
В този момент в кухнята влиза Халисе, носейки поднос, от който се вдига топла пара. Поставя го на масата и въздиша, сякаш днес и въздухът ѝ тежи.
– Али не е хапнал и залък – казва тя, сякаш споделя скрита тревога. – Постоянно пита за Хира и Орхун.
После се обръща към Муса.
– Хира навън ли е? Кога ще се върне?
Муса обяснява накратко, а думите му напрягат Халисе.
– Тръгнала е от хотела… но телефонът ѝ е изключен. Не можем да я открием.
– Какво значи това? – шепне Халисе, а гласът ѝ едва не се пречупва.
– Да не е преживяла нещо… като зет ми тогава…? – Муса спира насред изречението, осъзнавайки тежестта на думите си.
– Не, не! – размахва ръце Халисе. – Да не дава Господ!
Гонжа се приближава още малко, почти шепне:
– Добре, нека приемем, че е станало задръстване… или някакво забавяне. Това обаче обяснява ли изключения телефон? Не… не ми харесва. Това е лош знак. Нещо определено се е случило.
Халисе гледа ту Муса, ту Гонжа – лицето ѝ побледнява, пръстите ѝ се свиват в престилката. В кухнята властва мълчание, което притиска сърцата им.
Муса набира отново. Телефонът звъни само секунда, след което автоматичен глас изпълва тишината:
– Номерът, който търсите, е извън обхват. Моля, опитайте по-късно.
Муса сваля телефона от ухото си и притиска чело с длан.
– Пак е изключен… Какво ще правим сега?
Тримата се споглеждат безпомощно.
В склада Орхун и Хира седят един срещу друг – двама души, обвързани в обща тревога, докато чакат завръщането на Айяз и Туфан.
– Всички се тревожат за теб – казва Хира, гледайки към пода. – Г-жа Афифе опита многократно да се свърже с теб, но телефонът ти беше изключен. Али те чакаше… и когато не се появи за вечеря, веднага разбра, че нещо не е наред. Защото ти винаги му казваш, ако няма да дойдеш. И аз ти звънях. Когато не успях, ти оставих гласово съобщение. Тогава бях сигурна… сигурна, че ти се е случило нещо.
Орхун слуша мълчаливо. Нито прекъсва, нито реагира – само гледа в очите ѝ, докато думите ѝ падат една по една, като тежки камъчета върху сърцето му.
– Обади ли ми се? – промълвява той след малко, сякаш не иска да пропусне нищо от казаното.
Хира кимва леко, преглъщайки.
– Притесних се да не ти се е случило нещо.
В очите на Орхун проблясва нещо топло, почти скрито зад обичайното му сдържано и мрачно изражение.
– Правилно си усетила – отвръща той. – Ако беше всичко наред, щях да ти се обадя веднага. Никога не бих те оставил да се тревожиш.
Хира отмества поглед, като опитва да притъпи собствената си уязвимост.
– Всички много се притеснихме – прошепва тя.
Орхун едва забележимо се усмихва, но точно тогава вратата на склада се отваря шумно. Айяз и Туфан се връщат.
Топлината в очите на Орхун угасва мигновено. Лицето му се изостря, гласът му става рязък.
– Говорихте ли? Кога тръгваме?
Айяз се хили подигравателно.
– Още не.
Орхун се изправя леко, въпреки че въжето го ограничава.
– Какво значи „още не“? Оттеглих се от търга. Какво повече искате?
Туфан вдига ръце, сякаш иска да сложи граница между напрежението.
– След като не искаш да оставиш момичето тук, остава само едно, чакате заедно до деня на търга. Остават два дни. Ще проявите малко търпение.
Айяз бавно обръща поглед към Хира.
– Значи… ще сме заедно още два дни. Чудесно, нали?
Хира се стяга видимо, а Орхун побеснява от гняв. Челюстта му се стяга, сякаш е на миг от това да скъса въжетата със сила.
Туфан хвърля предупредителен поглед към Айяз, поглед, който тихо казва „Стига“. Двамата мъже се обръщат и напускат склада.
1 / 3
Вратата се затваря с глух звук. Хира отпуска рамене и обръща уплашен поглед към Орхун.
– Ако останем тук два дни… всички в имението ще полудеят от тревога. Какво ще правим?
Орхун не трепва.
– Няма да останем.
Хира накланя глава, в очите ѝ се появява плахо любопитство.
– Тогава… какво?
Орхун казва думите бавно, ясно, с увереност, която стопля въздуха.
– Ще избягаме.
Хира кимва, кратко, но решително. Орхун вече е потънал в мисли, погледът му е съсредоточен. Търси път. Слабост. Грешка. Възможност.
Планът започва да се оформя във въздуха между двамата.
– Почакай – казва Хира, навеждайки се леко напред. – Ще ти помогна. Някъде трябва да има нещо метално… нещо остро.
Погледът ѝ се плъзга по пода. Накрая в ъгъла забелязва малък, ръждив метален къс. Лъскав ръб проблясва в светлината, идваща от високо разположения прозорец.
Тъй като краката ѝ са свободни, тя успява да придърпа стола си, влачейки го сантиметър по сантиметър. Металът звънва тихо, когато обувката ѝ го докосва.
– Внимавай – промълвява Орхун, проследявайки движенията ѝ с тревожен поглед.
С вързани ръце, но с огромно усилие, Хира се навежда и успява да вземе металния къс. Дишането ѝ е накъсано, но в погледа ѝ личи решителност.
– Взех го – казва тя, повдигайки глава.
Тя се измъква зад Орхун, прегъва се така, че да стигне до ръцете му, и коленичи на пода.
– Сега ще го прережа – прошепва, докато се опитва да намести метала в правилния ъгъл.
В момента, в който пръстите ѝ докосват неговите, времето сякаш спира. Орхун застива. Допирът е неочакван, топъл, почти забравен. Хира също се смущава, за секунда ръцете им остават прилепени една към друга, като че ли и двамата подсъзнателно отказват да се отдръпнат.
Но после тя си поема въздух и леко измества ръката си, за да се съсредоточи върху въжето. Металът се впива в дебелите влакна и започва да ги прерязва бавно. Всеки звук от търкането е като отмерване на надежда.
Орхун не помръдва. Гледа право напред, но усеща всяко докосване. В първия път от много време той позволява на тишината между тях да бъде нещо различно от дистанция.
Търпеливо чака… и вярва. Вярва, че двамата ще успеят.
Невa излиза от хола към просторния вътрешен двор. Вятърът раздвижва тънкия воал на пердетата зад нея, а светлината реже контурите ѝ като в сцена от драматичен сериал. Тя изважда телефона си, поглежда екрана за секунда и набира номер.
Другата страна не се чува, само Невa, чийто глас изгражда цялата картина.
– Има ли новини? Нещо открихте ли? – пита тя рязко.
Последва пауза, в която Невa присвива очи от недоволство.
– Щях да се изненадам, ако бяхте – изсъсква тя. – Изненадайте ме поне веднъж. (замлъква, после студено) Както и да е. Слушай сега… Орхун е отвлечен.
Тя замръзва, докато слуша отсрещната реакция. Изражението ѝ става още по-напрегнато.
– Никаква идея нямам. Никой не знае. Никой не може да го открие. Където и да е… който и да го е отвлякъл… където и да го крият… ще го разбереш. Ясно ли е? Искам да знам преди всички останали.
Без да чака отговор, Невa прекъсва разговора. Пъхва телефона в джоба си и се обръща към къщата, сякаш мисията вече е започнала.
Невa влиза с бърза крачка. Очите ѝ оглеждат стаята. Афифе не е там. Само Перихан, която седи напрегнато на дивана.
– Къде е г-жа Афифе? – пита Невa, сякаш това е дребна подробност.
– В стаята си е – отговаря Перихан. – Не е добре. Много е разстроена.
Невa прави кратко кимване, което прилича повече на формален жест, отколкото на съчувствие. Сяда на един от столовете и впива поглед в празно пространство пред себе си. Перихан продължава да говори..
– Защо някой би отвлякъл Орхун? – шепне тя. – Не мога да повярвам. Имаше ли врагове, за които не знаем? Ако искаха откуп, досега щяха да се обадят. Това мълчание… не е на добро.
Но думите ѝ се разпиляват във въздуха. Невa не чува нито звук. Седи неподвижно, като си мисли.
„Ще те намеря преди всички“, прошепва вътрешният ѝ глас.
„Ще бъда героят на тази къща… и на теб, Орхун Демирханлъ. А тогава всичко, което искам, ще дойде само при мен“.
1 / 5
Хира продължава да държи ръждивия метал в дланта си, опитвайки се да пререже въжето, което стиска ръцете на Орхун. Светлината, която пада от високия прозорец, очертава умората по лицата им, но и онзи пламък на надежда.
Орхун я наблюдава внимателно, като от време на време се опитва да види докъде е достигнала.
– Хайде… продължавай. Почти сме готови. Ще излезем оттук – казва той, тонът му е нисък, но уверен.
Силите на Хира все едно идва от думите му. Тя натиска по-силно, опитва се да ускори рязането, но металът се плъзга и леко разрязва кожата на Орхун. Той едва потръпва, но Хира го усеща.
Тя се завърта рязко и поглежда ръката му. По кожата се процежда червена линия.
– Много съжалявам! – възкликва тя. – Порязах те… Боли ли?
Орхун преглъща болката, сякаш е нещо незначително.
– Няма значение. Продължавай. По-бързо.
Хира се връща към въжето, ръцете ѝ потреперват, но продължават. Орхун усеща как влакната отслабват. Още малко… съвсем малко.
И тогава вратата на склада се разтваря със сила, влиза Айяз.
Погледът му се спира право върху тях. Хира замръзва. Орхун стяга мускули, готов да скочи, въпреки че ръцете му все още са вързани.
– Опитвате се да бягате, а? – изсъсква Айяз, напредвайки към тях с бързината на хищник.
Той хваща Хира грубо за ръката и я хвърля в един от ъглите. Тя издава кратък вик, ударът я зашеметява.
– Не я докосвай! – изревава Орхун, рязко изправяйки се с вързаните си ръце.
Айяз не отговаря. Погледът му преминава през Орхун все едно не го вижда. Навежда се към Хира, а изражението му е едновременно нагло и зловещо.
– Подхожда ли изобщо това на теб? На такава хубост… – произнася той с мазен тон.
Протяга ръка към косата ѝ. Хира се дръпва като подплашено животно.
– Не се приближавай! – гласът ѝ трепери, но в него има съпротива.
– Каквото ще правиш, прави го на мен! – извиква Орхун, гласът му прелива от ярост. – Остави я! Не я докосвай, казах!
Но Айяз продължава да върви към Хира, сякаш думите на Орхун нищо не значат.
Тогава Орхун избухва. Гласът му кънти по стените:
– Не я докосвай! Не я докосвай! Ако я докоснеш… ще те убия!
Айяз обръща глава към него, гледайки го със самодоволно презрение, после отново се навежда към Хира.
– Няма да мине без последици – прошепва той.
Той вади нож от джоба си. Острието проблясва в студената светлина. Хира застива. Дишането ѝ пресича.
Орхун започва да дърпа въжето с ярост.
– Виж ме! – крещи той. – Погледниме, не се доближавай до нея!
Но Айяз сякаш е изгубил слух за всичко друго. Очите му са заключени върху Хира, а ножът бавно се приближава…
В същото това време, в кантората, докато Нуршах работи, Кенан се навърта около бюрото ѝ, събира смелост да ѝ каже нещо важно. Донесъл е кафе, нервничи, а в главата му още отекват думите на Якуп, че ако бяха истинска двойка, Орхун щял да му повери сестра си без колебание. Това подсилва колебанията на Кенан, но и желанието му да бъде откровен с Нуршах.
Когато най-после решава да говори, в кантората влизат Джейлян и Фатих, прекъсвайки момента. Нуршах усеща, че той искаше да ѝ каже нещо важно, но остава в очакване.
По-късно, когато остават сами, Кенан отново събира сили и започва откровен разговор. Споделя за общото им минало, за трудностите, за това, че винаги отново са намирали път един към друг. Казва, че Нефес я обича, и признава, че и за него тя е важна. Накрая признава:
– Нуршах… радвам се, че се оженихме.
Нуршах буквално замира. Думите му отекват като признание, но в този момент Мюзафер, социалната служителка се появява на стълбите. Нуршах си мисли, че Кенан е говорил така само заради нея, и цялото щастие рухва.
Когато Кенан по-късно казва, че изобщо не е разбрал, че Мюзафер идва, Нуршах осъзнава, че думите му са били истински. Това я изпълва с тихо, срамежливо щастие.
Мюзафер си тръгва, двамата отново остават сами. Кенан започва да довършва изречението, което преди беше прекъснато – „Радвам се…“, но точно в този миг телефонът му звъни. Спешен случай. Трябва да тръгне веднага, но обещава:
– Ще продължим разговора, щом се върна.
След като остава сама, Нуршах е развълнувана до крайност. Чуди се как изглежда, дали да се преоблече, какво ще ѝ каже той… ясно е, че очаква любовно признание.
По-късно Кенан се връща. Нуршах подскача вътрешно от напрежение. Гледат се, дълго и мълчаливо. Двамата усещат, че моментът наближава.