Наследство – Епизод 662 (Ето какво ще видим)

По-късно Нана и Юсуф заговорничат в стаята му.

– Какво да измислим, скъпи? – пита Нана, клекнала до него. – Какво харесва чичо ти?

Юсуф се замисля и невинно промърморва:

– Може би… да мълчиш. Винаги се ядосва, че говориш много.

Нана се смее.

– Е, това наистина ще е изненада за него.

Юсуф обаче поклаща глава.

– Когато напусна имението, много ми стана тъжно. А той… той ме заведе на площадката, да си играя. Може би и ние да го заведем там?
– Ммм… може, но мисля, че чичо ти е малко голям за площадките – усмихва се Нана. – Имам друга идея.
– По-тихо! – прошепва Юсуф и слага пръст на устните си. – Не трябва никой да чуе. Кажи ми я на ухото.

Тя се навежда и му казва идеята си..

– Не… това не. Той вече има много лъкове, Нана. Трябва нещо друго. Имам идея! Хайде, Нана! Ще стане чудесно!
– Добре – прошепва тя, увлечена от детския му ентусиазъм. – Да го направим.

По-късно Нана облечена като за излизане, тръгва към кабинета на Яман и почти се сблъсква с него. Яман я оглежда от глава до пети, погледът му се спира върху дрехите ѝ.

– Защо? И… защо си облечена така?

Нана се изправя, изпъва рамене и в гласа ѝ се прокрадва решителност.

– Ще излезем, ще вечеряме заедно. Не ме гледай така. Направи много за мен и искам да ти благодаря. А и… знам, че не си в добро състояние, това ще ти се отрази добре.

Устните на Яман се свиват.

– Няма нужда. Нито от благодарности, нито от вечеря.

Но този път Нана не отстъпва.

– Не! Този път няма да те оставя да избягаш. Знам през какво минаваш. Знам какво е да изгубиш близки хора. Но не можеш да се заключиш в този мрак.

Приближава се до него и гласът ѝ омеква:

– Познавам пътя. Повярвай ми. Можем да излезем от това, ако тръгнем заедно.

Погледът на Яман потъмнява.

– Коя си ти, че да ми казваш какво да правя? – изрича рязко, почти крещи. – Коя си ти, че да се месиш в живота ми? Казах ти да останеш в имението, но не забравяй – ти си само бавачка. Нищо повече.

Думите му падат тежко между.

– Твоята единствена отговорност е Юсуф – изрича той, студено и уверено. – Не забравяй това. И не прекрачвай границите.

Нана стои пред него, не уплашена, а наранена. Стресът и напрежението си казват думата. Погледът на Нана се замъглява, коленете ѝ омекват, и преди някой да успее да реагирасе свлича на земята.

Яман стои приведен над Нана, очите му изпълнени със страх, който рядко си позволява да показва. Ръцете му леко докосват лицето ѝ, сякаш се страхува да не я нарани.

– Събуди се… – шепне той, гласът му трепери едва забележимо. – Хайде, отвори очи. Погледни ме… Нана, събуди се…

Миглите на Нана потрепват и отваря очи.

– Какво… какво ми стана? – прошепва объркано.
– Припадна – казва Яман, но тревогата още се чете по лицето му.

Сцената от преди малко се връща като светкавица в съзнанието ѝ.

– Спомням си – кимва тя. – Викаше ми… Но вече съм добре. Мина ми.

Опитва се да се изправи, но Яман незабавно я задържа.

– Не ставай. Ще повикам лекар.
– Не е нужно – възразява тя. – Добре съм. Просто… когато ми повиши глас, се стреснах. Но защо беше толкова ядосан?

Яман сваля ръката си, но тонът му остава рязък.

– Казвам „не“, а ти продължаваш. Когато казвам „не“, това значи край. Толкова ли е трудно да се разбере? – думите му звучат остро.

Адалет се появява на прага. Очите ѝ се разширяват от тревога.

– Нана… дъще, какво ти е? Какво се случи?
– Добре съм, како Адалет. Наистина. Нищо ми няма.
– Г-жо Адалет, по-добре ѝ премерете кръвното – намесва се Яман. – Припадна внезапно.
– Разбира се, г-н Яман – кимва Адалет. – Оставете я на мен, не се тревожете.

Тя поставя ръка на рамото на Нана.

– Почини си малко, дъще, ще донеса апарата.

Яман излиза, а в салона вижда Юсуф, изпълнен с детски ентусиазъм.

– Готов ли си, чичо? – пита той, почти подскачайки. – Нали ще излизате двамата с Нана? Много мислихме как да те развеселим. Защото си тъжен… и Нана е тъжна.

Яман се обръща към него – цялата му суровост се стопява за секунда, както винаги, когато вижда момчето.

– Имам работа, юначе – казва Яман. – Няма да можем да излезем. И… не съм тъжен, недей да се тревожиш.

Яман седи тъжен и замислен на гроба на Сехер, когато изведнъж се появява часовникарят Вели.

– Съдбата не ти каза „спри“ – казва той спокойно. – Ти сам си го казваш. Реши, че щом си взел решение, всичко приключва, но не е така. Когато пред теб стои път, стъпките ти неизбежно те водят натам… колкото и да бягаш, ще стигнеш до него. Това, от което се опитваш да избягаш, ще те настигне. И не само, ще се разрасне. Като лавина. Не можеш да я спреш. Не можеш да ѝ противостоиш, ще те погълне. Пред нея и стени не издържат.

Яман вдига глава, в очите му проблясва яростта, която толкова дълго е потискал.

– Аз ще застана срещу нея…

Вечерта, Нана гледа през прозореца на кухнята. В този момент Яман паркира в двора на имението.

Нана застава пред фурната в кухнята с отвертка в ръка.

– Най-накрая дойде – говори си сама Нана. – Хайде… да започваме.

Яман тръгва към кухнята, а Нана застанала пред фурната и се прави, чесе опитва да я оправи

– Не работи! Просто не работи! И какво ще правя сега?!

В този момент зад нея прозвучава гласът му.

– Какво правиш тук?

Нана се обръща и виновно поглежда Яман.

– Много шум ли вдигах? Съжалявам… Исках да да изпека сладкиш за Юсуф, но фурната отказва да работи.
– Утре ще повикаме да
– Не може – казва тя, отчаяно. – Тестото ще се развали.

Яман я поглежда с намек за ирония.

– А нали уж много разбираш от ремонти. Нали сама каза, че няма човек, който да се справя по-добре от теб.

Нана се изчервява.

– Да, разбирам от ремонти… но тази фурна не я схванах. Както и да е. Добре, тръгвай си. Ясно е, че няма да можеш да я оправиш. Жалко само, че ти не разбираш от ремонти… но нищо – свива рамене хитро.

Това вече засяга Яман и прави крачка напред.

– Мръдни настрани. Аз ще се справя.
– Остави, остави… само ще я съсипеш още повече, ще пусна едно видео в интернет.
– Подай ми отвертката.
– Отв… какво?
– Това, което държиш в ръка – повдига тон Яман.
– Откъде да знам, че това е отвертката? И защо ми крещиш сега?
– Защото си инатлива – отговаря той през зъби. – Държиш на думата си, независимо дали си права. Заради теб правя ремонти посред нощ! Това не можели да почака до утре?

Нана изправя рамене.

– Не. И знаеш ли защо? Защото кухнята е като живота. Не спира. Не може да стои на едно място. В нашата ферма кухнята работеше ден и нощ. Готвачите се сменяха като часовников механизъм. Майка ми тъкмо беше починала, бях съсипана, но гледах кухнята – кипи от работа. Печките горят сутрин и вечер, тогава го разбрах, каквото и да ни се случва… не трябва да се отпускаме, трябва да се изправим, за себе си, за близките си.

Поглежда го внимателно.

– Ти го знаеш. И аз го знам. Изгубили сме хора. Болно ни е. Но трябва да продължим.

Яман свива очи.

– Това ти беше цялата цел, нали? Умишлено развали фурната, само и само да ми кажеш това.

Нана поема въздух.

– Не ме изслуша, затова се наложи да го направя така. Искам да ти помогна… но ти не ми позволяваш.

– Когато ти се каже да спреш, ще спреш – изригва Яман. – Разбра ли? Не ми трябва твоята помощ! Запомни го!

Нана го гледа без да се стряска.

– Пак се ядоса… – прошепва тя едва чуто. – Нищо. Не познава той грузинския инат.

Ферит успява да накара Айше да излезе с него, за да се разсее. Айше върви до него притихнала, сякаш някой е загасил светлината в очите ѝ. Не вярва, че някога ще успее да изчисти името си. Не пита къде отиват, просто се оставя той да я води.

Когато колата на Ферит спира в по-бедната част на града, Айше най-накрая се осмелява да го погледне.

– Защо дойдохме тук? – прошепва.

Ферит оглежда уличките, стеснени между стари, напукани фасади. Място, което сякаш пази следите от неговото минало.

– Защото ти и аз… всъщност никога не се опознахме – отвръща той. – Искам да знаеш кой съм. Виж това място, тази къща – посочва ниска, олющена постройка – тук съм роден. Тази улица… тук израснах. Не прилича на дворец, нали?

Гласът му става по-дълбок.

– Разказвал съм ти за баща си, че останах с него след като майка ми почина, но никога не ти казах всичко. Страхувах се. Мислех, че ако узнаеш… ще си тръгнеш.

Ферит потръпва леко, сякаш студът на спомените го пронизва.

– Корморан Садет… баща ми. Живееше от лъжи. Можеше да измами всеки, дори мен, когато бях дете. Вземаше ми парите, които печелех, докато чистех обувки. А после… когато извърши престъпление, ме посочи като виновен. Избра себе си. Продаде ме без да се замисли. Не знам какво щеше да стане с мен, ако един човек, мой приятел, не беше поел вината. Той ми даде шанс да стана полицай, да имам друго бъдеще.

Гласът му се пречупва едва забележимо, но Ферит го овладява.

– Яман Къръмлъ… – произнася името му с уважение – беше първият човек, който повярва в мен. Извади ме от блатото, и ми показа, че мога да стоя на краката си.

Ферит се обръща към Айше и погледът му омеква, но остава сериозен.

– Винаги ще има хора, които ще искат да те сломят, това го научих от баща си. Но разбрах и друго – паднеш ли, точно тогава се учиш да се бориш. Тъмното учи на сила. И единственото, което може да те спаси, е вярата в себе си.

Ферит се приближава към нея, бавно, като човек, който не иска да я уплаши.

– А после… се влюбих.. в една жена… и тя ме обикна. Да, понякога се държеше като принцеса –усмихва се леко – но в очите ѝ видях смелост. Решителност. Жена, която не отстъпва пред нищо.

Айше свежда поглед, трогната и засрамена от това, което чува, но Ферит не спира.

– Разведохме се. Животът ни хвърли в различни посоки, но ти… не си се променила, и няма да повярвам, че си се предала. Жената, която обикнах, се бори докрай.

Той хваща ръката ѝ, леко, но уверено.

– Ще минем през това заедно, ще изчистим името ти, и няма да се отказваме. Достатъчно е да стоим един до друг.

Действието прескача. Ферит седи в кабинета в полицейското управление, отваря лаптопа си, приема обаждането на Айше и лицето ѝ се появява на екрана.

Айше седи на леглото, а лаптопът свети в скута ѝ. Косата ѝ е разрошена, погледът ѝ напрегнат.

Тя преглежда поредния файл с документи и с отчаяние изпуска въздух.

– Нищо… няма нищо… – промълвява тя, гласът ѝ трепери от изтощение. – Да намерим този посредник е като да търсим игла в сеното. Ако поне имахме отпечатък… или документ за самоличност… Лицето му се губи сред десетки престъпници. Невъзможно е…

Ферит я наблюдава внимателно.

– Недей да се отказваш – казва той уверено. – Ще го открием. Ще намерим следата, която ни трябва.

Айше го поглежда с недоверие.

– Как можеш да си толкова сигурен?
– Единственото, в което съм напълно сигурен, е, че когато ти вярваш в себе си… нищо не може да ти се изплъзне. Само се огледай – дори работното ти място говори за това. Ако можех, и аз бих работил в такава атмосфера.

Айше поглежда към леглото, превърнато в склад за документи.

– Тогава оцени стойността на собственото си бюро – отвръща тя сухо.

Ферит се усмихва.

– Ядосана си, защото цял ден преглеждаш файлове.

Тя свива устни.

– Да. И до момента не съм срещнала лице, което да съвпадне. Има още купища файлове, които трябва да прегледам. Но ще го намеря. Ако трябва, няма да стана оттук. Този човек е замесен в престъпление, сигурна съм, ще се появи отнякъде.

Ферит внезапно посочва с пръст.

– Айше… достатъчно. Виж само какво си направила. Всичко е в трохи. Цялото легло е покрито. Къде ти изчезна редът? Какво ти става?

Тя го поглежда подозрително.

– Наблюдаваш ме?
– Не. Не те наблюдавам. Чувам те. От сутринта си като буря. Но трябва да призная… приятно ми е да те слушам. И да те гледам.

Айше извърта очи.

– Недей да ме разсейваш. Трябва да намеря този човек!
– Работи – отвръща той спокойно. – Някой да ти е казал да не работиш? Работи. Само… малко по-тихо, ако може. Пречиш ми да се концентрирам.

В същото време, в съседната стая, Ибо седи замислен.

– Как само работи комисар Ферит? – промърморва той. – Затвори се вътре, не излиза, не вдига шум.

Ертан слуша, но погледът му се втвърдява.

„Какво се случва вътре? Трябва да разбера…“

Ертан излиза и се опитва да чуе какво става в кабинета на Ферит.

– Почакай за секунда – казва Ферит внезапно, вдигайки ръка.

Айше се напряга.

– Намери ли нещо?
– Не… фалшива тревога. Но рано или късно ще го открием. Истината винаги изплува. Ще стигнем до него.

В коридора Ертан стиска зъби.

„Край… по петите ми са. Трябваше да се досетя. По дяволите“.

Източник: PoTv.bg