Наследство – Епизод 666 (Ето какво ще видим)

Нана се върти неспокойно на мястото си, сякаш земята под нея е покрита с иглички. Протяга ръка към Яман и се усмихва широко, неестествено.

– Много е скучно така да стоя. Хайде да се поразходим. – И дума да не става – отвръща Яман и я тласка леко обратно да седне на стола. – Седни. Явно е от онова, което изпи. Явно ти е повлияло!

Тя го гледа с широко отворени очи, блестящи по странен начин.

– Как така „повлияло“? – не разбира Нана.
– Очите ти… – казва той и я наблюдава внимателно, сякаш пред него стои напълно непознат човек. – Изглеждат различно.
– Различно… как? Какво не е наред с тях? – пита Нана и притиска длани към бузите си.– Зениците ти са разширени – обяснява Яман.

Нана се накланя към него, почти като омагьосана.

– И твоите очи са хубави… много хубави. Толкова топли… кафяви…
– Стига. Остави ме на мира и се вземи в ръце – казва той рязко. – Боже, дай ми сили! Какво направи със себе си?
– Нищо не съм направила – заявява тя.

Яман повдига тревожно вежди.

– Ти си се дрогирала! – въздъхва Яман. – Сигурна ли си поне, че знаеш каква беше онази билка… дето ѝ казваше нещо с „меч“?

Нана се изправя гордо, сякаш току-що е изнесла лекция:

– Нарича се меча трева – произнася тя с важност. – Формата ѝ е като малък меч, ясно се вижда.
– А това тогава какво е? – Яман вади друго стръкче от букета от билки, които Нана е набрала. – Това изобщо не прилича на първото.

Нана премигва невинно.

– Това е… ъъ… не го знам, но ще се опознаем.

Тя навежда глава към билката и произнася с неподправена нежност:

– Здравей, билке. Аз съм Нана.

– Личи си! Ако очакваш лечебен ефект от тези треволяци вместо от лекарствата си, напълно нормално е да си в такова състояние.
– И какво толкова? Всичко ми е прекрасно, даже ще изпия и останалото – казва тя и посяга към останалата част от чая.
– Не. Стой на мястото си – заповядва той.

Нана все едно не го чува, посяга към чашата.

– Ето я – усмихва се тя, вдигайки чашата победоносно.

– Сприии – гласът му става твърд.

Яман взема чашата ѝ, а след това търси на телефона си информация за билките на Нана и чете наглас:

– Когато се предозира или се смеси с друга билка, тази трева предизвиква серотонинова реакция. Човек ту е смел и безразсъден, ту се затваря в себе си, за да се намали ефектите ѝ, трябва да се пие много вода.

Яман въздъхва.

– Знаеш ли изобщо какво си направила със себе си?
– Добре съм. Мога дори да отида на разходка – отвръща тя и тръгва да се надигне от стола.
– Седни! – крещи Яман. – Седни веднага.

Нана се свлича обратно на мястото си по детски обидена.

Малко по-късно Нана оставя поредната чаша с вода на масата и въздиша драматично.

– Стига вече… Моля те… Стига. Пия вода вече половин час.
– Ще пиеш! – отвръща Яман, без да отмества строгия си поглед от нея.

Нана внезапно се надига, присвива очи и му сочи мястото до себе си.

– Ето! Вечно така правиш. Седни. Ще говорим. Ако не седнеш… няма да пия повече вода.

Яман въздъхва тежко.

– Само да можеше тази билка да те приспи… поне малко спокойствие щях да имам.

Нана го поглежда така, сякаш току-що е открила голяма истина.

– Виж… точно това ти е проблемът. Всъщност ти си хубав вълк. Много смел… много хубав… И силен. И честен. И умен… но характерът ти е ужасен.
– Ужасен? – повдига вежда Яман.
– Крещиш на всички – казва тя с жест, сякаш всичко е очевидно. – Това е неприятно. И си упорит… и суров. Истински дивак.

– Добре, стига – прекъсва я Яман. – Вместо да се оправиш от водата, ти ставаш все по-зле. И вината е моя. Защо изобщо дойдох тук с тази окачалка?

Нана се натъжава.

– Виж… разстрои се. Разбирам те. Ако и аз чуя истината… тогава…
– Престани с тези глупости – избухва Яман. – Веднага се върни на мястото си! И продължавай да пиеш вода.
– Да, господине! – казва Нана и отдава нещо като военен поздрав.
– Ще изпиеш всичката вода – завършва Яман и сяда срещу нея като пазач, който няма да мигне, докато ефектът на билките не премине.

Нана лекичко се опитва да се надигне от стола, а гласът на Яман прорязва въздуха като камшик.

– Само да посмееш! Сядай и мълчи!
– Добре… няма да мърдам – отвръща Нана.
– Казах ти, че и да говориш е забранено – напомня той, вече на ръба на търпението си.
– Ти… не ме искаш. Много добре го разбрах – отвръща Нана „опиянена“ от билковата отвара изпада в друго състояние и започва да плаче.
– Какво? – Яман се смръщва. – Защо плачеш?
– Не ме искаш… – повтаря тя, вече разплакана като дете.
– Добре… спокойно. Хайде, стига. Отивам до гората за малко. Стой тук и се успокой. Полегни, затвори очи. Става ли?

Но вместо да се успокои, Нана става още по-развълнувана. Думите му сякаш я подтикват към действие.

– Защо го изпи това… и водата не ѝ помага – мърмори Яман и тръгва към гората.

Нана използва момента и бързо се качва в колата. Яман се обръща и тичайки стига до автомобила.

– Луда ли е? Отвори! Отвори веднага! – заповядва Яман.

Отвътре се чува нейният глас:

– Ти не ме искаш. Затова тръгвам.
– Откачи ли! Какво ти стана?! Отвори, казвам!

От отсрещната страна на вратата Нана се опитва да си спомни как се управлява автомобила.

– Как беше това… а, сетих се.

Яман само чува запалването и автомобила потегля.

– Спри! Казах спри! Къде тръгна?! Искаш да ме подлудиш ли! По дяволите!

Яман тичайки тръгва след автомобила, а когато успява да стигне до нея, Нана вече е извън колата, която е ударила в едно дърво. Стои гордо, като човек, постигнал велико откритие.

– Виж… – казва тя и разперва ръце – Какъв професионален шофьор съм! Не я ударих в дървото. Не се страхувай… нищо ѝ няма на колата ти.

– Колата? – избухва Яман. – Мислиш, че колата ме интересува?
– Сега пак ще ми се развикаш – казва тя уж спокойно.
– Не… – казва той с глас, който предвещава буря. – Много добре знам какво ще направя с теб. Ела.

Яман отваря багажника вади въже от там и завързва ръцете на Нана, а след това я принуждава да седне в колата.

– Пусни ме – опитва се да се измъкне тя.
– Чакай тук – нарежда Яман.
– Какво правиш? Защо го правиш? – пита тя през сълзи.
– Млъкни… Млъкни и не мърдай.
– Ти си дивак! Дивакът Ябан! Не го прави!
– Ела… – повторя той, вече изтощен от нейното съпротивление. – Ела.
– Не искам да влизам вътре!
– Ще стоиш тук и няма да мърдаш – отговаря той безапелационно.

Нана въздиша тежко, почти комично.

– Много се изморих…

Яман само поклаща глава, а Нана затваря очи.

Нана спи на стола до огъня, в който Яман слага още дърва. Тя се събужда и се взира в въжето около китките си.

– Вързал си ме… – казва тихо.

Яман я гледа уморено, но твърдо.

– Не помниш ли? Качи се на дървото, бълнуваше без спиране… и открадна колата. Караше като обезумяла. Нищо ли не ти говори това?
– Не… Няма как да е истина – отрича Нана.

По-късно, когато билките започват да губят сила, Нана си спомня всичко и прошепва:

– Господи… толкова съжалявам…
– Всичко е заради треволяците, които реши да пиеш вместо лекарства – отвръща Яман.

Нана навежда глава.

– Срам ме е.
– Чувстваш ли се по-добре? – пита той.

Тя кимва леко. Яман се навежда, очите му търсят истината в нейните.

– Не мога да разбера… Какво правиш, когато срещнеш истински проблем? Бягаш като дете.
– Нямам проблем – отговаря тя, почти шепнешком.
– Имаш. И е голям, но не го признаваш. Идваше при мен винаги, когато аз имах проблеми, а сега бягаш от своите. Този път ще откриеш какво те плаши, и ще го пребориш.
– Не ме е страх – настоява тя.
– Страх те е – казва той. – Ако причината беше Идрис… той е мъртъв. Минало е. Сега си в безопасност. Кажи ми… от какво се страхуваш?

Нана поема дълбоко въздух.

– Добре… не ме притискай. Истината е… страх ме е от теб. Като малка всички, които обичах, си отидоха. Не искам Юсуф да расте така. Не искам и ти да страдаш. Идрис го няма, но ако се появи нов враг? Животът винаги взема това, което обичаш…

Яман хваща лицето ѝ внимателно, погледът му става мек и твърд едновременно.

– Погледни ме. Не. Животът не е само това. Преживяхме много. И пак сме тук. Каквото и да ни чака… ще го посрещнем заедно. Каквото и да дойде. Каквото и да стане… аз съм до теб. Отсега нататък не си сама. Никога повече няма да се бориш сама. Ще направя всичко, за да не се случи нищо лошо нито на теб, нито на Юсуф.

Той притиска дланта ѝ в своята.

– Дадох дума на брат ти! Разбра ли ме?
– Разбрах – кимва тя.
– Добре тогава… изпий още малко вода, за да изчистиш напълно действието на билката. Аз ще събера още дърва.

В имението Дженгер води две жени, които да почистят склада.

– Влизайте – казва той строго. – Подредете всичко. Но е забранено да отваряте каквото и да е. Нищо няма да пипате! Ясно?
– Спокойно, ще изчистим до последното ъгълче – уверява го по-възрастната жената. – Закъсняхме, ама до вечерта всичко ще е готово.
– Добре – кимва Дженгер. – Започвайте.

Щом той затваря вратата, втората по-млада жена въздъхва:

– Мислех, че никога няма да си тръгне. Как да чистим, като не трябва да пипаме нищо?
– Млъкни и прави каквото каза. Хайде, захващай се.

Но не минават и две минути и младата жена ахва, когато без да иска блъска една от кутиите и съдържанието ѝ се разпилява на пода, а погледа ѝ пада на снимка, на която са Яман, Юсуф и Сехер и писмо адресирано до Яман.

– Леле… какво е това? –

– Прибери го веднага! – изсъсква първата. – Това е нечия лична вещ.
– Писмо е… – прошепва другата. – Започва с „Яман… Северна звезда…“ Май е любовно писмо.

С треперещи пръсти тя започва да чете тихо:

„Да живея с теб е най-голямото щастие. Не се сърди за това, което ще напиша. ПРеживях много загуби още като дете. И знам, че ще ми кажеш „Не мисли за това“. Но ако някой ден ми се случи нещо… това е единственото, което искам…“

– Казах ти да го оставиш! – спира я първата жена. – Това не е за нас.
– Добре, добре… любопитна бях. Връщам го.

Жената бързо скрива писмото в джоба си.

Край огъня Яман подрежда дървата.

– Трябва да разпаля още малко – казва той, но Нана го спира с мек жест.
– Недей… – прошепва Нана. – Много ми е неудобно за всичко. Направо бях загубила ума си. А ти въпреки това ме удържа. Благодаря ти. Там, на дървото… А после карах колата, нали? Искам да забравя всичко.
– Не мисли за това – отвръща той. – Не беше на себе си.

Нана вдига поглед към небето.

– Но къмпингът… ни донесе и нещо хубаво. Погледни звездите. Ето я…

– Няма Северна звезда – прекъсва я Яман. – Изчезна. Светлината ѝ угасна.

– Не е угаснала – усмихва се Нана нежно. – Просто ти не можеш да го приемеш. Тя още е тук. Води те. Онази жена… освети тъмнината в теб. И дори да е изчезнала, светлината остава.

– Млъкни.

– Не се ядосвай. Тази светлина ще я виждаш винаги – в очите на Юсуф, във всеки спомен. В това, което е оставила след себе си. Само човек с каменно сърце може да спре такава светлина. Ако си я обичал… тя още свети в теб.

Яман не отговаря. Погледът му е забит в огъня.

– Ти се промени – продължава тя. –Преди беше като сянка. А сега… допускаш светлината до себе си.

Той поклаща глава.

– Винаги съм бил същият човек. Нищо не се е променило.

Но в гласа му има колебание, а в погледа – нещо, което издава точно обратното.

Ертан крачи нервно из тясната стая. Телефонът в ръката му трепери от непрестанното набиране, но отсреща – тишина.

– По дяволите… звъня сто пъти, а той пак не вдига. Къде е баща ти? – изсъсква той, като хвърля поглед към Айше, вързана в ъгъла.

Пръстите му се плъзгат по екрана, набира нов номер. Отсреща се чува женски глас, леко задъхан.

– Да, кой се обажда?
– Добър ден… търся г-н Селчук…. – казва Ертан, опитвайки се да звучи спокоен.
– Господин Селчук не е добре, синко, в момента е на скенер. Обади се след три часа, тогава ще можеш да говориш с него. Затварям.

Линията прекъсва. Ертан изсъсква:

– Проклятие…

Айше вдига глава, погледът ѝ е пълен с тревога.

– Какво стана?
– Майка ти вдигна, баща ти е в болница, води го на скенер.

Очите на Айше се разширяват.

– Тате… Какво му е? Кажи ми! Моля те, какво му е?

Ертан я наблюдава странно спокойно, почти подигравателно.

– Гледай ти… чак толкова ли се разстрои?
– Мръсник… – изсъсква тя. – Развържи ме! Развържи ме веднага!

Той повдига ръка в знак да млъкне.

– Не крещи. Объркваш ме.

Внезапно се плесва по челото.

– По дяволите… щях да забравя.

Отново набира номер. Гласът отсреща се представя веднага.

– Г-н Ертан? Билал Якъджъ съм, директорът на дома.
– Къде е баща ми? Всеки ден по това време му звъня!
– Баща ви се почувства зле вчера. Затова го откарахме в болницата – казва мъжът спокойно. – Цяла нощ повтаряше името ви, състоянието му е тежко. Опитахме да се свържем с вас, но телефонът ви беше изключен.
– Татко… – прошепва Ертан, а лицето му пребледнява. – В коя болница е? Добре. Тръгвам веднага. Ще съм там до половин час.

След като разговорът приключва, директорът на старческия дом оставя телефона и се обръща към Ферит и Волкан, стоящи срещу него.

– Повярва ми – отвръща директора.

Волкан се усмихва леко.

– Как разбра, че ще се обади точно сега? – пита Ферит.
– Наблюдавах Ертан, докато работеше с Айше – отговаря Волкан. – Той звъни на баща си всеки ден по това време. Навик, а навиците говорят повече от думите.
– Кажете на екипите да заемат позиции в болницата. Когато Ертан пристигне, действаме. Днес приключваме всичко – нарежда Ферит.

Волкан взема радиостанцията и изстрелва кратка команда:

– Всички екипи – внимание. Целта се насочва към болницата. Повтарям, идва към болницата.

Действието се пренася на паркинга в болницата, където Ферит стои пред колата си, погледът му прескача от входа към пътя.

– Заподозреният може да се появи всеки момент. Всички да са нащрек. Повтарям – всички – нарежда Ферит.

От радиостанцията се чува кратък отговор:

– Разбрано, господин комисар.

На километри оттам Ертан кара като заслепен.

– Идвам, татко… идвам – повтаря си. – А ако са ме излъгали? Ако наистина му е станало нещо? А и Ахмед… защо и той не вдига?

Набира отново. Този път линията щраква.

– Да, Ертан… – чува се гласът на Ахмед.
– Чичо Ахмед… звънях ти няколко пъти. Защо не вдигаш? Кажи ми истината… станало ли е нещо с баща ми? Починал ли е?
– Не, момчето ми – отвръща Ахмед спокойно. – Баща ти е в дома. Добре е. Преместиха го в самостоятелна стая, не разбрах защо.

Ертан се успокоява за миг.

– Добре, чичо Ахмед… после ще се чуем.

Затваря телефона, ръката му леко трепери, и продължава да кара, без да вижда пътя ясно.

В полицейското управление Ферит седи замислен, Волкан и Ибо преглеждат записите от уличните камери около болницата.

Влиза Кара, като вижда замислените и оклюмали физиономии на всички тя се досеща.

– Ертан не е дошъл? – пита тя.

Волкан поклаща глава.

– Не питай, Кара… Чакахме го дълго, но…

Ферит стиска зъби, юмрукът му пада тежко върху бюрото.

– По дяволите… Как е усетил всичко? Как не се хвана?

Ибо пристъпва внимателно, готов да каже нещо важно.

– Комисарю… – започва Ибо съсредоточил погледа си в монитора.
– Или изобщо не е тръгнал? – процежда Ферит.
– Комисарю… трябва да видите това – довършва Ибо.

На екрана се появява запис: колата на Ертан минава през кадъра, после рязко се завива и обръща назад.

– Дошъл е – казва Ферит. – Дошъл е… но в последната секунда е завил обратно. Проследете маршрута му – сантиметър по сантиметър.
– Разбрано, комисарю – казва Ибо и започва да увеличава картината.
– Може и да не е убиец… но след това, което преживя… кой знае какво може да направи. Отворете си очите. Животът на Айше в този миг вероятно виси на косъм.

Действието се пренася в помещението, където Ертан държи Айше. Изражението му е напрегнато, погледът – забит в Айше.

– Комисар Ферит ме измами!Излъга ме, че баща ми е в болница. Все едно… животът ми отдавна е съсипан. Но няма да позволя името на баща ми да бъде опетнено. Ще докажа истината. А когато кажа на баща ти, че дъщеря му умира… да видим дали ще продължи да лъже.

Айше преглъща напрегнато, но гласът ѝ остава стабилен.

– Ако го заплашиш с живота ми, той ще каже всичко, каквото поискаш. И ако си толкова сигурен в невинността на баща си… позволи ми да го попитам. Нека чуеш истината от него.

Ертан се замисля за миг. После кимва.

– Добре. Само не казвай нищо за болницата.

Айше поема въздух и набира номера. Гласът на баща ѝ се чува отслабено, сякаш е на ръба батерията да се предаде.

– Тате, аз съм… Телефонът ми се развали, затова звъня от чужд.
– Батерията ми пада, мила, казвай бързо.
– Ще те попитам нещо, после затварям. Когато беше директор… един човек работеше при теб като помощник. Накрая го арестуваха. Може ли… да ми кажеш какво всъщност се случи?

Отсреща настъпва кратка пауза.

– Спомних си. Казваше се Камуран Джевик. Измамник. Имаше дори записи. Когато го арестуваха, се интересувах от семейството му. Имаше син – Ертан, детето беше съсипано, майка му ги беше оставила. Исках да му помогна, но гордостта му не позволи. Обвиняваше мен… а истината беше ясна. Има дори записи…

Ертан прекъсва разговора.

– Лъжец! – ръмжи, вдига пистолета и го насочва към слепоочието на Айше. – Ти и той… лъжете! И двамата! Край!

Ръката му трепери. Очите му блестят от ярост и болка – смесица, която го разяжда отвътре. Но спусъкът остава ненатиснат.

Айше усеща колебанието. И действа. Вдига тежкото столче, на което е седеше, и го стоварва с всичка сила върху Ертан. Той залита, оръжието изхвърча от ръката му. Айше се хвърля към вратата. Бяга.

В полицейското управление Ферит крачи нервно напред назад.

– Какво направихте? Проследихте ли къде е завил Ертан? – пита той, без да прикрива напрежението си.
– Преглеждаме записите – отговаря Ибо. – Засега няма резултат, комисарю.

– Кара, отиди при Неше и Дога – разпорежда Ферит. – Сами са у дома. Не ги оставяй без надзор.
– Разбрано – кимва Кара и побързва да тръгне.

Някъде в тъмната гора Айше тича задъхана, с телефон в ръка.

– Къде си, Ферит… вдигни телефона… вдигни го – прошепва тя, гласът ѝ трепери.

Тя му оставя гласово съобщение: „Ферит, аз съм, Айше. В Белградската гора съм. Ертан е по петите ми. Спаси ме!“

След което телефонът изгасва в ръцете ѝ.

– По дяволите… падна батерията… – казва тя, отчаяна.

В другия край на града Корай гледа екрана на собствения си телефон. Той чува гласовото съобщение, което Айше остави на телефона на Ферит.

„ Ферит, аз съм, Айше. В Белградската гора съм. Ертан е по петите ми. Спаси ме.“

Той изсъсква през зъби.

– Точно като майка си… помощ търсиш от Ферит, не от мен.

Спомня си последния разговор с нея. Думите на Айше го режат като нож.

„Не искам нито адвоката ти, нито помощта ти. И ако е възможно… не искам да те виждам известно време. Моля те… върви си.“

Корай стисва телефона с решителност.

– Този път ти ще благодариш на мен. Аз ще те намеря. Аз, а не Ферит!