winless
Хира влиза при Орхун и точно тогава се случва чудото, той отваря очи, сякаш е чакал само нея. В същото време Нуршах научава за раздялата им и, разтърсена от поредната семейна тайна, се изправя срещу Афифе – гневна, огорчена и уморена от това винаги да разбира всичко последна… Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.154 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 2 декември от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 154 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Докато Афифе и останалите са навън, Явуз информира Хира, че лекарят ѝ е позволил да влезе при Орхун. Хира влиза при него и докато му казва, че тя и семейството му се нуждаят от него, Орхун се събужда.
В същото време Нуршах научава за раздялата на Орхун и Хира и, огорчена от поредната скрита истина, се изправя пред Афифе – уморена да бъде последната, която разбира какво се случва в собственото ѝ семейство.
Афифе от своя страна настоява да разбере кой всъщност е Кенан. Дали Нуршах ще се осмели да ѝ каже истината?
По-късно Нурша признава на Хира, че не се е усъмнила в нея и че ако беше у дома, не би позволила обвиненията срещу нея да стигнат толкова далеч. Хира отвръща спокойно, че миналото може да почака, сега най-важно е Орхун да се оправи.
Когато лекарят обявява, че само един човек може да остане при Орхун, Нуршах предлага това да бъде Хира. Орхун също заявява, че би искал тя да остане, ако е съгласна.
Хира остава в стаята, а това решение видимо побърква Афифе.
В болницата Нева вижда Нуршах и веднага се приближава към нея.
– Добро утро, Нуршах – казва тя с прекалена любезност.
Нуршах само кимва.
– Как е мама? – пита тя, но в гласа ѝ има болка, която не успява да прикрие.
– Не е спала – отвръща Нева. – И аз също не съм. Не исках да оставя г-жа Афифе сама.
Нева се преструва много добре, думите ѝ звучат състрадателно, но те са само част от нейният план.
Нуршах въздъхва, тревогата ѝ е видима и без думи. Нева го усеща и решава, че това е моментът да се покаже в добра светлина. Деликатно посочва към по-спокойно място в дъното на коридора.
– Поръчах ѝ закуска – добавя тя. – Не бива да пие лекарства на празен стомах.
– Не беше нужно да се тревожиш – отвръща Нуршах хладно. – Шевкет щеше да се погрижи.
– Нямаше да ми е спокойно, ако го оставя на него – продължава с преструвките Нева меко. – Предпочитам да се занимавам с всичко сама.
По лицето на Нуршах преминава кратка, студена усмивка.
– Нуршах… – започва Нева, променяйки тона си на по-състрадателен. – Нямах възможност да ти кажа „бързо възстановяване“. Знам, че минавате през тежки дни. Разбирам тъгата ти. Но Орхун ще се справи, бъди спокойна.
Нуршах изправя рамене и гласът ѝ придобива онази характерна сила, която винаги показва пред света.
– И аз го вярвам – казва тя твърдо. – Да, трудно е. Няколко дни. Но когато брат ми се събуди, когато се прибере… всичко ще се нареди. Хира е до него. Надявам се да преминат през това заедно.
Думите ѝ обливат Нева като студена вода. За миг погледът ѝ изстива, после бързо го смекчава, като че ли истински се разстройва от нещо.
– Заедно? – повтаря тя и оставя пауза, която тежи неприятно. – Предполагам, че… не знаеш какво стана?
Нуршах се вцепенява.
– Какво не знам? – ужасена е тя, а в гласа ѝ вече се прокрадва паника.
Нева вътрешно ликува, точно това очакваше да постигне с думите си.
Сцената се пренася в кабинета на главния лекар, където Перихан все още спи. Вратата се отваря внимателно и Шевкет влиза. Стои като на тръни, впил поглед в Афифе, сякаш чака команда.
Неочаквано в стаята нахлува Нуршах. По лицето ѝ се чете смес от обида и ярост, крачките ѝ отекват силно в тихото помещение. Афифе я поглежда с недоумение.
– Момиче, какво става? – пита тя, сякаш внезапната поява на дъщеря ѝ разклаща крехкото ѝ равновесие.
– По-скоро аз трябва да попитам теб – отвръща Нуршах. – Мамо, какво се случва?
От стола си Перихан вече наблюдава сцената. Полубудна, тя се надига, оправя косата си и впива поглед в двете жени, сякаш се опитва да подреди хаоса в главата си.
– Току-що разбрах нещо, което всички сте крили от мен – казва Нуршах, а думите ѝ падат тежат в тишината. – Брат ми и Хира са се разделили. Как е възможно аз последна да научавам?
Афифе рязко става. Дъхът ѝ е накъсан, а умората от последните дни се чете по лицето ѝ.
– И без това съм на ръба – прошепва тя, но гласът ѝ трепти от напрежение. – Мисля за сина си, тревожа се за състоянието му. В момента просто не мога да понеса твоите обвинения.
– Обвинения? – Нуршах пристъпва напред, гледайки я право в очите. – Съжалявам, но това, което правиш, е нелепо. Как можа да решиш, че Хира е способна на подобно нещо?
Думите ѝ отекват в тишината. Напрежението между трите жени нараства. И точно в този миг сцената прекъсва.
Камерата ни насочва вниманието към Нева, която подслушва на вратата. Тя е доволна от караницата, която предизвика. Докато се наслаждава на напрежението зад вратата, в коридора се появява Кенан. След като я вижда в тази поза, лицето му моментално се напряга. Съмнение, лека неприязън, нещо в поведението ѝ не му харесва.
Невa рязко се изправя, приглажда косата си и се прави, че нищо не я интересува.
– Ами… – прошепва тя, сякаш не знае откъде да започне. – Сега не е подходящ момент да влезеш.
Кенан я гледа, без да крие объркването си. В следващия миг от стаята се чуват ясно гласовете на Нуршах и Афифе. Той се обръща към вратата, напрежението по лицето му се усилва.
– Събери се, Нуршах! – разнася се гневният, рязък глас на Афифе. – Вярвай в каквото искаш – изрича тя бавно, сякаш произнася присъда. – Истината е една. Хира измами брат ти!
Нуршах избухва и се изправя пред майка си..
– Хира никога не би направила такова нещо! Всички я познаваме. Знаем каква е!
– Достатъчно! – отсича Афифе и в гласа ѝ има смесица от ярост и отчаяние. – Няма да споря с теб, докато брат ти се бори за живота си.
Нуршах се свива, сякаш думите я удрят право в сърцето. Поглежда майка си с тежко разочарование – онова, което се е натрупало с годините.
– Преживяхме толкова много… – промълвява тя тихо. – Напуснах дома, отдалечих се от вас… и пак е същото. Пак нищо не знам!
Кенан, който слуша зад вратата, отстъпва две крачки назад, като човек, който не иска да бъде свидетел на чужда болка. Невa се преструва на натъжена, имитирайки съчувствие.
– Явно и за това нямаш отговор – гласът на Нуршах отвътре звучи като удар.
– Как да имам, след като си тръгна! – отвръща Афифе без капка колебание.
Афифе продължава с укор, а до нея Перихан кимва, сякаш потвърждава всяка дума.
– Ти сама се изключи от всичко! Затвори се! Ако те интересуваше семейството ти, щеше да си до нас. И щеше да знаеш всичко!
Нуршах преглъща, вдишва дълбоко, за да спре треперенето на гласа си.
– Тръгнах си точно заради това… заради теб – прошепва тя, но думите ѝ звучат по-силно от крясък.
Обръща се рязко и напуска стаята. Отвънка Нуршах рязко спира, щом пред себе си вижда Нева и Кенан.
Нева се окопитва първа.
– Нуршах, не предполагах, че ще го приемеш толкова тежко. Наистина съжалявам – изрича тихо, сякаш думите ѝ могат да излекуват раната, която сама помогна да се отвори.
Кенан не знае всички подробности, но усеща бурята, която се надига в Нуршах. Ръката му докосва рамото ѝ едва-едва –жест, с който сякаш ѝ предлага път за бягство.
– Хайде, тръгваме – казва спокойно, но твърдо.
Нуршах е разтърсена. Не търси обяснения, не отговаря. Просто тръгва редом с него, сякаш единственото ѝ желание е да се отдалечи от погледа на Нева.
Щом остава сама, изражението на Нева се променя мигом – маската на съжаление пада, а истинското ѝ лице изплува с остра, изчисляваща увереност.
– Кой пък е този мъж… – промърморва под нос.
Камерата се приближава към нея – очите ѝ светят с хищно любопитство, което ясно подсказва, че драмата едва започва.
Хира стои пред стъкления прозорец и не откъсва поглед от Орхун. В погледа ѝ се вижда умората, тревогата и онова отчаяние, което човек носи след безсънна нощ. Тя едва диша, преплетена между страх и надежда.
Докато гледа към него, зад гърба ѝ се появява Явуз. Стъпките му са толкова тихи, че Хира не го забелязва, докато не чува името си.
– Г-це Хира…
Тя бавно се обръща. Погледът ѝ е уморен, но в него все още проблясва решителност.
Явуз се приближава внимателно.
– Бяхте тук през цялата нощ. Уредих специално разрешение от завеждащия. Можете да влезете при г-н Орхун. Сестрата ви чака, за да ви подготви. Елате с мен.
На лицето на Хира се появява благодарна, топла усмивка – онзи кратък миг, в който надеждата надделява над страха. Тя хвърля последен поглед към Орхун през стъклото, поглед пълен с нетърпение, и тръгва след Явуз.
Навън, в болничната градина, Нуршах и Кенан седят на пейка. Нуршах говори на пресекулки – гласът ѝ е разкъсан между гняв и болка.
– Виж през какво минавам, още преди да разбера какво се случва с брат ми! Все едно и също… Светът се обръща, а аз пак съм последната, която научава!
Кенан се навежда леко към нея, без да нахлува в пространството ѝ.
– Нуршах, опитай да се успокоиш. Орхун никога не би крил такова нещо от теб. Нека се оправи… после всичко ще се изясни.
Тя поклаща глава рязко.
– Най-много ме заболя от думите на майка ми, че не съм знаела, защото съм си тръгнала. А аз… именно заради това си тръгнах. Защото ме държаха встрани. Защото ме пренебрегваха.
Кенан поема дълбоко дъх.
– Може да ми се разсърдиш, но според мен не са те пренебрегнали. По-скоро са искали да те предпазят. Понякога човек държи любимите си хора далеч от бурята, защото не вижда друг начин да ги защити.
Очите на Нуршах се пълнят със сълзи.
– В това е целият проблем. Нуршах – порцелановата кукла… Да не се тревожи, да не се счупи, да не се разаболее… Така ме третираха цял живот. И така ме направиха по-несигурна. Особено майка ми.
Кенан се обръща към нея, сякаш светът се стеснява само до двамата. Погледът му се впива в нейния.
– Нуршах…
Той посяга и нежно взема ръката ѝ.
– Ти си най-силната жена, която познавам.
Нуршах го гледа, а в очите му има нещо повече от подкрепа – нещо, което сякаш запалва искра в нея. Но мигът е прекъснат. Зад тях се чува твърд, недоволен глас.
– Нуршах! Кой е този господин?
Афифе стои на няколко крачки от тях, погледът ѝ е остър и обвиняващ. Кенан изтръпва, рязко пуска ръката на Нуршах. Двамата се изправят едновременно, сякаш заловени в момент, който не знаят как да обяснят.
Очите им се срещат за секунда, тревога в нейните, сдържано напрежение в неговите.
Афифе гледа Нуршах изпитателно. Нуршах си поема въздух и в този миг отчаяно се чуди какво да каже.
Хира влиза в стаята на Орхун, облечена в престилка и маска. Светлината пада студено върху апаратите, които ограждат Орхун. Тялото му лежи неподвижно, свързано с кабели и монитори, които отброяват всяка секунда. Хира пристъпва бавно към него, а очите ѝ се пълнят със сълзи още преди да достигне леглото му.
Докато го наблюдава, в ушите ѝ звучи гласът на лекаря – сух и категоричен, като печат върху съдба.
„Оттук нататък господин Орхун ще живее с куршум в сърцето.“
Тези думи я пронизват, но тя събира сили. Сваля маската и внимателно поставя длан върху гърдите му – там, където под ръката ѝ сърцето му се бори да не спре. Хира затваря очи, за да събере мислите си, сякаш отправя молба към нещо по-голямо от тях двамата. Когато отново ги отваря, гласът ѝ е тих, но ясен, зареден с надежда.
– Сърцето ти не е само твоето… Когато бие, ние всички имаме сила да вървим напред. Не се отдръпвай от нас. Отвори очи – нуждаем се от теб.
Една сълза се откъсва и се стича по лицето му, сякаш се опитва да го събуди. Дланта ѝ остава неподвижна върху сърцето му. И тогава, едва доловимо, почти нереално, клепачите на Орхун трепват. Той отваря очи и поглежда към нея.
Музиката в сцената се надига, подчертавайки мига на чудото. Хира застива, после усмивката ѝ се появява колебливо, като слънчев лъч след буря. Орхун я гледа като човек, който още не вярва, че е буден. Хира навежда глава към него, благодарна, без да отдръпва ръката си.
– Събуди се… Веднага ще съобщя. Всички са тук и чакат този момент.
Хира се обръща да излезе, но пръстите на Орхун се затварят около нейната длан. Гласът му е пресипнал, но решителен.
– Не си тръгвай! Остани до мен!
Хира спира, после се усмихва през сълзи. Ръката ѝ остава в неговата, а между двамата се разлива тишина, по-красноречива от всяка дума. Погледите им се срещат – нежни, искрени, намерили пътя един към друг.
В същото време в болничната градина въздухът трепти от напрежение. Афифе се взира в дъщеря си, очаквайки обяснение, което да ѝ донесе спокойствие. Нуршах поглежда към Кенан, после отново към майка си.
– Кенан! Колега ми е! Работим в една кантора – казва тя, кратко и ясно.
Кенан кимва учтиво към Афифе. Тя го оглежда със студено недоверие, думите ѝ се плъзгат с прикрита острота.
– Колега, значи? На пръв поглед е трудно да…
Нуршах я прекъсва рязко, без да крие раздразнението си.
– Мамо, спри да ме разпитваш! О, вярно, бях забравила… това е любимото ти занимание.
Погледът на Афифе се изостря.
– Сега не е моментът, нито мястото. Внимавай как говориш.
– Тогава не ми задавай тези… официални въпроси – отвръща Нуршах, която е почти на ръба.
– Питам те като майка – настоява напрегната Афифе.
– А аз казвам това, което трябва да се каже – отсича Нуршах.
Тя се обръща и тръгва, оставяйки Афифе в сянката на собственото ѝ подозрение. Кенан кимва още веднъж и последва Нуршах. Афифе ги гледа как се отдалечават – напрегната, недоверчива, с усещането, че нещо важно ѝ се изплъзва.
Орхун все още държи ръката на Хира – силно, сякаш този допир е единственото стабилно нещо в света му. Поглежда я в очите, тези очи, които толкова дълго го измъчват и успокояват едновременно.
– Добре ли си – прошепва той. – Помня само изстрела. Нищо лошо не са ти направили, нали?
Хира се усмихва, а очите ѝ се пълнят отново със сълзи. Гласът ѝ е леко задавен от вълнение.
– Не… добре съм. А ти отвори очи… това ми стига. Наистина ми стига.
Орхун не пуска ръката ѝ. Всъщност дори я притиска по-плътно, сякаш иска да се увери, че е тук, че е истинска. И Хира не я отдръпва.
– Била си до мен през цялото време? – пита той, почти невярващ.
Хира кимва едва забележимо.
– Значи… не си ме оставила – добавя той. – Не си могла да си тръгнеш.
Хира обръща глава, опитвайки се да скрие емоциите, които я заливат.
– Уплаши ни до смърт – казва тихо, сякаш търси начин да избяга от истинските си чувства.
– И теб те беше страх – усмихва се едва забележимо Орхун. – Личеше… въпреки всичко, което ми наговори.
Хира не отговаря. Мълчанието ѝ казва повече от думите. Орхун я гледа с нежен поглед, после поставя ръка върху сърцето си, точно там, където тя беше положила своята по-рано. Жестът я разтърсва. Дъхът ѝ секва.
Орхун впива очи в нейните и сякаш се опитва да ѝ каже повече, отколкото позволява моментът. Хира се опитва да укроти пулса си.
– Постъпваме егоистично – прошепва тя. – Всички чакат новини за теб.
И бързо се отдръпва. Почти побягва от него, защото ако остане още секунда, сърцето ѝ може да я предаде.
Кенан и Нуршах вървят рамо до рамо към стаята на Орхун.
– Не можах да кажа на майка ми… при цялата тази суматоха – започва тя нерешително. – И… да… тя пак е крила неща от мен, но… друга ми е мисълта. Исках да кажа… не успях да ѝ кажа за…
Думата брак засяда някъде между гърдите и устните.
Кенан я поглежда топло, с разбиране, което сякаш смъква тежест от раменете ѝ.
– Нуршах, не си ми дължиш обяснения. Това е ваша семейна работа. При състоянието на брат ти… не е моментът да излизаме и да заявяваме, че сме женени. Щеше да звучи неуместно. Когато дойде подходящият момент, ти ще решиш как да го кажеш.
Нуршах му се усмихва благодарно – усеща разбирането му като спасителна глътка въздух. Кенан продължава с леко намигване в гласа:
– Но работата ти явно няма да е лесна. Майка ти… не я виждам като човек, който харесва някого лесно.
– О, да – засмива се Нуршах. – Майка ми е поне толкова трудна, колкото г-жа Вуслат.
– Значи могат да се конкурират, така ли – шегува се Кенан.
– Напълно.
Докато се смеят и разговарят, в далечния край на коридора се появява Афифе. Спира и ги наблюдава – изправена, строга, с онзи специфичен поглед, който прави въздуха по-тежък.
– Да вървим – казва Кенан.
Двамата продължават напред, а Афифе ги проследява с поглед, който ясно показва недоволство. Сянката ѝ остава след тях – като предупреждение, че това, което предстои, няма да е лесно.
Кенан и Нуршах влизат в коридора на интензивното отделение и още от прага забелязват Хира и Явуз. Двамата разговарят с лекаря, изправени неподвижно, с онзи напрегнат вид, който кара сърцето да прескача. Щом разговорът приключва, лекарят кимва и се отправя обратно към стаята.
– Благодаря – казва Хира.
Щом се обръща, погледът ѝ пада върху Кенан и Нуршах. Хира тръгва към тях почти тичешком, а двамата мигом се напрягат, лицата им се изпълват с онзи страх, който се появява, когато очакваш да чуеш лоша новина.
– Брат ми… – прошепва Нуршах, но думите засядат. Очите ѝ се пълнят със сълзи, гласът ѝ се прекършва. Двамата са убедени, че се е случило най-лошото.
В същия момент в коридора се появява и Афифе, привлечена сякаш от невидима нишка. Напрежението е толкова плътно, че въздухът тежи.
Хира ги доближава и, след кратка, почти драматична пауза, по лицето ѝ пробягва усмивка, която все едно разсича тъмнината в коридора.
– Той се събуди – казва тя щастлива. – Слава Богу, отвори очи. Говори… говори с мен.
Афифе, която чува думите зад гърба им, застива на място. Нуршах ахва.
– Наистина ли – пита тя, сякаш не смее да повярва.
Хира кимва, очите ѝ се изпълват със сълзи, които този път са чисто облекчение. Нуршах я прегръща силно.
– Слава Богу… Господ да го пази !– въздиша тя.
Кенан наблюдава двете жени и усмивката му озарява лицето, щастлив е заради тях, заради това облекчение, което най-после ги е намерило.
Афифе обаче изглежда като човек, който се е върнал от ръба на бездната. Сълзите се събират в очите ѝ, не успява да ги спре.
– Господи… запази ми сина… Слава Богу! – прошепва тя задъхано, сякаш думите излизат сами, без да ги контролира.
Хира се отдръпва внимателно от прегръдката на Нуршах.
– Слава Богу – повтаря тихо, сякаш си напомня, че е реалност.
Нуршах среща погледа на Кенан. Той ѝ се усмихва, топло, окуражаващо.
Афифе бързо се съвзема и, без да спира да избърсва очите си, се обръща към Явуз. Преминава покрай Хира и Нуршах, без да каже нито дума, не защото ги пренебрегва, а защото мислите ѝ са устремени само към едно.
– Кога мога да видя сина си – пита тя.
– Докторът току-що влезе – отговаря спокойно Явуз. – Щом приключи с прегледа, най-вероятно ще ви пуснат.
Афифе се оттегля в единия ъгъл на коридора. Сяда, скръства ръце в скута си и впива поглед в затворената врата. Там, зад нея, е всичко, което има.
В коридора пред стаята на Орхун Нуршах и Кенан седят рамо до рамо, а малко по-напред срещу тях – Афифе и Перихан. Хира стои встрани от всички, като че ли се опитва да не натрапва присъствието си никому. Нева е близо до Перихан и Афифе, изправена и наблюдаваща.
Погледът на Афифе се заковава върху Хира, остър и студен като игла. Перихан моментално го улавя и се навежда към нея, снишавайки гласа си.
– Залепи се за семейството ти като проклятие – прошепва тя. – И то точно сега, когато ти е достатъчно тежко…
Афифе не отговаря. Само поема въздух, сякаш опитва да удържи всичко в себе си. Нява продължава да зяпа към Нуршах и Хира. Кенан усеща погледа ѝ, обръща се и я фиксира подозрително. Щом Нява разбира, че е разкрита, се отмята рязко настрани, преструвайки се на безразлична.
Тогава Нуршах става и тръгва към Хира..
– Може ли за малко – казва, когато стига до нея.
Хира кимва.
– Да, разбира се.
Двете се отдръпват леко встрани. Нуршах поема въздух, сякаш събира смелост.
– Скриха го от мен, но чух какво е станало между теб и брат ми. Нямаше да се стигне дотук, ако знаех.
Хира вдига поглед, готова да обясни, търси начин да се защити без да звучи оправдателно.
– Аз… – започва тя, но Нуршах я прекъсва.
– Не е нужно да ми се обясняваш – казва тя твърдо. – Знам каква човек си. Знам, че не би направила нещо подобно.
Думите ѝ разклащат Хира. Очите ѝ се изпълват със сълзи, не от слабост, а от благодарност, която не е очаквала да получи.
– Просто… – продължава Нуршах, – не мога да си обясня как брат ми е повярвал. Как е сгрешил така… И само мога да си представя колко ти е тежко.
Хира стои безмълвна, изненадана от искреността в гласа на Нуршах. В следващия миг Нуршах протяга ръка и хваща нейната.
– Каквото и да стане, през каквото и да минаваме… аз съм до теб – прошепва тя.
Хира се усмихва леко, навежда поглед, за да прикрие емоцията, която преминава през нея.
– Ти си щедър човек. Прекрасен човек… – добавя Нуршах. – Виж само, още си тук.
За миг поглежда към Афифе и останалите.
– Не разбирам как майка ми и другите могат да се държат така с теб. И без да обиждам никого… не виждам да ги боли за брат ми толкова, колкото те боли теб.
Хира поема бавно въздух и възвръща самообладанието си.
– Сега не е моментът за това – казва тихо. – Единственото важно е Орхун да се оправи. Има моменти, когато трябва да оставиш всичко зад гърба си… и този е един от тях.
Нуршах я гледа с уважение. В този миг в коридора се появява Явуз, бърза към Афифе.
– Можете да влезете при господин Орхун – съобщава.
Афифе подскача сякаш някой е върнал живот в тялото ѝ и веднага се отправя към стаята. Другите тръгват след нея.
Точно преди да прекрачи през прага, Афифе усеща Хира зад себе си и се обръща. Погледът им се среща, на Афифе е ледено категоричен. В него има ясно послание:
„Тук не ти е мястото!“
Хира спира, погледът ѝ помръква. Нуршах вижда всичко и се обръща към майка си с недоумение. Афифе отваря вратата без да смекчи отношението си нито за миг. Афифе влиза в стаята първа, без да изчака никого. След нея се промъкват Нева и Перихан, сякаш се страхуват да изпуснат нещо от случващото се.
– Орхун! – изрича Афифе още от вратата.
Тя се приближава бързо до леглото, хваща ръката му и я притиска към себе си.
– Сине… изплаши ни. Но да Благодарим на Бога, че си добре. Болим ли те много? – пита тя, докато очите ѝ търсят признаци на болкапо лицето му.
Нуршах вече е почти до леглото, когато Хира влиза в стаята, несигурно, тихо, като човек, който се бои да не наруши тишината.
– Не – отвръща Орхун спокойно. – Но разбрах, че оставили куршума вътре.
В думите му проблясва ирония. Когато погледът му се среща с този на Хира, между двамата сякаш минава искра.
– Да живееш с куршум до сърцето… странно чувство – продължава той тихо. – Може би така е било писано. А и… можеше да е много по-зле. Добре съм. Наистина.
– Ще се оправиш напълно – казва Афифе
Орхун кимва. До леглото се приближава Нева, прекалено загрижена, за да е искрена.
– Г-н Орхун, пожелавам ви бързо възстановяване. За всички ни беше много тежък период – казва тя с престорено съчувствие.
– Наистина – включва се Перихан. – Слава Богу, всичко приключи. Дай Боже повече да не се повтаря.
Орхун им благодари с леко кимане с глава. Нуршах вече е седнала на ръба на леглото, държи ръката му и го гледа със светнали от облекчение очи.
– Батко… ти си невероятен – казва тя и се усмихва през сълзи. – Все едно си направен от желязо. Бог ти е дал сили, за да издържаш и това.
Докато тя говори, Орхун отново поглежда към Хира. Тя стои малко по-назад, близо до вратата, притиснала ръцете си една в друга, без да смее да направи крачка напред, но очите ѝ казват всичко.
В този момент на вратата се показва Кенан.
– Бързо оздравяване, Орхун. Не исках да вдигам шум – казва той.
– Благодаря ти, Кенан – отвръща Орхун.
Кенан кимва и се отдръпва. Тогава в стаята влиза Шевкет.
– Докторът помоли посещенията да приключат – съобщава той спокойно. – Вътре може да остане само един човек.
– Видяхме те добре, излизаме – казва Перихан. – Още веднъж бързо оздравяване, Орхун.
– И аз също… – добавя Нева, с поглед, в който се смесват привидна загриженост и внимателно премерена обида. – Много ни изплаши. Мислехме… че вече няма надежда. А погледни се, стоиш толкова силен. Сигурна съм, че скоро ще се оправиш напълно.
Перихан и Нева напускат стаята. Погледът на Афифе, уж зает с Орхун, случайно попада на Хира, и в него проблясва остра неприязън. Хира отпуска поглед към пода.
Афифе се обръща към дъщеря си.
– Аз ще остана при брат ти… – започва.
Но Нуршах я прекъсва спокойно, но категорично:
– Хира ще остане!
В стаята сякаш преминава ток. Афифе се обръща рязко, очите ѝ пламват.
– Не чу ли? Лекарят каза да се освободи стаята! – изсъсква тя.
– Също така каза, че един човек може да остане – отвръща Нуршах, без да отстъпва.
Орхун гледа към Хира, погледът му казва ясно: „Искам да си тук!“
– Ако желае… може да остане – казва Орхун.
Хира леко кимва, без думи, само с поглед: „Искам!“
– Тогава да излизаме, мамо – настоява Нуршах. – Нека брат ми си почине.
Напрежението между майка и дъщеря звучи почти като тиха война. Орхун усеща всичко. Афифе се обръща към него сякаш търси опровержение, но от погледа му разбира, че няма да го получи. Прехапва устни, хвърля последен гневен поглед към Нуршах и Хира и излиза от стаята, без да каже нито дума.
Шевкет стои в коридора и веднага забелязва Афифе, която излиза гневна.
– Желаете ли нещо, госпожо? – пита той внимателно.
Афифе отминава без отговор.
Нуршах се обръща към Хира и я докосва по рамото, жест на мълчалива подкрепа. После се обръща към брат си.
– И аз ще изляза, батко – казва тя. – Ако ти потрябвам, ще бъда отвън.
Орхун ѝ отвръща с лека, уморена усмивка. Нуршах затваря вратата.
В стаята настъпва тишина. Орхун поглежда към Хира, а в очите му се чете странно спокойствие, сякаш най-накрая може да диша.
Хира стои неловко, не знае къде да сложи ръцете си. Орхун вижда това.
– Добре ли си – пита той, като че ли иска да я освободи от напрежението.
Тя подскача леко, не очаквайки въпроса.
– А ти? Добре ли си? Удобно ли ти е? Да ти оправя възглавницата? Или ти трябва нещо друго? – изстрелва тя на един дъх, без да може да се спре.
Орхун посочва възглавницата.
– Всъщност… да. Може и да я наместиш малко.
Хира поема дъх, опитва да бъде спокойна, пристъпва към него. Протяга ръце към възглавницата, стараейки се да държи дистанция, но не успява, неизбежно се приближава. Косата ѝ се плъзва по лицето му. Тя усеща дъха му върху шията си и замръзва. Ръцете ѝ потреперват.
– Нищо, ще се справя сам – казва Орхун когато разбира колко е притеснена.
– Не, няма да те оставя – отвръща тя веднага. – Ранен си, аз ще се погрижа.
Хира се навежда още по-близо. Косата ѝ отново докосва лицето му. Двамата се оказват толкова близо, че дъхът му се смесва с нейния.
Хира спира да диша. Орхун също. Погледите им се срещат. Светът се смалява до един-единствен кадър. Картината застива.