Наследство – Епизод 668 (Ето какво ще видим)

Яман пристига при часовникаря Вели, който го посреща с поглед, пълен с разбиране.

– Дълъг път си изминал – казва той, докато налива чай. – Седни. Понякога човек има нужда просто да поседи с приятел. По погледа ти разбрах, че има нещо, което не ти дава мира.

– Никой не може да върви с мен – отвръща Яман. – Този път е труден. Дадох обещание.

Вели оставя чайника, взима бучка захар и бавно излива върху нея горещия чай. Захарта се стопява като нечие отсъствие, което боли.

– Има неща, които човек не бива да задържа насила – казва той. – Нищо не се случва без волята на Бог. Не сме господари на този свят, само гости.

Поглежда го право в очите:

– Присъствието понякога продължава и в отсъствието, но ако не го приемеш, сърцето ти ще започне да те разяжда.

Яман стиска челюсти.

– Има думи, които надживяват времето. Дадох обещание. Тя може да не е тук, но думата ми остава. Завинаги.

– Добре – кимва Вели. – Верен си на обещанието си, но ако тя можеше да говори… щеше да поиска любимият ѝ да бъде щастлив, да не страда.

– Решението е взето – отговаря Яман. – От вчера думата „щастие“ не съществува за мен.

Телефонът на Яман нарушава настаналата тишина.

– Трябва веднага да подпишеш едни документи! – крещи Недим. – Дженгер каза, че си бил на някакъв къмпинг!

– Ще говорим в имението – отвръща студено Яман.

По-късно, в кабинета на имението, Яман държи в ръката си двата пръстена. Величието на любовта и тежестта на загубата се преплитат в погледа му. В главата му още звучи гласът на Вели: „Но какво би казала тя… би искала любимият ѝ да бъде щастлив.“

– Обещанието е клетва – прошепва Яман и стиска пръстените в юмрук.

Долу в хора Дженгер донася на Юсуф кашон от склада със стари играчки.

– Ще избера няколко за децата в нужда – казва Юсуф на Дженгер.

– Прекрасно решение – усмихва се иконома.

Докато рови, момчето открива писмото на леля си.

– Това е за чичо! – радостно възкликва Юсуф и започва да чете:

– „Някой ден ще срещнеш човек… Ако е правилният, ще го разпознаеш. Не затваряй сърцето си след мен, не се съпротивлявай, не бягай…“

Недим, който преди малко пристигна в имението и става свидетел, мигновено издърпва писмото от ръцете му.

– Това е… стих, от поет, който харесвам. Търсех го.

Недим взема листа и бързо скрива писмото в джоба на сакото си и излиза навън.

Действието прескача В хола Юсуф и Нана се смеят и прегръщат, а от стълбището Яман ги гледа – неподвижен, мълчалив, като човек, който наблюдава живот, от който сам се е лишил.

В двора Недим разгъва писмото и продължава да чете. Гласът на Сехер оживява между редовете:

– „Не бягай, ако бягаш, ще издигнеш стена и между нас. Твоята усмивка ще ми донесе спокойствие, дори там, където вече няма светлина за мен…“

Погледите на Яман и Нана се срещат. В очите ѝ има топлина и нещо, за което Яман си е забранил да мисли.

Недим чете нататък:

– „Ако някой ден се съмняваш дали тя е човекът… погледни очите ѝ.“

Нана точно тогава се усмихва на Яман, нежно и искрено.

– „Ще видиш как се грижи за теб, как мисли за теб. Погледни радостта в очите на Юсуф. Ще разбереш, че сте се намерили. Не се отказвай!“

От площадката на втория етаж Яман промълвява:

– Дадох дума… Не мога да я наруша!

Но редовете продължават да горят в ръцете на Недим:

– „Знам, че стоиш зад думата си, но не го прави. Истинската любов прави любимия щастлив. Не искам да ме носиш като болка. Намери светлинта. Не се опитвай да спреш съдбата. Любовта. Живота. Продължи напред… Северната звезда свети само за онези, които обичат.“

Недим е на ръба да изпадне в паника, стиска писмото толкова силно, че хартията се прегъва.

– Яман никога не трябва да види това! Никога. Ако той го прочете… нищо няма да спре чувствата му – мисли си трескаво. – Ще изгубя Нана. Това писмо не трябва да съществува.

Той вади запалка от джоба си и тръгва да запали писмото на Сехер. Но колкото и да се опитва, не намира сили да го изгори. Пръстите му се разтреперват и той се отказва.

Тъкмо тогава се появява Яман, строг и съсредоточен.

– Надим, къде са онези спешни документи? Какво ти е? Изглеждаш странно.

– Нищо ми няма… просто напрежение – отвръща Надим и се опитва да звучи убедително. – Трябва веднага да занеса документите. Има и други проблеми, но ще говорим после.

В този момент към тях се приближават Нана и Юсуф и поглежда към Нана и Яман с надежда.

– Може ли днес да разпънем палатка в градината? Тримата! Нали не успях да отида с вас на къмпинг…

– Не става – казва Яман, без дори да помисли. – Имам страшно много работа.

Погледът на Юсуф помръква, а Нана не издържа да го гледа така. Приближава Яман и тихо пита:

– Може би… по-късно?

– Казах, че съм зает – отсича той. – Хайде, Надим.

Когато двамата си тръгват, Нана коленичи до Юсуф.

– Той дойде с мен – прошепва тя. – Остави всичко зад гърба си.

Малкият накланя глава.

– И ти ли имаш работа, Нана?

Тя го целува по бузата, после по другата.

– Да. Ти си моята работа. Трябва да те целуна малко тук… и малко тук.

Юсуф прихва смях и се хвърля в прегръдките ѝ.

По-късно, в офиса, ревността на Надим се процежда в гласа му като отрова.

– Добре е, че дойде в компанията – казва той на Яман. – Но сигурно си уморен… след къмпинга. Чудя се… откъде изобщо се появи този къмпинг?

– Защото така трябваше – отвръща Яман кратко.

– Разбирам. Необходимо е било, иначе нямаше да отидеш.

В този миг погледът на Яман се плъзга някъде далеч – споменът го връща при игрите в калта, при танца на Нана край огъня… и нощта, в която заспаха един до друг.

Той мигва рязко.

– Имам работа. Разреши тези задачи – казва на Надим и тръгва.

Надим го следи и си мисли: „Защото така трябваше. Не можеш да ме заблудиш, г-н Къръмлъ. Стъпка по стъпка се приближаваш до нея“.

Докато се обръща, писмото в ръцете му се изплъзва. Листът пада на пода, незабелязано. Една служителка го вдига и вижда, че е за Яман. Но в същия момент телефонът ѝ звъни. Трябва да свърши нещо спешно и без да мисли жената прибира писмото и излиза от сградата.

А в това време Надим вече е разбрал, че писмото не е у него и паникьосан, претърсва бюрото си.

– Мислиш, че можеш да ме измамиш – мърмори той, – но няма да ми я отнемеш. Нана ще бъде моя.

Отваря чекмеджетата, хвърля папки, проклина под носа си.

– Къде е това писмо? Последно го държах, когато слязох от колата. Да не е паднало? Да го е отнесъл вятърът?

Той се изправя, на лицето му е белязано от страх и гняв.

– Щом аз не мога да го намеря… Яман никога няма да го открие.

Яман се връща в имението, слиза от автомобила си и застива. Очите му се спират на Нана – вдигнала лъка, тя изстрелва стрела след стрела към мишената. Пламък от решителност се плъзга по лицето ѝ, а лунната светлина рисува върху кожата ѝ хладен отблясък.

– Какво правиш по това време? – пита той, тръгвайки бавно към нея.

Нана отпуска лъка и го поглежда така, сякаш гледа през него.

– Така разчиствам мислите си – отвръща спокойно. – Когато главата ми е пълна, стрелям. Помага.

Яман взима една стрела, опъва тетивата и стреля. Стрелата се забива, но погледът му остава празен.

– В главата ми няма нищо – отсича и се обръща да си тръгне.

Но на третата крачка спира, обръща глава.

– Тук си заради Юсуф. Помни защо си дошла и не се разсейвай.

Нана го гледа, в погледа ѝ проблясва болка – тя вижда ясно, че нещо в него бушува, макар той да го отрича.

На следващият ден, в компанията, в кабинета на Яман служителката Селин държи в ръцете си розов плик. Пръстите ѝ го обръщат внимателно, сякаш се страхува да не го намачка.

– Розов? Това едва ли е служебно… – прошепва и мушка писмото в една от папките на върху бюрото.

В този момент се появява Недим, все така напрегнат и хладен.

– Търсех те. Искам да прегледам днешните складови отчети. Можеш ли да ми ги донесеш?

– Разбира се, г-н Недим – отговаря Селин и побързва да излезе.

Щом вратата се затваря, Недим хвърля поглед към бюрото на Яман. В очите му проблясва раздразнение, смесено със завистлива жилка.

– Работата на господаря се превърна в… Нана – мърмори тихо. – Не може дори да се задържи в компанията, защото трябва да бъде до нея. Но тези минути ще са ти последните, Яман…

И в пустия кабинет думите му увисват като предвестник на буря.

В кухнята Нана е коленичила до Юсуф и му показва рисунка.

– Виж, птичето… косата му е къдрава като твоята, а очичките – тъмни и блестящи – казва тя меко.

Юсуф се смее:

– Ти ли го нарисува, Нана?

– Да, направих го, за да те развеселя.

– Но ти винаги ме караш да се усмихвам.

Точно тогава Яман влиза. Погледът му, леден и напрегнат, се впива в Нана. Айнур, нервна от внезапното му появяване, веднага притичва:

– Господине, защо сте дошли до кухнята, аз щях да ви донеса кафе.

– Ще си го взема сам – отговаря той сухо.

– Добре, ще го приготвя.

Нана наблюдава това мълчаливо напрежение и си мисли:

„Лицето му почти никога не се усмихва… Но не ми пречи. Направил е достатъчно за мен. А моето място е тук – да видя Юсуф щастлив. Това ми стига.“

Телефонът ѝ звъни. Пише „Luka“. Лицето ѝ просветва.

– Лука! Толкова се радвам да те чуя! – казва тя искрено.

Яман замръзва на място и наостря уши. Айнур го забелязва.

– Как така не ми каза по-рано? Каква изненада! И ти много ми липсваше… – смее се Нана.

Яман е видимо раздразнен.

Юсуф пита Нана:

– Какво има?

– Идва един мой приятел от Америка – обяснява Нана. – Много ми е близък… от четири години не сме се виждали. Идва по работа, но първо иска да се види с мен.

Лицето на Яман става още по-мрачно.

– Ще пристигне към три – добавя Нана. После поглежда към Яман, заплитайки се леко: – Яба… Яман, може ли да дойде до имението? Няма да е проблем, нали?

– Не. Няма да е проблем.

Но след миг се обръща:

– Чакай. Кой е този Лука? Ако идва в дома ми, трябва да знам.

– Приятел от детството – казва Нана искрено. – Прекрасен човек. Идва по работа, сигурна съм, че и ти ще го харесаш. Разбира ме… винаги знае как да ме разсмее…

– Добре – казва той, но тонът му е напрегнат. – Нека дойде.

Нана грейва:

– Благодаря ти! Отивам да се подготвя.

Щом тя тръгва по стълбите, в Яман си мисли ядосан: „Щял съм да го харесам… Защо изобщо трябва да го харесвам?“

В коридора на полицейското управление Ферит се приближава към Корай със смразяваща решителност, после го сграбчва за яката и го притиска към стената.

– Имаме да си кажем нещо, безсрамнико – изрича през зъби и юмрукът му се стоварва върху лицето на Корай. – Първо ще те науча, че в чужд телефон не се рови!

Корай залита, но няма време да си поеме дъх. Следва нов удар, по-силен от първия.

– Заради твоята глупост Айше можеше да загине! – крещи Ферит. – Повтаряш една и съща грешка! Направи го и тогава… когато изчезна Додо! Как можеш да рискуваш живота на бившата си жена и собствената си дъщеря, само за да се правиш на герой?! Как можеш, Корай?!

Корай диша накъсано, сякаш всеки дъх го боли. Очите му горят, в тях се натрупва ярост, която заплашва да прелее.

– Да, исках да бъда нейният герой – избухва той. – И какво от това? Ти се появяваш от нищото като някакъв всемогъщ спасител и ми отнемаш всяка възможност! Аз бях до Айше. Аз трябваше да я измъкна. Да, изтрих съобщението, за да не го видиш! Исках аз да бъда човекът, който я спасява!

В този момент по коридора прозвучават тихи стъпки. И двамата застиват, обърнати към посоката на звука. Айше стои на няколко метра от тях. И двамата замлъкват. Корай примигва, лицето му се променя – яростта се стопява и на нейно място се появява отчаян, почти детски страх.

– Исках само да те защитя… – прошепва..

Но Айше не казва нищо. Погледът ѝ е пълен с разочарование, което не се нуждае от думи. Тя се обръща и си тръгва, без да го погледне, без обвинения, без оправдания.

А тази тишина се оказва най-тежкият удар за Корай – по-болезнен дори от юмруците на Ферит.

Ферит и Волкан преживяват истинска лична трагикомедия. Двамата се въртят из хола като двама обезумели, чешат се без милост и се опитват да запазят някакво достойнство, макар ситуацията отдавна да е преминала границата на смешното.

Тогава телефонът на Ферит звъни. Той поглежда дисплея – и застива.

– Айше?! – изрича невярващо. – Да не си сбъркала номера? Тук е Ферит… бившият ти съпруг.

От другата страна гласът ѝ е спокоен, събран, същият онзи тон, който той може да разпознае и насън.

– Не, не съм се объркала – казва тя. – Искам да поканя теб и Волкан на вечеря.

Ферит застива, а Волкан продължава да се чеше, без дори да подозира какво се случва.

Думите на Ферит прозвучават почти машинално, сякаш езикът му е взел решение вместо него:

– Да… добре. Идваме.

Щом затваря, той се обръща към приятеля си със смесица от ужас и екстаз.

– Айше ни покани на вечеря. Казах ѝ, че ще отидем… и затворих.

Волкан спира да се почесва, очите му се разширяват.

– Комисар… не искам да ти развалям щастието, но… имаме въшки.

Ферит го хваща за раменете и го разтърсва енергично. В погледа му проблясва почти детинска еуфория.

– Волкан, това е извънредно положение! Небето сигурно в момента се чуди какво става! Айше ме кани на вечеря! Ти разбираш ли? Това е чудо! Забрави за сърбежа! Ще се изкъпем, ще облечем най-хубавите си дрехи и ще отидем.

Волкан вдишва дълбоко, поглежда го уморено и мърмори:

– Или ще се върнем от тази вечеря с нов, непознат на науката вид бълхи.

В този миг напрежение, смях и лека истерия се смесват във въздуха…

Източник: PoTv.bg