Плен – Сезон 2 Епизод 155 (Ето какво ще видим)

Хира най-сетне успява да оправи възглавниците така, че Орхун да се чувства удобно.. Ръцете ѝ леко потреперват от умора, а по челото ѝ блести тънка линия пот. Той я наблюдава със сдържана, доволна усмивка – сякаш всяко нейно движение му носи спокойствие. Когато тя се изправя, светлината очертава фините линии на лицето ѝ и за миг времето спира.

– Как е? Удобно ли ти е? – пита тя, като се навежда съвсем леко към него.

Погледите им се срещат. Орхун само кимва, онзи кратък, топъл жест, който казва „добре съм“ без думи. Хира побързва да се отдръпне, сякаш близостта ѝ е изненада дори за самата нея.

– Имаш ли нужда от още нещо? – продължава тя, опитвайки се да върне деловия тон.

Без да изчака отговор, думите ѝ се изливат сами:

– Ще отида да говоря със сестрата… да видя кога е следващият прием на лекарства. И кога можеш да хапнеш…

Но Орхун я прекъсва спокойно, със силата на човек, който не иска да я пусне.

– Не си тръгвай. Сестрата така или иначе ще дойде. А лекарствата са при мен…

Хира моментално поруменява. Погледът ѝ започва да се лута по стаята – към прозореца, към шкафа, към всичко, но не ѝ към Орхун. А той… той не откъсва очи от нея, сякаш самото ѝ присъствие е най-доброто лечение.

Вратата тихо се затваря след Нуршах, която излиза с ускорена крачка. На няколко метра от нея Кенан вече се приближава, лицето му е напрегнато, очите му търсят нейния отговор.

– Нуршах, добре ли си? Изглеждаше… напрегнато вътре. – гласът му е загрижен.

Нуршах поглежда към майка си, която се отдалечава по коридора, леко скованa, почти обидена.

– Майка… – въздъхва тя. – Разстрои се, че не може да остане при брат ми. А той иска Хира да е до него, а майка трябва да го приеме. Дори да не ѝ харесва…

Кенан присвива очи подозрително.

– Разбирам. Но… струва ми се, че ти имаш пръст в това тържествено отстъпление. Така ли е?

Усмивката на Нуршах просветва игриво, почти заговорнически.

– Е, може и да съм я побутнала малко.

Тя го поглежда с онази същата усмивка – едновременно невинна и предизвикателна.

– Какво? Да не би да се стресна? – подхвърля тя.
– Още не – отвръща Кенан, а в гласа му звучи предизвикателство.

Нуршах прави жест, сякаш го закача:

– Много си смел. Според теб всичко може да се изтърпи с грижа. Както каза Нефес… „Истински герой си.“

Двамата се усмихват един на друг.

Наблизо, почти скрити зад завоя на коридора, Нева и Перихан наблюдават сцената неспокойно. Погледите им се стрелкат между двамата млади – напрегнати, тревожни, сякаш усещат, че нещо се изплъзва от контрола им.

Коридорът на болницата е огрян от хладна дневна светлина, която подчертава умората по лицата на всички. От една врата излиза Афифе – току-що е измила ръцете и лицето си, сякаш се опитва да свали напрежението, което я задушава.

Шевкет я чака малко по-надолу, изправен и неподвижен, с бутилка вода в ръка. Щом я забелязва, веднага пристъпва към нея и ѝ я подава с уважение.

– Лекарството ви за кръвното, госпожо… – напомня той.

Афифе взема водата. Шевкет ловко отваря капачето на елегантната кутийка за хапчета, която тя вади от джоба си.

Докато Афифе преглъща лекарството, до нея се приближава Перихан, привидно загрижена, но с онзи особен проблясък в очите.

– Афифе, добре ли си? – пита тя.
– Добре съм – отговаря Афифе хладно, без да откъсва поглед от Нуршах, която стои малко по-напред.

Перихан решава да я засегне още.

– Мислех, че ще останеш при Орхун…

Афифе не ѝ обръща внимание. Погледът ѝ е впит в дъщеря ѝ, обвинителен и остър. Нуршах усеща това, напряга се и извръща глава.

Кенан, който стои до нея, тутакси усеща колко е нервна и се опитва да смекчи момента.

– Нуршах… хайде да ти взема нещо за хапване.
– Не искам. Нищо няма да мога да преглътна – отговаря тя.
– Добре. Тогава поне ще ти донеса нещо за пиене.

Тя кимва едва забележимо.

Кенан тръгва по коридора, а в същия миг Афифе се отправя към дъщеря си и сяда до нея.

– Какво ти се върти в главата? – пита тя.

Нуршах я поглежда напрегнато. Отстрани Нева и Перихан се ослушват, преструвайки се, че не ги интересува.

– Какво беше това вътре? – продължава Афифе. – Защо оставяш онази девойка насаме с брат си?

Нуршах запазва уважението си, но не отстъпва.

– Правя това, което е правилно, мамо. Всички вие се нахвърляте върху Хира. Грешите. Тя не би предала брат ми.

Афифе едва прикрива недоволството си.

– Освен това – добавя Нуршах, вече по-уверена – в момента единствено Хира може да помогне на Орхун. И ти го знаеш.

По лицето на Афифе пробягва раздразнение. Тъкмо тогава забелязва, че Перихан и Нева ги наблюдават.

– Пред хора… – започва Афифе, но се спира. – Няма да споря с теб тук. Не е моментът.

Тя се обръща към двете жени, опитвайки се да овладее гласа си.

– Шевкет ще ви закара в имението. Достатъчно се изморихте. И ти, Нева…

Перихан бърза да се намеси с престорено смирение.

– Дано всичко отмине, Афифе. Да не преживяваме подобни неща повече…

Нева вече е направила крачка след Шевкет, но спира.

– Госпожо Афифе… ако позволите, бих искала да остана.

Афифе я поглежда внимателно.

– Както желаеш.
– Наистина – усмихва се Нева.

Перихан едва прикрива раздразнението си, че Нева се измъква от компанията ѝ. Нева остава до Афифе, но погледът ѝ е вперен в Нуршах. Тъкмо тогава Кенан се връща със сока. И Нева осъзнава още нещо – Нуршах не просто защитава Хира. Тя е нейният най-неочакван и най-яростен съюзник. Погледът на Нева се спират върху Кенан и Нуршах, сякаш търси нещо, което двамата се опитват да скрият.

Стаята на Орхун е притихнала, озарена от меката светлина през щорите. Хира се движи из помещението – подрежда, оправя, преглежда всеки детайл по свой си начин, сякаш така държи нещата под контрол.

Орхун я наблюдава мълчаливо от леглото. В погледа му има благодарност – не казва нищо, но присъствието ѝ го успокоява повече от всяко лекарство.

Когато Хира се обръща, погледите им се срещат. За миг въздухът между тях се нажежава.

– Защо не си починеш? – казва Орхун, почти с усмивка. – Това е най-подредената болнична стая, която съм виждал.

Настъпва кратка пауза. Тишината ги притиска. Хира първа я нарушава – опитва се да звучи невинно непринудено, но напрежението ѝ личи.

– Как се чувстваш? – пита тя. – Все пак… имаш куршум до сърцето…

Орхун я поглежда внимателно, сякаш всяка нейна дума минава през него.

– Ще видим как ще е занапред… – отвръща той. – Но за това не мисля сега. Знаеш ли какво мисля? Понякога човек казва неща… прави неща… които тежат. Грешки. Съжаления. Тежест, по-голяма от куршум.

Орхун млъква. Хира слуша навела глава, но не откъсва нито миг вниманието си от него. Лицето ѝ е тъжно – онзи вид тъга, който човек се опитва да прикрие от уважение към другия.

Орхун продължава:

– Например… раните, които отворих в твоето сърце.

Музиката в стаята сякаш става по-осезаема. Хира вдига очи. В гласа му чува не просто извинение – усеща обида, разкаяние, всичко натрупано между тях. Но с него идва и нещо друго…

…спомени.

Пред очите ѝ проблясват онези мигове, в които Орхун я обвиняваше – жестоко и безмилостно.– Как преглътна тази измяна? Не ти ли беше тежко? Как можа? Говори!– Не! Не лъжа! – чува собствения си разтреперан глас.– Гледаш ме в очите и ме лъжеш! – изригва той.– Никога не съм те предала! – повтаря тя, със сълзи и гордост в едно. – Небето и земята да са свидетели, не съм те предала!После – пръстенът… бележката… и гневният му глас:– Какво да си мисля? Кажи! Какво означава всичко това?– Не знам! Кълна се, не знам. Никога не съм ги виждала. Моля те… повярвай ми.А той, объркан и наранен:– Никога не съм предполагал, че няма да ти повярвам… но всичко, което се случи… не мога да го подредя в главата си!

Тогава той смачква писмото в юмрук, хвърля го на пода и излиза от стаята.

Когато споменът избледнява, очите на Орхун са влажни. Той гледа Хира така, сякаш я вижда в нова светлина – тази, в която сам е отказвал да я види.

– Но думите, които се изрекоха… раните, които оставят… те не минават толкова лесно. Болката отшумява, но следата остава – отвръща Орхун

Коридорът на болницата е притихнал, ароматът на дезинфектант се смесва с напрежението, което сякаш виси във въздуха. Нуршах стои на стола до стената – пребледняла, изтощена след спора с майка си. Дланите ѝ леко треперят.

Кенан се връща с пакетче храна и цветна кутия сок в ръка. Поднася ѝ ги внимателно, сякаш се страхува да не я стресне.

– Виж… знам, че каза, че не искаш – прошепва той. – Но ако хапнеш две хапки, ще ти стане по-добре.

Нуршах поклаща глава.

– Наистина не мога. Нямам сили да ям. – Прави кратка пауза, после добавя: – Ще отида да погледна брат ми.

Тъкмо се надига, когато Кенан нежно я хваща за ръката и я спира.

– Нуршах… спри за секунда. Моля те, не се дръж като дете. Добре, няма да ядеш. Но поне изпий сока. Не оставяй кръвната ти захар да пада. Припадна още преди да стигнеш тук, забрави ли? Искаш ли да те сложат в стая до брат ти?

Тя сваля поглед.

– Не… разбира се, че не.
– Тогава? – настоява той, подавайки ѝ сока. – Пий това. После отиди при брат си. Хайде.

На няколко метра от тях, седнали на столове, Афифе и Нева наблюдават сцената. Афифе гледа към дъщеря си със смесица от тревога и недоумение, опитва се да разбере какво се случва между нея и Кенан. А Нева… в очите ѝ проблясва нещо хитро, сякаш сглобява пъзел.

Нуршах, под натиска на настойчивостта на Кенан, взема сока и отпива. Прави го без желание и част от напитката се разлива по ризата ѝ.

Кенан веднага се навежда към нея, вади кърпичка от вътрешния джоб на сакото си.

– Стой… дай насам. Сега ще го почистим.
– Ризата ми е съсипана – въздъхва тя, опитвайки се да прикрие смущението си.

Афифе гледа двамата като зрител, попаднал случайно в чужда, твърде лична сцена. Вижда жестовете, погледите, неловкостта, и се опитва да разгадае какво точно става между тях.

В болничната стая Хира стои край прозореца. Гледа навън, но мислите ѝ са далеч – там, където болката се преплита със страх.

Пред очите ѝ проблясва онзи миг…

Мигът, в който Орхун бе прострелян.

Образът се разсейва и тя се обръща към него, опитвайки се да задържи гласа си стабилен.

– Защо се хвърли пред пистолета? – пита тихо, но въпросът я тресе отвътре.

Орхун се взира в нея. В спомена му изниква друг момент…

…моментът, в който тя скочи пред него в деня на годежа и го предпази от куршума.

– И ти го направи за мен – казва той спокойно. – Забрави ли?

Хира отмества поглед.

– Но аз… аз ти дължах живота си.

Орхун отвръща със сигурност, която не оставя място за съмнение:

– И аз ти дължа един.

Думите му я удрят така силно, че тя дори не успява да реагира. За миг остава безмълвна.

В този момент на вратата се чува почукване. Двамата сякаш излизат от някакъв невидим кръг и обръщат поглед едновременно.

Вратата се открехва и в нея се подава глава, Нуршах.

– Имате ли нужда от нещо? Всичко наред ли е?

Орхун кимва.

– Ела, Нуршах. Исках и с теб да поговоря.
– Добре… – казва тя внимателно, прекрачвайки прага. – Да поговорим, батко…

Тя приближава леглото му, любопитството ѝ е видимо, не знае какво следва.

Орхун посочва мястото до себе си.

– Седни при мен.
– Какво става? – пита тя, леко притеснена.

Орхун се обръща към Хира. Погледът му е ясен – „Остави ни за малко“.

Хира разбира веднага. Кимва кратко и тръгва към вратата, за да остави Орхун и Нуршах насаме.

Коридорът на болницата е изпълнен с приглушен шум – стъпки, далечни гласове, вибриращи телефони Хира излиза от стаята и за секунда среща погледите на Нева и Афифе – едната я гледа с хладна надменност, другата с открито презрение. Хира не се спира, просто минава покрай тях, когато зад нея се чува глас:

Хира не спира – тръгва напред, когато зад гърба ѝ прозвучава гласът на Кенан.

– Хира!

Тя се обръща. Кенан вече е до нея, леко задъхан.

– Как е Орхун? – пита той с искрено безпокойство.

Хира се усмихва едва забележимо.

– По-добре е. Възстановява се, макар и бавно. Ако искаш да го видиш, може да влезеш.

– Не, не… – поклаща глава Кенан. – Няма да преча. Ти бъди до него, това е важното. Ние ще сме наблизо, ще разберем, ако има нещо.

Хира усеща, че с думите си Кенан я поставя сред хората, които имат право да са до Орхун. Това я трогва и тя го поглежда благодарно.

– Как е Вуслет? – пита.
– Добре е. Не се тревожи. В родния ни град е, леля не е добре и ще остане при нея още малко.
– Дано скоро се оправи – казва Хира. – Пожелавам ѝ бързо възстановяване.
– И аз се надявам.
– Когато говорите… предай ѝ поздрави от мен.
– Ще ѝ предам, разбира се.

Телефонът в джоба му иззвънява. Кенан го изважда и поглежда дисплея.

– Извинявай… Якуп е. Трябва да вдигна.

Той се отделя на няколко крачки. Хира се обръща и среща отново онези два погледа – на Нева и на Афифе, които я пронизват като остриета. Тя поема въздух и премества погледа си, опитвайки се да запази самообладание.

Орхун гледа сестра си сериозно и започва без увъртане:

– Предполагам, че разбра за грешката, която направих, грешка, за която няма извинение.

Нуршах кимва.

– Затова ли сте пак в конфликт с майка? –пита Орхун. – Заради това, че е премълчала нещо?

Нуршах вдига рамене с горчив жест – „знаеш я“.

– Ако това е престъпление – казва Орхун – значи и аз съм съучастник.

Нуршах се усмихва едва-едва.

– Сега не е моментът да говорим за това. Първо се оправи… после ще обсъдим всичко.

Орхун взема ръката ѝ и я стиска.

– Само не ѝ прави животът още по-труден. На тази възраст не можем да я променим. Не искам да се карате. Уморихте се всички.
– Ще опитам, заради теб – отвръща Нуршах. – Но раните не зарастват за ден. И аз имам свои болки.

Орхун кимва… но внезапно по лицето му преминава болка. Дланта му се плъзва към раната.

– Батко! – Нуршах се навежда към него. – Добре ли си? Да повикам ли лекар?
– Не… – поема въздух той. – Казаха, че ще има моменти на болка. Минава.

Очите на Нуршах се пълнят със сълзи.

– Казаха, че това… да живееш с куршум до сърцето… е трудно.

За да не се разплаче, Нуршах събира сили и изстрелва думите решително:

– Но аз вярвам в теб! Казах им, че моят брат ще се справи. Знам го!

Орхун я гледа зряло, спокойствие се връща в лицето му.

– Ще видим – отвръща Орхун спокойно. – Ще разберем с времето. Но имам една молба.
– Каквото поискаш – отвръща тя веднага.
– Искам… да си тръгнеш.
– Какво? – поглежда го объркано. – Как така да си тръгна?
– Напусни болницата – повтаря той твърдо.
– Няма да те оставя тук! – възразява тя, почти обидено.

Орхун сменя тона, става сериозен, почти строг:

– Колкото и да се опитваш да го прикриеш, виждам, че не си добре. Аз съм ти брат. Не можеш да ме заблудиш.
– Добре съм! – настоява тя.

Той поглежда петното от сок върху ризата ѝ и повдига вежда с неочакван хумор:

– Разбира се… напълно добре. Само дето се цапаш като дете. Погледни се.

Нуршах се смущава, но устните ѝ се показва лека усмивка.

– Дори в това състояние можеш да ме разсмееш – казва тя нежно.
– Хайде – настоява той. – Смени си дрехите. Почини. Аз съм добре. Няма да избягам никъде. Тук съм.
– Радвам се, че те имам – прошепва тя.

Орхун посочва към вратата.

– Нали Кенан още е отвън? Няма да си тръгне, докато и ти не го направиш.

Нуршах въздъхва, примирена.

– Да. Казах му да си ходи няколко пъти, но се оказа доста упорит.

Орхун се намества по-удобно.

– А делото за настойничество как върви? – пита Орхун, загрижено.

Нуршах разбира, че брат ѝ се опитва да я разсее.

– Трудно е… – признава. – Дядото ни прави живота черен. Но… май вече виждаме светлина.

Нуршах тъкмо излиза от стаята на брат си. В коридора Хира разговаря с Кенан, който стои до нея като опора.

– Дано се оправи бързо, Хира – казва той тихо. – И ако имаш нужда от нещо, само ми се обади. Наистина.

Тя му се усмихва топло.

– Благодаря ти. Наистина оценявам това.

По-назад Нуршах се сбогува и с майка си. Не успява да се сдържи, думите ѝ излизат по-рязко, отколкото е планирала.

– Добре че този път научих всичко навреме – казва тя, поглеждайки Афифе в очите. – Ако бях разбрала за състоянието на брат ми от вестниците… нямаше да го преживея втори път.

Афифе я гледа с натрупана ярост, но успява да се овладее.

– Мисля, че… прекаляваш – отвръща със сдържан тон. – Това вече минава границата.
– Съгласна съм – казва Нуршах, без да мигне. – Наистина стига толкова.

Поглежда Нева студено, само с леко кимване, и се отправя към Хира. Прегръща я силно, притискайки главата си в рамото ѝ.

– След като ти си тук… се чувствам спокойна – прошепва.

Хира застива за миг, трогната и изненадана. Не намира думи, само кимва.

Нуршах поглежда към Кенан и му дава знак да тръгват. Докато той минава покрай Афифе, се навежда леко в знак на уважение.

– Пожелавам бързо възстановяване на Орхун, госпожо.

Афифе му отвръща едва забележимо. Двамата с Нуршах тръгват към изхода.

След като остават сами, Афифе хвърля последен, смразяващ поглед към Хира и влиза в стаята на сина си. Вратата се затваря рязко.

Хира остава сама… с Нева.

Нева се приближава бавно, с онзи надменен поглед.

– Дори в такава ситуация успя да извлечеш изгода – казва тя с ледено спокойствие. – Превърна чуждото нещастие в своя победа. Значи под тази крехка външност се крие доста… изобретателен ум.

Хира се изправя още повече. Гласът ѝ е твърд и ясен.

– Правя само това, което трябва да се направи.
– Ах, твоето благородство… направо просълзява – присмива се Нева. – Чудя се само едно: първо брат ми загуби живота си заради теб. После Орхун едва оцеля. Какво ли следва след това?

Хира поема рязко въздух, сякаш се кани да отговори, но се спира. Поглежда Нева право в очите.

– Имам много какво да кажа… но нищо не заслужава да си хабя думите.

Хира се обръща и поема към градината на болницата. Нева я проследява с мрачна усмивка, но внезапно вниманието ѝ се отклонява – по коридора бавно върви майстор Якуп.

Хира го вижда първа. Лицето ѝ омеква, напрежението ѝ се стопява.

– Майстор Якуп! – възкликва тя.
– Хира, моето дете! – отвръща той топло.
– Добре дошъл! – усмихва се тя искрено.
– Благодаря ти – отвръща той.

Двамата се поздравяват с искреност, която рязко контрастира с ледената атмосфера отпреди миг.

В стаята Афифе стои до леглото на Орхун, хванала ръката на сина си. Опитва да изглежда силна, но по лицето ѝ личи колко е съсипана от случилото се.

– Сине… – прошепва тя, гласът ѝ леко се къса. – Помислих, че ще те изгубя… както изгубих Нихан. Не можеш да си представиш в какво състояние бях.

Орхун се опитва да я успокои.

– Стига, мамо… Недей да се измъчваш повече. Виж, пред теб съм. Да, беше тежко, но мина. Жив съм, това е важното
– Слава Богу… – въздъхва тя, очите ѝ се насълзяват. – Господ те остави при мен….

Тъкмо да се разплаче, на вратата се чува почукване. Афифе се изопва, очаква Хира. Но когато вратата се открехва, вътре влиза Якуп, а Хира стои зад него.

Тъкмо сълзите да се откъснат, на вратата се чува почукване. Лицето ѝ моментално се стяга – очаква Хира.

Орхун се оживява.

– Майсторе… добре дошъл.

Якуп се приближава с широката си, почти бащинска усмивка.

– Ех, Демирханлъ… браво! – казва той, а после се обръща към Афифе. – Г-жо Афифе, пожелавам ви спокойни дни занапред.

Афифе се изправя почти мигновено, връщайки познатата ни желязна осанка.

– Благодаря ви, г-н Якуп.
– Няма да ви отнема много време – казва той дружелюбно. – Ще видя момчето и ще ви оставя.
– Чувствайте се удобно – отвръща Афифе, но още докато говори, хвърля поглед към Хира. С този поглед ясно казва – „И ти излез.“

Хира вече тръгва да се отдръпне, когато чува гласа на Орхун:

– Донеси вода на майстор Якуп, ако обичаш.

Тя спира и се насочва към кана и чаши. Афифе, раздразнена, излиза от стаята.

Хира подава водата на Якуп с уважение.

– Заповядайте.

– Благодаря ти, дъще – казва той и отпива.

После се обръща към Орхун, гласът му е мек.

– Радвам се, че те виждам така. Ти ни изплаши… но, слава Богу, пак си излезе от бурята цял.

Погледът на Орхун, пълен с болка, се плъзга към Хира.

– Има и бури… които не мога да премина, Майсторе.

Хира разбира намека. Поглежда надолу.

И споменът я връхлита…

Орхун стои пред нея, отчаян.– Кажи нещо. Мълчанието ни убива. Излей гнева си върху мен, ако това ще те облекчи. Само… говори.– Какво искаш да кажа? – отвръща тя, гласът ѝ се пречупва. – Да ти разкажа ли как разруши всичко между нас? Как не чуваше нищо от това, което казвах? Как ме обезцени? Да ти обясня ли какво е да си обвинен в лъжа, когато най-много се нуждаеш да ти повярват? Това ли искаш?Той накланя глава, като човек, който се е отказал от оправдания.– Искам… да ми простиш.– Никога! – отвръща тя през сълзи. – Никога няма да ти простя!Гласът му се чува тихо, като ехо от онзи миг:– Във всяка дума, която каза… си права.Сцената се сменя – двамата стоят в гора, колата им е спряла със спукана гума.Орхун говори, сякаш изповядва душата си:– Не бях просто сляп и глух. Бях… друг човек. Бях като обезумял. Всичко се струпа едно след друго. Ревността ме погълна. Избрах да вярвам на няколко снимки, а не на теб, единствения човек, на когото съм вярвал истински. Това не може да се оправдае. Никак. И не очаквам да го направиш. Мога да ти донеса всички рози, всички морета, целия свят… пак няма да компенсирам стореното. Но като човекът, когото някога обичаше… те моля само едно. Прости ми!

Споменът избледнява.

Орхун се опитва да се премести, но болката го прорязва, от гърдите му се откъсва стон.

Хира мигновено се хвърля към него.

– Недей! Почакай… аз ще ти помогна.

Подпира го внимателно, подравнява възглавницата, намества одеялото, внимава да не огъне системата. Движенията ѝ са бързи, но нежни.

Якуп я наблюдава мълчаливо. По лицето му личи уважение – вижда колко загрижена е тя, въпреки всичко преживяно.

– Простете, майсторе – казва Орхун. – Прекъснах разговора.
– Демирханлъ – усмихва се Якуп бащински. – Само този, който вижда грешката си, може да се промени. Оправи се… а разговорите ни ще продължат. Имаме да си говорим много.

Орхун кимва.

Хира стои отстрани – мълчалива, внимателна, до болка истинска.

Вратата на стаята на Орхун се отваря плавно. В коридора няма никого – нито Афифе, нито Нева, нито Нуршах. Хира и Якуп излизат заедно от стаята.

Хира се обръща към него, гласът ѝ е мек, но издава умората ѝ.

– Много беше хубаво, че дойдохте, майстор Якуп… Благодаря ви.

Якуп се усмихва с онази негова характерна топлина, която може да разтопи всяка болка.

– Какво говориш, дъще… – поклаща глава. – Щом Демирханлъ е тук и се бори… как да не дойда? Това са моменти, в които човек трябва да бъде до близките си. – Погледът му омеква още повече. – А в него каква буря се вихри… само Господ знае.

Хира застива за миг. Думите му пробождат нещо дълбоко в нея, сякаш е прочел всичко, което крие в себе си. Очите ѝ леко се навлажняват, но тя се сдържа.

Якуп продължава със същия бащински тон:

– Преди време той беше човекът, който с една постъпка можеше да те срине… а днес е човекът, който разчита на теб, живее с куршум в гърдите. Част от теб казва, че не трябва да го оставяш сам. Друга част… още помни раните.

Хира мълчи. Не очаква, че той разбира толкова точно какво се случва в душата ѝ. Само кимва благодарно. Лицето ѝ е уморено, очите ѝ издават болка, която не може да скрие.

Тя поема въздух и най-накрая се осмелява да изрече онова, което я разкъсва отвътре:

– Не мога да забравя… – казва, гласът ѝ леко трепери. – Каквото и да си повтарям, не мога да се отърся от това, което ми причини. Понякога се ядосвам и на себе си. Казвам си, той рискува живота си за мен. И се питам… дали пък не мисля само за себе си?

Погледът ѝ отново се обръща към вратата на стаята, зад която е Орхун.

– И все пак искам само едно… – прошепва тя – Искам само да се оправи. Да мине всичко това. За останалото… не мисля. Не съм готова да мисля.

Якуп поставя ръката си на рамото ѝ, жест тих, уверен, успокояващ.

– Познавам те достатъчно добре, дъще. Сърцето ти е чисто. Моли се. Няма врата, която молитвата да не може да отвори. Няма товар, който да не успее да облекчи. Ти кажи своята молитва… а останалото го остави в Божиите ръце. С Неговата воля всичко ще се подреди.

Хира преглъща, очите ѝ блестят искрено.

– Амин… – произнася тихо.

Якуп я поглежда с онзи топъл, бащински поглед, който казва повече от думи. И в коридора на болницата, сред всички тревоги, около Хира за момент се разлива спокойствие.

Хира се връща при Орхун . Погледът ѝ е застинал в една точка, сякаш мислите ѝ я дърпат далеч от стаята. В ума ѝ още кънтят думите на Якуп…

– Преди време той беше човекът, който с една постъпка можеше да те срине… а днес е човекът, който разчита на теб, живее с куршум в гърдите. Част от теб казва, че не трябва да го оставяш сам. Друга част… още помни раните.

Споменът избледнява. Хира леко помръдва, връща се в реалността. Орхун я наблюдава внимателно.

– Каза ли нещо? – пита Хира.

– Не. Просто… си тук – отвръща Орхун.

Преди той да успее да каже още нещо, вратата се отваря рязко. Афифе нахлува вътре, лицето ѝ е напрегнато. Нева наднича иззад вратата, сякаш чака развитието.

– Няма да стоя повече в коридора! – отсича Афифе. – Ще остана при сина си!

Тонът ѝ е директен и насочен право към Хира. Тя веднага се изправя.

Орхун обаче е категоричен:

– Няма нужда да оставаш.

Афифе се вледенява.

– Какво каза?
– Казах да се прибереш. Виждаш, че съм добре, а Али е сам и сигурно се тревожи, иди при него.

Той кимва леко към Нева, която го гледа от прага.

– И ти върви с нея.

Афифе едва сдържа обидата си.

– Няма да те оставя в такова състояние!

Орхун хвърля кратък поглед към Хира.

– Не съм сам, ако имам нужда от нещо, ще се обадя.

Думите са прости, но за Афифе са тежък удар. Тя успява да се овладее, защото знае, че спор със сина ѝ сега няма да доведе до нищо.

– Добре… няма да споря, щом така искаш… ще дойда по-късно.

Излиза, без да погледне Хира. След нея се изниза и Нева, все още объркана от случилото се.

– Щом така желаеш… – казва тихо, а после, почти подчертавайки, че не вижда Хира: – И да знаеш… Али е добре. Довиждане.

Хира и Орхун остават сами. Хира гледа към вратата и после към Орхун, в гласа ѝ има тревога.

– Не беше нужно да говориш така твърдо. Майка ти просто иска да е до теб. Много се изплаши.
– Добре съм – отвръща спокойно той. – Няма от какво да се страхуват повече. А и тя самата е изтощена. По-добре е да се прибере и да си отдъхне.

Хира кимва, признава, че в думите му има истина.

А Орхун добавя, по-тихо, но ясно:

– А и… искам само ти да останеш при мен.

Хира застива, сякаш времето за миг спира. Не знае къде да погледне, какво да прави с ръцете си. Прави няколко несигурни крачки из стаята, като човек, който търси мястото си в пространство, което изведнъж е станало твърде малко.

Орхун я следи с поглед, в който се преплитат тиха благодарност и жажда за близост, която не смее да изрече.

След побоя, който Рашид получава от Йълмаз, двамата с Афет се местят в нов дом, за да се скрият и да започнат ново начало. Но вместо да се кротне, Рашид тайно замисля отмъщение. Затваря се в една от стаите, оглежда се да не би Афет да го следва, и звъни на Халдун, човек, на когото очевидно разчита безусловно. Поръчва му „специална задача“, която да бъде изпълнена от негово име, така че Йълмаз да разбере точно кой стои зад удара.

Афет усеща, че нещо се крои. Чува го да шепне и веднага става подозрителна. Напомня му, че Йълмаз е опасен, че преди едва не го уби, и че ако продължи да се забърква с него, ще трябва да се махнат от Истанбул. Но Рашид се прави на непоклатим. Уверява я, че всичко е под контрол, че този път ще действа „като истински мъж“ и че няма от какво да се страхува.

По-късно, след като излиза от банята, Афет открива, че в къщата е необичайно тихо. Рашид го няма. Телефонът му не отговаря. Убедена, че е тръгнал да търси Йълмаз, тя изпада в паника и решава да го последва, сигурна, че този път Йълмаз няма да му прости.

Когато нахлува в къщата на Йълмаз, готова за най-лошото, я посреща сцена, която не може да повярва: предмети са разхвърляни, мъже лежат пребити, а в средата стои самият Рашид – изправен, изпъчен, с крак върху поваления Йълмаз. Изглежда, че е победил него и неговите хора.

Рашид се хвали, че предишният път бил изненадан, но сега Йълмаз си получил урока. Уверява Афет, че този мъж повече няма да се доближи до нея, нито до сянката ѝ. Афет е изумена, объркана, но и впечатлена от това, което вижда.

Рашид, изпълнен с гордост, отхвърля случилото се като нещо несъществено, взема Афет за ръка и я извежда, сякаш цялата тази „героична“ сцена е нещо съвсем естествено за него.

Източник: PoTv.bg