winless
Една игра на табла се превръща в сблъсък на характери и неизказани чувства. Междувременно Айнур се опитва настрои Акча срещу Нана, а Ферит е все по-близо до истината, която може да промени всичко. Вижте какво ще се случи в епизод 680 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 19 декември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 680 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана и Яман изпращат Юсуф в първия му учебен ден – момент, пълен с вълнение, страх и надежда. Докато чакат часовете да свършат, двамата остават заедно и една уж невинна игра на табла бързо се превръща в сблъсък на характери, погледи и неизказано напрежение. Близостта им вече не може да бъде пренебрегната и започва да създава проблеми, които никой от тях не е готов да назове.
Междувременно Айнур се опитва да настрои Акча срещу Нана.
Корай изплаща дълга по кредитната карта на Айше. Нямайки друг избор, тя е принудена да приеме помощта му, без да знае, че той е този, който е откраднал парите от сметката ѝ.
В същото време Ферит е решен да докаже невинността си пред Айше. С помощта на Ибрахим той успява да открие Пелин и да я изправи лице в лице с истината. Но дали това ще е достатъчно? Ще успее ли комисарят да разкрие всичко и да върне изгубеното доверие, или раните вече са твърде дълбоки?
В кабинета на Яман влизат Юсуф и Нана, а Яман бързо скрива мънистото от броеницата в ръката си.
– Чичо, искам да ти кажа нещо, преди да си легна.
– Слушам те – отвръща Яман и се обръща към него.
– Взех решение да се върна на училище, но не съм сигурен дали е правилното решение.
Нана се навежда към Юсуф, гласът ѝ е мек, а в очите ѝ има увереност.
– Миличък, знаеш кога едно решение е правилно.
Тя слага ръката си върху гърдите му.
– Ще погледнеш тук. Затваряш очи и се питаш дали това е, което искаш. Ако това място ти каже „да“, значи е правилно.
Яман ги наблюдава мълчаливо.
– Само сърцето не е достатъчно – намесва се той.
Нана го поглежда леко засегната.
– Трябва да включиш и ума. Да мислиш с разума си.
Юсуф кимва замислено.
– И умът ми ми казва да отида. Защото ако утре не отида на училище, няма да отида и в другите дни. Винаги ме е страх и после съжалявам. Трябва да съм смел, нали, чичо?
– Да – отговаря Яман кратко.
– Защото така ми казва и сърцето – добавя Юсуф.
– Точно така – усмихва се Нана. – Направи крачка напред, сега трябва да продължиш.
Думите ѝ отекват в съзнанието на Яман. Спомня си гласа на Ферит – не можеш да стоиш на едно място, братко, трябва да вървиш… чакаш отстрани, а така не става… когато започнеш да вървиш, всичко се подрежда… мислиш, че ще оставиш зад себе си това, което обичаш, но не е така.
– Взех решение – казва Юсуф уверено. – Лека нощ, чичо.
– Лека нощ, юначе – отвръща Яман.
Юсуф и Нана излизат. Яман остава сам, с мънистото от броеницата в ръката. Погледът му се спира върху него.
– Това важи за теб, юначе – прошепва Яман. – Но когато пораснеш, понякога вземаш решение и оставаш верен на него докрай, независимо какво казва сърцето. А възможността, която ти се дава… тя се разпилява. Не издържа на времето!
– Какво няма да издържи?
Яман рязко вдига глава. Нана е застанала на прага.
– Какво правиш тук? – пита той.
– Чакай, не се ядосвай – казва тя и приближава. Вади броеницата и я показва. – Събирах я едно по едно. Направих я наново. За теб е.
Оставя я внимателно върху бюрото.
Яман я гледа изненадан.
– Липсва едно манисто – добавя Нана. – Но не се тревожи, когато го намеря, ще я довърша.
Тя излиза. Яман посяга към броеницата, пръстите му спират на мястото, където липсва камъчето. Стиска ръката си в юмрук и затваря очи.
Недим седи замислен в кабинета си в компанията на Яман. Телефонът му звъни, на екрана се изписва името на Фуат. Недим приема обаждането.
– Г-н Недим , обаждам се да ви дам информация за пратката на Караджалъ – започва той.
– Слушам те.
– Стоката ще тръгне с камионите в петък и след това ще бъде натоварена на кораба.
Настъпва кратка пауза.
– Провери ли кашоните – пита Недим хладно. – Нищо не липсва, нали?
– Проверих лично. Пяната в кашоните с електроуреди е подменена с подпори, а вътре са стоките.
Недим си представя сцената. Кашони, запечатани, невинни на вид. Усмивката му е почти незабележима.
– Екипите на мястото на пристигане са готови да върнат пяната обратно, нали?
– Готови са. Всичко върви точно по плана ти. Дори Сатаната не би се сетил за подобно нещо, господин Недим.
– Това не ми донесе нищо – казва Недим хладно. – Оттук нататък ще бъда друг. Внимавай!
Фуат преглъща, но не показва колебание.
– Не се тревожете! Всичко е под контрол!
– Информирай ме за всяка стъпка!
Връзката прекъсва. В стаята на Недим настъпва тишина.
– Твоята ера приключва, Яман Къръмлъ – произнася той на глас, сякаш Яман е пред него. – Остава малко, и Нана ще види кой държи властта.
Телефонът звъни отново. Този път Недим вдига веднага.
– Уреди ли превоза – пита Яман без заобикалки.
– Да. Няма проблем – отвръща Недим с премерена увереност. – Стоката се товари утре.
– Добре. Внимавай. Не искам грешки.
– Всичко върви гладко, Яман. Не се тревожи. Можеш да ми се довериш.
Разговорът приключва. Яман остава замислен, погледът му се губи някъде встрани. На другия край на линията Недим оставя телефона, усмихва се едва забележимо и свива пръсти в юмрук. Играта продължава, но картите вече са подредени по неговия начин.
На следващият ден, на улицата Яман и Нана играят табла, докато чакат Юсуф да излезе от училище. Започват само за да убият времето, но играта бързо се превръща в нервен сблъсък. Яман избира черните пулове без колебание. Решението му е бързо, категорично, сякаш още в този избор има предизвикателство. Нана го поглежда и се усмихва, с онзи поглед, който винаги го изкарва от равновесие.
– Избра си черното. Точно цветът, който най-много ти подхожда.
Яман я поглежда накриво, без да отговаря, и започва да подрежда пуловете с рязка, уверена точност.
– Ето, да започваме – казва Нана и му подава зарчетата.
– Хвърляй! – отвръща ѝ Яман.
Нана хвърля първа. Числата падат в нейна полза. Тя се засмива, леко и самоуверено.
– Днес не е твоят ден.
Яман изсумтява и продължава да играе, без да ѝ даде удоволствието да види раздразнението му.
– Имаш късмет.
Нана се съсредоточава още повече. Разклаща заровете по-дълго от необходимото, сякаш нарочно проточва напрежението. Яман я наблюдава, нетърпението му расте.
– Стига вече. Хвърляй! Иначе една игра за половин час ще стане два.
– Предавам положителната си енергия на заровете. Помниш ли, вече хвърлих дванайсет двойки.
– Късметът на новака! – казва Яман.
Нана не отстъпва. Навежда се към дъската, поглежда резултата и се усмихва.
– Брат ми Азис ме научи. Победих те три на едно. И това ли е късмет?
– Това е моята лоша съдба. Ако не хвърляше толкова точни числа, играта отдавна да е приключила, ти дори не познаваш играта.
Нана отново разклаща заровете, още по-бавно. Яман вече едва се сдържа.
– Хайде, хвърляй – губи търпение той.
Зарчетата спират. Очите на Нана светват.
– Ах… виж какво дойде. Как се казваше… взех позиция за… дублаж… дублаж…
– Дубъл. Двойна шестица – поправя я Яман.
Нана го поглежда с престорено недоумение.
– Не разбирам. Хвърлям единия, докато държа другия. Контролирам го. Как иначе трябва да се хвърлят?
Яман се навежда към дъската.
– Това не е табла. Това е изпитание за нерви. Мамиш ли?
Нана се разсмива искрено.
– Не. Това е силата на дясната ми китка.
Тя целува ръката си театрално. Яман я гледа невярващо.
– Откъде го научи това? – преди Нана да отговори, Яман ядосан ѝ заповядва. –Играй!
Нана започва да брои ходовете си на глас.
– Едно, две, три…
– Уморих се, играй по-бързо!
– Не ме обърквай. Броя. Не ми влизай в главата. Чакай.
Тя продължава бавно и отчетливо.
– Четири, пет, шест… едно, две, три, четири, пет, шест…
Нана мести пуловете с дразнещо спокойствие.
– Две от дамите ти са отвън. А аз си мислех, че познаваш играта – смее се Нана.
Яман стиска челюст.
– Ти караш човека да забрави каквото знае.
Играта продължава. За миг късметът се обръща. Яман печели няколко хода и се усмихва.
– Явно вече нямаш положителна енергия за заровете.
Нана се навежда да вдигне паднал зар, той почти се изплъзва, но Яман го хваща навреме. Погледите им се срещат за миг.
– Внимавай следващия път – предупреждава я Яман.
Тя хвърля отново и започва да брои.
– Едно, две, три…
– Броиш напразно. Не можеш да вкараш пуловете си.
Яман прави ход и печели.
– Много ме нараняваш – отвръща театрално Нана.
– Нараняваш се сама. Играеш без да мислиш. Не се защитаваш. Трябва да затвориш врата и да пазиш.
Нана се съсредоточава още повече.
– Ако не го направя, ще съжалявам. Ще рискувам.
– Ще се блокираш – предупреждава я Яман.
– Понякога, за да спечелиш, трябва да си готов да загубиш.
Късметът ѝ се усмихва. Яман не успява да влезе вътре. Нана продължава да печели.
– Хайде. Твой ред е.
Тя говори на заровете, усмихва се, хвърля.
– Хайде… двойки…
Играта свършва. Нана затваря таблото и се обръща към Яман.
– Казвам се Нана!
Яман я гледа ядосано.
– Наричат ме учителката по табла. Разбра ли сега? Понякога трябва да рискуваш. Както сам каза – взимаш точка, спираш, пазиш се. Като войник. За да вървиш напред, трябва смелост.
Тя му подава таблото и се засмива.
– Вдигни ръка.
Яман стои за миг неподвижен, после рязко се изправя и си тръгва, ядосан не само от загубата, а от това, че дори не разбира кога точно е загубил.
Действието се пренася в имението.
– Кафето ви с малко захар – казва Адалет. – Надявам се да е по вкуса ви.
– Заповядай – добавя Айнур и подава чашата на Акча.
– Много е вкусно – усмихва се Акча след като отпива от кафето. – Никога не съм си мислела, че човек може да му липсва ароматът на кафе, но е така. Мирише ми на дома ми, на младостта ми, на родния край.
Тя повдига поглед към Дженгер.
– Господин Дженгер… значи от години сте до племенника ми, така ли?
– Да – кимва той. – Работата с господин Яман е шанс и чест за мен, госпожо Акча. Година по-късно към нас се присъедини и госпожица Адалет. Тя е с него от десет години. А сестра ми Айнур се присъедини към семейството ни наскоро.
– Бавачката? – пита Акча.
– А що се отнася до госпожица Нана… ако кажем, че дойде точно навреме, няма да сгрешим – продължава Ченгер. – След загубата на леля си малкият преживя много тежък период. Месеци наред не говореше. Не ядеше, не пиеше… Госпожица Нана му помогна да премине през това.
– Затова внукът ми е толкова привързан към нея – казва Акча замислено. – Явно за него всеки от вас е нещо повече от служител, колко хубаво.
– Извинете ме, трябва да тръгвам – казва Дженгер. – Имам спешна работа.
– Разбира се, вървете – кимва Акча.
– И аз имам недовършени задачи – добавя Адалет. – Ако не желаете нищо друго, ще тръгвам, госпожо Акча.
– Благодаря ти, Адалет. Нямам нужда от нищо – отвръща тя. – Ако ми потрябва нещо, Айнур е тук. Лека работа.
Адалет и Дженгер излизат. Айнур се приближава още една крачка към възрастната жена.
– Госпожо Акча… брат ми ви разказа малко повърхностно за бавачката – започва тя. – Да, каза, че е дошла навреме, но… всъщност историята ѝ е доста интересна. От едно място до друго… Истината е, че тя дойде в това имение не за да се грижи за детето, а за да си отмъсти на господин Яман. Брат ѝ беше убит. Тя мислеше, че г-н Яман е виновен. После въвлече цялото семейство в беди. Знаете ли, че дори Юсуф беше отвлечен заради нея? Колко неща се случиха… Тя едва не причини смъртта на г-н Зия. Разкри на враговете на г-н Яман мястото на болницата, в която се лекуваше той. Тогава никой не разбра, че в къщата има предател, само аз го усетих. Опитах се да предупредя, но никой не ме чу. Истината излезе наяве благодарение на мен, и въпреки всичко, което направи, Юсуф толкова се привърза към нея, че г-н Яман не намери сили да я изгони. Прости ѝ и ѝ позволи да остане тук заради племенника си.
Акча я поглежда спокойно.
– Свърши ли?
Айнур се сепва, изненадана от реакцията.
– Мислиш ли, че не виждам какво се опитваш да направиш – продължава Акча.
– Не си дошла тук от загриженост, а за да ме настроиш срещу това момиче. Но аз не съм дете, което можеш да водиш за ръка. Няма да ме манипулираш. Не съм кон с юзди в ръцете ти и няма да позволя да ме водиш за носа.
Айнур прави опит да си върне контрола.
– Исках само да знаете…
– А аз искам да се върнеш към задълженията си – прекъсва я Акча.
– Ако синът ми е решил това момиче да се грижи за племенника му, така ще бъде. Твоето мнение тук няма значение.
Акча отвръща поглед и отново посяга към чашата си, с което ясно слага край на разговора. Айнур няма избор освен да се оттегли. По лицето ѝ се чете раздразнение, а в очите ѝ вече проблясва нова решимост.
В полицейското управление Ибо докладва на Ферит.
– Господин комисар… правя проверката, която искахте – казва Ибо, видимо изтощен. – В Истанбул има три хиляди четиристотин шестдесет и девет джамии. Парковете около тях са хиляда и дванадесет. Много е трудно, господин комисар.
– Трудно, но не и невъзможно – отвръща Ферит без колебание. – Ако не я намериш, ще обиколя всичките тези хиляда и дванадесет джамии. Нямам изход.
Неше застава притеснена пред сестра си Айше.
– Какво ще правим, како – пита тя. – Как ще платим толкова пари. Нямаме нищо за продаване. Само като си помисля и не мога да си поема въздух.
Айше стои неподвижно до прозореца. Погледът ѝ е вперен навън, но мислите ѝ са другаде.
– Питай мен как съм – отвръща тя тихо. – Мисля за това всяка минута, но ще намеря начин. Трябва да намеря. Нещо ще измисля.
– Но как ще намериш толкова пари – настоява Неше. – Това е невъзможно.
В този момент вратата се отваря и Корай влиза с лека усмивка, държейки играчката на Дога.
– Ела – обръща се той към Дога. – Оправих играчката ти.
Очите на детето светват.
– Пак ли работи. Мога ли да играя с нея веднага.
– Работи – кимва Корай. – Можеш да играеш. Само бъди по-внимателна този път, добре.
– Благодаря ти, татко – възкликва Дога. – Това беше любимата ми играчка.
В този момент Айше получава съобщение от банката. Тя го прочита и ядосана се изправя пред Корай.
Неше ги гледа объркано и се обръща към сестра си.
– Какво става, како?
Айше преглъща.
– Корай…
– Оправих играчката – казва той спокойно. – Като нова е.
– Корай, защо направи това. Не мога да приема тези пари.
– Ще ги приемеш – прекъсва я той меко, но твърдо. – Ние сме семейство. Дори да не го правиш за себе си, направи го за Дога.
Очите на Айше се пълнят със сълзи.
– О, Корай… благодаря ти.
– Благодарим ти много, батко Корай – добавя Неше с облекчение. – Спаси ни от огромен проблем.
– Но ще ти ги върна възможно най-скоро – настоява Айше.
– Не мисли за това – махва с ръка Корай. – Нека първо решим този въпрос. Останалото е лесно. Аз… тръгвам си. Късно е.
Дога се втурва към него.
– Отиваш ли си? Не си тръгвай!
– Късно е – усмихва се Корай. – Ще дойда пак.
Айше се колебае за миг.
– Корай… ще останеш ли за вечеря. Разбира се, ако нямаш други планове.
– Нямам – отвръща той. – А и вкъщи няма храна, ще ми бъде приятно.
– Ура – подскача Дога. – Татко остава.
– Хайде на масата – казва Айше. – Да отидем в кухнята, Неше.
Малко по-късно масата е подредена. Миризмата на храна изпълва стаята.
– Всичко изглежда прекрасно – казва Корай. – Благодаря.
– Добър апетит.
В същото време Ферит стои под прозореца на дома на Айше, погледът му е твърд, решителен.
– Ще ти докажа, че съм невинен, Айше – говори си сам. – Ще ти го докажа!
На следващия ден Ибо установява местоположението на парка, в който е направена снимката, открита от Ферит в плика, изпуснат от Пелин. Комисарят не губи нито секунда – веднага отвежда Айше на мястото. След кратко търсене забелязва жената. Приближава се, хваща я рязко за ръката и без обяснения я изправя лице в лице с бившата си съпруга.
– Казвай истината – изисква той. – Тук и сега.
– Невинна съм! Остави ме на мира! – крещи Пелин и се опитва да се измъкне.
Ферит не отстъпва. Издърпва чантата ѝ и започва да рови вътре. Пръстите му попадат на тефтер. Разгръща страниците, докато не спира на изписан пасаж. От джоба си изважда смачкано листче – същото, което намира у себе си след онази фатална вечер в парка. Сравнява почерка.
– Един и същ почерк – казва студено. – Ти си. Ти ми заби инжекцията. Защо? Коя си ти, че да раздаваш правосъдие? Какъв е този дяволски план?
– Злото не е в мен – изсъсква Пелин. – Ти си злото. Ти си чудовище.
– Какво съм ти направил? – пита Ферит, все по-разколебан. – Какво толкова съм ти причинил, че реши да ме унищожиш?
– Не на мен… на сестра ми! – избухва тя. – Ти съсипа живота ѝ. И пак не ти стига!
Ферит присвива очи.
– Коя е сестра ти?
– Дори не я помниш?! – крещи Пелин с презрение. – Какво друго можех да очаквам от теб?!
– Повтарям въпроса – коя е сестра ти?
– Йешим.
Името пада тежко между тях. Ферит застива, сякаш някой го е ударил в гърдите.
– Йешим…? Но… аз нищо не съм ѝ направил. Разделихме се спокойно. Това беше общо решение. Мислех, че сме зрели хора, че се разбирахме.
– Сестра ми щеше да стане лекар! – крещи Пелин. – А заради теб захвърли всичко! Училището, мечтите си, живота си! Десет години не се е засмяла нито веднъж! Дори не говореше! Угасна!
Ферит мълчи за миг, опитвайки се да осмисли болката, която му хвърлят в лицето. После гласът му отново се втвърдява.
– Хайде, арестувай ме – хвърля Пелин и подава ръцете си напред. – Нали затова си комисар?
– Не съм направил нищо на сестра ти – отвръща Ферит. – Но ти се опита да направиш нещо на мен. Кажи ми, сама ли действаше или с някого?
– Сама – изрича тя без да мигне, спазвайки уговорката с Корай. – Аз исках да те унищожа. Аз го планирах.
– Но защо? Какъв беше смисълът? – настоява Ферит. – Би ми инжекция и избяга. Какво щеше да спечелиш?
– Имах две инжекции. Едната беше за упойка, другата… смъртоносна. Когато в парка се появи непознатият… не успях.
– Прегърна ме – спомня си Ферит. – Престори се, че сме двойка, за да не събудиш подозрение. Ако не беше онзи човек… щеше да ми сложиш втората инжекция. Знаеш, че сега си в сериозна беда.
Айше, която досега стои до тях като вцепенена и слуша всяка дума, внезапно не издържа. Обръща се рязко и си тръгва без дума, сякаш чутото е твърде болезнено, за да го понесе.
– Ще се видим пак! – извиква Ферит след Пелин и тръгва след бившата си съпруга.
Истината вече е излязла наяве, но нищо не подсказва, че Айше е готова да погледне Ферит по друг начин. Раните са още отворени, а доверието – заровено твърде дълбоко.