Плен – Сезон 2 Епизод 167 (Ето какво ще видим)

Хира и Орхун влизат в работилницата на майстор Якуп, хванати за ръка. Щом ги вижда заедно, в погледа на стария майстор се появяват облекчение и радост.

– Да ви видя отново така, един до друг… е истинска благословия – казва той. – Нека Бог никога не ви разделя и да ви пази от злото. Не е достатъчно да дадеш само ръката си. Трябва да дадеш и сърцето си на този, който знае как да върви до теб. Важно е да цените човека до себе си! Животът е дълъг, пътят е труден. Нека тази ръка бъде вашия спътник. Бъдете спътници един за друг.

Хира се усмихва. Пръстите ѝ се впиват още по-силно в ръката на Орхун. Той също я стиска, сякаш потвърждава всяка дума.

– Майсторе, ние отдавна се предадохме един на друг – отвръща Орхун.

Хира свежда поглед, усмихната и притеснена.

– Браво – кимва Якуп. – Добре тогава. Аз ще тръгвам. Демирханлъ, подготвих всичко, както го поиска. Виж дали искаш още нещо?!
– Всичко е наред. Благодаря ти! – казва Орхун.
– Щом е така, аз излизам. Работилницата е поверена на вас.

Якуп излиза, като затваря вратата след себе си и в помещението настава тишина.

– Все още не разбирам защо дойдохме тук – признава Хира.

Орхун я повежда към масата и докосва голямото дървено трупче, оставено върху нея.

– Ще направим нещо много специално с това – казва той. – Дори да го изпуснем или ударим, няма да се счупи, няма да се разпадне. Ще остане цяло. Точно като новия ни живот.

Хира гледа дървото с леко притеснение и нетърпение.

– Но е толкова голямо. Как ще го направим? Никога не съм опитвала такова нещо.

Орхун сваля сакото си, навива ръкавите на ризата и я поглежда с топлота.

– Ще го направим заедно.

Хира оставя чантата и палтото си настрани. Орхун я наблюдава доволен, сякаш този прост жест вече е начало.

В новото имение Афифе изважда и подрежда кутии с бои и материали на масичката пред себе си, като мърмори, без да крие гнева си.

– Не му стигна, че я доведе тук, ами я обсипа и с розови листенца – възмущава се тя. – Погледнете това. Как ще се поместя на тази мъничка маса? Как ще се занимавам с керамика тук?

В този момент се чува почукване на вратата.

– Влез – казва Афифе рязко.

Вратата се отваря. Появява се Нева. По лицето на Афифе ясно личи, че присъствието ѝ не ѝ е приятно.

– Какво има? – пита тя студено.
– Извинявайте, че ви безпокоя – започва Нева с привидна несигурност. – Исках да ви попитам нещо.

Афифе я гледа раздразнено, без да я подканя.

– Може ли да дойдете за малко в хола – продължава Нева.
– Сега не мога – отсича Афифе. – Каквото имаш да казваш, казвай го тук.
– Това не е нещо за казване – отвръща Нева. – Трябва да го видите с очите си. Моля ви.

Афифе я гледа напрегнато и недоволно. Настойчивостта на Нева я изнервя още повече, но в погледа ѝ се появява и сянка на любопитство, която не може да скрие.

В работилницата Хира и Орхун поставят голямото дървено трупче пред себе си и сядат един до друг на масата, а близостта им се усеща във всяко движение.

– Наистина не мисля, че ще се справим – признава Хира неспокойно. – Изобщо не разбирам от това. Ами ако направя нещо погрешно… ако го съсипя.
– Няма – отвръща Орхун спокойно. – Това е липа… текстурата ѝ е съвършена – продължава той. – Когато едно дърво бъде отсечено, човек си мисли, че е мъртво. Че историята му е свършила. Но никое дърво не умира, преди водата в него да бъде напълно изтеглена. Не го виждаш, но то още диша. Понякога минават десетилетия, преди едно отсечено дърво да умре напълно.
– Не знаех това – казва изненадано Хира.
– Понякога, точно когато мислиш, че всичко е приключило, се появява втори шанс за живот – добавя Орхун. – Маса, библиотека, малък предмет… нов живот, нова история.

Хира разбира, че думите му не са само за дървото.

– Сега ще оформим тази красива липа заедно – казва Орхун. – Точно като нас. За нея започва втори живот.
– Първо ще я изчистим от излишното – казва Орхун.

Той започва да дялка. Движенията му са сигурни. Хира го наблюдава едновременно с тревога и възхищение. Орхун забелязва това.

– Знам, че няма нещо, което да не можеш, когато поискаш.

Хира поема инструмента и започва плахо да дялка, внимателно, сякаш се страхува да не нарани нещо живо.

В имението, в хола, Афифе влиза заедно с Нева. Погледът ѝ веднага се спира на големия сандък, поставен върху масата.

– Току-що го донесоха – казва Нева. – Баща ми, Агах Демирханлъ, винаги държеше семейните реликви в този сандък. Сега искам да ги предам на вас.

Афифе застива, изненадана от този жест. Нева продължава с тон, в който уж има уважение.

– Вие сте напълно права, г-жо Афифе. Това семейство и всичко, което му принадлежи, не бива повече да се разпилява.

Тя бавно отваря капака, сякаш разкрива нещо свято. Очите на Афифе се пълнят със сълзи. Пред нея са спомените на цял един живот. Тя взема предметите един по един, докосва ги с треперещи пръсти. Нева я наблюдава отстрани със скрита, доволна усмивка.

В съзнанието ѝ изплува спомен.

– Демирханлъ… Демирханлъ… само това повтаряш – казва ѝ Джихангир. – Хира е толкова достойна за тази фамилия, колкото и ти.

– Започна да говориш нелепо – отвръща Нева в спомена. – Как можеш да ме сравняваш с онази нещастница… Аз съм Нева Демирханлъ. Мога да засенча хиляди като нея.

– Достатъчно! – прекъсва я той. – Ти не си Демирханлъ. Осиновена си. Родителите ти работеха за нас. При раждането ти, майка ти е починала. По същото време се роди и моят брат, но преждевременно… и не оцеля. Месеци по-късно стана катастрофата. Баща ти спаси моя баща, жертвайки живота си.

– Какво говориш? – прошепва Нева през сълзи.

– Истината! – казва Джихангир. – Ти остана сама, а баща ми те осинови, отгледа те като своя дъщеря. Даде ти дял от имуществото си, за да изплати дълга към баща ти. Това е цялата ти връзка с Демирханлъ, само на хартия си една от нас.

Споменът изчезва.

Нева гледа реликвите, които вече не значат нищо за нея, после поглежда Афифе с хитър, доволен израз. Тя знае, че е спечелила е сърцето ѝ.

В работилницата на Якуб Орхун и Хира продължават да оформят дървеното трупче заедно. Инструментите тихо докосват дървото, а стружките падат по масата. Хира държи длетото несигурно, движенията ѝ са плахи и леко тромави.

– Ако го държиш така, ще се изплъзне и ще си порежеш ръката – казва Орхун.

Той се изправя и застава зад нея. Обхваща ръката ѝ, с която държи дървото, а с другата поема ръката ѝ върху длетото. Дланите ѝ потъват в неговите. Дъхът му докосва лицето ѝ, Хира усеща близостта му, напрежението в тялото си.

– Винаги движи длетото в една и съща посока. Ето така!

Хира се опитва да се съсредоточи върху думите му, но мислите ѝ се разпиляват. Продължават да дялкат заедно. След малко Орхун внимателно отдръпва ръцете си и остава да я наблюдава. Хира усеща погледа му, обръща се към него.

– Какво има? – пита тя.
– Като погледнах косата ти, се сетих за едно стихотворение – отвръща Орхун. – На Гевхери. Чувала ли си го.

Хира преглъща, вълнението ѝ личи, стиска длетото по-силно.

– Не – отговаря тя като гледа Орхун в очите.
– Започва с думите „любимата на Гевхери“. Но аз ще кажа „любимата на Орхун“.

Хира се усмихва. Времето сякаш завява своя ход, докато Орхун я гледа и започва да рецитира.

Розите на любимата на Орхун са бели.
Хвърлят воал върху лицето ѝ.
Не знам, нямам друга, която обичам.
Ветровете, докосващи косите ѝ, ще се гордеят.

Той внимателно отмества кичур от косата ѝ и повтаря последния ред.

Ветровете, докосващи косите ти, ще се гордеят.

Погледите им се срещат и се задържат. Хира е тази, която първа се съвзема. Орхун отново хваща ръцете ѝ. Двамата продължават да оформят дървото, ръка в ръка.

В хола на имението Афифе стои пред отворения сандък. Лицето ѝ е озарено и объркано едновременно.

– Господи… всичко това… Боже мой… – прошепва тя.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, докато вади предметите един по един и ги докосва с треперещи пръсти.

– Това са нашите корени – казва Нева.

Докато Афифе разглежда реликвите, Периан поглежда към Нева с недоумение, сякаш се пита каква е следващата ѝ игра.

– Корените на нашето семейство – продължава Нева. – Не трябва да стоят далеч, трябва да са тук, там, където им е мястото.

Афифе е дълбоко впечатлена от жеста. Нева го забелязва. Знае, че вече я е спечелила.

– Госпожо Афифе, благодаря ви за всичко, което направихте досега – казва тя. – Приемете този сандък като знак на признателност. Не мога да ви се отплатя… – спира за миг, после добавя – Взех решение, няма да остана тук повече. Исках да ви дам тези неща, преди да си тръгна.

Афифе и Периан остават като вкаменени. Периан гледа Нева с изненада и възхищение, а Афифе се взира в нея, докато тя стои спокойно и почтително пред нея.

– Не – казва Афифе твърдо. – Няма да ходиш никъде, ще останеш там, където ти е мястото. Тук!

Нева получава точно това, което иска. По устните ѝ се появява едва забележима, лукава усмивка.

– Нямам никого другиго, когото да нарека свое семейство, освен вас. Благодаря ви – отвръща Нева.

Тя се приближава, за да я прегърне, но Афифе протяга ръка. Нева я поема и я целува с уважение.

В работилницата дървеното трупче, върху което Орхун и Хира работят от часове, вече е придобило форма. Камерата не я показва, но по погледите им е ясно, че пред тях стои нещо завършено, нещо тяхно.

– Много е красиво – казва Хира с искрено удивление. – Не съм си представяла, че ще стане толкова хубаво.
– Още не е готово – отвръща Орхун. – Трябва да го шлайфаме.

Той взема шкурката, но забелязва ентусиазма в очите ѝ. Без колебание ѝ я подава.

– Ти го направи.

Хира се сепва леко.

– Мислиш ли, че мога?
– Разбира се. Хайде.

Тя започва да шлайфа, развълнувана, но движенията ѝ са бавни и несигурни. Орхун поставя ръката си върху нейната.

– Чакай – казва и ѝ показва. – Ето така, като дялането, винаги в една посока.

Хира се отпуска, доверява се напълно. Двамата започват да шлайфат заедно, ръка в ръка, в пълен синхрон.

– Да… точно така.

Докато работят, погледите им се срещат. Хира се изчервява и бързо отвръща очи, но не успява напълно да се въздържи и от време на време го поглежда отново, крадешком. Орхун го забелязва.

– Достатъчно – казва той след малко.

Оставя шкурката настрани и с четка започва да почиства праха, за да придаде последния щрих. Хира леко духва останалите частици. Прахът се разнася във въздуха, а времето сякаш забавя ход. Орхун я наблюдава с топъл поглед, докато светлината улавя малките прашинки между тях.

Хира се обръща към предмета, който са създали заедно.

– Много е красиво… наистина.

Орхун не откъсва очи от нея.

– Да – казва тихо. – И това, което аз гледам, също е много красиво.

Междудругото Кенан и Нуршах пристигат на адреса с надежда да открият Фикрет. Още на входа ги спира мъж, който след кратък разговор им съобщава, че Фикрет е починал преди две години и къщата оттогава е празна. Новината удря Нуршах като студен душ – надеждата ѝ угасва мигновено. Кенан също е разстроен, но запазва самообладание. Нуршах не може да скрие болката си и признава, че е мечтала Фериха най-сетне да се срещне с любовта си. Кенан я успокоява и предлага да се разходят, за да съберат мислите си.

Денят продължава с кадри от Истанбул, а после двамата са край морето. Тъгата не напуска лицето на Нуршах. Тя говори за Фикрет и Фериха, за годините, в които са дишали един и същи въздух, без да се срещнат. Кенан споделя усещането ѝ и добавя, че може би са се разминавали без да знаят. Разговорът става все по-личен. Нуршах го пита какво би направил, ако беше на мястото на Фикрет. Кенан признава, че вероятно би си тръгнал мълчаливо, за да не нарани жената, която обича. Това силно разтърсва Нуршах, тя го хваща за ръката и го моли никога да не прави подобно нещо. Между тях остава тежко, неизказано напрежение. Двамата стигат до трудното решение – Фериха не бива да разбира истината, за да не се отвори отново стара рана, която горе-долу е заздравяла.

В ателието си Фериха се опитва да работи, но мислите ѝ се връщат към думите на Нуршах и към писмата на Фикрет. Тя се пита дали не е сгрешила, като не е прочела последното писмо. Колебанието бързо се превръща в гняв, защо той я е оставил, защо се е появил толкова късно. Опитва се да се събере и продължава да шие, но вътрешното ѝ напрежение остава.

В кантората на Кенан всичко е подредено до последния детайл. Кенан оглежда помещението за последен път и приглажда дребни детайли.След малко се появява и Нуршах.

– Всичко е готово, да направим ли последна проверка – предлага тя.

Кенан кимва утвърдително.

– Разбира се. Чаят? – пита Кенан

– Запарен е – отговоря Нуршах.

– Добре, а с чая…?

– Бисквитите са готови. А стаята?

– Подредена е! Нищо не ни липсва! Готови сме! – отговаря с усмивка Кенан.

В този момент влизат Орхун и Хира. В ръката на Хира има торбичка от сладкарница.

– Батко – възкликва Нуршах и веднага се хвърля в прегръдките на Орхун.
– Най-после Орхун Демирханлъ и бъдещата му съпруга са тук. Добре дошли!
– Благодаря – казва Хира.

Нуршах оглежда брат си с грижа.

– Добре ли си? Пазиш ли се?
– Няма нужда да го правя – отвръща Орхун и поглежда към Хира.

Нуршах следва погледа му, усмихва се с обич и прегръща и нея.

– Добре дошла, Хира. Спокойна съм, когато си до него.
– Взехме нещо за хапване по пътя – казва Хира и подава чантата на Нуршах. –Можем да го хапнем с чая.
– Не трябваше.

Докато Хира подава пакета, Кенан се ръкува с Орхун.

– Добре дошли.

Четиримата сядат.

– Между другото, гледах интервюто ти – казва Нуршах. – Гордея се с теб, типичният стил Орхун Демирханлъ.

Тя се засмива, после се обръща към Хира.

– Но най-много се радвам, че нещата между вас се оправиха.

Хира се изчервява.

– Ще приготвя чая – казва Нуршах и поглежда към Орхун. – На теб кафе ще направя, ти чай не пиеш.

Хира веднага се намесва.

– Без кафе, само безкофеиново. Но е по-добре да не пие сега. След час трябва да хапне нещо и да си вземе лекарствата.

Нуршах се замисля за миг.

– Тогава без възражения, оставате на вечеря, ще направя от прочутите ми макорини..

Орхун и Кенан се споглеждат за кратък миг. По лицата им ясно личи, че и двамата знаят какво означава това. Хира ги гледа объркано.

– Батко – подхвърля Нуршах и се обръща към Кенан. – Браво и на теб!
– Ще ми кажете ли и на мен какво става – пита Хира.
– Нищо, скъпа. Просто умират от желание да опитат макароните ми.

Хира разбира и се засмива. Нуршах тръгва към кухнята, а Хира я следва.

– Ще ти помогна.

В офиса Кенан показва на Орхун място да седне. Орхун сяда, но погледът му остава насочен към кухнята.

– Не съм виждал Нуршах толкова щастлива отдавна – казва той. – Все едно малката ми сестричка я няма, а на нейно място има уверена млада жена със свой ред и свят.
– Така е – съгласява се Кенан. – Тя е силна и успешна жена, която стои здраво на краката си.

Орхун слуша с гордост.

– Преживя този труден период с твоята подкрепа. Радвам се, че сте заедно.

Двамата разговарят спокойно и искрено.

В кухнята Нуршах и Хира вадят продуктите.

– Толкова се радвам да те видя до брат ми – казва Нуршах с благодарност. – Спокойна съм, когато си с него. Никой друг не би могъл да бъде толкова добър за него.

Хира се усмихва скромно.

– И се радвам, че нещата между вас се оправиха. Не можех да си представя друго. Вие сте създадени един за друг.
– Благодарна съм за всичко – отвръща Хира. – За това, че той е добре и че мога да съм до него. Никъде не се чувствам толкова спокойна, колкото с него.
– А новата къща? Щастлива ли си?
– Всичко е наред.

Тя замълчава за миг. Нуршах улавя това.

– Сигурна съм, освен с майка ми, и аз се изненадах. Как се е съгласила да се премести? Сигурно е направила сцена.

Хира само се усмихва. Двете започват да приготвят пастата.

– Подай ми тенджерата оттам.

В новото имение Афифе стои сама в стаята си. Лицето ѝ е напрегнато. Чува се почукване.

– Влез.

Влиза икономът.

– Повикахте ме, госпожо?
– Още ли не са се върнали – пита тя, без да го поглежда.
– Не, госпожо, още не.

По лицето на Афифе се разлива омраза.

– Кърлеж! Вкопчи се в живота ни като кърлеж. Изсмуква ни кръвта и не можем да се отървем от нея. Позор е за фамилията ни да има такъв човек под този покрив. Ако продължи да живее с нас, ще разяде семейството ни като болест. Досега търпях много заради Орхун, заради Али… но търпението ми свърши. Край. Ще я изкореня от живота ни.
– Ако има нещо, което мога да направя, на ваше разположение съм – казва икономът.
– Това е края – отвръща студено Афифе. – Ще превърна живота ѝ в ад.

Погледът ѝ е твърд и студен.

Източник: PoTv.bg