Наследство – Епизод 684 (Ето какво ще видим)

В хола на имението Нана хвали Юсуф, че си е подготвил всички домашни работи за утре.

– Ще поиграем ли, Нана – пита Юсуф и очите му светват, тялото му вече е напрегнато от нетърпение.
– Заслужи си го, малко птиче. Да играем. На какво искаш? – отвръща тя и се навежда към него, гласът ѝ е мек и спокоен.
– Нана, почакай малко. Трябва да звънна на Йокю и да я питам нещо. Забравих. Веднага се връщам – казва Юсуф и тичешком напуска стаята..

– Колко бързо се върна, скъпи… – засмива се Нана и се обръща, но думите ѝ секват.

– Не се плаши, дъще… не се плаши, аз съм – казва лелята на Яман.

– От сутринта искам да те попитам нещо, но не намерих момент. Може би не си научила турския както трябва. Естествено, да имаш пропуски – продължава Акча, застанала пред нея с изпитателен поглед.

– Да, уча езика. Всеки ден става по-добре – отговаря Нана, изправя се и запазва спокойствие.

– Да учиш език не е лесно. Да усвоиш нюансите още по-малко. Това става с времето. Затова сигурно не разбра какво ти казах вчера. Виждам как гледаш Яман. Не го прави, дъще. Невъзможно е – казва Акча и пристъпва навътре, думите й са бавни и премерени.

– Не гледам. Не гледам. Грешно сте разбрали, лельо Акча – отвръща Нана и поклаща глава по-бързо, отколкото иска.

– Разбрах това, което исках да разбера, дъще. Сега е твой ред – казва Акча, гледа я право, без колебание.

Действието се пренася в кабинета на Яман в имението.

– Стоката е натоварена на кораба. Няма никакъв проблем. Следя всяка стъпка – докладва Недим с равен глас, докато Яман седи зад бюротоси.
– Искам редовен отчет от кораба. Ако този път има проблем, търпението ми ще свърши – казва Яман.
– Няма да има, не се тревожи. Имам и още една новина, добра новина. В счетоводството имаше липса. Открих кой е виновникът за това. Беше трудно, признавам, следях го търпеливо, но накрая го хванах – добавя Недим.
– Кой е? – пита Яман.
– Не го познаваш, човек от финансовия отдел, при нас е от една година. Опитал се е да действа сам, но явно е разбрал, че не е лесно – отговаря Недим уверено.
– Той може да е извършил нередността, но ти си този, който я е направил възможна. Ако беше свършил работата си както трябва, ако беше забелязал грешката още първия път, нямаше да стигнем дотук – казва Яман с хладен тон.
– Прав си, и за мен беше урок – признава Недим и преглъща.
– Можеш да си вървиш – отсича Яман и посочва към вратата.

Недим излиза, а в коридора среща Нана.

– Здравей – казва той.
– Здравей – отвръща тя хладно, без да спира.
– Отдавна не съм те виждал. Добре ли си? Всичко наред ли е? – пита Недим и я оглежда внимателно.
– Добре съм. Благодаря. Имам много работа. Трябва да вървя. Приятен ден! – казва Нана и го подминава.
– Сега ме подминаваш, но всичко ще се промени. Всичко, което принадлежи на Яман Къръмлъ ще бъде мое, включително и ти – прошепва Недим с тънка усмивка.

Нана отива в кухнята, за да приготви закуска за Юсуф, а в съзнанието на Нана отекват думите на Акча

– Виждам как гледаш Яман. Не го прави, дъще. Невъзможно е! – предупреждаващият глас на Акча не ѝ дава покой.

Тя подрежда подноса с храна и излиза. В салона внезапно пред нея се изправя Яман. Уплашена Нана изпуска подноса с храната и всичко се разпилява по пода.

– Пак изникна изведнъж пред мен – казва Нана рязко и тръгва да събира храната и счупените съдове от пода.
– Стига. Какво правиш. Ще се порежеш. Както винаги, си невнимателна – реагира Яман и хваща ръката ѝ.
– Ще се справя. Пусни ме – дърпа се тя. – Ох… – възкликва Нана и се хваща за ръката.
– Казах стига – гласът му става по-твърд.
– Добре съм. Нищо ми няма – настоява Нана, стискайки устни.
– Няма начин, раната е дълбока, трябва превръзка, може и шевове – казва Яман като не я пуска.
– Няма нужда! Ще се оправя сама – поклаща глава тя.

В този момент Акча слиза по стълбите и става свидетел на случващото се.

– Пак не ме слушаш. Дай ми ръката си – настоява той и я поема по-силно.
– Не искам! Ще се оправя! Не ми трябва помощ. Ти предизвика инцидент и… – избухва Нана.
– Какви глупости говориш – прекъсва я Яман.
– Казвам ти да стоиш далеч от мен. Ако не беше изскочил изведнъж, нямаше да изпусна подноса – очите ѝ проблясват.

Нана взема подноса и тичешком тръгва към кухнята.

Яман също тръгва след нея. В кухнята я хваща за ръката и обръща към себе си.

– Пак има проблем. Искам веднага да ми кажеш какъв е проблемът този път. Чакам! – казва Яман, погледът му не ѝ оставя място за бягство.

Нана мълчи.

– Защо мълчиш? Говори! Обикаляш из салона посред нощ, не си намираш място. Бориш се сама със себе си. Все се удряш, все нещо изпускаш. Защо си такава? Кажи ми какво стана? Какви са тези странни, резки състояния, това не си ти – казва Яман като не откъсва поглед от нея.

– Добре съм, просто съм объркана, само това. Понякога се случва! – отвръща Нана и свива рамене, сякаш иска да омаловажи всичко.

– Няма да избягаш така. Какво ти има, ще ми кажеш веднага?! Свързано ли е с леля ми? – настоява Яман и пристъпва по-близо.

– Леля ти?! – повтаря Нана, изненадана от въпроса. – Има много общо с нея.

– Много – хваща се за думите й Яман.

– Нищо… нищо. Исках да кажа, че няма нищо общо с нея – бърза да се поправи Нана. – Просто се стреснах, от виковете ти, сега ме пусни, вече се успокоих.

Нана издърпва ръката си от неговата и си тръгва, без да се обърне.

Нана се затваря в стаята си и опира гръб на вратата, сякаш така може да се скрие от всичко

– По-добре така. Никога няма да изляза оттук – прошепва. – Така няма да има повече проблеми.

Хвърля се върху леглото. Телефонът звъни. Пънар е.

– Добре ли си? – пита тя внимателно. – Последния път почти не говорихме.
– Не. Не съм добре. Мъртва съм, няма ме – отвръща Нана с глас, в който смехът и умората се смесват.

Отсреща настъпва пауза

– Какво значи това? Какво става, Нана?

Нана въздъхва и се обръща на една страна

– Лелята казва, че го гледам, че гледам сина ѝ. Казах ѝ, че не го гледам, но тя не ми вярва. Не го разбирам! Какво да правя? Да гледам в пода ли? В небето ли, когато говоря с него.

Пънар я слуша търпеливо

– Разбирам те много добре, приятелко. Досега не си усещала нещо такова. Не си била влюбена.

Нана примигва

– И.
– Затова се държиш с всички еднакво – продължава Пънар. – Няма значение дали са мъже или жени, с онази детска откритост, каквато си, без лоша мисъл, без задни намерения. Мисля, че леля Акча просто е разбрала погрешно това твое поведение.
– И ти ли така мислиш? – промърморва Нана.
– С времето ще го разбере – казва Пънар уверено. – Ако искаш, ще дойда да те видя днес.

Нана затваря очи

– Права си, понякога си мисля прекалено много.
– Успокой се, ако искаш, ще се видим по-късно, ще поговорим, когато дойда. Става ли?
– Добре, ще те чакам. Спокойно! – казва Нана и за пръв път гласът ѝ звучи по-нормално.

Тя оставя телефона, обръща се по гръб и отново се отпуска върху леглото

Яман е в кабинета си, когато телефонът му звъни, на дисплея се появява името на Ферит.

– Братле, какво направи – смеe се гласът отсреща. – Арестуваха ли те или тръгна напред?
– Тръгнах – отвръща Яман спокойно. – Вървя сам, Ферит, по моя начин, както винаги.
– Ти си ужасно труден човек – засмива се Ферит. – Добре че не съм жена, влюбена в теб, щеше да ми съсипеш живота.

Яман повдига вежда

– От къде ти дойде това.
– Добре де, не се ядосвай, шегувам се – бърза да смекчи тона Ферит. – Но се радвам, че взе решение, ако се засечем по този самотен път, по който си тръгнал, ще седнем да изпием по един чай.
– Да го планираме, ще е хубаво – казва Яман. – Сега имам работа, ще говорим по-късно.
– Добре, братле, ще се чуем – отвръща Ферит и затваря.

Яман оставя телефона на бюрото, но почти веднага звъни отново. Този път е адвокатът по наследството на Нана.

– Господин Яман, здравейте. Обаждам се във връзка със случая с наследството на Нана Мариям. Вие ме помолихте да проуча случая – продължава адвокатът. – През него са минали двама юристи. Недждет Йозсой и Емре Гюркая. Те са поискали документите, но не са успели да предадат подписаното завещание. Трябваше да приключим процедурата, но подписите така и не бяха взети. Двамата адвокати бяха открити мъртви, а след това документът е изчезнал. По-късно Идрис се е опитал да присвои наследството.
– Това е работа на онази безскрупулна твар – казва Яман хладно.
– Така изглежда – потвърждава адвокатът. – Но след смъртта му случаят остана незавършен. Беше трудно, но успях да открия дигитално копие на подписаното завещание. Проблемът се реши, когато се установи, че оригиналът е бил изпратен без промени.
– И – пита Яман кратко.

– Това означава, че Нана Мариям е единствената наследница – казва адвокатът. – Цялото наследство, точно сто милиарда долара.

Яман замълчава. За миг погледът му се спира някъде далеч, сякаш смята тежестта на тази сума.

– Уведомете г-ца Нана – казва накрая. – Тя трябва да знае.

Затваря , а мисълта не го напуска. Тези пари могат да променят живота ѝ.

Яман излиза от кабинета си и спира Адалет в коридора, за да я попита къде е бавачката. Тя му отговаря, че Нана е в стаята си. Той се отправя натам и почуква. Отвътре се чува гласът на Нана, когато разбира, че е той, се колебае. Усмихва се нервно сама на себе си, пита се защо идва точно сега и защо изобщо идва, но накрая отваря. В този момент по коридора се появява и лелята, чийто поглед веднага се впива в тях.

Яман настоява да говорят и казва, че разговорът трябва да е насаме. Обяснява, че става дума за личен въпрос и иска Нана да отиде в неговата стая.

Нана поглежда лелята, после отново Яман.

– Защо в твоята стая, кажи ми тук? Защо да е лично?

Раздразнението на Яман му проличава.

– Отивай в стаята ми и стига глупости!

Нана мълчаливо, тръгва след него.

В стаята му атмосферата е напрегната. Нана не разбира защо е доведена там и го пита с поглед. Яман й напомня, че неведнъж тя е влизала в неговото пространство без покана и че сега няма причина да се чувства засегната. Подчертава, че ако успее да замълчи за миг, ще разбере причината за този разговор. Нана не казва нищо.

– Става дума за наследството на Азис – продължава Яман. – Документите са уредени. Можеш да получиш парите.

Новината я застига неподготвена. В погледа й се появява недоумение, сякаш не може да повярва защо това излиза наяве точно сега. Яман ѝ разказва, че след разговора им е възложил на своите адвокати да разследват случая. Предишните адвокати, които са се занимавали със завещанието, са били убити, за да се попречи наследството да стигне до нея. Подписаният документ не е бил внесен по надлежния ред, но всички правни пречки вече са премахнати. Наследството е нейно!

В съзнанието на Нана изплува образът на Халит и онова видео, в което той ѝ говори за пари, които тя има, без да го знае, и за наследството на брат ѝ, което ще я направи богата. Споменът я разклаща. Яман забелязва промяната в лицето ѝ и се тревожи за нея, но тя уверява, че е добре.

Яман пояснява, че сумата е огромна, сто милиарда долара, и предлага помощ, ако има нужда да обмисли какво да прави. Нана му се усмихва едва забележимо, но в съзнанието ѝ изплува образът на Акча и нейните обвинения. Тя отказва помощта му и заявява, че ще се справи сама.

Напуска стаята, а Яман тръгва след нея, но спира пред вратата на нейната стая. Нана влиза вътре, затваря и се срива. Изважда снимката на Азис, държи я с треперещи ръце и сълзите ѝ започват да се стичат. Болката излиза наяве, парите нямат значение, липсата е това, което я разкъсва. Тя шепне, че не ѝ трябва богатството, че ѝ трябва брат ѝ, точно сега, в този момент.

Яман остава отвън. Чува гласа ѝ, усеща тежестта на думите ѝ, но не влиза. Оставя я сама с болката ѝ.

Малко по-късно в имението пристига Пънар, приятелката на Нана. Двете седят в стаята на Нана с чаши чай в ръце. Нана все още се пита как е възможно лелята на Яман да каже такива неща и да не ѝ вярва.

– Все още не мога да повярвам как можа да каже такова нещо. Не ми вярва! Какво ще правя, Пънар?

Пънар я спира с жест, казва й да се успокои и първо да разкаже всичко подред. В този момент телефонът ѝ звъни. Тя отговаря кратко, отказва учтиво и затваря. Нана веднага усеща, че нещо не е наред, и настоява да ѝ каже какво се случва, защото винаги е споделяла всичко, а сега е ред Пънар да говори.

Пънар въздъхва и накрая признава.

– Появи се възможност в Берлин. Програма със семинари за една седмица, но билетът и хотелът са много скъпи. Трябва да бъда реалистка, няма как да отида.

Нана реагира веднага, без колебание.

– Ще отидеш!
– Казах ти, нямам пари. Много е скъпо – отвръща Пънар.

Нана я поглежда сериозно.

– Казах ти, брат ми ми остави наследство, ще отидеш където поискаш. Това са сто милиарда долара. Дори още да не съм ги получила всичките.

Пънар остава без думи.

– Нана, това е прекалено много пари, забрави за мен. Трябва да се резервира предварително, всичко отнема време. Толкова се радвам за теб. Можеш да правиш каквото пожелаеш. Да обиколиш света, ако искаш.

Нана кимва и признава, че наистина може да направи много неща, но има едно, което иска най-много, а не може. Гласът й се пречупва, очите ѝ се пълнят със сълзи и тя казва, че иска брат ѝ Азиз да се върне, да бъде пак както когато са живели заедно, и че никакви пари не могат да го върнат. Пънар я гледа с нежност и ѝ напомня, че все още е тъжна и не се е възстановила. Убедена е, че брат ѝ би бил щастлив, ако тя сбъдне мечтите си с тези пари. Напомня ѝ как преди е казала, че няма да излиза от тази стая, а сега може да отиде навсякъде. Първо да обиколи Турция, после света, дори с луксозни кораби.

Яман стои наблизо и чува всичко.

– Всъщност ми се иска – признава Нана. – В това имение всичко е толкова задушаващо. Не би било лошо да направя едно пътешествие. Първо Грузия. После Европа. Защо не?!

Яман се отдалечава и не чува какво казва Нана.

– Не, не мога да си тръгна заради Юсуф. Няма да отида никъде. Няма как да оставя моето птиче, ще ми липсва твърде много. Невъзможно е.

По-късно Яман е в кабинета си, когато получава обаждане от Фуат за пратките към Европа и обещание, че всички документи ще бъдат изпратени на имейла му. Яман отговаря кратко, но в ума му отново изплуват думите на Нана за пътешествието, за Грузия и Европа. Мисли си с ирония, че щом е толкова отегчена, да върви където иска.

Следващият разговор по телефона го изкарва от равновесие. Той повишава тон, настоява докладът за разходите да бъде сведен до последния детайл и ясно дава да се разбере, че ако някой не може да се справи, това не е неговото място. Веднага след това си спомня думите на Нана в кухнята, обвиненията ѝ за неговата грубост и крясъци, молбата ѝ да я остави на мира. После отново се връща към мисълта за пътешествието ѝ.

Дженгер му носи кафе. Яман го пита дали през всичкото време, в което е работил с него, някога е мислил да си тръгне. Дженгер се изненадва от въпроса и пита защо. Яман отговаря, че не е лесен човек. Дженгер признава, че характерът му е труден и предизвикателен, но го сравнява с морето – огромно и плашещо отдалеч, но с несравнима сила, когато се приближиш. Казва, че никога не е мислил да си тръгва, и не само той – всички в имението са такива. Адалет, Айнур, дори госпожица Нана, дори тя, със свободния си дух, избира да остане, когато има възможност да си тръгне.

Яман замълчава. После казва, че може би сега мислите ѝ са се променили, че тя обмисля да си тръгне и никой не знае какво ще направи. Затваря лаптопа и остава загледан в нищото. Не е сигурен какво ще направи Нана с парите оставени ѝ от Азиз. Не знае как да ги управлява и не иска помощта му, но той е дал обещание на брат ѝ. И знае, че трябва да я защити. Ако се наложи, дори от самата нея.

Айше пристига в полицейското управление, а на бюрото я чака подаръчна кутия. Ферит поглежда с усмивка към нея. Айше отваря кутията и от там вади три шишета с детоксикираща вода, всяко завързано с панделка.

– Комисар Ферит… може ли за секунда – обръща се Айше към него, със спокоен, но изпитателен глас.
– Разбира се. – казва Ферит и става от бюрото си като се приближава до Айше. – Слушам те!

Айше му посочва шишетата.

– Нали ще отидем на вечеря с теб, ще изядем всичко там… кебап… лахмаджун… кюнефе… – изброява Ферит сякаш е напълно уверен в плана си.
– Много ми е любопитно как ще свържеш това с детокс водата. Продължавай – казва Айше, повдигайки вежда, с тънка усмивка.
– Ти каза, че си следиш за теглото си, Айше. – продължава той. – Ето, това е детокс курс за теб. Пий го редовно, казват, че ускорява метаболизма. После може да вечеряш с мен без да следиш за калориите. Виж колко съм внимателен човек – оживява се Ферит, сякаш вече е стигнал до щастливия край.
– Такъв си, но вниманието ти е нула. Аз съм на детокс от седем години. Ферит Булут Детокс – отговаря Айше като го гледа право в очите.

Айше връща бутилките в кутията и ги подава на Ферит.

– За мен ли са?! Връщаш ли ми ги?! – пита той с разочарование в гласа.
–Хайде, върви! – маха с ръка Айше.

Ферит взема кутията и я оставя на бюрото си.

– Господин комисар… май вече няма да ви трябва – обажда се Кара отстрани и се прокашля леко.
– За съжаление… – признава Ферит с въздишка.
– Може ли аз да го взема – пита Кара и протяга ръка.
– Разбира се. Може да ти влязат в употреба. Заповядай, Кара – казва Ферит и ѝ ги подава.

Кара взема кутията от комисаря, вади шишетата и ги поставя на бюрото на Ибо. Той я поглежда изненадан.

– Не ме гледай така. Отнякъде трябва да се започне. Наздраве! – усмихва се окуражително Кара.

– Пресъхна ни устата, къде е Кирпи – казва Ферит.
– Главата ме цепи. Поръчах си кафе. Чакам го вече цял час да го донесе – обажда се Волкан.
– Нещо не е наред с него, господин комисар. Вчера му се подиграх, а той дори не ми отвърна, обикновено все се караме, не го разбирам – намесва се Ибо.
– Може да има личен проблем, може би не иска да ни казва – предполага Айше и свива леко рамене.
– Това е сигурно, и аз го питах, отговори, че нищо му няма – отвръща Ферит.

В този момент влиза Кирпи.

– Кирпи… добрите хора идват на добра дума. Какво ти има? Погледни ме! Ние сме приятели. Повечето ни дни минават заедно, кажи ми. Ако имаш проблем, ще го решим заедно. Кажи ?! – пита Ферит.
– Аз извърших убийството на Арзу Бичер, господин комисар – признава Кирпи.

След признанието Кирпи е затворен в ареста, а Ферит отива да го разпита. Колегите му са изненадан и не могат да повярват, че Кирпи може да убие някого.

– Невъзможно. Невъзможно… – думите излитат от Ибо, сякаш се блъскат една в друга. – Кирпи не би направил такова нещо. Той е с добро сърце. Може ли да извърши подобно нещо. Няма начин. Невъзможно.
– И на мен не ми се връзва – казва Волкан и поклаща глава. – Има нещо гнило в цялата история. Не вярвам Кирпи да е способен на това.
– Прави сте – намесва се Кара, но гласът ѝ е по-сдържан. – И аз не го вярвам, само че той сам си призна, от два дни е зле, личи си, дано да има грешка.
– Дано не се е поддал на дявола – добавя Айше . – Но ако истината е по-различна, сигурна съм, че Ферит ще стигне до нея.

– Дано – казва Кара и въздиша.

В стаята за разпити Ферит стои срещу Кирпи, погледът му е спокоен, но пронизващ

– Разкажи ми, Кирпи.

Кирпи преглъща, думите му излизат накъсани

– Видях Арзу Бичер веднъж на улицата,много ми хареса, последвах я. Разбрах къде живее, къде работи, после ѝ предложих приятелство, но тя не прие, нарече ме момчето с чая. Обиждаше ме. Нарани гордостта ми. И аз…
– Продължи – прекъсва го Ферит, без да повишава глас. – Как намери оръжието? Как стана убийството?
– Купих го – отвръща Кирпи. – Влязох през задния прозорец на апартамента на Арзу Бичер, беше сама. Извинете, господин комисар… после… стана това.
– Какво стана след това – пита Ферит.
– Айше Бичер… тоест… Арзу Бичер беше сама. Като ме видя, започна да крещи какво правя вътре. В този момент влезе един мъж, попита какво става. Паникьосах се. Стрелях, убих момичето. Мъжът избяга през входната врата, а аз излязох през задния прозорец.

Ферит се навежда леко напред

– Кемалеттин… това е истинското ти име, нали, но ще те наричам Кирпи. Пасва ти повече. Кажи ми нещо друго. Колко още хора уби, след като избяга.

Кирпи го гледа объркано.

– Какво говорите, господин комисар.
– Щом си готов да поемеш чуждо убийство, реших, че може да си поел и още няколко – казва Ферит хладно. – Какъв цвят беше диванът в хола на момичето, което твърдиш, че си убил.
– Не помня, господин комисар.
– Не помниш – повтаря Ферит. – Добре, казваш, че си я харесал от пръв поглед. Какъв беше цветът на очите й, Кирпи, и това ли не помниш.
– И това не помня, май бяха черни.
– Черни – Ферит поклаща глава. – Бяха сини. Срамота, Кирпи, човек не ли запомня очите на момичето, което харесва, и още нещо. Казваш, че си я обичал, че те е унизила и затова си я убил, така ли е?
– Да – отговаря Кирпи без колебание.
– Тогава защо не я наричаш Арзу – пита Ферит тихо. – Защо казваш Арзу Бичер. Арзу Бичер… като че ли четеш от папка. Кирпи, ти поемаш чуждо убийство. Осъзнаваш ли го. Какво се е случило. Кажи ни. Кажи, за да можем да ти помогнем. Не се хвърляй в огъня сам.
– Никой не поема нищо – избухва Кирпи. – Казвам ви, че аз я убих. Аз! Какво като не помня цвета на очите й. Нали работата ви е да хващате престъпници. Ето, имате един пред вас. Аз съм виновен! Затворете ме! Защо да протакаме?!

Ферит го гледа дълго, после говори спокойно

– Да. Моята работа е да хвана престъпника, но истинския, който и да е този човек, ще го намеря, не се тревожи, пий си водата.

Не след дълго в районното управление се появява Месут, по-малкият брат на Кирпи. Той иска да види брат си, независимо от всичко.

Когато го пускат ареста Месут изригва.

– Каза ми да не идвам – гласът му трепери. – Но не можах да го понеса.

Полицаите вече са поставили подслушвателно устройство и разговорът им се записва.

Кирпи говори тихо, почти без да вдига поглед

– Не се тревожи за мен. Добре съм. Върви си вкъщи.

Месут стиска ръце, вината напира

– Всичко е заради мен. Ако не бях…

Кирпи го прекъсва рязко

– Направих това, което трябваше.

Тишината след тези думи е по-красноречива от всяко признание. Какво всъщност се е случило онази нощ. Защо Кирпи поема вината за убийство, което все по-ясно изглежда, че не е извършил. Каква тайна пазят двамата братя?

Ще успее ли Ферит да сглоби парчетата и да стигне до истината, преди невинен човек да бъде осъден?

Източник: PoTv.bg