winless
Ще направи ли Хира решителната крачка към Орхун, или колебанието ѝ отново ще ги изправи един срещу друг? А междувременно Афифе застава лице в лице с Нуршах и Кенан. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.172 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате на 7 януари от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 172 на турския сериал „ПЛЕН“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Гневът на Афифе, след като научава за сватбата на Нуршах и Кенан, разклаща увереността на Хира. Разтърсена от реакцията ѝ, тя започва да се съмнява дали може да се омъжи за Орхун без нейното одобрение.
Въпреки колебанията Хира се подготвя за сватбата, избирайки семпла, но елегантна бяла рокля. Орхун, решен да направи деня им незабравим, ѝ подарява нежен букет от лавандула – цвете със специално значение за тях двамата. Заедно тръгват към регистратурата, но по пътя Хира отново се колебае. Това дълбоко наранява Орхун. Той ѝ признава, че е готов да я чака години, но няма да позволи щастието им да зависи от Афифе, която никога няма да приеме брака им. Насърчава я да последва сърцето си и да не жертва любовта си заради страх и вина.
Какво решение ще вземе Хира… предстои да разберем.
В същото време Афифе застава лице в лице с Нуршах и Кенан, а напрежението между тях заплашва да прерасне в открит сблъсък.
Новото имение е озарено от дневна светлина, но в стаята на Хира атмосферата е тежка. Реакцията на Афифе след новината за брака на Нуршах я е разтърсила дълбоко. Погледът ѝ, думите ѝ, дори мълчанието ѝ, всичко продължава да отеква в съзнанието на Хира. Тя се изправя бавно, сякаш се опитва да събере разпилените си сили. В ушите ѝ звучи гласът на Орхун, спокоен, уверен, като опора. „Днес е най-щастливият ни ден. Първият ден от новия ни живот. Мисли за това! Мисли за нас!“
Хира затваря очи за миг и поема дълбоко дъх. Не може да си позволи да се разпадне. Не и сега. Когато отново ги отваря, в погледа ѝ се появява решимост.
– Той е прав, ще мисля за нас и ще направя това, което е правилно!
Решителността ѝ се връща, макар и крехка, но истинска.
Тишината е в стаята е нарушена от леко прокашляне. Халисе влиза с поднос в ръце, подреден грижливо с храна.
– Халисе, влизай.
Жената се усмихва топло.
– Сигурно си чакала господин Орхун. Той не успя да дойде, но ме изпрати. Каза, че ще излизаш, и настоя да хапнеш нещо преди това.
Хира поглежда подноса без особен интерес.
– Благодаря ти. Не трябваше да се тревожиш. Не съм гладна.
Халисе оставя подноса на масата и я поглежда внимателно.
– Изглеждаш уморена. Добре ли си?
– Добре съм. Няма нищо!
Гласът на Халисе омеква, изпълнен с грижа.
– Разстроена си заради госпожа Афифе, нали. Чух какво се е случило. Тя е много разстроена, много наранена.
Хира въздъхва тихо.
– Никога не съм я виждала така, напълно сломена.
Халисе кимва бавно.
– Още е в стаята си. Не е излизала и не допуска никого.
Думите увисват между тях. Хира застива, погледът ѝ се замъглява. Мислите ѝ се заплитат, а решителността от преди миг е подложена на ново изпитание. Стаята отново се изпълва с тишина, в която тежат чужди болки и неизречени страхове.
Коридорът на втория етаж е притихнал, но напрежението е осезаемо. Шевкет, Перихан и Нева все още стоят пред затворената врата на Афифе. Тишината оттатък започва да тежи. Шевкет губи търпение и почуква отново, този път по-смело.
– Госпожо… може ли да вляза, ако позволите?!
Отговор няма. Нито звук. Нева и Перихан се споглеждат притеснено. Перихан първа осъзнава, че ситуацията е сериозна, навежда се към Нева и прошепва.
– Афифе не е добре. Тя никога не би стигнала дотук.
Нева поклаща глава, погледът ѝ е тревожен.
– Казваш, че ще излезе от тази стая изправена, но аз не съм сигурна.
Погледът ѝ се приковава във вратата, сякаш се опитва да усети какво става вътре.
– Ами ако си е навредила.
– Недей. Бог да ни пази. Тя никога не би го направила.
Перихан замлъква за миг, после тревогата надделява и тя вече говори по-високо, така че Шевкет да я чуе.
– Ами ако е припаднала вътре?!
Шевкет се напряга, а тримата впиват погледи във вратата, зад която тишината става все по-застрашителна.
В стаята на Хира гласът на Халисе звучи тихо и тежко.
– Знам какво я боли… Не можа да извади чеиза си от раклата. Казват, че Афифе Демирханлъ е жена, която се е опълчила на света, но и тя има своите незарастващи рани.
Хира я гледа внимателно, опитвайки се да осмисли думите ѝ.
– Значи е подготвяла чеиз за Нуршах?
– Не точно, когато госпожа Афифе е искала да се омъжи за покойния господин Саит, семейството ѝ се е противопоставило. Не са го смятали за подходящ. Тя се е опълчила и се е омъжила за човека, когото е обичала, сама и без чеиз. А знаеш колко много тя държи на традициите и обичаите.
Хира е едновременно изненадана и заинтригувана.
– Тогава сама е извезала няколко покривки. Казвала е, моето семейство ме остави без чеиз, но аз няма да оставя дъщерите си така. Тези юргани, които е шила със собствените си ръце, са за децата ѝ. Нихан се омъжи без тях. А Афифе пази всичко, юрганите, мечтите си, за Нуршах. Понякога, когато беше в добро настроение, говореше, че от тази къща ще изнесат сандъци с чеиз за сватбата ѝ.
Халисе въздъхва тежко.
– Но и това не се случи.
Хира вече истински разбира болката на Афифе и тъгата ѝ се задълбочава.
– Всяка майка мечтае за тези неща – продължава Халисе. – А госпожа Афифе се беше вкопчила в тази мечта. За тези тънки, болезнени рани ти говоря.
Камерата се плъзга към стаята на Афифе. Погледът минава през снимката на Нихан и Нуршах и спира върху самата нея. Афифе отваря малък сандък и изважда ръчно извезани покривки. Пръстите ѝ треперят, очите ѝ се пълнят със сълзи.
Гласът на Халисе продължава, сякаш идва отдалеч. Афифе е различна. Тя има само една истина. Това, което тя смята за криво, никой не може да нарече право, и няма да го позволи.
Афифе се взира в шевиците, сълзите се стичат безшумно.
Гласът на Халисе отново се чува.
– Тя веднъж се опълчи на семейството си и се омъжи за човека, когото обичаше, и плати висока цена. Затова бракът, традициите, семейството винаги са били най-болезнените ѝ теми. Затова те повика заради Али, той е нейният внук, наследството от дъщеря ѝ. Не е случайно, че казват, най-тежките изпитания идват чрез хората, които обичаме, дори и да си Афифе Демирханлъ.
Колкото и да се опитва да стои изправена, Афифе се разпада. В този момент Нева вече не издържа и нахлува в стаята.
– Госпожо Афифе, извинете ни… Влязохме без да чукаме, но много се притеснихме.
Перихан я поглежда с тревога.
– Афифе, добре ли си.
За първи път след новината за смъртта на Нихан Афифе е толкова сломена. Тя усеща, че е загубила и Нуршах. Не отговаря, Перихан се обръща рязко към Шевкет.
– Донеси апарата за кръвно, и лекарствата. Бързо!
Помагат ѝ да седне. Погледите на Перихан и Нева неволно се спират върху отворения сандък.
Хира слиза по стълбите на новото имение с премерени крачки. Косата ѝ е подредена, гримът – умерен, а роклята, избрана за сватбата, я обгръща елегантно. Въпреки това в погледа ѝ няма празник. В ума ѝ отново отекват думите на Халисе – тежки и неизбежни.
„Не е случайно, че човек винаги бива изпитван от онези, които обича. Дори да си Афифе Демирханлъ, най-близките са най-голямото изпитание.“
Хира стига до вратата, която води към коридора на третия етаж, спира за миг и продължава надолу.
На втория етаж, пред стаята на Афифе, тревогата витае във въздуха. Афифе седи неподвижно, вперила поглед в нищото. Лицето ѝ е застинало, откъснато от света. Перихан и Нева са до нея, напрегнати и безпомощни. Вратата на стаята е отворена.
Хира се появява в коридора и спира на прага. Не влиза. Шевкет измерва кръвното и поглежда уреда.
Нева се навежда загрижено.
– След малко ще спадне. По-добре легнете и си починете.
Афифе не отговаря. В скута ѝ лежи извезано платно. Хира го вижда и сърцето ѝ се свива. В съзнанието ѝ отеква гласът на Халисе.
„Тя пазеше шевиците, юрганите, мечтите си – всичко за Нуршах. Понякога, когато беше в настроение, казваше, че за сватбата ѝ ще изнесат сандъци с чеиз от тази къща. Ах… това така и не се случи.“
Тъгата я връхлита неочаквано. Очите ѝ се навлажняват, но тя остава неподвижна, сякаш няма право да прекрачи прага.
Шевкет подава лекарствата.
– Заповядайте.
Афифе ги взема без дума. Перихан се приближава още.
– Да премерим пак кръвното.
Докато Шевкет се приготвя, Хира прави крачка напред, после се спира. Влиза ли, или остава отвън. Колебанието надделява. Тя се отдръпва леко и остава в коридора – облечена за сватба, но притисната от болка, която не е нейна, но въпреки това я разкъсва.
Шевкет сваля апарата от ръката на Афифе и поклаща глава.
– Още е твърде високо.
Перихан не крие тревогата си.
– Обади се на лекаря ѝ и поискай допълнително лекарство, или я закараме в болницата. Така не може да продължава.
Шевкет веднага се заема. Погледът му се плъзва към вратата, където стои Хира.
Перихан се навежда към Афифе, гласът ѝ става по-мек.
– Знам, че си много наранена, и имаш право, но, моля те, не се съсипвай така. Нуршах е най-малката, порасна разглезена. Прави тези неща, за да привлече внимание. Утре ще се разведе и ще се върне, а ти ще кажеш, че Перихан е била права.
Думите не носят утеха. Болката на Афифе е твърде силна. Тя не издържа и изрича това, което досега е стискала в себе си.
– Не мога да го приема… просто не мога…
За първи път Хира вижда Афифе така – пречупена, без бронята на силата и гордостта си.
– Госпожо Афифе… ако бяха израснали без майка като вас, щяха много добре да знаят стойността ви – казва Нева. – Аз бих дала всичко, за да имам майка, която да е направила поне половината от това, което вие направихте.
Афифе поема дъх, сякаш се опитва да събере останките от себе си. Гласът ѝ става напрегнат, отсечен.
– Искам да остана сама!
Перихан кимва веднага.
– Добре, скъпа, почини си!
Тя се обръща и излиза, когато минава покрай Хира, я поглежда с открито отвращение. Хира не реагира, погледът ѝ остава прикован към Афифе.
Нева стига до вратата, спира за миг и поглежда Хира право в очите. После без дума затваря вратата между тях.
Хира поема към кухнята, но щом долавя гласа на Гонджа отвътре, спира на място. Думите я заварват неподготвена и я пронизват.
– Госпожа Афифе с право е съсипана. Представи си, раждаш, отглеждаш, бориш се цял живот, а накрая дъщеря ти си тръгва. Да не дава Господ.
В гърдите на Хира се надига горчивина.
– Аз пък мисля, че ти никога не би била майка като госпожа Афифе – отвръща Муса. – Ти би дала любов, не натиск, и децата ти нямаше да бягат от теб.
– Може и да е така, но това няма значение – настоява Гонджа. – Ти си мъж, няма как да разбереш. Аз също не съм майка, но го усещам, ужасно е.
Хира остава неподвижна, объркана от чутото. В този момент Гонджа я забелязва и бързо се съвзема.
– Здравей, Хира. Добре дошла. Колко си красива? Роклята ти ти стои чудесно!
Хира успява да отвърне кратко, с горчива усмивка.
– Благодаря.
– Сестра ми винаги е красива – усмихва се Муса. – Зет ми каза да те заведа при него. На вечеря ли отивате, или…
Хира се стяга и не отговаря. Гонджа хвърля предупредителен поглед към Муса и се прокашля.
– Може би имат специален повод.
– Добре, добре, няма да питам – отстъпва той и се обръща към Хира. – Да тръгваме ли?
– Да.
Двамата се отдалечават, а думите, които Хира чу, продължават да я измъчват.
В същото време, в стаята на Афифе, всичко изглежда застинало. Тя седи неподвижно, погледът ѝ е спокоен, но в него се чете решимост. Нева я наблюдава с престорена загриженост.
– Изглеждате малко по-добре, да ви измеря кръвното?
По лицето на Афифе преминава кратка промяна. Изглежда е взела решение. Изправя се.
– Не трябваше да ставате толкова бързо – започва Нева. – Ще помоля да ви направят билков чай, ще ви подейства добре.
Тя подава извезаното платно обратно в ръцете ѝ.
– Не. Не искам чай.
Гласът на Афифе е твърд и ясен. Тя тръгва към вратата.
– Къде… къде отивате – пита Нева, изненадана.
Афифе не ѝ отговаря. С изправена стойка и достойнство, което не допуска възражения, тя напуска стаята.
Колата на Муса спира зад автомобила на Орхун, отбил встрани от пътя. Хира е неспокойна и замислена, сякаш умът ѝ е останал в имението. Когато Орхун ги забелязва, излиза веднага от колата. Очите му я търсят още преди тя да слезе.
Муса отваря вратата и я поглежда въпросително.
– Няма ли да слизаш, сестричке, зет ми те чака?
Хира кимва леко.
– Благодаря ти, Муса.
Тя слиза от колата и тръгва към Орхун с бавни крачки. В движенията ѝ има колебание, но и решимост. Орхун се обръща към Муса.
– Благодаря ти.
– Няма защо, зетко.
Колата потегля и двамата остават сами край пътя. Орхун не откъсва поглед от Хира. В очите му има възхищение, което не се опитва да скрие.
– Толкова си красива, че с каквото и да те сравня, то би ти завидяло. Нито цветята, нито звездите могат да се мерят с теб.
Хира е напрегната заради Афифе, мислите ѝ още са там, но думите му я докосват. Не може да остане безразлична.
– Благодаря…
Орхун се усмихва леко.
– Хайде.
С жест, пълен с внимание, той я повежда към колата си и ѝ отваря вратата. Хира сяда, а Орхун затваря, заобикаля автомобила и сяда зад волана. Колата потегля, а с нея и двамата – напред, към ден, който ще постави чувствата им на изпитание.
Кенан облечен в изискан костюм, застава пред огледалото и приглажда вратовръзката си. Нетърпението му си личи, когато поглежда към вратата на съседната стая.
– Още ли не си готова, ще закъснеем сериозно – мърмори Кенан.
Прави няколко крачки към стаята и повишава тон.
– Нуршах, ако не излезеш сега, наистина ще изпуснем сватбата.
Вратата се отваря още преди да довърши. Нуршах излиза, а Кенан замлъква, а огледът му я обхожда бавно, с открито възхищение.
– Накара ме да чакам….
– Надявам се да си е струвало!
Той поема ръцете ѝ и се усмихва.
– Напълно си е струвало, изглеждаш прекрасно.
Тя го оглежда и очите ѝ проблясват.
– А ти си изключително елегантен и харизматичен, господин Кенан.
– Спокойно, всички погледи ще бъдат вперени в теб.
Комплиментите я радват. Погледът ѝ се спира на вратовръзката му.
– Не е ли малко накриво.
– Накриво ли. Не съм забелязал.
Той се опитва да я оправи, но тя го спира.
– Дай аз.
Приближава се. Пръстите ѝ оправят възела, лицата им са съвсем близо. Кенан се вглежда в нея, без да откъсва очи. За миг времето спира, погледите им се срещат.
Точно тогава в коридора отекват стъпки. Двамата вдигат глави едновременно и застиват.
На прага стои Афифе. Погледът ѝ е леден, непробиваем. Две крачки зад нея е икономът с кутия за подарък в ръце.
– Мамо…
Гласът на Нуршах е пълен с изненада. Напрежението се сгъстява. Двамата гледат Афифе – объркани, неспокойни, сякаш внезапно хванати в нещо, което не е трябвало да бъде видяно.
В колата цари тиха, напрегната близост. Орхун кара, но погледът му отново и отново се връща към Хира, пълен с обич и възхищение.
– Толкова мечтаехме за този брак – започва той спокойно. – Говорихме, планирахме, дори поканата избрахме. Исках да извикам пред всички, пред целия свят, че съм влюбен в тази жена и че тя е моя съпруга. Демирханлъ. Животът ни научи, че най-голямата грешка е да чакаш. Оставихме мечтите настрана. Нещо ще липсва, но искам поне малки спомени да вземем със себе си.
Орхун се протяга към задната седалка, взема букета, който е приготвил, и го подава на Хира. Цветята попадат в скута ѝ. Тя ги гледа дълго, без да помръдне.
– Не искаше булчинска рокля – добавя Орхун, – но не и без букет. В чест на този ден.
Хира вдига очи към него, в погледа му има само нежност и любов, точно когато Орхун посяга да потегли, Хира хваща ръката му.
– Спри, моля те.
Орхун я поглежда изненадано, опитва се да разбере.
– Майка ти…
Орхун изчаква, без да я прекъсва.
– Аз… не мога. Не мога да се омъжа за теб без съгласието на майка ти.
Орхун изглежда объркан.
– Сериозно ли говориш, наистина ли мислиш, че майка ми би дала съгласието си?
Хира леко поклаща глава, сякаш търси разбиране.
– Помниш как ти казах, че не искам да се обяснявам на никого, че не искам ничие одобрение.
– Помня – отговаря тя. – Но видя какво стана с майка ти, когато разбра за брака на Нуршах. Не е редно да застанем пред нея и да кажем, че и ние се женим, ще изглежда сякаш го правим напук.
Орхун поема въздух, опитва се да овладее напрежението.
– Нашата ситуация няма нищо общо с тази на Нуршах. Ние вече бяхме семейство. После ти загуби паметта си. Разведохме се, защото така се наложи. Всичко между нас е ясно, няма тайни. Това, което правим сега, е просто да го обявим.
Хира го слуша внимателно, без да иска да го нарани.
– Знам, но каквото и да е, ние пак се женим, а тя е твоя майка. Смятам, че трябва да поискаме благословията ѝ.
Орхун е категоричен.
– Не мисля. И ако някога е имала право на това, тя го изгуби. Не искам да я нараня, знам колко е съсипана от брака на Нуршах. Но говорим за Афифе Демирханлъ. Характерът ѝ и отношението ѝ към нас са ясни. Не е нужно да си пророк, за да предвидиш реакцията ѝ.
Той замълчава за миг и добавя:
– Наистина ли вярваш, че ще се съгласи, ако застанем пред нея и кажем, че се женим.
Хира не отговаря. Погледът ѝ е притиснат, сякаш вече знае отговора. Колата остава спряла, а решението виси между тях – тежко и неизбежно.
Афифе спира на прага на кантората. С едва забележим жест дава знак на иконома, който стои на няколко крачки зад нея, да остави кутията.
– Госпожо, ще ви изчакам отвън.
Нуршах се опитва да се съвземе, гласът ѝ леко трепери.
– Не знаех, че ще дойдеш. Извинявай… изненадах се.
Хладната дистанция на Афифе само засилва неловкостта. Нуршах посочва кутията.
– Какво е това?
– Сватбеният ти подарък – отвръща Афифе с прикрито жило. – Ако бях разбрала навреме, щях да го донеса тогава.
Кенан се намесва, опитвайки се да смекчи тона.
– Решението за брака беше внезапно. Затова не успяхме да ви кажем.
Нуршах улавя отвращението в погледа на майка си, насочен към Кенан, и реагира остро.
– Кенан просто е учтив. Аз не исках да ти казвам.
Леденият поглед на Афифе се заковава в нея.
– Ако позволите, мога да обясня… – казва Кенан.
– Не те познавам и не ме интересуват обясненията ти – прекъсва го рязко Афифе. – И без това не са ми нужни.
– Мамо.
Кенан вдига ръка към Нуршах, сякаш ѝ казва да се успокои.
– Разбирам ви и донякъде съм съгласен с вас, но ако не мен, поне дъщеря си, моля ви, седнете и я изслушайте спокойно.
С галантен жест ѝ посочва мястото.
– Заповядайте, седнете!
Афифе не помръдва.
– Напрежението няма да доведе до нищо – добавя той. – Само ще задълбочи проблема.
След миг Афифе сяда рязко, с изправена осанка и превъзходство в тона.
– Искам да остана насаме с дъщеря си!
Не поглежда повече към Кенан, който е готов да излезе, но Нуршах хваща ръката му.
– Кенан е моят съпруг, каквото имаш да казваш, можеш да го кажеш и пред него.
Кенан не крие удовлетворението си. Афифе забелязва ръцете им, преплетени една в друга, и погледът ѝ се втвърдява още повече. Въздухът се нажежава, а истинският сблъсък тепърва започва.