winless
Нана ясно заявява защо е останала в имението, но думите ѝ нараняват Яман повече, отколкото тя предполага. Докато двамата прекарват деня заедно и преживяват неочаквани обрати, в имението Акча чака Нана за разговор, който може да промени всичко. Вижте какво ще се случи в епизод 687 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 7 януари 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 687 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман е разочарован, защото Нана пояснява, че не може да си представи живота си без хората в имението. Той очакваше да, чуе, че тя има пред него.
Яман и Нана прекарват целия ден заедно, а пътят им към адвокатската кантора се оказва изпълнен с неочаквани обрати.
След завръщането им в имението Акча ги чака на прага с разговор, който може да промени всичко. Какво иска да каже на Нана и защо този момент е толкова важен?
В същото време Ферит се изправя срещу най-тежкото изпитание – ще успее ли да спаси отвлечената Айше навреме?
Действието продължава от предната серия. Нана и Яман стоят насред улицата, обърнати един към друг. Шумът на града сякаш се отдръпва, остава само напрежението помежду им. Погледите им се срещат, задържат се малко по-дълго от нужното.
Нана проговаря първа, с леко предизвикателна усмивка.
– Как изобщо да си тръгна и да бъда далеч от вас? Без Адалет няма живот, без нейната храна. Без Дженгер, който е толкова добър човек. Току-що се запознах и с леля Акча.
Яман я гледа изпитателно, после въздъхва.
– Кажи каквото имаш да казваш. Защо трябва да ги споменаваш един по един.
Нана присвива очи, сякаш се забавлява.
– Недей да се радваш – казва закачливо. – Никъде няма да ходя! Ще трябва да ме търпиш още.
По лицето на Яман пробягва облекчение, бързо скрито зад познатата му хладна маска. Тялото му се стяга, гласът му отново става делови.
– Това беше просто недоразумение – подхвърля. – Да побързаме, трябва да стигнем навреме до кантората.
Нана се оглежда, после отново го поглежда, с повдигната вежда.
– А с какво ще отидем там? – напомня спокойно. – Знаеш… някой току-що открадна колата ти.
Яман поема дъх, видимо раздразнен, но сдържан.
– Ще поръчам такси.
– А колата?
– Ще се обадя в полицията, а сега най-важно е наследството.
Камерата сякаш се задържа върху двамата. Те стоят един до друг, всеки със своите мисли, а между тях витае усещането, че нищо не е приключило, а напротив, всичко тепърва започва.
Таксито, в което са Яман и Нана се движи бързо през града.
– Виж как веднага намерих такси. Не се тревожи, няма да закъснеем – казва тя и се обръща към шофьора. – Нали така?
– Дай Боже, сестро – отговаря той.
Яман я поглежда отстрани, с онзи поглед, в който раздразнението и привързаността се смесват.
– Такава съм – продължава Нана. – Когато ми трябва такси, веднага го намирам.
– Кой знае какво още не мога да направя без теб – подмята иронично Яман.
– Знам много добре, щеше да умреш от скука без мен.
Нана се сеща за нещо.
– Какво каза полицията? Намериха ли колата?
– Как да знам, след като минаха само десет минути от обаждането ми – отвръща той грубо.
– Не можеш да кажеш, че е заради мен. Не можеш все мен да обвиняваш. Не се тревожи, ще ти купя последен модел. Вече съм богата!
– Ако замълчиш малко, това ще струва колкото най-новата кола, но е невъзможно.
– Добре, ще мълча!
Нана се обръща към прозореца и на грузински промърморва обида. Яман веднага реагира.
– Какво казваш? Казах ти да говориш на турски!
– Казах, че трябва бързо да приключим работата.
Тя се отпуска а Яман я наблюдава. В следващия миг Нана се изправя рязко.
– Спри. Спри, казах.Там! – извиква тя и сочи през прозореца. – Това е колата ти!
Яман проследява посоката на ръката ѝ. Няма съмнение. Това е неговият, спрял встрани, сякаш нищо не се е случило.
– Спрете веднага!– нарежда Нана на шофьора.
Още преди колата напълно да е спряла, Нана отваря вратата и изскача навън. Тя се втурва към автомобила, без да се колебае, без да погледне назад. Крадецът тъкмо отваря вратата, когато тя се хвърля към него. Изненадата го парализира за секунда, ключовете падат от ръката му и звънът им отеква силно на асфалта. Мъжът се обръща и побягва, изчезва сред хората.
Яман стига до Нана миг по-късно, диша тежко, в погледът му се чете смес от гняв и възхищение.
– Ти си луда! – казва задъхано. – Но действаш безотказно.
Нана се изправя, стиснала ключовете. На лицето ѝ грее победоносна усмивка, очите ѝ блестят.
– Просто не обичам някой да пипа нещата ми!
Камерата сякаш се спира върху тях. Колата е отново там, но напрежението между двамата е по-силно от всякога.
Не след дълго процедурата по наследството приключва.
– Всичко приключи. Изпълнена е волята на брат ти – казва Яман при излизането от кантората на адвоката.
Нана изглежда несигурна.
– Още не знам дали постъпих правилно.
– Както ти казах, това е неговото желание, а сега е твой ред да пазиш това наследство.
– Благодаря ти, без теб нямаше да го приема. Ти направи възможна последната воля на брат ми.
– Време е да се връщаме – казва Яман.
Нана мълчи. В главата ѝ звучи гласът на леля Акча. Знае, че ще ѝ зададе въпроси, че ще се съмнява. Яман забелязва как тя спира.
– Какво има. Защо спря? – пита той.
– Защото съм много гладна, чак съм замаяна от глад.
– Ще ядеш, когато стигнем в имението – отвръща Яман.
– Не. Ще припадна и после ще губиш време с мен. Сега имам пари. Аз черпя. Хайде да хапнем.
Нана отново успява да изненада Яман, този път без шум, само с жестове и думи, които звучат естествено, сякаш винаги са били част от този момент.
Нана вдига симита, вдишва аромата му бавно и с истинско удоволствие.
– Защо не ядеш – казва спокойно. – Мирише страхотно. Толкова е хруплив.
Яман я поглежда с леко повдигната вежда.
– Казва се хрупкав, не хруплив.
Нана махва с ръка, сякаш това изобщо няма значение.
– Както и да се казва, яж. Вземи!
Разчупва симита и му подава половината.
– Ако ти не ядеш, и аз няма да ям, а после ще припадна от глад.
Яман въздъхва, взема от нейния симит и отхапва, своя оставя недокоснат. Нана го наблюдава доволно.
– Ако не искаш да го хапваш така, ще ти намеря сирене – предлага Нана.
Яман я поглежда предупредително, а Нана продължава.
– Сега съм толкова богата, че мога да купя сирене, маслини, каквото поискам, а ти ще ядеш.
– Много си щедра – отбелязва той. – Но не мисля, че трябва да си толкова разточителна.
Нана се усмихва леко.
– Ясно, пак ме удари с думи по главата.
Тя отпива от чая си и отново отхапва от симита.
– Обичам чай и симит. Мислиш ли, че парите ще ме променят?
Яман се подсмихва.
– Интересни вкусове имаш?
Нана промърморва нещо на своя език, почти шепнешком.
„Ако отидем в ресторант заедно, леля ти ще каже, че съм отишла да ям там заради сина ѝ.“
– Какво каза – веднага реагира той. – Казах ти да говориш на турски!
– Добре, добре. Не се ядосвай.
Нана се оглежда наоколо и очите ѝ светват.
– Пием чай и ядем симит на такова хубаво място. Виж. Дървета. Птици.
Повтаря думата с усмивка.
– Птици.
Нана натрошава малки парченца и ги хвърля на земята. Птиците се събират около нея, смели и доверчиви. Тя им говори тихо, нежно, като на живи същества, които я разбират.
Яман я наблюдава мълчаливо. Погледът му омеква, без самият той да го осъзнае.
Нана се навежда леко и разпръсква последните трохи.
– Почти щях да ви забравя. Хайде, яжте, ще ви се напълнят коремчетата – прошепва меко. – Знаете ли, днес е много важен ден за мен. Брат ми вече не е с мен… но точно на такъв ден ми каза, че никога няма да спре да ме обича, и не ме е оставил. Не съм беззащитна, нито сама.
Тя преглъща трудно, после продължава, сякаш говори на някого, когото само тя вижда.
– Поздравете брат ми и майка ми. Кажете им, че и аз ги обичам.
Яман я наблюдава внимателно. Погледът му се променя.
– Какво съм направила сега? – пита тя. – Защо ме гледаш така?
– Какво си направила – отвръща той след миг. – Даде целия симит на птиците, а беше гладна. Тръгваме си!
– Не – поклаща глава Нана. – Още съм гладна.
Гласът ѝ е спокоен, но Яман усеща, че тя отлага нарочно.
– Нека си купя още един. Много съм гладна. Седни и ме остави да ям. Трябва пак да имаш търпение, къде ти е броеницата? Извади я! Повтаряй търпение, като броиш мънистата.
Яман замръзва за миг. В ума му изплува споменът как Нана оправя броеницата и я поставя в ръката му, а после той я прибира в чекмеджето.
– Ще ти купя нова – добавя тя.
– Не е нужно.
– Нужно е. Имаш нужда от много търпение. Аз ти казах. Хайде, още един симит ще си купя…
Яман и Нана се връщат в имението привечер. Вратата още не е затворена зад тях, когато на прага се появява Акча. Погледът ѝ се плъзва покрай Яман и се спира върху Нана, задържа се там по-дълго, отколкото е необходимо.
В този миг се появява Юсуф се втурва към Нана и я прегръща силно.
– Къде беше? Прибрах се от училище и те нямаше. Започнах да се чудя.
Нана се навежда към него, усмивката ѝ е топла.
– Чудил си се за нас, така ли. Не се сърди, птичке. Чичо ти ми помагаше с един мой въпрос.
Юсуф ѝ подава хартиено цвете.
– Направих го за теб, учителката ме научи, няма мирис.
Нана го целува по челото.
– А аз имам роза с най-хубавия аромат – казва Нана като го прегръща силно. – Ти си моята роза.
Акча ги гледа и в сърцето ѝ се появява страх. Мисълта, че момичето може да си тръгне заради нея и Юсуф да страда, я разклаща.
Яман казва, че ще се качи в кабинета си, защото му се е натрупала работа. Изкачва стълбите без да се обръща.
Юсуф хваща Нана за ръката и я кани да се качат заедно, да пишат домашните. Тя кимва, но леля Акча я спира.
– Искам да поговоря с теб – казва Акча. – Само двете!
Нана се навежда към Юсуф.
– Птичке, качи се и отвори тетрадките и учебниците, а за ще дойда след малко, след като поговоря с госпожа Акча.
В салона двете сядат една срещу друга на дивана. Тишината се проточва, тежка и напрегната, докато Акча не проговаря.
– Чуй ме, дъще, нека говорим и да решим това, което стои между нас. Чух, че си тръгваш?!
– Не си тръгвам, лельо – отговаря Нана. Гласът ѝ леко трепери, но думите ѝ са ясни. – Всичко беше едно голямо недоразумение. Самолетният билет беше за моя приятелка, не за мен.
Тя вдига очи и я поглежда право, открито, без колебание.
– Сега, след като наследството е мое, мога да замина където пожелая. Имам средства да започна нов живот навсякъде, но не искам. Не ми трябва друг живот.
– Защо?
Нана се усмихва едва забележимо. Погледът ѝ се смекчава, сякаш се пренася другаде.
– Когато дойдох в този дом, бях като птица със счупено крило, а тук намерих едно малко птиче, ранено също като мен. Превързахме си раните един на друг. Излекувахме се заедно, и не мога да го оставя. Не сега, не след всичко!
Нана прави кратка пауза, после продължава сериозно, без излишни емоции.
– Казваш, че съм хвърлила око на сина ти, но очите ми гледат само в една посока, към малкото птиче, само към него.
Нана се изправя бавно, решена.
– Прости ми, лельо, но трябва да вървя. Юсуф ме чака.
Нана се обръща и тръгва, а Айнур, която подслушва, остава на място, кипяща от яд. В главата ѝ ехти мисълта, че момичето вече е богато и въпреки това не си тръгва.
По-късно Акча тихо отваря вратата на кабинета. Яман е седнал в креслото зад бюрото, неподвижен, с поглед, забит в празното пространство пред себе си. Не я забелязва. Лицето му е напрегнато, сякаш вътре в него се води битка.
Акча спира на прага, очите ѝ се пълнят с тревога, докато го наблюдава.
В последния момент Ферит открива Айше, която е в ръцете на лихваря, лицето ѝ е бледо, но погледът ѝ остава ясен. Когато вижда Ферит, в очите ѝ проблясва не страх, а решителност.
Всичко се случва бързо. Ферит се хвърля напред, разкъсва хватката около нея и я измъква. Лихварят отстъпва, проклина, опитва се да се измъкне. В суматохата Шереф се обръща и побягва, убеден, че ще се изплъзне, но не стига далеч. След минути е обграден, повален и задържан от комисаря и екипа му.
В стаята за разпити светлината е сурова. Айше стои срещу него, изправена, неподвижна. В погледа ѝ няма милост.
– Ще бъдеш предаден на прокуратурата за укриване на престъпление, прикриване на доказателства и подвеждане на разследващите органи – казва твърдо.
Гласът ѝ е напрегнат, в него се усещат гняв и решимост, трупани дълго време.
– За всичко, което направи, най-сетне ще понесеш последствията!
Шереф свежда поглед. Думите ѝ увисват във въздуха, тежки и окончателни. Камерата се задържа върху лицето на Айше. Тя не трепва. Този път справедливостта възтържествува.