Наследство – Епизод 693 (Ето какво ще видим)

Въздухът в имението натежава от неизказани думи и потиснат гняв. В стаята на Яман, Нана стои изправена, а очите ѝ метат светкавици. Тя не е просто болна – тя е ранен лъв, готов за скок.

– Ще се боря с този вирус! – промълвява тя на себе си, а гласът ѝ трепери от решителност. – Ще го изтръгна от тялото си!

Тя грабва палтото си с рязко движение и излиза, тряскайки вратата след себе си. В кабинета обаче я чака той –Яман Къръмлъ. Лицето му е маска от лед, но в очите му гори раздразнение, примесено с грижа, която той отчаяно се опитва да скрие.

– Трябваше ли да ти кажа обратното, а? – сопва се той, изправяйки се зад бюрото. – „Излез от стаята, не си лягай, не почивай“… Само тогава ли щеше да ме послушаш? Каквото и да ти кажа, ти си знаеш твоето! Инат до мозъка на костите си!

Нана пристъпва напред, скъсявайки дистанцията. Дъхът ѝ е накъсан, но погледът ѝ не трепва. – Да, ината съм! Но не срещу теб… а срещу тази болест, която ме разяжда отвътре!

– И мислиш, че ще оздравееш, като обикаляш коридорите ли? – гласът на Яман пада с октава, ставайки заплашителен.

– Не – отсича тя. – Ще се боря и ще я победя. Нали ти го каза? Аз съм воин. И ще спечеля тази битка!

В този момент влиза Дженгер.

– Госпожице Нана, ремонтът в стаята ви приключи. Всичко е готово.

– Идвам веднага. Благодаря!– отговаря тя, като поглежда Яман в очите.

Последният им поглед е като сблъсък на две планети. Нана се обръща и си тръгва, ядосана. Яман остава сам и въздъхва.

В стаята си Нана затваря вратата зад гърба си.

– Ще изкореня този вирус от кръвта си... – шепне тя, но погледът ѝ попада върху цветето на прозореца.

Погледът ѝ пада върху цветята. Споменът я връща назад. Вижда лицето на Яман – онова рядко, не навъсено лице, когато ѝ подари това цвете. „Ти ли го направи? Как?“ – питаше тя тогава с разширени от вълнение очи. „Казаха, че оцелява при всякакви условия – отвърна той тогава, а в гласа му имаше непозната нежност. – Ще цъфти и тук, както в твоя дом. Тук има повече светлина.“

Нана стисва зъби. Болката в гърдите ѝ не е от вируса.

– Не само от тялото си… ще те изтръгна, но и от тази стая! – заканва се тя. – Войната започна, Яман Къръмлъ!

Взема саксията и я отнася в хола.

– Тук ще получаваш повече слънце.

По пътя се сблъсква с Акча.

– Не успях да поговоря с теб – казва тя притеснено. – По-добре ли си? Станала си от леглото, стаята ти е готова… Много се тревожех. Най-вече Яман да не се разболее.

Нана се усмихва сдържано.

– Не се безпокойте. Не съм слаба. Все още се боря, но съм добре. Върнах се в стаята си. Болестта е под контрол, имам лекарства.

Акча я гледа как се отдалечава и поклаща глава.

– Това момиче или е изключително умно… или напълно лудо. Дано съдбата е на нейна страна.

Въздухът в спалнята на Нана вибрира от напрежение. С рязко, почти настървено движение, тя сваля картината от стената – онзи символ на спомените, който доскоро беше нейният прозорец към надеждата. (Картината също ѝ е подарена заедно с цветето от Яман.)

В коридора отекват тежки стъпки. Яман спира пред прага, привлечен от шума, и вижда разхвърляната стая. Забелязва празното място на стената.

Нана държи в ръце, без да го поглежда.
– Отиваш право в дрешника! – просъсква Нана на картината, сякаш е жива.

– Какво правиш? – гласът на Яман е нисък, пресипнал от изненада. – Нищо… просто подреждам – отговаря тя, без да го поглежда. – Промените са полезни за хората, нали така?

– Точно сега ли намери? Още не си се възстановила напълно! – прави крачка към нея той, а в очите му се чете нескрита тревога. – Първо се оправи, после мести мебелите.

– Искам стаята ми да изглежда красиво. Може би точно това ще ме излекува! – сопва се тя, а гласът ѝ пречупва тишината. – Просто не искам повече да гледам тази картина!

Яман я гледа, сякаш не разбира думите.
– Нали това беше мястото, което обичаш? Мястото, за което мечтаеше… Защо вече не го искаш?

Нана преглъща.
– Защото… защото да го гледам постоянно ме побърква. Не мога да отида там. Дори не мога да си се представя там. Толкова е далече. Защо трябва да го гледам?
Гласът ѝ трепери, но тя не спира.
– Ще го махна от погледа си. Нито аз ще го гледам, нито то мен. Не го искам.

Яман свежда очи. Тишината тежи. Той се оглежда.
– А цветята? – пита след миг.

– И тях ги махнах – казва Нана по-бързо, сякаш се защитава. – Тук няма достатъчно слънце. Свалих ги долу, в хола. Там ще им е по-добре. Ще получават повече светлина.

Яман кимва бавно.
– Прави каквото искаш – отрязва той сухо и излиза от стаята със застинала маска на лицето.

Стъпките му отекват в коридора.

Нана остава сама. Раменете ѝ се отпускат, а силата, която демонстрираше допреди миг, се изпарява.

– Май го нараних… – промълвява тя със задавен глас, докато сърцето ѝ кърви. – Но в една война няма място за слабост. Давай, Нана, дръж се…

В имението пристига комисар Ферит. С усмивка той подава папката на Яман Къръмлъ.

– Дойдох да те видя – казва той, докато го оглежда. – Искам да взема показания. Но кажи ми първо, какво ядеш, какво пиеш? Кажи ми тайната си, изглеждаш в невероятна форма!

Яман се усмихва, двамата мъже се прегръщат като братя.

– Добре дошъл! Нямам тайни. Седни – кани го Яман.

– Благодаря. Но сега сериозно – започва Ферит с професионален тон. – Тук съм за показанията около отвличането.

В този момент Нана излиза от стаята си и замира. Тя чува гласа на Яман: – Случилото се е твърде прясно, Ферит. Тя преживя много, беше болна... Да си спомня всичко сега, няма да ѝ се отрази добре. По-добре е да я разпиташ по-късно. – Разбира се, брате, нямаме бърза работа – съгласява се комисарят.

Кръвта на Нана кипва. Пак я третират като дете! Тя влиза в стаята с високо вдигната глава.

– Чух без да искам. Добре съм и съм готова за разпита! – отсича тя, хвърляйки предизвикателен поглед към Яман.

Яман я оглежда от глава до пети. – Виждам колко си „готова“. По премерените ти движения съдя, че си се върнала във форма – казва той с лека ирония, но после омеква. – Добре, щом го искаш сега…

В хола Нана сяда срещу Ферит. Гласът ѝ е равен, но ръцете ѝ треперят.

– Удариха колата ни. Слязохме, а после дойде един мъж… Каза, че жена му ражда. Помоли ме за помощ. Отидох с него, но се оказа капан. Беше измама.

– Разбирам – кимва Ферит и разстила снимки на масата. – Виж тези лица. Това ли са хората, които те отвлякоха?

Нана поглежда снимките и в същия миг стените на имението изчезват. Тя отново е в онази кола. Вижда Кундуз – очите му са на хищник, а в ръката му блести оръжие. „Гледай ме! – крещи Кундуз в спомена ѝ. – Не съм като мъжете, които познаваш! Ако не искаш да изчистя мозъка ти от стъклата, мълчи!“

– Какво има? Добре ли си? – гласът на Ферит я връща в реалността. – Ако не се чувстваш добре, можем да продължим по-късно…

– Не, не! – прекъсва го тя. – Ще ти кажа всичко сега. Удариха ме и ме отведоха в един склад. Вързаха ми ръцете и краката. Чувах шумове отвън… изстрели…

В мислите си Нана чува неговия глас. Гласът на Яман, който звучи като рев на ранен звяр: „Ще ги убия! Всичките ще ги убия! Ще си платиш, че си я докоснал!“ В спомена си тя вика името му: „Яман… Яман!“ Сърцето ѝ започва да бие лудо. Тя притиска длан към гърдите си, опитвайки се да овладее паниката.

– Добре съм – казва тя. – Това беше всичко.

Тя не знае, че Яман стои в сянката, наблюдавайки всяко нейно вдишване, усещайки всяка нейна болка.

Нана излиза на терасата, борейки се за глътка въздух. Ръката ѝ все още е на сърцето. Яман се появява зад нея като сянка.

– Казах ти, че можеше да го направиш по-късно – казва той и поставя ръка на рамото ѝ. – Добре ли си?

Нана затваря очи. Спомня си момента на спасението – как се притисна в него и прошепна на грузински: „Какво щях да правя, ако ти се беше случило нещо? Какво щях да правя без теб?“ Но сега реалността е друга. Тя рязко маха ръката му от рамото си.

– Добре съм! Колко пъти трябва да го кажа? Не ме третирай като безполезна жена! – тя се обръща и си тръгва, оставяйки го сам.

Яман остава загледан в далечината. Пристига Ферит и го потупва по гърба.

– Вие двамата си приличате повече, отколкото мислех. – Какво искаш да кажеш? – пита Яман с ледено изражение.

– Ох, Господи… много сте трудни и двамата! – смее се Ферит, но после става сериозен. – Пак потъна някъде… мисълта ти не спира, нали? Работи непрекъснато и не те оставя на мира. Е, аз тръгвам към управлението, имам много работа. Ще се чуем, брате.

Яман остава на терасата, а вятърът развява косата му. Самотата му е осезаема.

В същото време Нана влиза в стаята си и се оглежда в огледалото.

– Край на слабостта, Нана. Такива чувства са враг на човека. Ще ги победиш… ще победиш и него.

Нана е в градината. Държи лъка здраво, погледът ѝ е прикован в мишената. В центъра – снимка на Яман.

Тя опъва тетивата.

– Няма да позволя този враг да живее вътре в мен.

Стрелата полита и се забива точно в сърцето на снимката.

В съзнанието ѝ проблясва червеният шал. Танцът. Движенията, които ги свързват въпреки всички различия. Зейбекът. Той и тя – едно тяло, един ритъм.

Нана стреля отново.

Споменът се сменя – ръцете на Яман около нея, когато я спасява от отвличането. Прегръдката, в която за миг всичко спира.

Трета стрела.

В този момент Яман се приближава към нея. Гледа я. Очите му са тъмни, гласът – напрегнат.

– Срещу кого се бориш? Каква е целта ти?

Нана не се обръща.

– Това е просто една обикновена снимка. Направих си мишена. Аз съм воин. Трябва да си го напомням.

Яман прави крачка напред.

– Знаеш ли кога човек има нужда да си напомня силата? Когато се чувства слаб.

Неше най-сетне идва в съзнание в болничната стая. Напрежението се разпада на въздишки на облекчение… но те траят само миг. Веднага след тях идва гневът – горчив, парещ, насочен към една безразсъдна постъпка, която едва не ѝ отнема живота.

Айше и Ферит стоят от двете страни на леглото. В очите им има тревога, но и нещо друго – разочарование.

– Шеше… – проговаря Ферит, използвайки старото, нежно прозвище от времената, когато още бяха семейство. – Мислех те за разумно, умно момиче. Какво се случи? Кога реши да направиш това?

Неше го гледа объркано, примигва бавно.

– Какво съм направила? За какво говориш?

Ферит поема дъх, гласът му става по-остър.

– Как можа – толкова красива – да повярваш, че си грозна? Как можа да посегнеш към отрова, която не се продава в нито една аптека? Това те питам.

Неше свежда поглед.

– Значи… наистина заради това…? – прошепва тя, повече на себе си, отколкото на тях.

– Неше – намесва се Айше, меко, но твърдо – защо не ми каза? Знаех, че си на диета, но не знаех, че го правиш по този начин. Как можа да рискуваш така? Как можа да си играеш със здравето си?

– Не можех да отслабна… – гласът на Несе едва се чува. – Видях реклама на тези хапчета. Помислих си… че ако съм по-слаба, ще съм и по-красива…

– Ти си красива такава, каквато си – прекъсва я Айше без колебание.

Несе се усмихва бледо. В очите ѝ блестят сълзи.

– Обещавам… няма повече да взимам съмнителни неща. Но искам да продължа с диетата. Искам да изглеждам по-добре.

– Няма да стане – отсича Айше. – Известно време ще си под моя грижа. Ще мислим за здравето ти, не за корица на списание. Първо ще се научиш да се храниш разумно, после ще говорим за диети. Но при едно условие – никакви крайности.

Неше кимва мълчаливо.

Ибо е много близо до това да разбере, кой е откраднал парите от сметката на Айше.

В същото време в районното управление е и Корай. Крачи нервно, прехапва устни, ръцете му са влажни.

Източник: PoTv.bg