winless
Нана се появява на интервю за работа в имението. Първоначално Яман не желае дори да я види, но думите ѝ – както и промяната в поведението на Юсуф след срещата им – го карат да промени решението си и да я наеме. Междувременно Дуйгу е изненадана, когато разбира, че в живота на Али вече има друга жена.Вижте какво ще се случи в епизод 567 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 11 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 567 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 11 юли 2025 по NOVA.
Нана се появява на интервю за работа в имението. Първоначално Яман не желае дори да я види, но думите ѝ – както и промяната в поведението на Юсуф след срещата им – го карат да промени решението си и да я наеме.
Идрис се радва, че планът му е сработил, и се надява, че Нана ще убие Яман. Но тя категорично отказва. Вместо това решава да събере доказателства, че Яман е убил Азиз, и да го изправи пред правосъдието.
Дуйгу се връща на работа. Али, както и останалите от екипа, не говорят с нея след това, което е направила. Само Волкан показва подкрепата си. Дуйгу е изненадана, когато разбира, че в живота на Али вече има друга жена.
Междувременно Дуйгу се връща на работа. Али, както и останалите от екипа, не разговарят с нея след случилото се. Единствено Волкан ѝ показва подкрепа. Дуйгу е изненадана, когато разбира, че в живота на Али вече има друга жена.
Нана застава пред тежката желязна порта на имението Къръмлъ. Погледът ѝ е хладен, почти пронизващ. Охраната ѝ отваря, без да каже и дума. Тя тръгва към къщата, когато вижда Яман, който седи в градината, но очите му се присвиват, щом забелязва младата жена. Нана го поглежда с открито презрение, не крие отвращението си.
Камерата ни показва встрани от Яман са седнали други кандидатки за позицията на гувернантка и си разменят уверени усмивки и реплики:
– Имам диплома по детско развитие…
– А аз съм преминала обучение по първа помощ…
–Виж, колко е притеснено момичето – казва една от кандидатките като сочи, момичето, което Яман разпитва.
Яман провежда интервю след интервю. Жените сядат една по една пред него. Всички говорят, но той не слуша, той търсят нещо повече от квалификация. Всяка казана дума му звучи еднакво… изкуствено. Поредната кандидатка му се усмихва плахо:
– Имам сертификат и референции по детска психология…
– Зададох ви много прост въпрос – прекъсва я Яман студено. – Можете ли да го накарате да проговори?
– Аз… господине… – заеква жената.
– Това е достатъчно. Получих отговора, можете да си вървите.
Погледът му се плъзва към мястото, където Нана седи, мълчалива, но напрегната. Очите ѝ горят – не от страх, а от презрение. Яман усеща тази енергия, но я игнорира.
Нана става и влиза в къщата. Никой не ѝ предлага вода, в гарафата няма и капка. Без да чака покана, тя се насочва към кухнята.
Там, в ъгъла, Юсуф седи мълчалив, погледът му празен, потънал в свят, в който възрастните нямат достъп. Адалет, се опитва да го разведри:
– Юсуф, хайде, миличък. Нарисувай едно слънце. Слънце, Юсуф, нали знаеш колко е красиво…
Но момчето не помръдва. Нана пристъпва в стаята. Погледът ѝ се смекчава, когато вижда детето. Усмивката ѝ е нежна, почти майчинска. Неслихан я спира учтиво:
– Извинете… желаете ли нещо?
– Само вода. Щях да помоля за чаша вода.
– Изчакайте тук, ще се върна веднага.
– Добре – кимва Нана и сяда до Юсуф.
– Виждам, че мама птица е там – прошепва му. – Но къде е бебето птиче? Сигурно е притеснена… Мама птица тъгува. Тя има нужда от своето птиче. Ще направиш ли едно?
Докосва го леко по рамото.
– Помогни ѝ, събери ги. Нека птиченцето разпери криле, нека мама птица отново бъде щастлива…
Юсуф я поглежда. Поглед, нежен и крехък, но изпълнен с нещо, което никой друг не е успял да събуди.
В този миг в стаята влиза Айнур, строга и безкомпромисна:
– Извинете… нямате право да сте тук. Трябва да напуснете.
– Моля ви, върнете се в градината – добавя Адалет.
Нана се усмихва леко, поглежда Юсуф още веднъж и прошепва:
– Ще нарисува небе, нали, за да може птичето да лети? Обещай ми…
В този миг пристига Дженгер.
– Извинете… ваш ред е. Г-н Яман ви очаква.
Нана се изправя, поема дъх, и в ума ѝ се прокрадват думи, които я горят отвътре – гласът на Идрис:
„Този мъж е убиецът. Той отне живота на брат ти, Азиз. Един психопат. Обвиняваше го, преследваше го, уби хората ни, запали складовете, отвлече брат ти и го уби. А сега се разхожда на свобода. Но ти… ти можеш да го довършиш. Влез в тази къща. Вземи му всичко. Отмъсти за Азиз.“
Нана затваря очи, а после продължава напред – към Яман.
– Здравейте. Аз съм Нана – казва тя спокойно.
Яман я познава по гласа ѝ. Паметта му веднага го връща на гробището.
„– Коя си ти? Какво правиш с племенника ми?
– Просто исках да му помогна. Беше ядосан, плачеше…
– Той не се нуждае от помощ!
– Той е просто дете. Тъжно дете. Току-що загуби леля си. Той няма нужда от заповеди. Има нужда от някой, който да го разбере…“
Яман я гледа гневно.
– Интервюто приключи, можете да си вървите.
– Но имах уговорка с вас.
– Казах ви – интервюто приключи!
Нана поглежда часовника си.
– Времето ми не е изтекло. Дойдох тук за интервю и искам да бъда изслушана.
Оставя автобиографията си на масата и сяда.
– Добре. Ще ти го кажа лично. Завършила съм най-добрите училища. Знам, че всяко дете е отделен свят, със собствен език. Юсуф мълчи, защото никой не го чува. Но аз чувам неговото мълчание. Ние вече започнахме да говорим.
– Така ли? – отвръща Яман иронично. – Тогава кажи – какъв цвят са очите му?
Нана замълчава за миг, но после изрича:
– Черни. Очите на Юсуф са черни. Но по-важното е… че са пълни с болка и самота.
Яман присвива очи.
– А вашите… са пълни с гняв, подозрение и предразсъдъци. Не можете да видите истината.
– Имате добра памет – казва Яман – но не достатъчна. Забравихте ли какво ви казах на гробището? Мразя хора, които се месят в чужди работи. Интервюто приключи.
Нана се надига, очите ѝ горят:
– Добре тогава… кажи ми, Къръмлъ. Търсите бавачка за детето… или за вас?
Яман избухва. Скача от стола.
– Знай си мястото!
– Просто попитах. Не исках да ви ядосвам. Да, не ме харесвате. Ядоса се още първия път, когато ме видя. Но Юсуф… той ме хареса. Знам как се чувства. Защото и аз се чувствах така като дете – сама. Без майка. Без никого.
Нана си спомня – себе си като дете, криеща се в плевня, плачеща в нощта.
– Мамо… мамо…
– Юсуф се буди от кошмари – казва тя ;. – Не яде. Не пие. Не говори. Иска само да отиде при леля си. Това е всичко, което иска…
– Престани! – крещи Яман. – Следващият!
– Правите грешка – прошепва тя. – Това дете вика за помощ. А вие… не го чувате.
Нана бързо си тръгва. Прави няколко крачки и си поема дълбоко въздух и шепне:
– Провалих се. Не успях…
В същото време Яман седи мълчалив. Пред него застава следващата жена, но той дори не я поглежда. Мисълта му се връща към думите на Нана:
– Можете да го познавате, но не го разбирате. Той е като птичка, която не може да лети…
– Интервюто приключи – казва той.
След като остава сам, Яман вика Дженгер.
– Изпрати всички. Това беше всичко.
Минути по-късно се озовава в кухнята. Юсуф седи пред белия лист. За първи път от месеци държи молив. Рисува небе. Птици.
– Господин Яман! – възкликва Адалет. – Добри новини! Юсуф рисува!
Яман го гледа. Погледът му спира върху една от птичките. Върху нея е написано: Нана. Момчето поставя птицата в небето, заедно с друга – по-малка. Мама птица и бебе птиче – летящи в синьото, което току-що е нарисувал.
Яман остава безмълвен.
В същото време Нана седи близо до имението и гледайки към небето си говори сама.
– Не можеше ли да си мълчиш, Нана? Провали всичко… Прости ми, братко. Сестра ти нищо не може…
Нана затваря очи. А после… чува стъпки. Яман е при нея.
–Утре в девет да си тук! – казва Яман, хладно.
Нана се изправя. Той продължава:
– Започваш работа.
Поглежда я от глава до пети… и си тръгва.
Нана се усмихва, след това ядосва.
– Бъди уверен, Къръмлъ… – говори си сама Нана. – Ще работя неуморно. Ще платиш за това, което направи на брат ми. Кълна се… ще получиш заслуженото.
Вечерта се спуска над Истанбул като плътен воал от сенки и тайни. Улиците на града пулсират от живот, но в имението на фамилията Яхяоглу цари напрегнато очакване. Вратата се отваря рязко и Нана пристъпва вътре. В центъра на просторната зала я очаква Идрис, който изглежда неспокоен и напрегнат.
– От утре започвам работа в дома на онзи убиец – заявява Нана със студена усмивка.
Идрис я гледа с възторг. Очите му светват с мрачно задоволство.
– Браво! Знаех, че ще успееш. Сега ще го отмъстим. Ще убиеш Къръмлъ!
Но в следващия миг изражението на Нана се променя. Устните ѝ се свиват, очите ѝ потъмняват.
– Не. Никакво убийство.
Идрис застива, а след това бавно пристъпва напред.
– Какво?! Какво значи това „никакво убийство“? Защо тогава прие работата? Защо влезе в дома му, ако не за да си отмъстим?! Ти трябвае да го довършиш!
– Аз не съм убиец – изрича тя.– Няма да се принизя до неговото ниво. Да, Къръмлъ уби брат ми, и ще си плати, но не с кръв. Ще го накарам да плати така, че справедливостта да бъде възстановена… без да опетня себе си.
Разочарованието на Идрис прераства в ярост. Сгъва ръце пред гърдите си и изръмжава.
– Говорихме за това. Няма доказателства. За каква справедливост бълнуваш?
Очите на Нана присвяткат.
– Ти сам каза, че винаги носи оръжие със себе си. Ще го намеря. Ще докажа вината му. Няма да спра.
Идрис избухва в горчив смях.
– Ти не разбираш. Турският ти още не е достатъчно добър. Казах го преносно! Не е толкова глупав, че да държи оръжието, с което е убил брат ти. Отдавна го е хвърлил в морето!
Но Нана не се отказва. Поглежда го с непоколебима решителност.
– Решението ми е взето. Ще го намеря. Където и да е.
Без да чака отговор, тя се обръща и напуска стаята.
Идрис гледа след нея с изкривено от гняв лице. Удря с длан по масата.
– Проклятие! – избухва. – Тя е точно като брат си! Как може да е под един покрив с Къръмлъ и да не го убие?
Обръща се към Казим, сграбчва го за яката и го раздрусва.
– Мислех, че всичко върви по план! А тя го съсипва!
Казим се опитва да го успокои, поставяйки ръка на рамото му.
– Братко… не така. Трябва търпение.
Идрис си поема въздух, очите му блестят от лудост и пресметливост.
– Добре. Ще бъда спокоен. Но ако тази ме предаде… лично ще я удуша!
След миг тишина, лицето му се смекчава, замислено.
– А може би… това не е чак толкова зле. Влезе в самото сърце на къщата. Един от нас вече е във фирмата. Тя – в дома. С информацията, която ще съберем… ще съсипем Къръмлъ.
Същата нощ, в стаята, която ѝ дадоха в имението на Яхяоглу, Нана лежи в леглото. Очите ѝ са отворени, вперени в нищото, но умът ѝ бушува като буря.
Притиска глава в възглавницата, сякаш търси утеха.
– Ще дойде този ден, Къръмлъ – прошепва тя в мрака. – Денят, в който ще те хвърлят зад решетките. Ще има възмездие. Но дотогава… трябва да те понасям. Господи, помогни ми… Как се диша в дома на убиеца? Как да го гледам в очите, без да извикам? Това ще е трудно… Но ще го направя. За брат ми. Дай ми сила, Господи.
Действието започва в къщата на комисар Али, където Султан е направила закуска за Али и Волкан. В разговора между тримата разбираме, че Фърат е преместен в полицейския участък в Измир и Волкан се е нанесъл на неговото място в дома на комисаря.
(Това означава, че още един герой е напуснал сериала – Фърат.)
Али и Волкан тръгват за полицейското управление, когато срещат Дуйгу.
Двамата са изненадани от тази среща, Дуйгу поглежда настрани и промълвява едва чуто:
– Здравей, Али…
Гласът ѝ трепери, носещ ехо от несбъдната любов и разбити мечти. Очите ѝ търсят надежда в лицето на мъжа, когото трябваше ѝ бъде съпруг. Но Али не показва и капка емоция. Стои като статуя, погледът му студен и далечен, не казва и дума. Просто се обръща, сяда в колата и потегля, оставяйки след себе си облак прах… и жена със опустошено сърце.
Сълза се спуска по бузата на Дуйгу.
– Защо боли толкова? – пита се тя наум, докато колата на Али изчезва в далечината.
На фона на сивите стени и приглушения шум от телефони и документи, сградата на полицейското управление изглежда още по-хладна от обикновено. Дуйгу пристъпва в помещението със сдържана решимост, но още с първата крачка усеща как погледите се забиват в нея. Кратки, уклончиви, понякога дори осъдителни. Колегите ѝ мълчат. Никой не ѝ казва „добре дошла“. Никой не я пита как е. Само Волкан, с лека, съчувствена усмивка, ѝ кимва. Единственият, който не се преструва, че не я вижда.
– Те имат право… – мисли си тя, докато се насочва към бюрото си. – Нямам право да им се сърдя. Но Али…?
Погледът ѝ се плъзга в посока към него. Комисар Али изглежда погълнат от документи. Седи неподвижен, съсредоточен, сякаш целият свят се е ограничил до работния му плот. Нито един мускул не трепва, нито един поглед не се отклонява. Но Дуйгу знае, той може би просто се крие зад маската на безразличието. Или наистина вече нищо не чувства?
И тогава, сякаш сцената се разгръща на забавен каданс, във фоайето влиза млада жена. В ръцете ѝ, букет свежи цветя, а усмивката ѝ е топла, почти сияеща, докато се приближава до бюрото на Али.
– Тази сутрин ги намерих на бюрото си – казва тя радостно, гласът ѝ звънти като сребърна камбанка. – Толкова ме зарадваха.
Дуйгу затаява дъх. Сърцето ѝ започва да бие по-силно, а гърдите ѝ се свиват.
– Радвам се, че ти харесват – отвръща Али с равен и спокоен тон. Сякаш това е най-нормалният разговор.
– Как няма да ми харесат? Те са прекрасни… – прошепва жената и се навежда леко. Устните ѝ се докосват до неговите в кратка, но болезнено красноречива целувка.
Светът около Дуйгу се срива. Всичко притихва. Времето спира.
Очите ѝ се разширяват. В гърлото ѝ заседва въздишка.
– Али… – вика го безгласно в мислите си. – Наистина ли вече си ме забравил?
Действието прескача във вечерта, Дуйгу седи сама. До нея е отворена кутия, пълна със спомени. Снимки. Писма. Малки подаръци, които пазят гласове от миналото. Всеки предмет ѝ нашепва името му. Али.
Очите ѝ са пълни със сълзи, но тя ги преглъща. Взема дълбок дъх и затваря кутията с решителност. Прибира я в шкафа, сякаш се опитва да затвори и миналото.
В този момент на вратата се появява Ясемин. Усмихва се, но в погледа ѝ има загриженост.
– Как мина първият ден?
Дуйгу свива рамене, опитвайки се да изглежда спокойна.
– Както очаквах. Никой дори не ме погледна. А Али… не попита защо съм се върнала. Може би така е по-добре. Той вече има друга.
Очите на Ясемин се разширяват.
– Какво?! Има друга?
– Казва се Ямур. Работи в клиника и понякога идва в управлението. Добра е… и мила – Дуйгу преглъща с мъка. – Радвам се за него.
– Наистина ли? Не ти ли беше трудно, когато го разбра?
Дуйгу повдига брадичка, усмихва се леко.
– Не. Защо да ми е трудно? Животът продължава. За двама ни. Всичко се случва така, както трябва да се случи.
Ясемин я поглежда внимателно, подозрително.
– И това е всичко?
– Да. Недей да търсиш нещо повече. – Усмивката на Дуйгу е почти тъжна. – Имаш изпит, трябва да учиш. Върни се в стаята си.
– Добре… но ще говорим пак.
Когато Ясемин излиза, Дуйгу затваря очи. В стаята остава само тишината. Въздишка се откъсва от устните ѝ.
– Не се натъжавай… – прошепва. – Ти взе това решение. За негово добро. Сега трябва да понесеш последствията.