winless
Нана и нейните идеи изненадват всички в имението, но се оказват ефективни. Тя успява да спечели сърцето на Юсуф и важни доказателства. Не знае обаче, че в имението има много опасна противник… Вижте какво ще се случи в епизод 567 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 14 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 568 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 14 юли 2025 по NOVA.
Нана пристига в имението на Къръмлъ, за да бъде бавачка на Юсуф. Но под привидната ѝ загриженост се крие друга цел, далеч по-опасна. Тя вярва, че Яман Къръмлъ е човекът, отнел живота на брат ѝ Азиз… и е тук, за да му отмъсти.
Яман не вярва на Нана. Вижда нещо в погледа ѝ, нещо, което не му дава покой. Поставя ѝ строги правила и я наблюдава отблизо, но Нана не се плаши.
С всяка изминала минута напрежението между тях расте. Яман усеща, че Нана не е тази, за която се представя, и нарежда пълно разследване.
Нана и нейните идеи изненадват всички в имението, но се оказват ефективни. Тя успява да спечели сърцето на Юсуф и важни доказателства. Не знае обаче, че в имението има много опасна противник…
В този дом на мълчания и тайни започва опасна игра, в която залогът е повече от мъст. Ще надделее ли болката от миналото, или новите чувства ще пренапишат съдбата и на Яман и на Нана?
Али не може да повярва, че Дуйгу се е върнала на работа, сякаш нищо не се е случило.
Вечерта в имението на Къръмлъ от кухнята се носи шум. Неслихан и Адалет почистват плотовете, бършат, подреждат, докато Айнур стои встрани, скръстила ръце пред гърдите си, с израз на крайно неодобрение върху лицето.
– Все още не мога да повярвам, че я нае – изрича тя с раздразнение, което не се опитва да скрие. – Ще видите, няма никакъв шанс да накара Юсуф да проговори.
– Давам ѝ най-много седмица – промърморва Неслихан, търкайки упорито петно от плота, без да вдигне глава.
– И това е твърде дълго! – избухва Айнур. – Нахална е, мисли си, че знае всичко. Не я понасям, какоАдалет. Ако имах диплома, сама щях да се грижа за Юсуф. Много по-добре! Но моят брат… вместо да ме изпрати в университет, ме изпрати глухата провинция. Така унищожи бъдещето ми… – млъква внезапно, защото в този миг на прага на кухнята се появява Дженгер.
Очите ѝ хвърлят пламъци, но думите секват в гърлото ѝ. – Няма значение – промълвява, обръща се рязко и тръгва да излиза като си мърмори. – Утре рано ще се заема с гладенето. Това поне знам как се прави.
Адалет въздъхва едва чуто, а погледът ѝ се спира върху лицето на Дженгер – напрегнато, уморено, осеяно със сенки от стари грешки.
– Ще разбере… – прошепва Адалет с надежда. –Поне сега е с вас!
Дженгер поклаща глава и отронва въздишка, натежала от вина.
– Бях заслепен от собствените си проблеми – признава с глух, разкаял се глас. – Когато я изпратих при чичо ни, вярвах, че ще ѝ е по-добре там. Но болестта на детето ми ме погълна изцяло… и забравих какво означава да бъда по-голям брат. Нейният гняв… той няма да отмине…
На следващата сутрин Нана пристига в имението за първия си работен ден. Дженгер я придружава до кабинета на Яман.
След малко се появява и Яман като буреносен облак. Той държи в ръката си пистолет, който вижда и Нана. Сърцето ѝ подскача в гърдите, но лицето ѝ остава непроницаемо. Не може да си позволи да покаже страх. Яман прибира пистолета в едно от шкафчетата на бюрото си.
– Днес е първият ти ден – изрича внезапно Яман, обръщайки се бавно към нея с хладна увереност. – Ако искаш да останеш, използвай го разумно. Ако не искаш днес да е и последният ти ден тук, има няколко неща, които трябва да научиш. Има правила. Такива, които не се нарушават.
Яман ѝ подава лист хартия с правилата, които трябва да спазва. Нана го поема и бързо пробягва с очи през написаното.
– Първото правило, което не съм написал, но трябва да знаеш. Никога не преминавай границата, иначе ще се озовеш пред вратата на имението!
Нана зачита правилата написани на листа: „Дори когато Юсуф излиза в градината, ще има охрана с него. Нищо няма да се купува без разрешение. Никой няма право да го пита за семейството му, нито за миналото му. Не може да напуска имението без предупреждение. Не може да напуска имението без чичо си…“
Нана вдига поглед към Яман. Очите ѝ блестят с тревога и колебание.
– Но той току-що загуби леля си ! Не трябва ли… да говорим с него за това? – изправя се рязко Нана срещу правилата на Яман.
Челюстта на Яман се стяга. Сякаш всяка дума, която идва от нея, е като нож в стара рана. Яман става заплашително от стола си.
– За да го сринем още повече ли? За да му напомняме за загубата и да го разклатим още? Не! Никога! – отвръща гневен Яман. – Никакви въпроси. Никакви разговори. Тези правила не подлежат на обсъждане. Твоята работа е да му помогнеш по-бързо да се върне към нормаления си живот. Нищо повече.
Нана не отстъпва. В очите ѝ проблясва искра от болка и гняв, но също така и смелост. Тя шепне едва доловимо, почти само за себе си:
– Без теб… всичките проблеми на Юсуф щяха да бъдат решени….
Очите на Яман се присвиват и побеснял пита Нана:
– Какво каза?
Нана отмества поглед за миг, но после отново го среща.
– Нищо. Ако кажа нещо, ще ме уволниш, нали, г-н Ябан?
(Нана саркастично променя името на Яман (Yaman = силен, опасен, страшен, безпощаден, умел, упорит). Yaban на турски означава „див“, „непознат“, „чужд“, „недружелюбен“ – и често има негативна конотация, подобна на „грубиянин“ или „дивак“. Следователно, когато Нана го нарича „г-н Ябан “, тя съзнателно изкривява името му с лека доза ирония или презрение, като го нарича нещо като: „Г-н Дивак“)
Лицето на Яман застива. Веждите му се сбърчват.
– Яман – поправя я ледено. – Ще ме наричаш г-н Яман. И още нещо – има ново правило. Ще говориш на турски. За да разбират всички какво казваш.
Тя въздъхва леко, но се усмихва едва забележимо. – Толкова много правила… Разбирам, че се опитваш да го защитиш. Но Юсуф няма да се оправи по този начин.
– Още едно правило – прекъсва я Яман. – Ще изразяваш мнението си само когато е необходимо – казва Яман, който е на ръба на търпението си.
Между Нана и Яман се разтяга невидимо напрежение, което изпълва въздуха с електричество. Нана стои права пред Яман, стиснала листа с правилата.
Яман прелиства папката с документите на Нана.
–Ти си учителка. Имаш педагогическо образование. Но не си учила в Турция. Къде си научила турския? – пита Яман.
Нана се връща в спомените си и разбирам, че благодарение на Азиз тя се е научила да говори турски.
Нана лъже Яман и му казва, че в университета е имала приятелка от Турция, от която е научила езика.
–Защо дойде в Турция? – не спира с въпросите си Яман.
– Винаги съм мечтала да работя тук – отговаря тя.
– Работа? – пита Яман с гласа на човек, който не вярва на думите, които чува.
Нана кимва леко, очите ѝ се пълнят с кротка решителност.
– Да. Тук има повече възможности. Затова дойдох.
– Добре – казва той сухо. – Можеш да си вървиш– отвръща Яман.
Нана тръгва към вратата, придружена от Дженгер.
–Имам още един въпрос – спира я Яман. –Какво правеше на гробището в този ден?
Погледът на Нана помръква. Замълчава, после издишва дълбоко.
– Брат ми…
– Брат ти? – очите на Яман се присвиват.
– Имахме турски учител. Обичах го като брат. Беше добър човек… Загубихме го твърде млад. Отидох да го посетя…
Яман кима. Дженгер и Нана тръгват да излизат, но тя без да иска блъска калкулатора на Яман на земята.
Нана се навежда и го вдига.
–Прости ми. Не исках. Ще ти купя ново – казва Нана.
–Още една правило искам да добавя. Не прави това, за което после трябва да се извиняваш! – казва Яман.
Нана кима с глава и излиза от кабинета следвана от Дженгер.
Дженгер показва стаята на Нана.
– Заповядай. Това е твоята стая. Внесохме куфара ти. Кажи, ако имаш нужда от нещо.
– Благодаря – отговаря Нана.
Нана седи замислена на леглото, когато се обръща и вижда Юсуф да стои в рамката на вратата като призрак.
– Юсуф? – Нана се усмихва топло. – Няма ли да ме посрещнеш? Отсега нататък ще съм тук. Ще бъдем заедно.
Юсуф се приближава до Нана и ѝ дава лист хартия и две птички от хартия.
– Ти ли я направи? Толкова е красива… Мама птичка и нейното пиленце – отново под едно небе. Събра ги. Мама ще бъде много щастлива, когато види пиленцето си…
Камерата ни показва Яман, които ги наблюдава през отворената врата за миг.
Нана слага ухо на корема на Юсуф..
– Каза ли нещо? О, наистина ли? Чу ли, Юсуф? Казва, че е много гладно! Тогава… трябва да нахраним това пиленце. Хайде!
Нана и Юсуф влизат в кухнята.
– Здравейте – поздравява Нана.
– Добре дошла – отвръща Дженгер с вежлива усмивка.
– Благодаря.
– Нека ти представя екипа. Госпожа Адалет, Неслихан, сестра ми – Айнур…
– Добре дошла, скъпа. Успех – поздравява Адалет топло.
– Добре дошла. Аз съм Неслихан, приятно ми е – казва момичето с искрена усмивка.
– И на мен ми е приятно – отговаря Нана.
– Съжалявам, ръцете ми са сапунисани – обажда се Айнур с полуусмивка. – Добре дошла, мила. Надявам се, че няма да си тръгнеш така бързо, както дойде. Защото тези преди теб…
– Юсуф яде ли нещо? – прекъсва я Нана с тревога в гласа.
– Това е таблата му от закуска – отвръща Неслихан и показва почти непокътната храна. – Върна се така, както беше. Не я е докоснал.
– Но… това не е достатъчно. Това не е истинско хранене. Трябва да яде – настоява Нана.
Адалет поклаща глава тъжно.
– Знаем, че трябва… Но малкият господин не е в настроение. Няма апетит. Каквото и да казваме, не ни слуша. Не можем да го накараме да се храни.
– Но той има нужда от протеини. Трябва да си изяде яйцата. Не може така. Той е още малък… няма да порасне… – казва Нана и вижда през прозореца една кокошка да се разхожда в двора, очите ѝ проблясват решително. – Юсуф, някой иска да се запознае с теб. По чакай тук, ще се върна веднага!
Нана се втурва навън.
– Гледай я – изсъсква Айнур. – Остави детето и избяга. Протеини му трябвали. Все знае всичко. Ще видиш, няма да я изтърпим дълго.
– Много б авачки дойдоха и си отидоха – казва Неслихан. – Никой не може да замести Сехер.
Нана влиза в къщата, а в ръцете си държи кокошка. Пухкавата птица се опитва да се измъкне.
– Какъв си ти инат! Накара ме да те гоня като луда. Не бягай! – задъхва се Нана.
Тя изпуска кокошката в хола, пред очите на Яман и Дженгер.
– Какво правите? Какво прави тази кокошка тук? – пита Яман, изненадан.
– Аз ще се погрижа – казва Дженгер и тръгва подир Нана и кокошката.
– Недей! Не бягай! – крещи Нана.
В този момент на вратата на къщата се звъни. Дженгер отива да отвори.
– Заповядайте, г-н Зафер. Добре дошли – поздравява Дженгер.
– Добре дошъл, господин Зафер – повтаря Яман и го кани да влезе.
Действието се пренася в кухнята. Нана влиза усмихната с кокошката в ръце.
– В никакъв случай! – извиква Айнур с отвращение, щом вижда как Нана носи кокошката вътре.
– Г-це Нана, позволете ми да я взема – предлага Дженгер.
– Не. Дошла е да се срещне с Юсуф – настоява Нана.
Нана поднася кокошката към Адалет.
– Ти ли си този Юсуф, който не иска да си яде храната?
– Не… Аз не съм – мърмори Адалет смутено.
– Тогава ти? – пита Нана и посочва Неслихан.
– Не, не, и аз не съм – отвръща тя, стъписана.
– Значи… си ти?… Или ти?… Не?… А, значи си ТИ!
– Напълно луда е – шепне Айнур и поклаща глава.
Нана коленичи до Юсуф, говори с променен глас:
– Здравей, аз съм Кокошчица Бубу. Казаха ми, че Юсуф не е ял нищо. Стана ми много тъжно. Но аз снасям яйца за теб! Говорих с Нана. Тя ще ти направи омлет с моите яйца. Ще ти хареса.
Нана подава кокошката на Айнур, която уплашена я хваща. Нана отива и взема яйца от хладилника и се заема да направи омлет на Юсуф, под невярващите и изненадана и погледи на останалите в кухнята.
– Не изяде нищо от това, което приготвихме – изсъсква Айнур, в ръцете си все още държи кокошката. – Тя наистина ли си мисли, че ще го измами с някакъв си омлет?
– Дано хапне – прошепва Адалет, почти като молитва. – Дори само една хапка…
В този миг в кухнята настава напрежение. Всички замират. Юсуф взема вилицата и хапва една хапка от омлета на Нана.
– Той яде! – възкликва Адалет и очите ѝ се разширяват от изумление.
– Продължава да яде! – добавя Неслихан. – Това е… като чудо.
И точно в този момент влиза Яман.
– Какво става тук? – пита остро. – Защо тази кокошка все още е тук?
– Господин Яман… – трепери гласът на Адалет. – Чудо е! Малкият господин изяде омлета. Не беше хапвал от толкова дълго…
Яман се приближава до Нана и Юсуф.
– Когато Кокошчица Бубу настояваше, Юсуф не можа да ѝ откаже – обяснява Нана.
–Браво, юначе! – казва Яман, хвърля още един поглед на Нана и напуска кухнята.
– Браво… – повтаря Нана като сяда до Юсуф. – Кокошчица Бубу ще бъде много щастлива. А когато се наситим, ще отидем да нахраним птичките на терасата…
– Впрочем терасата е заета – напомня Неслихан. – Г-н Яман още не е приключил срещата с госта си.
– Юсуф, продължавай да ядеш. Ще се върна веднага? – казва Нана и излиза.
Нана бързо отива в кабинета на Яман и снима пистолета на Яман. Камерата ни показва Яман, който също се качва по стълбите и наближава кабинета си.
Влизайки вътре, няма никой. Нана се е скрила зад пердето, а също така вижда, че е изпуснала гривната си, която сега се намира до крака на Яман.
Яман взема една папка и тръгва излиза, когато телефонът му звъни.
– Да, Фуат? – отговаря Яман по телефона.
– Г-н Яман, не открихме нищо съмнително около бавачката. Чиста е. Просто исках да ви информирам.
– Разследвай допълнително – нарежда Яман. – Не пропускай нито един детайл. Говори с всяко място, с всеки човек, с когото е работила. Искам да знам всичко за нея. Има нещо в това момиче… нещо, което не мога да разбера. Ако се крие нещо зад това, че тя е тук, първо нея ще довърша… а после теб. Разбра ли? – крещи Яман след което напуска кабинета си.
На заден план, зад пердето, Нана прошепва сама на себе си:
– Не си правете труда, г-н Яман… Никога няма да откриете коя съм.
Действието се пренася в къщата на Идрис, който си играе на таблета. В този момент Идрис получава съобщение от Нана със снимката на пистолета и въпрос, дали това е моделът на оръжието от доклада на полицията. Казим предлага да кажат истината на Нана, че това не е оръжието.
– Явно си забравил да си вземеш витамините днес, г-н Казим – изсумтява Идрис. – Мозъкът ти пак е в почивка. Ще направим точно обратното. Първо ще ѝ дадем надежда… после – бум! Няма да я хвърлим от третия етаж… а от стотния. В такива времена хората правят всичко. Всичко, чу ли?
Действието се пренася в имението. Яман пресреща Дженгер на входната вратата.
– Тръгна ли си? – пита Яман.
– Да – потвърждава Дженгер.
– Добре…
Тъкмо двамата да се приберат в къщата, когато от градината се чува музика. Яман вижда Нана и Юсуф, ядосан тръгва към тях. В този момент Нана започва да танцува грациозно под мелодичната музика.
– Танцът на газелата, която се радва на пролетта… Тази песен често се пее в моята страна – пояснява Нана на Юсуф.
Яман тъкмо да продължи ядосан към тях застива на място. Нана хваща Юсуф и двамата започват да танцуват, а на края Юсуф прегръща силно Нана.
– Скъпи мой, зимата не трае вечно. Пролетта ще дойде. Тъмнината ще свърши. Слънцето ще изгрее. Виж, вече ни озарява – казва Нана.
– Раните зарастват… – прошепва Дженгер, наблюдавайки сцената.
– Някои рани никога не заздравяват – отвръща Яман и ядосан се прибира в къщата.
След малко Адалет се приближава до Нана и Юсуф, за да попита, дали Юсуф иска нещо специално за обяд. Нано отговаря, че Юсуф ще хапне, това което са приготвили за всички за обяд.
– Откакто загубихме лелята на Юсуф, масата не е подреждана в тази къща – въздиша Адалет. – Г-н Яман така пожела.
Нана и Юсуф влизат след малко в кухнята.
– Я да видим какво има за обяд… – Нана отваря капаците на тенджерите. – Ооо, пържено месо… ориз… И десерт… Мммм…
Айнур е в кухнята и решава как може по-бързо да се отърве от Нана, която въобще не харесва. Тя знае, че в хладилника се пази карниярика приготвен от Сехер, а Яман е забранил да се споменава името на това ястие…
– Разбрах, че Юсуф много обича карниярик… в хладилника има – обяснява Айнур.
– Чу ли, Юсуф? Има карниярик. Искаш ли? Можем да го стоплим веднага… – Нана вади чинията с ястието, а след това и един голям поднос.
– За какво е този поднос? – пита Айнур, подозрително присвивайки очи.
– Забранено е да се подрежда масата – отвръща Нана. – Но не и да седнеш срещу човека, когото обичаш.
– С кого ще яде?
– С чичо си – усмивката ѝ е топла. – Време е.
Али е в стаята си и лежи върху леглото си, замислен. Очите му блестят, но не от сълзи, а от мисли.
– Върна се… все едно нищо не се е случило – казва той на глас с гняв, който едва сдържа. – И има наглостта да ме гледа в очите… без срам…
Протяга ръка към книгата, захвърлена небрежно върху нощното шкафче. Пръстите му вече се плъзгат по корицата, когато от страниците пада снимка. Снимка на Дуйгу. Лицето ѝ го гледа от миналото – младо, нежно, изпълнено с топлина и чувства, които днес изглеждат като измислица. Сърцето му се свива в болезчен възел. Но този път болката не успява да надделее. Гневът побеждава.
– Ще те изтрия от живота си… – изсъсква той през зъби, стискайки снимката с такава сила, че пръстите му побеляват. – Няма да остане и следа от теб, ще те отправя, там където заслужаваш да бъдеш!
Смачква фотографията без капка колебание и я захвърля настрани.