winless
В имението пристига закъсняла пратка-подърък, колело за Юсуф от Сехер. Юсуф все още вярва, че любимата му леля е жива, а Нана прави всичко, за да задържи тази надежда в него. Яман не е съгласен с методите на Нана, но истинската буря настъпва едва когато Нана решава да вземе пистолета на Яман. Тя не знае, че Яман вече ѝ е заложил капан… Вижте какво ще се случи в епизод 569 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 15 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 569 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 15 юли 2025 по NOVA.
В имението пристига закъсняла пратка, колело за Юсуф от Сехер. Юсуф все още вярва, че любимата му леля е жива, а Нана прави всичко, за да задържи тази надежда в него. Яман не е съгласен с методите на Нана, но истинската буря настъпва едва когато Нана решава да вземе пистолета на Яман. Тя не знае, че Яман вече ѝ е заложил капан…
Междувременно Семра без да иска научава тайната на Дуйгу.
Яман е в кабинета си, когато на вратата се чука, влиза Нана с поднос в ръцете.
– Какво става? – пита Яман, рязко, подозрително.
В този момент се появява и Юсуф.
– Знам, че не искаш да се слага масата…, но може би ще искаш да вечеряш с Юсуф… – предлага Нана.
– Донеси го! – подканя я хладно Яман.
Юсуф затваря вратата и сяда до чичо си на дивана, а Нана се доближава и слага подноса на масата. Тя открива една от чиниите, в които е карниярика приготвен от Сехер,
Яман едва сдържа гнева си и успява да каже: –Юначе, аз имам работа! – и излиза като буреносен облак. Нана е объркана от поведението му и тръгва след него.
– Какво стана? – пита Нана настигайки Яман.
Яман злобно я хваща за ръка.
–Пусни ме! Какво правиш? – опитва се да се отскубне от хватката Нана.
– Какво си мислиш, че правиш, а? Откъде е тази храна? – очите му пламтят от гняв.
– Беше във фризера. – опитва се да обясни Нана, въпреки болката, която ѝ причинява Яман, стискайки я за ръката. – Помислих си, че може да се хареса на Юсуф… Пусни ме, боли ме…
– Казах ти да не прекрачваш границите. Никога повече не се опитвай да правиш каквото си искаш в моя дом! – отвръща все така гневен Яман, пуска Нана и тръгва по стълбите.
Яман се качва в колата и споменете нахлува в главата му. Действието се връща в болницата, когато той не беше добре и Сехер му беше приготвила любимия карниярик.
– Затова те нямаше… Отишла си в имението, готвила си? – предполага Яман. – Ъхъ…Опитай ги и виж дали ще ти хареса – казва Сехер. – Разбира се, че ще ги опитам… Обожавам всичко, което ти правиш… – признава Яман.
В този момент Яман си спомня и как Недим му съобщи, че Сехер е починала.
Съсипан Яман ударя с ръка по волана.
Във същото това време в имението Дженгер приема пратка от куриер.
– От кого е пратката? – пита Дженгер.
– Нека да погледна… – отговаря куриера и поглежда в документа. –Сехер Къръмлъ! – отговаря той.
В този момент камерата ни показва Юсуф, който слиза по стълбите.
– От Сехер Къръмлъ ли? – изненадан е Дженгер.
– Да. Подпишете тук… – отговаря куриера и посочва на Дженгер къде да се подпише.
Междувременно Юсуф чете бележката прикрепена към колелото.
„Миличък… Надявам се, че подаръкът ти харесва. Ако е така, ела да ме целунеш по бузата. Леля ти, много те обича!“
Юсуф замира, а след това се усмихва. Очите му се разширяват и надеждата проблясва в тях.
Действието се пренася в стаята на Нана, където тя си спомня грубото отношение на Яман от преди малко.
Нана се опитва да се измъкне от грубата хватка на Идрис.
След малко получава съобщение от Идрис: „ Да. Това е същият модел оръжие от балистичния доклад. Може би точно с него е убит брат ни, Нана!“
– Сега е моментът да вземем пистолета – говори си сама Нана. – Ако балистичният доклад го потвърди… това е краят ти, г-н Яман…
Действието се връща в салона.
Дженгер се връща и вижда, че Юсуф държи бележката на Сехер и е много объркан.
– Малки господине! – Дженгер тръгва към него, но Юсуф бяга. –Почакайте, малки господине, не всичко е така както си мислите.
Нана чува притеснения глас на Дженгер и веднага излиза от стаята си.
–Леля ви, много отдавна е направила тази поръчка, но я доставиха твърде късно – опитва се да обясни Дженгер.
Юсуф тичайки излиза в градината. Нана слиза по стълбите и казва на Дженгер, че тя ще се заеме.
Нана хваща Юсуф в последния момент и го притиска в прегръдката си. Чувства как цялото му тяло трепери от вълнение.
– Помисли, че тя се е скрила някъде в къщата, нали? – прошепва Нана. – Искаш ли да ти издам една тайна?
Юсуф я гледа с широко отворени очи.
– Твоята леля е навсякъде около теб. В сърцето ти, в очите ти. Любовта не умира…
Погледът на Юсуф бавно се плъзга към лимоновото дръвче в градината.
– Засадихте го заедно, нали? – досеща се Нана. – Тя е там. Във всеки лист, във всяко коренче. Чувстваш го, нали? Леля ти не си е отишла, тя е с теб.
Юсуф кимва. Тогава Нана го подканва:
– Ще донесеш ли вода? Да го полеем заедно лимоновото дръвче.
Юсуф се втурва към къщата, а Нана остава сама за кратко. Защото Яман се приближава към нея като буреносен облак. Ръката му се впива грубо в рамото ѝ, очите му мрачно искрят.
– Престани с тези глупости! – изсъсква Яман. – Как смееш да му говориш така?! Той изгуби леля си завинаги! Казах ти да не му я споменаваш!
Нана се отскубва и го гледа с твърдост.
– Той е дете! Има нужда от надежда. Ти искаш всички да страдат като теб, но няма да го оставя да потъне в мрака, в който си потънал ти.
Яман веднага си спомня думите на Сехер: „Не виждаш ли, че Юсуф, тук, е като затворник! Не може да го държиш в своя свят обгърнат от мрак!“
Лицето на Яман се стяга. Очите му горят.
– Как смееш?! – изригва той, гласът му е гневен и тежък.
В този момент Юсуф се връща с пълна лейка. Яман не казва нищо. Просто се обръща и изчезва сред стените на имението.
– Юсуф… – прошепва Нана, меко и с усмивка, скривайки бурята в себе си.
„Ах, Нана… – мисли си тя, – Не можеш да си държиш езика зад зъбите. Ако той те изгони, как ще отмъстиш за брат си? Трябва да се извиниш. Не сега. Сега не е време за гордост.“
Къщата се разтърсва от гневния глас на Яман:
– Дженгер!
Яман влиза с бързи крачки, очите му са пълни с ярост.
– Тази бавачка… – спира се рязко пред една колело. – Какво прави това тук? Кой го донесе?
Адалет и Дженгер се споглеждат.
Яман вижда бележката. Взима я. Чете… и замръзва. Почеркът…, който до болка познава. Това наистина е от Сехер.
– Доставката се забави – обяснява Дженгер, сякаш чете мислите му. – Малкият господин не разбра. Разплака се, когато му казах истината. Г-ца Нана тръгна след него, за да го успокои.
Яман кимва мълчаливо. Тръгва си, но в очите му се вижда нещо различно, не гняв, а тъга. Дълбока, сдържана болка.
Малко по-късно, в кабинета на Яман… влиза Нана. Очите ѝ срещат неговите. Напрежението между тях е осезаемо.
– Защо си тук? – пита той, без да прикрива раздразнението си.
– Знам, че прекрачих границата – започва тя и пристъпва напред. – Всичко, което казах… беше за доброто на Юсуф.
Яман замълчава. Слуша. Не я прекъсва.
– Но не бях права да говоря така с теб.– Гласът ѝ леко трепери, но не от страх, а от вътрешна борба. – Ако съм те обидила…
– Коя си ти, че да ме обиждаш?! – изправя се рязко Яман. Очите му пламтят. – Но да, прекали. Ако това се повтори отново… ще си тръгнеш. Можеш да си вървиш.
Нана се обръща бавно. На прага спира, прошепва нещо на своя език, тихо, но достатъчно ясно:
– Дивак.
Яман я поглежда. За миг, само за миг, в очите му проблясва не гняв, а… любопитство. Или може би наранено самолюбие.
Нана излиза от стаята. Вратата се затваря, но напрежението остава. И двамата знаят, това далеч не е краят. Това е началото.
Нана стои сама в полумрака на стаята. В ръцете си държи снимка на брат си Азиз – усмихнат, спокоен, пълен с живот. Очите ѝ се пълнят със сълзи, а гласът ѝ трепери от мъка и ярост:
– Ще отмъстя за теб, батко… Заклевам се, ще го направя…
Притиска снимката до гърдите си, сякаш иска да го задържи при себе си още малко. Очите ѝ се затварят от умора и болка. Заспива.
Но сънят ѝ бързо се превръща в кошмар. Сънува Азиз, Яман…. Нана се събужда с вик:
– Батко!
Цялата е обляна в пот.
– Умираш всеки ден, братко… – прошепва тя, сякаш той е още тук – А той е още на свобода. Този убиец. Живее, диша, без да понесе наказание… Няма справедливост. Няма… справедливост…
Отива до прозореца, отваря го и поема глътка нощен въздух. Погледът ѝ пада в градината долу.
Яман е там. Стреля с лък. Изглежда спокоен, съсредоточен, като че ли нищо не се е случило.
Очите на Нана се изпълват с огън.
– Чудовище. Убиец. Ще платиш за всичко…
Действието прескача на следващия ден. Нана и Юсуф излизат в градината.
–Днес какво искаш да правим? – пита го тя.
Юсуф гледа към лъка на чичо си подпрян на едно дърво.
– Знаеш ли да стреляш с лък? – пита Нана.
Юсуф не отговаря нищо, но с невинно движение докосва ухото си, знак, че може би знае.
– Уау! – възкликва Нана, с престорена изненада. – И аз умея да стрелям с лък. Искаш ли да видиш?
На няколко крачки от тях, Айнур подслушва с нацупена физиономия. Сочи с пръст към сцената и казва на Неслихан:
– Не може да бъде… Каква лъжа! За каква се мисли тази?
Нана се съсредоточава. Поставя стрела в тетивата, издърпва бавно, уверено, с неподправена грация… и пуска. Стрелата се забива право в целта. Юсуф е впечатлен, очите му блестят.
– Не съм толкова зле, нали? – пита тя, с лека усмивка.
Юсуф кимва с възторг. Тя го гали по косата и го насърчава:
– Хайде сега, да видим ти какво можеш. Донеси си екипировката.
Юсуф отива в къщата, развълнувано.
В този миг се появява Яман. Говори по телефона, гласът му е напрегнат:
– Какво значи, че не си намерил нищо, Фуат? Не е възможно да се е появила от въздуха! Разрови се по-дълбоко. Търси! (става въпрос за Нана)
Докато говори, забелязва Нана, която продължава да стреля – уверено, точно. Яман се приближава. Гласът му звучи рязко зад нея:
– Така значи си и ти си стрелец?
Нана се стряска и го поглежда през рамо.
–Защо се изплаши? – пита Яман.
– Не съм се изплашила – излъгва тя тихо.
– От къде си се научила да държиш лък така? Начинът, по който го хващаш… позицията ти…
– Интересувах се… Учих се малко по малко…
Погледът му се спира върху мишената. Стрелите са почти всички в центъра.
– Имаш талант – казва той хладно, а след секунда добавя, този път с по-нисък, заплашителен тон: – Но внимавай. Когато се прицелваш… дори и най-малката грешка може да доведе до непоправими последици.
Нана не му отговаря. Гледа го право в очите, без страх. Яман се отдръпва и си тръгва.
Когато остава сама, Нана прошепва:
– Когато настане време… ще улуча право в целта. Може да си сигурен!
Юсуф се връща с екипа си за стрелба. Нана го окуражава, засмяна, Яман ги наблюдава.
– Има нещо в тази жена – казва той на Дженгер, който застава до него. – Твърде се интересува от него. Хора като нея винаги крият нещо. Но тя няма да го скрие от мен. Ще ѝ сваля маската.
Дженгер се опитва да смекчи тона:
– Ами… изглежда, че добре влияе ва Малкия господин.
– Казвам ти – повтаря Яман, вече ядосано, – има нещо в нея. Хора като нея винаги имат цел. Пари… или власт.
Очите му не се отделят от Нана. Тя помага на Юсуф да прицели и стреля. Усмихва се топло. На пръв поглед, идеалната настойничка.
Яман изрича последната си заповед:
– Изпрати съобщение. Нека приготвят половин милион долара в брой и да ги доставят в имението.
– Разбрано – кимва Дженгер.
Действието прескача. Нана и Юсуф рисуват в хола, а страни от тях, Яман е забил нос в таблета си. Точно тогава влиза Дженгер с деловит израз и се обръща към Яман с уважение:
– Г-н Яман, сумата, която поискахте, е готова.
Нана наостря уши. Очите ѝ леко се присвиват, усеща, че нещо не е както трябва. Дженгер добавя:
– Петстотин хиляди долара. Какво желаете да направя с тях?
Яман поглежда към Нана. Погледът му е изпитателен, почти предизвикателен.
– Остави ги на бюрото ми. Донеси ми кафето на терасата. Ще работя там.
– Разбира се, господине – кимва Дженгер и се отдалечава.
Яман става и тръгва към терасата.
Нана си мисли:. „Това е моментът, Нана… Сега е шансът да вземеш оръжието.“
Поглежда към Яман крадешком, той вече е на терасата. Нана се усмихва на Юсуф.
– Имам да свърша нещо в кухнята, ще се върна веднага. Става ли?
Юсуф кимва без да подозира нищо. Тя се изправя и излиза спокойно…
Когато стига до кабинета на Яман, вратата е леко открехната. Оглежда се, коридорът е празен. Влиза.
Отваря чекмеджето и пръстите ѝ докосват студения метал на пистолета. Слага го в джоба на палтото си. Прошепва почти без глас:
– Не се тревожи, батко… Ще има справедливост!
В дома на Дуйгу… На двора, под приглушеното слънце, Дуйгу седи сама на дървена пейка. Погледът ѝ е вперен някъде в далечината, но душата ѝ е в хаос. Раменете ѝ леко треперят, а очите ѝ, блестят от сълзи, които не успява да скрие. Когато чува приближаващи стъпки, бързо изтрива лицето си, но болката остава отпечатана в погледа ѝ.
– Како, какво се е случило? Кога се върна? – гласът на Ясемин е мек, но тревожен, докато сяда до нея. – Защо плачеш?
Дуйгу отвръща очи. Опитва се да овладее гласа си, но не ѝ се получава.
– Нищо ми няма – отговаря Дуйгу, опитвайки се да се усмихне. – Само не казвай на мама. Не искам да се тревожи.
– Мама излезе – отвръща Ясемин. – Кажи ми истината. Става дума за батко Али, нали?
Дуйгу навежда глава, сълзите вече се стичат свободно по бузите ѝ.
– Не издържам… Да ги гледам заедно… Това ме унищожава. Как ще живея без него? – хлипа Дуйгу.
Ясемин се опитва да я успокои.
– Како знам, че боли, но повярвай ми, няма болка, която да трае вечно…
Дуйгу се засмива горчиво.
– Когато обичаш някого толкова силно, това не минава… И най-лошото е, че аз го направих. Аз го отблъснах…
– Щом страдаш така, кажи му истината – настоява Ясемин. – Кажи всичко на батко Али!
– Никога! – избухва Дуйгу. – Али не трябва да разбере… Не може да знае, че не мога да имам деца!
Изведнъж, в неподходящия момент, зад ъгъла се появява Семра. Замръзва на място. Чула е всичко. Лицето ѝ побледнява. Дъщеря ѝ… нейната силна, горда Дуйгу… крие такова нещо? Без да се колебае, обръща се и тръгва решително към дома на Али.
Семра тръгва да каже истината на Али, но пристига Ягмур, сегашната приятелка на Али и Семра се отказва.
Когато Семра се прибира и вижда Дуйгу със сълзи в очите я пита, защо не ѝ е казала..
Дуйгу стои като статуя пред майка си.
– Не му каза, нали? – попита нервно Дуйгу.
Семра поклаща глава.
– Исках… но той вече е отдал сърцето си на друга. Не можах.
Дуйгу стисна очите си, за да не заплаче, а майка ѝ я прегръща силно. След миг и двете избухнаха в сълзи.
Вечерта в дома на Дуйгу пристига Султан. Погледът ѝ е изпълнен с тъга и разочарование.
– Лельо Султан… – започна нерешително Дуйгу.
– Мълчи, дъще – прекъсна я възрастната жена. – Ще кажа няколко думи и ще си тръгна. Майка ти каза, че съм оставила тук гривните си – добави тя. – Но не са само гривните. Този ден тук останаха и спокойствието ни, доверието ни и репутацията ни.
Дуйгу чувства, как се задушава.
– Задръж ги! – каза сурово Султан. – Вече не са важни!
Без да чака отговор, възрастната жена си тръгна, оставяйки Дуйгу с тежестта на казаното, което е много по-болезнени от всеки крясък.
По повод първия месец от запознанството им с Али, Ягмур иска да му купи подарък. Но се чуди, какво би могло да го зарадва? Тя моли Кара за помощ, но тя няма никаква идея. Тогава в полицейското управление се появи Дуйгу. И изведнъж в главата на Ягмур се ражда план.
„Ще убия два заека с един куршум”, мисли си тя. „Ще разбера дали ми е приятелка или конкурентка. А ако е конкурентка… ще приключа това съперничество по приятелски начин.”
Тя се приближи до Дуйгу и я поглежда с приятелска усмивка.
– Може би ще ти се стори странно, но имам нужда от твоята помощ – започна тя. – Днес е първият ни месец заедно и искам да направя подарък на Али.
Дуйгу я поглежда изненадана.
– Вие двамата сте оставили всичко зад себе си – продължи Ягмур. – Мисля, че можеш да ми помогнеш.
Лицето на Дуйгу остана безизразно, но в сърцето ѝ бушува истинска буря.