winless
Хира прави всичко по силите си, за да бъде опора на Орхун. Тя усеща колко трудно му е да запази самообладание след неочакваната поява на братовчедите, които все повече засилват напрежението в дома на Демирханлъ. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.57 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 57 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 15:00 часа по bTV.
Афифе споделя с Джихангир и Нева, че баща им е оставил писмо преди да замине в чужбина — писмо, което може да хвърли светлина върху миналото и да обясни много от неизказаното. Но когато се опитва да го открие в имението, писмото липсва. Без да губи време, Афифе изпраща Шевкет в друга тяхна къща с надеждата то да е там.
Междувременно Хира прави всичко по силите си, за да бъде опора на Орхун. Тя усеща колко трудно му е да запази самообладание след неочакваната поява на братовчедите, които все повече засилват напрежението в дома на Демирханлъ.
Действието започва в кабинета на Орхун, където той стои с гръб към вратата и говори делово по телефона, тонът му е уверен.
– Знаеш какво да правиш. Почакай малко, ще си запиша.
Точно тогава, на прага на кабинета се появява Хира. Когато Хира вижда, че Орхун е зает, тя застава нерешителна пред отворената врата. Орхун продължава да говори по телефона, без да забелязва, че Хира е на вратата.
Той продължава разговора си и посяга към химикалката.
– О, Боже! Химикалката не пише. Добре, кажи ми, ще го запомня.
Хира веднага влиза в стаята и вади химикалка от кутията на масата. Шепнешком казва:
– Кажи ми, ще си водя бележки.
Орхун прави жест, сякаш казва „добре“. Хира отива при Орхун и започва да си води бележки за това, което той говори по телефона.
– Новата пратка е след месец. Петнадесет процента? Не е ли прекалено малко? Добре, нека спазят крайния срок. Иначе ще загубим… Добре, подготви договора и вземи необходимите подписи. Най-малкото закъснение ще ни навреди. Добре, всичко е готово. Моето остави го. Ще го изпратя, когато отида в компанията.
Хира разбира, че вече не е нужно да записва. Поглежда към него с нежна усмивка и оставя листа с бележките внимателно на масата. После се отдръпва тихо, почти незабелязано.
Орхун приключва разговора:
– Добре.
Той оставя телефона, взима листа от масата и го разглежда. Очите му се спират на последния ред. За миг лицето му се променя, ъгълчетата на устните му се повдигат в лека, искрена усмивка. Камерата бавно се доближава към хартията, в долния край, с фин и изящен почерк, стои бележка, която Орхун прочита:
– Не се преуморявай. Добре е понякога да си почиваш.
Сякаш тези думи го докосват повече от всичко останало, казано през деня. Очите му омекват, лицето му се разведрява. Бавно сяда на бюрото, поглежда отново бележката и остава замислен.
Действието прескача. Орхун седи зад масивното си бюро, съсредоточен в работата си. Погледът му пробягва бързо по редовете на докладите, пръстите му ритмично прелистват страница след страница. На лицето му личи умора, но и решителност – сякаш този човек никога не си позволява да спре.
Изведнъж се чува леко почукване на вратата.
– Влез – казва Орхун, без да откъсва очи от документите.
Вратата се открехва бавно и в стаята пристъпва Хира. Влиза внимателно, с онзи нежен и чист израз на загриженост, който ѝ е присъщ. Светлината от прозореца облива лицето ѝ, а когато Орхун вдига поглед и я вижда, на лицето му се разлива спокойна усмивка, умората изчезва, а очите му светват.
– С часове си тук – казва Хира меко. – Работиш без почивка… Не си ли уморен?
Орхун я гледа още миг, след което въздъхва леко и кимва.
– Бях уморен. Но сега, когато те виждам, всичко ми мина.
Тя се усмихва плахо, леко навежда глава, сякаш не знае какво да отговори. После събира смелост.
– Помислих си, че може би искаш малко да подишаш чист въздух. Да излезем в градината?
Орхун се навежда леко напред, с онзи типичен за него спокоен, но уверен тон:
– След като си дошла ти, пролетта вече е влязла в стаята ми. Няма нужда да излизам навън, за да я усетя.
Хира леко отклонява погледа си. На бузите ѝ се появява руменина – леко, едва забележимо, но достатъчно, за да не убегне от вниманието на Орхун. Той се наслаждава на този момент, на нейната сладка притесненост.
– Но… ако ти искаш… – започва той, без да довърши изречението.
– Искам – прошепва тя, прекъсвайки го, почти мигновено, преди той да може да продължи.
Погледите им се срещат. Очите на Хира се разширяват леко от собствения ѝ импулсивен отговор. Бързо се опитва да се поправи, изчиства гласа си и продължава с тон, който звучи по-делово:
– Ъм… Не е добре да стоиш в една и съща поза прекалено дълго. Трябва да ставаш и да се раздвижваш от време на време. За… кръвообращението.
Орхун се усмихва леко, почти закачливо.
– За кръвообращението, така ли? Не защото искаш да прекараш време с мен?
Хира се усмихва бегло, а после като че ли несъзнателно прошепва:
– И двете.
Орхун се изправя бавно от стола си, като леко разкопчава горното копче на ризата си.
– Хайде тогава. Да тръгваме.
Той подава ръка, а тя кимва с усмивка. Двамата напускат кабинета заедно – бавно и спокойно.
Градината на имението е тиха, потънала в зеленината и меката светлина на деня. Вятърът леко поклаща листата по клоните, а по каменната алея, която минава край розовите храсти, вървят Орхун и Хира – рамо до рамо, без да говорят. Напрежението между тях е осезаемо. Дълго мълчание ги обгръща, докато най-накрая Орхун не го прекъсва с нисък, дълбок глас:
– Няма ли да попиташ какво се е случило?
Хира спира за миг, поглежда го внимателно, после отвръща спокойно, с онази типична за нея сдържаност:
– Честно казано, любопитна съм да науча истината… Но ти си зает. Не искам и аз да те притискам.
Той се усмихва леко, почти нежно, и я поглежда с онзи негов поглед, на който трудно може да се устои.
– Възможно ли е изобщо да ме притиснеш? Ти можеш да бъдеш само глътка въздух за мен.
Хира се успокоява. Орхун усеща, че тя се е отпуснала, готова да чуе. Той продължава, гласът му се сменя, става по-сериозен, по-дълбок:
– Историята е дълга… но ще ти разкажа малко. Дядо Сади и неговият брат Ага…
Докато двамата вървят бавно из градината, приглушена музика започва да звучи. Камерата ги следва по пътеката, през цветята и сенките, а Орхун разказва. Зрителят чува само последните думи на Орхун:
– Така беше спасено богатството на Демирханлъ. Ние възстановихме многократно повече, отколкото ни беше дадено.
Хира го гледа с внимание, челото ѝ е леко сбърчено, сякаш подрежда чутото в мислите си.
– Значи… нито Джихангир, нито Нева имат право на каквото и да било? – пита тя.
– Точно така – кимва Орхун. – И това, че дойдоха без предупреждение, наистина ме подразни. Но все пак са от семейството… Не можем да ги изгоним. Ще намерим начин и ще решим всичко спокойно, както трябва.
Хира се спира за миг, като го поглежда с възхищение и уважение, а след това продължават разходката си.
– Какво мога да направя? – спира и го пита тя. – Не знам как да ти помогна, но ако има нещо, което мога да направя…
Орхун спира. Поглежда в очите на Хира с любов.
– Има нещо, да – отговаря той.
Хира пита нетърпеливо:
– Какво е? Кажи ми, ще го направя веднага.
Орхун взема лицето на Хира в дланите си.
– Бъди до мен! – казва той нежно. – Във всички случаи! Винаги!
След това нежно я целува. Докато вълнението на Хира достига връхната си точка от този малък допир, Орхун не откъсва поглед от нея.
– Докато си с мен, няма нещо, с което не мога да се справя! – продължава той. – Твоето присъствие е моята сила. Затова никога не забравяй това.
Хира изглежда впечатлена. Отвръща на погледа на Орхун по същия начин.
– И наистина беше права! – добавя Орхун.
– За какво? – пита Хира.
– За разходката – обяснява той. – Чувствам се много добре в момента. За кръвообращението и за сърцето ми определено трябва да ме водиш на разходка така от време на време.
Хира се усмихва и кима.
– Тази неприятна изненада няма да попречи на сватбата ни, разбира се – продължава Орхун. – Ще се грижим за нашите работи. Утре ще отидем да видим мястото край морето. Става ли?
Хира кима в знак на съгласие.
Афифе седи нервно в стаята си, втренчила поглед в една точка, когато чува почукване на вратата, а когато вижда иконома Шевкет, нетърпението ѝ се усеща веднага в гласа.
– Толкова ли време ти трябваше, за да донесеш едно писмо? – пита тя рязко.
Шевкет обяснява, че са проверили архива основно, но за съжаление няма никакво писмо. Новината облива Афифе като студена вода, лицето ѝ пребледнява и тя рязко се изправя.
– Как така няма? – пита тя шокирано.
Иконома предполага, че писмото вероятно се намира в сейфа в имението в Канлъджа. Афифе се замисля за момент, преди да даде нова заповед – утре сутрин първо нещо да проверят там.
Шевкет кима в знак, че е разбрал и пита дали има нещо друго. Афифе отново сяда и поръчва да ѝ приготвят билков чай. Когато иконома пита дали да го сервират в салона или да го донесе в стаята, Афифе отговаря ядосана:
– Няма да сляза в салона – категорично заявява тя. – Не мога да понасям да виждам никой от тях двамата.
В същото време в просторния салон на имението Нева и Джихангир седят сами един срещу друг в удобните кресла. Атмосферата е напрегната, макар Нева да изглежда доволна от създалата се ситуация.
Нева не може да скрие задоволството си от успеха на тяхното неочаквано появяване. Тя коментира как всички членове на семейството са се оттеглили в стаите си, очевидно разтревожени от присъствието им. С усмивка на лицето си споделя, че е сигурна – госпожа Афифе вероятно си е легнала защото е вдигнала кръвното налягане, а Орхун явно мисли за земите и имуществото. Иронията в гласа ѝ издава колко много се наслаждава на дискомфорта, който са причинили на семейството.
Джихангир обаче демонстрира съвсем различен подход. Той е предпазлив и внимателен, не споделя ентусиазма на сестра си. Предупреждава я да не се заблуждават от мълчанието на Орхун, защото той не е като Афифе. Според него Орхун все още не е показал истинското си лице, а точно такива хора са най-опасни. Джихангир ги сравнява с интелигентни и хладнокръвни котки, като подчертава, че Орхун е узрял значително от последната им среща и се е превърнал в истински тигър.
Нева не пропуска възможността да спомене за влиянието на бъдещата съпруга на Орхун върху него. Загатва, че това влияние е толкова силно, че дори Хира е привлякла вниманието на Джихангир. Това предизвиква остър поглед от страна на брат ѝ.
Джихангир рязко я прекъсва и я предупреждава да се съсредоточи единствено върху техния план, без да се разсейва с ненужни неща. Напомня ѝ, че това е едва началото и че пред тях стои дълъг път.
Нева отвръща небрежно, че според нея този път ще бъде непоносим ако не се забавляват от време на време. Казаното от нея показва, че тя има намерение да се забавлява по време на изпълнението на плана им.
Сцената завършва с контрастиращи изражения на двамата – напрегнатото лице на Джихангир и хитрата усмивка на Нева, които ясно очертават различията в характерите и подходите им към предстоящите събития.
Хира влиза в кабинета, носейки табла с кафе. Със своята характерна мила и наивна интонация тя обявява, че е приготвила кафе за двама ги и Орхун трябва да направи почивка, за да го изпиат заедно.
Столът, на Орхун е обърнат с гръб към Хира. Тясе приближава до бюрото и поставя таблата върху него. Започва да говори за това колко зает е Орхун и как отгоре на всичко предстои и сватбата, но изречението ѝ остава недовършено.
В този момент столът се завърта и Хира вижда, че седналият не е Орхун, а Джихангир. Хира замръзва от изненада и прави крачка назад.
– Ти ли си? Не знаех, че си тук. – казва смаяно Хира.
Точно тогава в стаята влиза Орхун, а когато вижда Джихангир на бюрото си, се нервира. Музиката подчертава напрежението на момента – Орхун поглежда нервно към Джихангир, докато Хира все още изглежда изненадана от неочакваното присъствие на госта.
Джихангир, който явно се наслаждава на напрежението, което предизвиква у Орхун, посочва към масата и лаптопа, и с небрежен тон казва, че е имал спешна работа, намеквайки за наследството. Орхун отговаря спокойно, че няма нищо против.
Джихангир забелязва кафетата на масата, а Орхун улавя погледа му.
– Струва ми се, че щяхте да пиете кафе – отбелязва Джихангир.
– Можеш да го изпиеш – отговаря Орхун великодушно.
Джихангир взема кафето от таблата, която държи Хира, и отпива от чашката. Орхун се обръща спокойно и с лека ирония казва:
– Кафето първо се сервира на гостта.
Джихангир не приема коментара лично и отвръща:
– Вкусно е. Благодаря на този, който го е приготвил. Между нас няма гости, можеш да се отпуснеш.
Орхун обаче не се дава:
– Ти си гост. Ако напускаш масата на домакинът, когато той дойде, значи си гост.
Музиката подчертава последното изречение на Орхун. Под неспокойния поглед на Хира, Орхун и Джихангир се гледат предизвикателно един срещу друг.
– Гостите винаги са ценени в тази къща – продължава Орхун. – Но мисля, че си разбрал погрешно това, че си посрещнат като гост.
Погледът на Джихангир става по-твърд. Орхун не спира:
– Тъй като си Демирханлъ, засега получаваш специално отношение тук. Ако не възнамеряваш да се държиш според фамилията си, ще дойде момент, в който ще бъдете третирани съответно в тази къща.
Докато напрежението между Орхун и Джихангир нараства, Хира става все по-нервна. Джихангир отговаря арогантно:
– Докато всички се държат според фамилията Демирханлъ, няма да има проблем, не се притеснявай. Не би трябвало да е проблем за мен да работя тук, в дома на Демирханлъ. Нали?
Орхун обаче ясно изразява позицията си:
– Следващия път, когато трябва да работиш, кажи на иконома. Ако стаята ми е свободна, ще ти съобщи.
– Добре, засега нека бъде както казваш – отговаря Джихангир.
Джихангир хвърля арогантен, леден последен поглед към Орхун, след което излизаа. Хира предлага:
– Ще ни направя кафе отново.
Орхун не отговаря. Все още потиска гнева и напрежението си. Хира разбира, че е нервен. В този момент Орхун забелязва, че Джихангир е правил бележки на лист хартия. Той излива цялата си ярост и гняв върху тази хартия, и я смачква.
В кабинета на имението, Орхун е замислен, когато Хира му носи кафе.
Хира му оставя бележка с послание, че винаги ще бъде до него, като леко се притеснява. Смущението ѝ го разчувства, напрежението му се разсейва, и той я уверява, че именно заради това има нужда от нея.
След като Орхун целува ръцете ѝ и я прегръща, тя му предлага разходка в градината, на която той с усмивка се съгласява.
Навън в градината, Орхун и Хира се наслаждават на нощната разходка. Тя му разказва притча от детството за алчност и семейни спорове. Развълнуван, Орхун я прекъсва, когато тя небрежно казва, че няма семейство.
Хира е смутена, опитва се да се поправи.
– Не се изразих правилно. Да, нямах семейство. Но после намерих теб.
Хира го поглежда с любов.
– И ти си същото за мен. И нищо, нищо не може да промени това! – заявява Орхун.
Двамата стоят един срещу друг, гледайки се, сякаш преживяват магически момент.
В същото време, Дихангир много внимателно ги наблюдава, стоящ до тъмния прозорец.
На тиха квартална улица, огрята от меката дневна светлина, трима души седят на пейка – Нефес, Кенан и Нуршах. Нефес държи в ръцете си сватбено удостоверение и дълго го гледа. Погледът ѝ е съсредоточен върху снимката – на нея са Кенан и Нуршах, усмихнати, като прясно оженена двойка. До нея Кенан я гледа с нежна усмивка.
– Виж, принцесо, тук има снимка на мен и Нуршах – казва той, сочейки удостоверението. – Оженихме се. Сега всичко ще бъде много по-лесно.
Но думите му не достигат до сърцето на момичето. Нефес не отвръща с усмивка. Очите ѝ са замислени, тревожни. Разговора от по-рано с Афет, не ѝ излиза от ума.
– Ще можеш ли да ме вземеш веднага? – пита тя с несигурен глас.
– Щом излезе съдебното решение, веднага ще взема дъщеря си – уверява я Кенан с категоричност.
Нуршах нежно обгръща Нефес и я целува по косата. Тя се опитва да я успокои, но лицето на момичето остава неподвижно, напрегнато, никакъв знак на радост. Кенан усеща това.
– Нефес, какво ти е? – пита той внимателно.
– Нищо – отговаря тя кратко, без да го погледне.
– Нещо има, сигурен съм. Бащите усещат… Кажи ми, какво се е случило?
Нефес вдига поглед към него и изрича думи, които го изненадват:
– Няма да ме забравиш, когато си имате бебе… нали?
Кенан и Нуршах се споглеждат, неловък момент, миг на тишина. Нуршах сваля поглед, а Кенан се опитва да овладее реакцията си.
– Нефес… откъде пък ти дойде това сега?
– Не знам… Просто си помислих. Няма да ме забравиш, нали?
Кенан се навежда към нея, слага ръка на рамото ѝ и говори с глас, изпълнен с бащинска обич:
– Красавице моя, възможно ли е да те забравя? Това никога не може да се случи. Как може баща да забрави дъщеря си?
Нефес отново поглежда към двамата. Очите ѝ спират върху Нуршах, която я гледа топло, със светнали от обич очи. Нефес най-накрая се усмихва. Изражението ѝ се разведрява и тя тихо казва:
– А когато се роди бебето… ще стана кака!
Сега вече и Нуршах, и Кенан се споглеждат смутено. Погледът на Нуршах моментално се отмества встрани, леко засрамен. Кенан мълчи за секунда, после се съвзема и отвръща с усмивка:
– Разбира се. И ще бъдеш най-прекрасната сестра на света.
– Йей! Отивам на люлката! – възкликва Нефес и с весели стъпки се затичва към близката люлка.
Кенан я следи с поглед, леко смутен от неочаквания разговор. Извръща се към Нуршах и тихо казва:
– Тя е просто дете. Казва всичко, което ѝ мине през ума.
– Да. Аз ще се погрижа за Нефес – отвръща Нуршах без да го погледне и става веднага, тръгвайки към люлката.
Очевидно не иска да продължава разговора. Камерата проследява как тя се приближава към Нефес, оставяйки Кенан сам на пейката, замислен и леко напрегнат.
В същото това време Вуслат, Джейлян, Фатих и Фериха подготвят тържество-изненада за Кенан и Нуршах. Кенан и Нуршах се много изненадват. Вуслат ги дърпа настрани и казва, че го прави, защото не иска хората да си мислят, че бракът им е фалшив, че иска час по-скоро да си вземат Нефес. Иначе всичко си е по-старо му и тя няма намерение да променя отношението си спрямо Нуршах.