winless
Хира и Орхун се наслаждават на близостта си, без да подозират, че бурята вече чука на вратата. Докато любовта между тях расте, в сянка се оформя план, който може да промени всичко. Една рисунка, едно изчезнало писмо, една нощ пълна с любов… Много скоро нищо няма да бъде същото! Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.61 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 61 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Хира за първи път се чувства у дома, до Орхун, и вярва, че ги чака спокойно бъдеще. Но напрежението в имението расте. Докато Орхун търси мир и е готов да се откаже от семейното имение, Джихангир и Нева подготвят своя удар.
Една рисунка, едно изчезнало писмо, една нощ пълна с любов… всичко е на път да се промени.
Междувременно Кенан и Нуршах продължават играта си на сблъсъци и емоции, в която зад всяка караница се крие нещо много по-дълбоко.
В имението на Демирханлъ, в просторния салон Джихангир е сам. Пред него стои отворена папка с документи, но погледът му не е в текста. Неусетно ръката му се движи по листа на тефтера, който държи и рисува. Очертанията на чифт очи се появяват, големи, изразителни, познати. Очите на Хира!
В този момент в салона се появява Орхун, сериозен, с втренчен поглед. Той поглежда към Джихангир, който е с гръб към Орхун и не го вижда, зрителят има чувството, че Орхун ще се приближи и ще види какво или по-точно кой рисува Джихангир. Но Орхун не се приближава, а гласът му прорязва въздуха като остър нож:
– Късно е… още си тук?! – казва Орхун, без да крие учудването си.
Джихангир стреснато затваря тефтера в последния момент. Погледът му, досега мек и потънал в мисли, се изпълва с напрежение и скрита ярост, и в същото време веднага става от дивана, и се изправя пред Орхун. Опитва да се овладее гнева си.
– Имам още доста работа. Просто работех… – отвръща Джихангир, гласът му звучи решителен, но лекото треперене на гласа му издава напрежение.
Орхун кимва с престорено разбиране. Погледът му е пронизващ, не просто наблюдава, а оценява. После добавя, с ироничен тон:
– Успех. Някои работи само ни губят времето… изцеждат човека, без да доведат до нищо. Надявам се, че не си се захванал с нещо такова.
Джихангир повдига вежди, устните му се свиват в тънка линия. Настъпва кратко мълчание.
– Може и да си прав. Но за някой, който не приема думата „невъзможно“, това не означава нищо. Такъв съм си. Никога не се предавам! – заявява той, очите му се впиват в Орхун като остриета.
Сблъсъкът между тях вече не е само словесен, стаята сякаш се изпълва с напрежение.
– Да знаеш кога да се откажеш също е добродетел. Понякога това спасява не само теб, а и хората около теб. И всъщност… може да те направи по-щастлив човек – подхвърля Орхун, с онзи хладен тон, който издава превъзходство, скрито зад фалшиво спокойствие.
Джихангир стисва молива в ръката си така силно, че е на ръба да го счупи. Очите му горят от гняв, но лицето му остава непроменено.
– Това звучи доста общо. Надали ми е нужно подобно „мъдро“ наставление.
– Може би скоро ще имаш. Всички сме хора. Понякога е добре да си го припомним – казва Орхун и точно тогава забелязва Хира, която се появява на входа на салона.
Хира стои мълчаливо. Погледът ѝ е тревожен, доловил напрежението. Орхун смекчава тона си.
– Отивам при Али – казва тя несигурно.
– Ще дойда с теб – казва Орхун, без да сваля поглед от Джихангир.
Орхун хвърля предизвикателен поглед на Джихангир и тръгва с Хира. Джихангир се просва на дивана и гледа след него с гняв.
Мракът навън се сгъстява, а битката между двамата мъже, тепърва започва.
Действието прескача. Полумракът по стълбите отразява сенките на Хира и Орхун, докато бавно се качват по тях. Гласовете им се разнасят приглушено из тишината на коридора.
– Притеснен е за баба си… – казва Хира със съчувствие в гласа. – Отвън може да изглежда, че има дистанция между Али и г-жа Афифе, но в действителност… са много близки.
Орхун кимва леко, с разбиране.
– Днес я посети да ѝ каже „оздравявай се“. Даде ѝ едно от рисуваните си камъчета. Бях на вратата, чух всичко. Както винаги, г-жа Афифе не показа нищо… но я видях, че беше трогната.
– Майка ми има ограничено място за хората в живота си. Затова я наричат Желязната лейди. Стои стабилно като стомана… но…
– …в сърцето ѝ се крие топлота, когато обича. Виждам я! – допълва Хира .
Стигат пред стаята на Хира. Тя се обръща леко към него, загрижена.
– Изглеждаше напрегнат в салона. Пак ли ти развали настроението?
Орхун поклаща глава безразлично.
– Същите неща, Хира. Няма значение. Ти си почини добре. Знаеш, че благодарение на теб сутрините ми светят по друг начин.
– Ако аз съм светлина, то ти си източникът ѝ… Ти също трябва да си починеш – отговаря Хира.
Погледът ѝ издава, че не иска да го оставя сам. Орхун се навежда и целува челото ѝ.
– Лека нощ…
Двамата посягат към вратите си, но преди да ги затворят, се обръщат един към друг за един последен път. Погледите им се срещат. Без думи, без жестове, в тях се чете тяхната любов – чиста, тиха, споделена.
Действието прескача. Орхун седи на дивана и спомените нахлуват в главата му. .Сцените с Джихангир в салона, думите на Хира за Афифе, знае, че трябва да намери решение, при това скоро.
В този момент на вратата се чука тихо.
– Мога ли да вляза, ако си свободен? – чува се гласът на Хира.
Щом я вижда, лицето му се озарява.
– За теб винаги съм свободен. Влизай…
Хира пристъпва бавно, в ръцете си носи малка торбичка с изсушена лавандула.
– Предположих, че не можеш да заспиш. Това може да помогне…
Орхун я гледа влюбено и взема торбичката с лавандула от ръката ѝ. Хира се кани да си тръгне, но се колебае. Орхун също не иска тя да си тръгва. Хваща я ръката ѝ.
– Остани още малко.
Хира се настанява до него. Той я прегръща нежно, вдъхвайки аромата ѝ.
– По-добре ми действаш от всяка лавандула… – признава Орхун.
Хира се притиска плахо до гърдите му. Настъпва кратка, но наситена тишина. После Орхун прошепва:
– Да заспя до теб. Да се събудя с аромата ти… Дълго чаках за това. Нека да стане наистина!
Хира се усмихва. Не казва нищо, но погледът ѝ я издава, тя също чака този момент.
– Човек мисли, че е преживял всичко… но има усещания, които научава по-късно. Например, че дори когато си до мен му липсваш! Научих това благодарение на теб! – заявява Орхен.
– Когато отварям вратата и знам, че зад не я си ти, това ми дава спокойствие… чувствам се у дома. За първи път в живота си чувствам, че принадлежа някъде в този дом… – признава Хира и продължава като слага ръката си на сърцето на Орхун – ЕТО ТУК! Лошите дни свършиха. Оттук нататък… ще има само спокойствие.
Камерата се отдалечава. Двама души, прегърнати и притихнали в нощта, далеч от бурите, които още не подозират, че идват.
Камерата ни отвежда в стаята на Нева, която гледа снимка на покойния си баща, която е поставила върху нощното шкафче. В очите ѝ горят гняв и решителност.
– Обещавам ти, татко… Съвсем малко остана. Тази снимка ще заеме мястото си, в сърцето на този дом. Всичко, което ти отнеха, ще си върнем. Почивай в мир!
Вратата се отваря. Влиза Джихангир.
– Говорех си с татко – обяснява Нева.
– Добре ли си?
Тя поклаща глава в отрицание.
– Не мога да преглътна това, което Афифе направи. Не ми позволи да поставя снимката му, а после поръча да сложат тяхната. Имах чувството, че ще я удуша…
Джихангир се приближава и ѝ говори с увереност:
– Не се хващай на провокациите ѝ. Трябва да си хладнокръвна. Всичко вече е планирано. Не усложнявай нещата.
– Не издържам вече. Унизиха паметта на баща ни. Каквото ще става, нека стане!
– Добре. Ще ти кажа нещо… Утре е денят – признава Джихангир.
Очите на Нева блестят от вълнение.
– Сериозно ли?! Всичко е готово?
Джихангир само кимва. В погледа му проблясва сянка на мрачна решимост.
Камерата се връща в стаята на Нуршах, където меката светлина озарява двама души, сплетени в тишината на нощта. Хира се е сгушила до Орхун, главата ѝ е на рамото му. Орхун затваря очи, отпуснат и спокоен.
Но над тази картина се спуска заплашителният глас на Джихангир:
– Спи спокойно тази нощ, Орхун Демирханлъ. Защото повече няма да имаш такава… Оттук нататък нощите ти ще бъдат кошмари.
Изчистеното от тревога лице на Орхун остава в кадъра, в неведение за надвисналата буря.
Хира и Орхун, вече заспали. Главата ѝ е на рамото му, ръцете им, допрени. Спокойствие, нежност. Но и тази картина е прекъсната от нов изблик на Джихангир:
– Години наред се разпореждахте с нещо, което не ви принадлежи! Време е да си го върнем! Справедливостта ще възтържествува!
Гласът на Джихангир ехти над двамата спящи, които още не подозират за предстоящата буря.
Новият ден се ражда над мегаполиса. Мостовете се пробуждат, светлината изпълва улиците. Денят идва. С него… и неизбежното.
В имението Орхун отваря очи. Камерата се отдръпва и виждаме, че Хира все още спи в леглото, а той е прекарал нощта на дивана. Орхун е надвил себе си, овладял порива, уважил границите ѝ.
Хира също отваря очи.
– Ох… съжалявам… Изглежда съм заспала. Ти си бил на дивана… Не си се наспал сигурно – казва притеснена тя.
Орхун се приближава до нея, сяда на ръба на леглото и леко приглажда паднало кичурче коса от лицето ѝ.
– Добро утро.
– Добро да е…
Поглеждат се. Очите му я изпиват с нежност.
– Не мисли за мен. Спах си чудесно. През по-голямата част от нощта бях точно там, където трябваше да бъда…
Хира навежда поглед, смутена. Орхун се приближава. Целува я по бузата.
– Благодаря ти – прошепва той.
– За… лавандулата ли? Нали ти казах, че помага! Това е… заради лавандулата… – казва срамежливо Хира.
– Не… заради теб! – отговаря уверено Орхун.
Настава тишина нежна и наситена, но Орхун се събира, става по-сериозен:
– Благодарение на теб намерих решение. Срещу претенциите на неканените ни роднини. Честно, справедливо… и достойно за името Демирханлъ.
Хира го поглежда с възхищение. Разбира защо ѝ е благодарил. Усмихва се.
– Както казва Нуршах… Ти винаги намираш изход.
Орхун ѝ се усмихва. Спокойно с увереността на човек, който знае къде отива, и с кого.
Действието се пренася в стаята на Афифе.
Шевкет ѝ носи лекарствата и ѝ съобщава, че не са успели да намерят писмото, което най-вероятно е изгоряло в пожара във вилата им в Бейкоз.
Тишина, по лицето на Афифе преминава сянка на разочарование.
– Нищо не можем да направим –казва тя. – Най-силният ни коз е в пепелта. Ще чакаме хода на Орхун… Принудени сме…
Орхун и Хира излизат от стаята, усмивката на Хира е нежна, а Орхун е спокоен.
От стълбите се появява Джихангир, който ги вижда заедно и застива. В очите му пламва нещо, което дори не се опитва да скрие, а от другата стая излиза Нева, и веднага улавя погледа на брат си. Тя разбира всичко и доволна се усмихва.
Орхун кимва студено към Джихангир, а после се обръща към Хира, с глас, който носи обещание.
– Ще поговоря с майка ми, а после ще останем малко насаме. Съгласна ли си?
Хира се усмихва. Разделят се, всеки по своя път.
Джихангир си мърмори с лед в гласа си, докато стиска зъби от яд:
– Това ви е последното спокойно утро… Насладете му се. Повече такива няма да има.
После се обръща към Нева, тонът му вече е заповед:
– Няма да направиш нищо без мен. Чу ли? Чакай знак и бъди готова.
Нева, с усмивка на хищник отговаря:
– Винаги съм нащрек! Нямам търпение да взривим това проклето имение!
– Ще дойде и този ден – отговаря Джихангир със злокобна увереност. – И тогава ще получим всичко, което заслужаваме…
Орхун влиза в стаята на майка си. Афифе го посреща с леко кимване.
– Добро утро, мамо. Може ли да поговорим?
– Слушам те, Орхун. Надявам се да си намерил начин да се отървем от тези наглеци.
– Намерих решение.
– Какво?
– Ще им дадем имението в Бейлербей.
Все едно мълния проряза небето, така Афие рязко се изправя, а в погледа ѝ огън.
– Не! Това е невъзможно! Знаеш ли какво преживяхме за този имот? Беше заложен, изплащан с години, с болка! Не! Никога!
Орхун, остава спокоен:
– Не го правя за тях, мамо…
– Достатъчно! Дори не искам да чувам! Никога няма да го позволя!
Орхун става. Приближава се, хваща майка си за ръцете. Гласът му е твърд, но и нежен.
– Правя го за теб, за здравето ти. Ако трябва, ще раздам всичко, само и само да си добре.
Афие се разколебава. Очите ѝ се пълнят с влага.
– Всичко… заради мен?
– Да. Искам мир. Искам спокойствие. Искам да покажем, че Демирханлъ значи сила, но и благородство.
Афие млъква. Сърцето ѝ се разкъсва между гордостта и любовта. Накрая – преглъща.
– Не съм съгласна… но го правя заради теб. Само заради теб! Иначе… на онези двамата и шепа пръст не бих дала!
Камерата се отдалечава от лицето на Афие, докато на него се изписва смес от болка и гордост, то Орхун… е спокоен. ЗАСЕГА.
Пренасяме се при другата двойка Кенан и Нуршах.
Нуршах е вече по пижама, с разрошена коса и сънени очи. Взема телефона си от бюрото, но преди да си тръгне, погледът ѝ неволно се спира на сватбената снимка. Лека усмивка се появява на устните ѝ. Именно тогава влиза Кенан.
– Виждам, че си на режим „сън“.
Нуршах подскача леко, хваната на място. В паника прикрива емоцията.
– Изплаши ме! Не можеш ли да дадеш знак? Къде е Нефес? Остави ли я? – пита притеснена Нуршах– Ами… не е с мен, не се побира в джобовете ми, така че… явно съм я оставил – шегува се Кенан.
Паниката на Нуршах отстъпва място на раздразнението.
– Станал си пак същия. Личи си, че часовникът ти тиктака.– Тиктака отдавна. Нефес ми удължи времето. Сега е твой ред. Не забравяй за нашето споразумение.– Аз ли? Знам, че ти няма да ми дадеш да го забравя!– Как ти се видя посещението на Рашит?– Странно. Какво друго да кажа? Като него самия, странно.
Докато отива към банята, Кенан добавя:
– Сигурно го е яд, че не е разбрал по-рано, че си Демирханлъ.– Интересно ми е какво очаква от мен… – идва гласът на Нуршах от банята.– Нещо крои. Скоро ще го разберем.След секунди се чува раздразнен вик на Нуршах:– Какво е това?!
Нуршах излиза с тубичка паста за зъби, смачкана точно в средата.
– Това вече не подлежи на обяснение! Колко пъти ти казах, не от средата!
Кенан, спокоен, вдига часовника си.
– Ред е ти да напра
виш компромиси. Май не ти се получава…– Щях да кажа, че не е хубаво така… – преглъща с усилие Нуршах.
Кенан приближава, взима тубичката и я разглежда.
– Искам да видя къде пише „Не натискай от средата“. Няма такова нещо. Значи… може.
Връща ѝ я с усмивка. Нуршах се овладява на ръба на избухване.
– Добре… прав си!
Тя се обръща и изчезва към банята, а Кенан гледа след нея, победоносно.
След малко Нуршах излиза от банята и тръгва да си ляга. Кенан я спира, като ѝ казва, че малко го боли гърлото и един липов чай сигурно ще му помогне.
– А аз да го правя, така ли? Умирам за сън! – отвръща Нуршах.
Кенан ѝ показва часовника си. Нуршах въздиша дълбоко и се насочва към кухнята. А Кенан се отпуска в стола си с доволно изражение, кралят отново е спечелил рунда.
След минути Кенан седи на дивана и отправя закачлив поглед към кухнята. Надига глас:
– Ще го пием ли този липов чай тази вечер? От градината да беше излязла да го набереш, по-бързо щеше да стане!
Гласът на Нуршах отвътре се чува, опитва се да звучи спокойна, но напрежението прозира:
– Идвам!– Сигурен съм, че си подбирала всяко листенце специално за мен. Толкова внимание, направо се просълзявам…
Тъкмо изрича последните думи и… троп! блъс! тин! – от кухнята се чува шум и след него вик.
– Какво пак строши?! – мърмори Кенан и се надига ядосано.
Камерата се пренася в кухнята, където Нуршах коленичила, събира разпилените неща от пода – лъжица, капачка, кутията с чай.
– Браво. Отново си в стихията си. Не можеш да ме изненадаш вече – казва Кенан влизайки в кухнята.– Може би, защото на всяка секунда ме викаш по три пъти и ме изнервяш!– Аха! Значи не си се спънала от собствената си непохватност. Просто ти преча! Защото иначе ти си готварски виртуоз – тенджери не си събаряла никога, чаши не си чупила…
Нуршах става с пълни ръце и го поглежда строго.
– Паметта ти работи като часовник, когато става въпрос за моите грешки. Всичко записваш.– Е, не е трудно. Толкова често ги правиш, че е невъзможно да ги забравя.– Не съм непохватна! Просто… нещата около теб се случват странно. – Да, гравитацията в кантората е специфична. Само при нас… – казва като отново ѝ показва часовника си, напомняйки ѝ за „споразумението“.
Нуршах стиска зъби. Нали имат споразумение!
– Ето, чаят… Наслаждавай се.
Кенан отпива. Прави гримаса.
– Това… какво е?! Какво сложи в него?– Отрова! – отговаря през зъби Нуршах.– Какво каза?– Искам да кажа… липов чай. Малко пресен джинджифил добавих. Мирише хубаво, нали?– Като не го правиш със сърце си, не става! Личи си, че си го направила на инат.– Желая ти бързо оздравяване. Отивам да спя. Лека нощ.
Тя излиза, а той ѝ подвиква след нея:
– Другия път слагай любов в него!
Кенан се настанява на дивана и с доволна усмивка отпива още глътка… от „ужасния“ чай.
Действието прескача. Кенан се е отпуснал на дивана. Чашата с липов чай е празна, лампата е загасена. В тъмнината се чува само равномерното му дишане, на ръба е да се унесе. Вече почти е потънал в покой, когато…
– Недей… – долита гласът на Нуршах.
Кенан присвива очи, наостря слух.
– Не! Недей! Спри… – идва от стаята на Нуршах.
Очите му се отварят широко. Скача на крака.
– Нуршах?! – произнася уплашен Кенан.
Той тича по коридора. Отвътре ехтят приглушени, но пълни с ужас думите на Нуршах.
– Не ти позволявам! Пусни ме! Недей!
Без да се поколебае, Кенан блъсва вратата и влиза вътре. Нищо. Никой друг не е в стаята, освен Нуршах, сгушена в леглото, върти се, лицето ѝ е изкривено от ужас. Сънува и бълнува:
– Недей… казах ти…
Кенан коленичи до нея и леко я разтърсва.
– Нуршах… Събуди се. Това е кошмар. Просто кошмар…
С едно рязко движение тя се събужда и, още под въздействието на съня, инстинктивно се хвърля в прегръдките му. Кенан остава застинал, изненадан, неподготвен. Нуршах се отдръпва рязко. Ужасена, объркана.
– Какво… Какво правиш тук?! – пита Нуршах, която все още не се е отърсила напълно от кошмара, едва осъзнава, че се е хвърлила в прегръдките на Кенан. Изпълнена с срам и гняв, скача от леглото.
Кенан, меко:
– Сънуваше кошмар. Добре ли си вече?– Какво правиш в стаята ми?! Кой те е викал?!– Викаше. Крещеше! Да стоя ли, да чакам, да се случи нещо лошо с теб ли?! Добре не може да ти се угоди!– Кой те е молил за това?! Стига, събудих се! Вън от стаята ми!
Кенан поклаща глава и излиза с въздишка. Точно преди да прекрачи прага, се обръща назад. Погледът му казва всичко. После вратата се затваря с трясък.
Тихото „туп!“ от затворената врата се смесва с трясък от другата страна, Кенан също затваря вратата на кухнята с гневно движение. Напрежението между тях вече е разтърсило и стените.
Кенан крачи напред-назад, кипящ от ярост.
– Какво съм търсел в стаята ѝ?! Дори не му е благодарна, че не я оставих да се мята до сутринта в кошмара?!
Спира за миг.
– Но аз съм виновен! Знам си я! Държи се напук… Е, другия път да си крещи колкото си иска! Точка!
Уморен, Кенан отива към дивана, но не е изморен от работа, а от войната между него и Нуршах, която няма край.
Сутринта Кенан излиза от кухнята, а Нуршах, от стаята си.
– Добро утро! – изрича Кенан, със студенина.– И на теб! – отвръща Нуршах със същия тон. Поглежда часовника си. – Кафето ми без захар.– Направи си го сама! – отвръща Кенан.
Нуршах остава спокойна, демонстративно му показва часовника:
– Забрави ли? По график е твой ред е. Щеш не щеш, ще се примириш…– Никакъв график! Край! Няма да се унижавам повече! – заявява Кенан.
Сблъсъкът е неизбежен. Нуршах го гледа отвисоко, със студена насмешка.
– Казах ти, не ти се получава!
– Ако бях срещу нормален човек, щеше да ми се получи! – избухва Кенан.
– Извинявай! Току-що ненормална ли ме нарече?!
– След онази идиотщина снощи, абсолютно! Не се търпиш! Все едно съм влязъл с взлом в стаята ти!
Нуршах замира, ударът на Кенан попада право в целта.
– Ти не се търпиш! Отварям си очите, и насреща ми… демон с папионка!
– Демон ли?! Затова ли снощи ме прегърна като удавник сламка?!
Това вече е твърде много. Нуршах избухва:
– Знаеш ли какво? Предпочитам кошмари до зори, отколкото теб пред очите ми още една секунда!
Кенан млъква, но само за миг, после отново избухва.
– Стига! Приключихме! Край с тези детинщини!