winless
В този вълнуващ епизод Орхун и Хира стават още по-близки – закусват заедно, говорят за брак и мечтаят за общ дом. Но докато любовта между тях расте, напрежението с Джихангир и Нева се засилва. Орхун предлага мир, но Джихангир отказва и заявява, че ще си върне всичко. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.62 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 62 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
В този емоционален епизод любовта между Орхун и Хира се задълбочава – той ѝ поднася закуска с обич, обещава ѝ бъдеще и брак, а заедно с Али изработват модел на къща, символ на мечтания им дом.
В същото време напрежението между Демирханлъ и братовчедите Джихангир и Нева ескалира. Орхун им предлага компромис, но Джихангир отказва и заявява, че ще им вземе всичко.
Нева и Перихан поставят началото на съюз, водени от общия им враг.
Джихангир търси контакт с Хира, но Орхун проваля намеренията му.
Какво е общото между Джейлан и Орхун? Фатих ще бъде шокиран!
Рашит прави предложение на Нуршах: да продаде попечителството върху Нефес срещу солидна сума пари. Как ще реагира Нуршах?
Хира облечена в красива рокля жълто е на път да излезе, когато на вратата се чука.
– Влезте – казва тя, не очаквайки нищо и никого.
Вратата се отваря и вътре влиза Муса, с огромна табла в ръце. Хира го гледа с изненада.
– Муса?! Какво е това?
– Зетят нареди да ти донеса закуската тук.
Още преди Хира да осмисли напълно думите му, в стаята влиза и самият Орхун. Гласът му е кратък и ясен.
– Муса, на балкона.
След като остават сами, Хира го поглежда с усмивка, притеснена, но доволна.
– Изненада ме, като видях Муса с таблата в ръце…
– Няма само ти да ми правиш изненади? Реших и аз да те изненадам!
Хира грейва, усмивката ѝ става по-широка.
– Толкова съм щастлива… Но ти не закусваш сутрин…
– Поръчах да ми донесат кафето, но не става въпрос за закуската, а за това… да бъда с теб. – заявява Орхун. – Между другото – продължава той – говорих с майка ми. Вдигна шум, както очаквах… но накрая прие.
Хира го гледа с изненада. Орхун се доближава още една крачка.
– Щом Явуз донесе документите, ще говоря с Джихангир и Нева. Ще бъде тежък ден.
Той протяга ръка и я обвива около кръста ѝ. Очите му се впиват в нейните. Гласът му е топъл, дълбок, уверен:
– Исках да започна деня насаме с теб. Защото ден, който започва с теб, не може да бъде лош.
Хира не казва нищо, но очите ѝ говорят. Поглежда го със същата нежност, която се чете и в неговите. Прегърнати излизат на балкона. Слънцето нежно докосва подредената маса, където времето сякаш е спряло само за тях двамата.
Орхун и Хира седят на балкона, заобиколени от тишина, но изпълнени с усещането за нещо много повече от обикновено утро. Той я гледа с нежност, която не се нуждае от думи. А тя… тя улавя погледа му и се усмихва леко.
– Докато ме гледаш така, не мога да ям – казва Хира, почти шепнешком, а в гласа ѝ се чува едновременно смущение и обич.
После, сякаш внезапна мисъл я озарява, взима ножа и резен хляб.
– Да ти намажа ли филийка с мед и масло? Ще ти хареса?!
Орхун не откъсва поглед от нея. В погледът му се чете всичко – обожание, признателност, нежност.
– Всичко, което искам, е пред мен. Нямам нужда от нищо друго.
Хира навежда поглед, смутена, но и трогната. С нежни движения намазва малко масло, после полива с мед. Внимателно поднася залъка към него.
– За мен… – казва тя тихо, почти свенливо.
Орхун поема хапката и я изяжда бавно, без да откъсва очи от Хира.
– Мисля, че най-накрая разбрах защо никога не съм обичал закуската. Това ми е липсвало.
– Медът и маслото? – пита Хира, усмихвайки се срамежливо.
– Твоето присъствие!
Погледите им се срещат, няма нужда от повече думи, любовта говори сама, но щастието е крехко. Идва момент, в който Орхун въздиша, погледът му потъмнява.
– Появиха се в най-неподходящото време. Не можахме дори да довършим сватбените си приготовления.
Хира не изглежда разочарована. В гласа ѝ има разбиране и търпение.
– Няма нищо. Ще почакаме. Сега това е по-важно.
– Ще го приключа днес. Ще сложа край. И тогава няма да има какво повече да ни спира. Ще се оженим, както си мечтаеш!
Хира го гледа. В очите ѝ проблясва сигурност, тя вярва в него. С кимване, леко и деликатно, му показва, че е с него, че ще го чака, независимо от всичко.
Камерата се отдалечава, слънцето огрява лицата им, а в тишината на балкона остава само обещанието за любов… и едно бъдеще, което те вече виждат ясно.
Орхун и Хира тъкмо са приключили закуската. Топлото сутрешно слънце прониква през прозорците, а въздухът ухае на кафе и надежда. Двамата се готвят да излязат, когато на прага се появява Али, срамежлив, но решителен. В ръцете си държи модел на къща, изработена от рециклирани материали. Недовършен, несъвършен, но скъпоценен.
– Чичо, днес трябва да предам проекта си по трудово… Ще ми помогнеш ли?
Хира веднага реагира като поглежда към Орхун и казва с лека усмивка:
– Али, миличък, чичо ти има работа… Нека го направим заедно, а?
Но Али не сваля очи от Орхун. В погледа му се чете разочарование, тихо, детско. Онзи вид тъга, който прониква право в сърцето. А Орхун… не може да остане безучастен, нито сега, нито когато става дума за малкия Али.
– Явуз още не е дошъл. Мисля, че ще успеем да го довършим преди това.
Усмивката на Али се разлива по лицето му, а Орхун го гледа и въздъхва, нежно, с обич.
– Когато става въпрос за теб, Аличо… всичко друго може да почака.
После се обръща към Хира, в погледа му проблясва не само нежност, но и съзаклятничество:
– Но не и без теб. Ще ни трябват твоите добри идеи за детайлите.
– С удоволствие! – отговаря Хира.
– Да започваме тогава.
Тримата се отправят към кабинета на Орхун. Али е щастлив, усмивката му грее по-ярко и от слънцето отвън. Хира и Орхун се споглеждат, в очите им има нещо повече от любов.
Действието прескача. Работният кабинет на Орхун е превърнат в миниатюрен свят на мечти.
С нежна, приглушена музика на заден план, зрителят вижда как Орхун коленичи до масата, внимателно поставяйки последните детайли по къщичката на Али. Това не е просто игра – това е дом, съграден с любов и обещание за сигурност. Той добавя елементи към градината, поставя нещо върху покрива, следвайки инструкциите на момчето.
Хира ги наблюдава с изражение, което излъчва спокойствие и любов. Очите ѝ блестят от светлината, която идва не отвън, а от сърцето ѝ.
Али сочи към лепилото. В този момент Орхун и Хира едновременно посягат към него. Пръстите им се докосват нежно, неочаквано. Погледите им се срещат. Хира се изчервява. Погледът ѝ се плъзва встрани, а ръката ѝ леко се отдръпва.
Орхун се съвзема. Слага лепилото върху картонено дръвче и го прикрепя към миниатюрната градина. После вдига поглед към Али и с жест го пита: -Така добре ли е?
Али кимва, а светът от картон и лепило сякаш става по-истински от реалността.
Действието се пренася в стаята на Нева. Седнала сама на дивана, Нева се взира през прозореца. Изведнъж се чува почукване на вратата.
– Влез.
Вратата се отваря и вътре влиза Перихан. Нева дори не се опитва да скрие, че присъствието ѝ не я радва. Погледът ѝ е хладен, сякаш я пита: „Какво искаш?“ Перихан влиза с усмивка, която е по-скоро маска.
– Нева, цял ден не си напускала стаята. Ще изляза малко в градината, помислих си, че може да ми правиш компания?
Нева отговаря без колебание, директна и студена като лед:
– Не. Не искам.
Перихан прикрива разочарованието си. Усмивката ѝ избледнява, но не пада от лицето ѝ.
– Както искаш…
Тъкмо когато се обръща да си тръгне, спира, обръща се обратно към Нева. Очите ѝ се задържат върху младата жена, сякаш преценява нещо.
– Бях искрена вчера, когато ти казах, че ще ти помогна, ако имаш нужда. В момента съм ти единственият приятел в това имение.
Мълчание. Нева я гледа мълчаливо. После, рязко, като острието на истината прорязва въздуха:
– Направих си едно проучване.
Перихан замира за миг, а Нева продължава, без да сваля очи от нея:
– Синът ти е влязъл в затвора заради семейство Демирханлъ. Дъщеря ти е загубила живота си… заради тези хора. Значи, г-жо Перихан… това семейство ти е донесло неимоверна болка.
Перихан мълчи. Притеснението ѝ е видимо. Нева я притиска, все по-силно.
– Защо все още си тук, след всичко това? Защо си още с тях? Възможностите са две. Или си паразит, без капка достойнство, която мисли единствено за собственото си удоволствие… Или… си нещо съвсем различно. Една майка, изгаряща от жажда за мъст. Жива бомба, която чака точното време да избухне.
Перихан не казва нищо, но маската ѝ, тази добре изтъкана фасада на добронамерен човек, започва да се пропуква. Очите ѝ потъмняват. Изражението ѝ е почти хищно.
Нева се присвива леко, като котка, усетила плячката.
– Второто звучи по-вероятно, нали? И аз съм убедена в това.
Перихан не отговаря, но вече не може да скрие нищо. И тогава, следва последният ход на Нева. С хладна усмивка и хищническа увереност заявява:
– Ние с теб не можем да бъдем приятелки, г-жо Перихан. Но врагът ни е един и същ. Ако се съгласим на това… няма нужда да се преструваме на добри роднини.
Връщаме се в кабинета на Орхун.
На масата пред тях стои завършената миниатюрна къща, плод на усилията на Хира, Орхун и Али. Това не е просто модел, това е свят, построен с обич, внимание и сърце. Али сияе, очите му блестят, усмивката му не слиза от лицето.
– Добре ли стана? Нещо липсва ли още? – пита Орхун, докато се навежда леко към Али.
Али поклаща глава със задоволство – изцяло щастлив:
– Прекрасна е. Никога нямаше да я направя сам, ако не ми бяхте помогнали.
Орхун и Хира го гледат с обич, този малък лъч светлина, който им напомня за всичко истинско. Усмивките им са нежни, искрени. Но детската невинност няма спирачки. Али се обръща към Хира, директно, наивно, с най-чистия възможен глас.
– Искаш ли да живееш в такава къща, како Хира?
Хира се смущава. Погледът ѝ се плъзва по модела, после по лицето на Орхун. След кратко колебание, отговаря с нежна усмивка.
– Да… много бих искала.
Али премества вниманието си. Вече гледа Орхун, с очакване, с детска увереност, че чува само истината.
– А ти, чичо? Ти искаш ли?
Орхун не се замисля.
– Щом си с мен… бих живял навсякъде.
И тогава, с лека усмивка, посочва малката барака, която са „построили“ в градината на макета.
– Даже в тази барака бих живял.
Очите на Хира и Орхун се срещат. Зрителят може да усети онова напрежение, онази искра. Връзка, която расте, въпреки всичко. Хира, засрамена, се изправя рязко. И като опит за бягство от емоцията, сменя темата.
– Хайде, Аличо! Завършихме къщата, но ако продължим да си говорим, ще закъснееш за училище. Да взема това и да тръгваме. Хайде!
Хира поема къщичката, а Али я следва, все още усмихнат. Орхун ги гледа как се отдалечават, с изражение, което казва всичко: те са смисълът на живота му. За миг светът е точно такъв, какъвто трябва да бъде.
В този момент се появява Гонжа и съобщава, че е пристигнал Явуз. Орхун ѝ нарежда да го покани да влезе.
Действието се пренася в двора на имението. Хира се навежда към Али и го целува по двете бузки.
– Приятен ден в училище, Аличо.
Али ѝ се усмихва щастливо, докато Муса вече го приканва:
– Хайде, млади господарю.
Али тръгва, но точно в този момент Хира забелязва, че раницата му е разкопчана.
– Чакай! Отворена ти е чантата, Аличо.
Тя веднага се навежда и я закопчава.
– Така е по-добре. Ще се видим после – казва Хира.
Али хваща ръката на Муса, двамата се отдалечават, докато невинността на сцената се разсейва като дим… защото от сенките в градината излиза Джихангир.
Погледът му е прикован в Хира. И преди тя да успее да се върне в къщата, той вече е пред нея. С усмивка, която крие повече, отколкото показва.
– Имаме нещо общо – казва той.
Хира го гледа с неразбиране. Тонът му е лежерен, но в него има нещо злокобно.
– И ти, като мен, си пораснала с копнеж по родната земя… по мястото, където си се родила, но никога не си принадлежала истински – пояснява Джихагир.
Хира е напрегната от тази среща, а погледът ѝ казва всичко: „Къде искаш да постигнеш с това?“
И точно в този миг, от входа на имението се появява Орхун. Очите му попадат право върху сцената пред него – Хира, насаме с Джихангир. Погледът му се присвива.
Камерата се пренася пред съда, където Джейлан говори по телефона. Гласът ѝ е тих, но решителен.
– Отдавна не съм ви търсила… Много ме е срам. Но… трябваше вие да научите от мен, че Нуршах се омъжи, г-н Орхун.
Връщаме се при Орхун, който отговаря на обаждането, като в същото това време наблюдава Хира и Джихангир с напрегнато изражение.
– Добре, Джейлан. Ще говорим по-късно.
Орхун затваря телефона с рязко движение. Погледът му остава прикован към Хира.
Сцената се връща при Джейлан. Тя прибира телефона си с видимо напрежение, после се обръща… и вижда насреща си Фатих. Погледът му е втрещен.
– От колко време… си тук?
Джейлан го пита с глас, който се опитва да звучи небрежно, но не успява. Фатих мълчи, лицето му е съчетание от шок и… разочарование.
– Ти… г-н Орхун…
Сцената отново се връща в градината.
Джихангир се обръща към Хира с мек, почти съчувствен тон:
– Много бих искал да знам през какво си преминала.
Но в този момент Хира вижда Орхун да се приближава. Паниката се прокрадва в гласа ѝ. Тя знае как изглежда тази сцена, знае как ще я изтълкува Орхун.
– Изпращах Аличо. Просто това…
Орхун я поглежда, сериозно. Кима леко, сякаш казва „Разбрах“. После обръща погледа си към Джихангир. Пристъпва напред, твърдо, категорично и заявява:
– Искам да поговорим
Действието прескача. Величественият салон на имението Демирханлъ е потънал в напрегната тишина.
На една от дългите канапета седят Афифе, Орхун и Хира, рамо до рамо, като стабилна крепост. Срещу тях, като в контрас – Нева и Джихангир, студени и уверени. Между двете страни на масата, стои купчина документи. Папки, които носят повече тежест от всеки фамилен портрет по стените.
Джихангир и Нева прелистват внимателно страниците.
Орхун е първият, който нарушава тишината. Гласът му е спокоен, но властен, като на мъж, който не само знае правата си, но е готов да ги защити докрай.
– Както виждате, всички документи ясно и официално доказват, че нямате никакви права върху наследството на семейство Демирханлъ.
За миг Джихангир поглежда към Нева. Само за секунда. После отново се фиксира върху Орхун. Но Орхун не е тук, за да спори. Въпреки твърдостта си, тонът му леко омеква — дипломатичен, без да губи надмощието.
– Но аз не желая това напрежение да продължава. Най-доброто за всички е да стигнем до компромис. Затова обмислям да ви предоставя имението в Бейлербей, мястото, където чичо Агях е роден и прекарал детството си. Сигурен съм, че то има сантиментална стойност за вас, а и като членове на фамилията, вярвам, че ще оцените този жест.
Тежко мълчание. После, Джихангир бавно затваря папката в ръцете си. Без да отмести погледа си от Орхун, той я поставя върху масата. Очите му, твърди, гласът, студен, но решителен.
– Явно тук има огромно недоразумение. Ние не искаме милостиня от вас! Не просим! Ние казваме, че ще си върнем всичко, което ни се полага! Всичко!
Атмосферата се нажежава. Орхун не трепва, седи, уверен, със спокойствието на човек, който е свикнал с бурите.
Афие рязко се изправя. Очите ѝ святкат. Гласът ѝ прорязва въздуха като камшик.
– Вие се самозабравата! За кого се мислите?
Но преди гневът ѝ да се разрази още повече, Орхун се обръща към нея с твърда, но уважителна нотка в гласа.
– Мамо… моля те, седни.
Афифе го поглежда, дишайки тежко, но усещайки, че синът ѝ има контрол. Бавно, все още кипяща отвътре, тя се връща на мястото си.
Орхун отново среща погледа на Джихангир, но в този поглед вече няма примирение, има само предизвикателство, а и от другата страна, същото. Джихангир не мисли да отстъпва. Не и днес. Не и пред Орхун Демирханлъ!
В кантората на Кенан – денят започва с напрежение, както обикновено.
Кенан е потънал в работа, съсредоточен, преглежда някакви документи. Без да откъсва поглед от тях, той протяга ръка да вземе химикалка… но вместо нея, взема пила за нокти.
Изражението му помръква. Погледът му става остър, но точно в този момент от банята излиза Нуршах с паста за зъби в ръка.
– Колко пъти трябва да ти казвам да не изстискваш пастата от средата?! – гласът ѝ е обвинителен, сякаш говори на дете, а не на мъж.
Кенан рязко се изправя, кипящ от гняв:
– Нарича се постоянство! И аз ще я изстисквам, както си искам! Не ти дължа обяснение!
Размахва пилата пред нея като обвинителен пръст.
– Колко пъти трябва да повтарям?! Какво прави твоята пила за нокти, на моето бюро? Няма какво да кажеш, нали? Разбира се, че съм прав!
Нуршах само повдига вежди и му подава пастата.
– Не мълча, защото нямам отговор. Просто се удивлявам как все успяваш да се изплуваш като зехтин над всичко! И не, пилата остава тук, докато не се научиш да не изстискваш пастата от средата.
Нуршах сяда на бюрото си, но оставя пастата демонстративно на неговото. Кенан изсумтява, взема пилата и я поставя на нейното бюро, след което се връща на мястото си. Войната е обявена, и тя, изглежда, няма да е кратка.
По-късно Вуслат се обажда на Кенан и го моли да отиде да ѝ помогне. Кенан излиза, а Нуршах получава обаждане от Рашит, да се видят на четири очи, защото има предложение за нея.
Нуршах е изненадана, отива и се среща с Рашид. Той ѝ предлага да им върне Нефес, срещу „скромна“ сума пари.
– Нефес? Срещу пари?! Чуваш ли се какво говориш?! Как може изобщо да изречеш такава гнусотия?! Това… това е неморално! Това е… отвратително! – възмущава се Нуршах.
Рашит обаче дори не мигва. Изражението му остава цинично. Обяснението му е още по-ужасяващо.
– Какво толкова? Даване и вземане. Пазар. А и ти ги разбираш тия работи по-добре от мен. Нали и вие сте търгували с роби? Брат ти какво? Не се ли ожени за робиня? Така че… имаш пари, дай парите и си вземи Нефес!
Нуршах не може да повярва на ушите си. Потресена е до дъното на душата си. А Рашит, стои пред нея като човек, който е изгубил всякакво чувство за срам.
– Е? Какво ще кажеш?
Но вместо отговор, той получава един поглед, пълен с отвращение и презрение.
– Не мога да повярвам… Наистина не мога! Ти си още по-гнусен, отколкото си мислех!
Тя се обръща рязко и тръгва ядосана. Но Рашит не млъква.
– Хей! Какво?! Нещо лошо ли казах?! Боже, това си е сделка – ти печелиш, аз печеля! Ееееех, Господи! С кого си имаме работа!
И докато Нуршах се отдалечава с бърза крачка, Рашит я гледа подло изпод вежди. Никакво разкаяние.