winless
Напрежението между Хира и Нева достига нова точка на кипене. След като Нева унижава прислугата с капризите си, Хира взема неочаквано решение и елегатно я отстранява от семейната вечеря. Това предизвиква бурна реакция от страна на Нева, която не може да понесе, че е поставена на място, което заслужава. Вижте какво ще се случи в сезон 2, еп.65 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
НАКРАТКО какво ще се случи в сезон 2, епизод 66 на турския сериал „Плен“, който можете да гледате всеки делничен ден от 16:00 часа по bTV.
Напрежението между Хира и Нева достига нова точка на кипене. След като Нева унижава прислугата с капризите си, Хира взема неочаквано решение и я отстранява от семейната вечеря. Реакцията на Нева е бурна, заплашва Хира, но Хира ѝ отвръща без страх.
Междувременно Вуслат затяга дисциплината за предстоящото изпитание на Кенан и Нуршах, а Али, Орхун и Хира намират кратки мигове на спокойствие.
Действието продължава от предния епизод Хира излиза разсеяно от кухнята. Вижда Али да седи отегчен на стълбите с топка в ръка и веднага се насочва към него.
Тъжен Али обяснява, че са щели да играят с чичо му, но него отново го няма. Хира сяда до него и му обяснява, че чичо му е отишъл в офиса, защото има работа, но ако иска може да поиграят двамата. Али все така тъжен и разочарован отговаря, че не му се играе. Хира разбира чувствата му. Чичо му му липсва.
– Ще чакам чичо да се върне, може би този път ще си играе с мен.
Хира изглежда тъжна за миг и кима. Али влиза в стаята си.
В този момент Нева напуска хола и се качва нагоре, без да погледне Хира. Но Хира я спира:
–Няма нужда от тава!
–Не разбирам какво говориш – отвръща студено Нева.
– Говоря за напрежението – започва спокойно, но твърдо Хира. –За случилото се в кухнята. Ако желаете нещо, само кажете, ще бъде направено. Но правилата тук…
Нева прекъсва Хира, променяйки цвета си.
– Хира! Можеш да си придаваш важност колкото си искаш. Например, можеш да кажеш „Аз съм снахата на семейство Демирханлъ“. Но имай предвид, че тези важности, които си придаваш, нямат никакъв ефект върху мен!
Нева хвърля презрителен поглед и тръгва към горния етаж. Хира остава замислена.
Действието се пренася в компанията, където Орхун е събрал – Джейда, Толга и Халдун, трима от най-доверените си служители, или поне такива, каквито е смятал, че са. Орхун стои прав и нервен ударя по бюрото пред себе си.
С твърд, контролирано ядосан глас, Орхун хвърля обвинението:
– Провеждам среща само с най-близките си хора, при пълна конфиденциалност… А информацията стига до Джихангир Демирханлъ!
Тримата го гледат мълчаливо. Погледът му бавно, но решително се насочва към Халдун.
– Нали не мислеше, че предателството ти няма да излезе наяве? – пита Орхун, вече с открита острота. – Следва студената присъда. – Уволнен си.
Халдун потръпва. Опитва се да каже нещо, но Орхун го прекъсва без колебание:
–Нямаш думата!
Настъпва миг на тишина. Джейда изглежда шокирана, а Толга се обръща към Халдун с недоверие и огорчение:
–Как можахте да направите това, г-н Халдун? Разочаровах те ни!
И тогава идва последната заповед на Орхун, кратка и безпощадна:
–Вън!
Халдун напуска, без да се обърне назад. Вратата се затваря. Лицето на Орхун остава мрачно и студено, но зад сдържания гняв се крие дълбоко наранено доверие.
Нощ е. Камерите се плъзгат през стените на величественото имение, за да се озоват в сърцето на къщата, кухнята, където цари напрежение Нева пристъпва в кухнята с ледено изражение и остър поглед. Въздухът се разсича от гласа ѝ, силен, безкомпромисен, недоволен.
– Защо не беше приготвено менюто, което аз поръчах?! – изрича с гняв и яд Нева.
Халисе, Муса и Гонжа застиват като приковани. Очите им, уплашени, виновни, а погледите, предсказуеми. Всеки от тях сякаш знае, че бурята ще се стовари върху него, но никой не смее да продума.
Шевкет прави крачка напред, готов да поеме отговорността, да овладее ситуацията.
– Г-жо Нева… – започва Шевкет, но… е прекъснат от хладния, спокоен и ясен глас на Хира.
–Заради мен!
Нава ядосана си поема въздух и се обръща с гняв, очи в очи със своята противничка.
Хира пристъпва напред, погледът ѝ не трепва, тя не се страхува, не се извинява. Просто заявява:
– Вечерята беше приготвена според традициите на семейство Демирханлъ.
Нева повишава глас, думите ѝ звучат като удар:
– Какво? Аз съм Демирханлъ! Нева Демирханлъ! Аз дадох списъка! Той трябваше да се изпълни!
Гневът ѝ се прелива в арогантност. Нева не понася неподчинение, а най-малко, от Хира. Но Хира не трепва. Стои изправена, с излъчване на човек, който знае точно какво прави. В думите ѝ няма емоция, само увереност.
– Менюто, което поръчахте, също е приготвено! Във вашата стая!
Кратка пауза. Мълчание. Всички в кухнята застиват.
А в очите на Нева избухва огън, яд, засегнато его и безсилна ярост. Хира не само че ѝ се е противопоставила, но го е направила елегантно, без да прекрачи границата… и в същото време, без да ѝ се подчинява.
Хира се приближава до Халисе, която ѝ изброява какво е приготвила за вечеря.
– Няма нужда да изброяваш, Халисе. Благодаря ти – казва Хира.
Гонжа и Халисе се усмихват. Между тях и Хира има негласна връзка, основана на уважение, но в кухнята все още е и Нева – погледът ѝ е остър, изпълнен с напрежение. Тя наблюдава прислугата с гняв, който кипи под повърхността. Знае, че не може да се справи с Хира, и това я побърква.
– Когато наследим това имение, ще има промени – изстрелва студено Нева. – Със старите мебели ще изхвърля и онези, които не разбират от думи.
Думите ѝ увисват в пространството, но никой не реагира. Халисе и Гонжа продължават спокойно, сякаш не са чули.
– Поставихме порцелана с лилави цветя, който пожелахте, г-це Хира – казва Гонжа.
– Да започнем ли сервирането? – допълва Халисе.
Нева настръхва. Прислугата не се подчиняват на нея. Хира е тази, която ги ръководи – тихо, с поглед, с класа. И това я убива отвътре. Без да каже повече и без да дочака отговор, Нева излиза ядосано от кухнята.
Хира остава спокойна. Нито миг колебание, нито една сянка по лицето ѝ. Поглежда към жените:
– Благодаря още веднъж. Можете да започнете сервирането.
Шевкет, който до този момент наблюдава всичко отстрани, тихо се оттегля. Погледът му казва всичко, Хира спечели, със стил, с разум, със смирена, но непоклатима сила.
В своята стая горе, Афифе се приготвя за вечеря. Косата ѝ е прилежно прибрана, движенията ѝ са бавни и премерени. Жената, която обича да контролира и заповядва, днес ще бъде наблюдател.
На вратата се чука и Шевкет влиза с лек поклон.
– Вечерята скоро ще бъде сервирана, госпожо.
Афифе, без да откъсва поглед от огледалото, задава единствения въпрос, който я интересува:
– Каква е обстановката долу?
Шевкет се поколебава, но започва да разказва. Гласът му е внимателен, но съдържа нотка, която не може да скрие, удивление.
– Г-ца Нева опита да продължи създаденото напрежение в кухнята. Честно казано, мислех, че Муса е преувеличавал, но този път сам станах свидетел.
Афифе не реагира. Лицето ѝ е непроницаемо, типичната ѝ маска.
– Г-ца Хира остана много спокойна. Каза, че тя лично е дала указанията за менюто. Направи така, че Нева да отстъпи и я изпрати в стаята ѝ. – Шевкет прави пауза, после добавя с нескрита почит – Искрено казано, нямах големи очаквания, но Хира изпълни задачата, която ѝ възложихте… напълно.
Той замълчава, напрегнат. Очаква буря, може би упрек, но Афифе само казва хладно:
– Ако си приключил, можеш да си вървиш.
Шевкет се покланя и напуска стаята, и чак когато остава сама… изражението на Афифе се променя. Ледът се пропуква. На мястото на безизразната маска идва не гняв, а нещо по-дълбоко, недоволство, примесено с размисъл.
За първи път, може би, тя усеща, че Хира е не просто тиха девойка с добри обноски. А нещо много по-опасно, умна и непоклатима жена, която не се нуждае от шум, за да победи.
Действието се пренася в кабинета на Орхун. Ядосан, с папки в ръка Орхун се завръща от работа. Влиза и оставя папките с документи върху бюрото. В този миг вратата се отваря и Муса пристъпва вътре.
– Добре дошъл, зетко – казва той с почтителен тон.
Орхун кимва кратко, все още замислен.
– Искаш ли нещо? – пита Муса.
В този момент, лист хартия на бюрото, привлича вниманието на Орхун. Вдига го. На него има нещо като детска рисунка – палатка и малка карта, водеща от имението до близката горичка. В ъгъла е написано: „Моля те, следвай знаците!“
По усмивката на Муса става ясно, че той също знае за това. Това не е просто рисунка. Това е покана. Покана от сърце.
– Това, което искам, явно ме чака в гората – прошепва Орхун с леко повдигната в усмивка устна, докато внимателно сгъва листа и се отправя навън.
Вече е тъмно. Вятърът минава през клоните с тихо припяване. В сърцето на малката горичка, под светлината на няколко ръчно окачени фенера, се случва нещо, което не може да се купи с пари – момент, пълен с обич.
Хира и Али се суетят пред палатката, доподреждат масичка. И двамата светят, единият от детска радост, другият от вълнение.
– Чичо ще се зарадва много, ще се изненада! – казва Али, а очите му блестят.
– Точно това искаме, нали? – отвръща му Хира и го погалва по косата.
Отстрани, в сянката на дърветата, Орхун вече се приближава към тях, като ги наблюдава. Очите му се спират първо върху Али, който изглежда спокоен и щастлив. После върху Хира, жената, която, дори без думи, го връща към истинското му аз.
– Чичо е тук! – извиква Али с радост.
Хира се обръща и среща очите на Орхун. Погледите им се срещат, а усмивката ѝ казва всичко.
– Аличо! – Орхун го вдига в прегръдките си. – Какво сте намислили вие двамата?
– Добре дошъл – казва Хира с топлина в гласа.
– Добре заварила – чува се гласът на Орхун на заден фон. – Това е една от най-прекрасните вечери.
– Приготвихме всичко заедно с Аличо – казва Хира. – Харесва ли ти?
Погледът на Орхун обхожда всичко – лампичките, храна, палатката, детайлите… но най-дълго се спира върху нея.
– Най-красивият къмпинг, който съм виждал. Благодаря ви.
Хира леко свежда глава, притеснена от комплимента. В погледа ѝ се чете сладка несигурност.
– Сигурно си гладен. Хайде, започваме. Ела, Аличо – казва тя и започва да сервира.
И тримата сядат на земята, в кръг, като истинско малко семейство. А малко по-назад, в сенките на нощта, Нева ги наблюдава. Очите ѝ са пълни със завист, гняв и неразбиране. След всичко, което се случи през деня, тази сцена е като шамар за нея – реалността, която тя не може да контролира.
Сцената се сменя рязко. В един мрачен хотелски апартамент Джихангир върви бавно из стаята, като хищник, който чака удобния момент. Очите му са остри, гласът, студен като стомана.
– Значи Орхун Демирханлъ е уволнил шпионина. Разбрал е бързо…
На лицето му се появява мрачна усмивка.
– Точно това исках, точно така го планирах!
Когато се обръща, в кадър се появява Толга. Разбираме истината, истинският шпионин е той. Джихангир не спира:
– Самоувереността му ще го погуби. Такива мъже се събарят не с меч, а със собствената им арогантност. Орхун Демирханлъ, типична самоуверена порода.
Докато обикаля стаята, гласът му става по-гръмовен, почти лудешки.
– Не си толкова умен, колкото си мислех! Ще се преклониш пред моя ум. Ще коленичиш пред името Джихангир Демирханлъ!
Погледът му застива. Победоносен, студен, зловещ.
Връщаме се в горичката в имението, където Орхун и Хира седят сами, Али спи до тях. Орхун и Хира играят на думи.
– Хира – казва Орхун с чувство.
Хира отвръща, като събира всичко, което Орхун ѝ носи в една дума:
– Доверие.
Орхун не чака и секунда.
– Любов.
Хира леко се изчервява. Гласът му, очите му, самият той я завладява. А тя не спира играта.
– Орхун.
– Хира – повтаря той, с блаженство, сякаш да чуе името си от нея е най-голямата награда.
Те довършват изречението един през друг. За тях думата „любов“ се изписва с имената им.
Но в същия този миг, върху кадъра се чува гласът на Джихангир, като зловещо проклятие:
– Орхун Демирханлъ! Ще ти отнема всичко, което обичаш. Всичко, на което вярваш. Всичко, което имаш, ще бъде мое!
А в гората, все още неосъзнали опасността, Орхун и Хира се гледат с любов, невинни пред бурята, която се надига.
Действието прескача Орхун внимателно носи заспалия Али на ръце и го слага в леглото. Хира се навежда и го целува по челото.
– Като малък ангел е, нали?
– Заобиколен съм от ангели! Това е прекрасно! – казва Орхун с усмивка, която разтапя.
Хира се изчервява и отмества погледа си, после отново се взира в детето. Двамата изключват лампата и излизат.
Пред стаята на Али Хира и Орхун се спират.
– Толкова добре му подейства тази вечер. Знаеш ли колко пъти е стигал до вратата ти… и се е връщал – обяснява Хира.
– Ти усещаш, какво преживява – отвръща Орхун. –Ако някой ви гледа, ще помисли, че си му истинска майка. Ще бъдеш прекрасна майка…
Хира се изчервява отново. Орхун нежно прибира кичур от рамото ѝ и поема дъх.
– Твоите… нашите деца, ще са най-щастливите деца на света. Защото ще имат най-красивата, най-грижовната, най-съвършената майка.
Хира не издържа на вълнението и измисля първото извинение, което ѝ идва наум:
– Отивам да си налея вода. Искаш ли?
– Не, не искам вода. Искам, само, да се оженя за теб….
И без предупреждение, Орхун я целува по бузата.
– Лека нощ.
Хира замръзва от вълнение, после се отдръпва с трепет:
– Да! Добре…
Избягва почти на бегом, а Орхун я изпраща с усмивка. Знае, че сърцето ѝ тупти точно както неговото.
В кухнята Хира търси спокойствие, но е прекъсната от Нева, която я напада с обиди и обвинения.
– Ти ли си тази, която ми изпрати храната в стаята? На мен! Нева Демирханлъ! Ще се бориш с мен? Ще загубиш!
Хира поставя чашата на плота със спокойствие, което скрива напрежението вътре в нея. Всяко нейно движение е премерено, но уверено.
– Май не си разбрала посланието. Не исках да те отстраня от масата. Това беше просто напомняне, че в този дом има правила.
Сякаш току-що е наляла масло в огъня. Очите на Нева пламват. Гласът ѝ е остър и язвителен.
– Ах, ясно! Великото имение на Демирханлъ сега е в ръцете на бъдещата госпожа Демирханлъ! И тя ще ми държи сметка?! Но какво пък, напълно логично. Както майка ти и бъдещият ти мъж откраднаха всичко от баща ми, така и ти, шпионката им, си намерила мястото тук.
Тресък. Хира ударя рязко чашата в плота. Хира вече не може да потисне гнева си.
– Достатъчно! – гласът ѝ се извисява. – Прекаляваш! Внимавай какво говориш?!
Но Нева вече се обръща и излиза. Не ѝ трябва продължение. Тя иска само да нарани Хира и си тръгва веднага щом постигна целта си.
Хира остава сама. Стиснати юмруци. Пресъхнало гърло. Очите ѝ искрят от емоции – наранена, обидена, но и по-силна от всякога.
Действието се пренася в къщата на Вуслат, на входната врата се чука. Вуслат се втурва към вратата, очите ѝ блестят от радост, сигурна е, че това е Кенан. Усмивка се появява на лицето ѝ, но когато отваря врата, пред нея стои не само Кенан… а и Нуршах.
Мигновено лицето ѝ се променя, надеждата отстъпва място на разочарование.
Вуслат ги посреща хладно. Вуслат бързо дава да се разбере, че знае за „играта“ между двамата.
–Аз съм единствената, която знае какво се случва между вас. Не е нужно да ме лъжете!
Кенан затваря вратата зад тях и се опитва да тушира напрежението.
–Ако продължаваш да викаш, целият квартал ще разбере. Може ли малко тишина?
Кенан съобщава истинската причина за посещението им, скоро социалните служби ще правят проверка, и двамата се нуждаят от тренировка. Искат Вуслат да влезе в роля на служител от социалната служба – да бъде строга, безпощадна, критична. Да им задава въпроси, да ги притисне, да открие слабите им места.
Вуслат се съгласява, но поглежда към Нуршах с поглед, който сякаш казва: „Сега ще си платиш.“ С лека доза ледена ирония обещава, че ще открие всичките им пропуски. Кенан ѝ подава въпросите.
Нощта е паднала над Истанбул, а в дневната на Вуслат напрежението расте с всяка изминала секунда. Сякаш обикновената стая се е превърнала в арена, в която два свята се сблъскват под погледа на жената, която държи контрола… с една малка, но внушителна точилка в ръка.
Вуслат е в стихията си. Сякаш е учителка от миналото, в едната ръка държи листите с въпроси, в другата, точилката, която използва като показалка. Очите ѝ блестят, но не от нежност, от увереност и лека ирония. Поглежда към Кенан и се усмихва, онзи тип усмивка, която казва: „Сега ще видим колко сте подготвени.“
– Да видим сега… Ти си на ред, Кенан – казва тя с игрив, но остър тон.
Полуусмивка се появява на лицето на Кенан, който се опитва се да смекчи ситуацията:
– Како, няма ли да оставиш тази точилка вече?
Но Вуслат не чува, или поне така се прави. Влиза в роля напълно.
– Любимото ѝ ястие?
– Лесно – праз! – отговаря Кенан уверено.
– Това изобщо не е лесен отговор –пояснява Вуслат. – Особено като гледаш тази девойка до теб, никой не би предположил, че обича праз! Браво на теб!
Погледите се пренасочват към Нуршах, която до този момент наблюдава с напрежение. Усеща, че коментарът е насочен към нея.
– Мисля, че за мен говорите, а аз съм точно тук – отвръща тя с нотка на раздразнение.
Погледът на Вуслат се променя, усмивката се стопява. Вече няма закачки, а точилката, която леко се разклаща в ръката ѝ.
– Добре тогава, „булке“… Годината, в която Кенан започна университет? – пита Вуслат.
Нуршах замръзва. Паниката се изписва на лицето ѝ, знае отговора, но думите бягат.
– Кога… кога започна… хм… 2000… 2000 и нещо… Ще си спомня, само…
– Няма да те чакаме до сутринта – срязва я Вуслат. – Ако не знаеш, кажи го.
Изплашена, Нуршах изстрелва:
– Спомних си! 2013!
Надява се на похвала, ноо Вуслат дори не я поглежда. Обръща се отново към брат си, като че ли Нуршах изобщо не съществува.
– Любим цвят?
– Зелено – отговаря спокойно Кенан.
– Браво, умното ми братче – казва Вуслат, този път с нежност.
И когато Нуршах се опитва да се включи с лека усмивка:
– Надявам се да ми се падне лесен въпрос…
…усмивката ѝ веднага замръзва.
– Сериозно ли, момиче? Нали знаеш, че правим нещо важно тук? – тонът на Вуслат е остър.
Следва нов въпрос, и този път е удар под кръста:
– Как се казва началната учителка на Кенан?
Нуршах ахва. Даже Кенан е изненадан, но в очите му се чете забавление. Той се забавлява от ситуацията, а Нуршах… е на ръба.
– Това вече е прекалено! Какво ще е следващото, името на акушерката, която го е израждала? – възмущава се Нуршах.
– Ако се наложи, ще питам и това – отвръща студено Вуслат.
– Не е честно… Винаги на него му се падат лесните въпроси.
– Казваш, че съм несправедлива?
– Не… не казвам точно това…
– Каквото и да си искала да кажеш, свърши. Време е за следващия въпрос.
Нуршах се свива на мястото си. Погледът ѝ е в земята. Кенан я наблюдава с полузадоволена, полусъстрадателна усмивка. А Вуслат… тя продължава – хладна, силна, непоклатима. Сякаш самата тя служителят от социалната служба.
Действието прескача. Коридорът в дома на Вуслат е слабо осветен, а по него се движи забързано фигурата на Нуршах. Дъхът ѝ е накъсан, а очите ѝ, леко паникьосани. Изглежда сякаш се измъква от затвор. Всъщност… точно така се чувства, задушена от „любезната строгост“ на Вуслат. Под някакъв измислен предлог Нуршах излиза, само и само да си открадне миг спокойствие.
В този миг зад нея се появява Кенан, който дъщо не крие умората си.
– И ти ли имаш нужда да поемеш въздух? – прошепва той, и двамата се скриват в стаята на Нефес.
Там, зад затворена врата, гласовете им се смекчават до шепот. Прекалено рисковано е Вуслат да ги чуе.
– Не издържах – признава Кенан. – Проверка от социалните служби би била по-лесна от сестра ми.
Нуршах кимва бързо – напълно е съгласна с него.
– Тя започна да пита дори за неща, които не сме писали…
– Не очаквах това да ти дойде толкова в повече – изненадан е Кенан.
– А ти? Изглеждаше, че много се забавляваш.
– Имаше един момент, да, но сега започва да ми тежи – признава Кенан. –Изглежда, че кака, няма никакво намерение да спре!
И точно тогава, сякаш чува мислите им, от всекидневната отеква гласът на Вуслат.
– Кенан! Къде изчезна? Не се мотай! Ела с Нуршах!
Нуршах въздъхва тежко.
– Явно още не е свършил моят тормоз…
– Да не се ядосваме – опитва се да успокои ситуацията Кенан. – Късно е, щу измислим извинение и ще се измъкнем.
– Дано, защото наистина трябва да се спася – отвръща с отчаяна усмивка Нуршах и тръгва първа. Кенан върви след нея с леко забавено, почти игриво изражение.
Всекидневната на Вуслат вече не прилича на стая за отдих, а на зала за изпити.
Вуслат ги чака, изправена, с точилката в ръка, като строга учителка.
Нуршах пристъпва първа, нервна. Кенан влиза след нея, със сдържана усмивка.
– Дано не започне с мен… – шепне тя на Кенан.
– Мисля, че точно това ще направи – отвръща той иронично.
– Какво чакате? – прекъсва ги Вуслат. – Сядайте! Не стойте прави като ученици без домашно!
Те се настаняват, докато тя прелиства бележките си и поглежда топло към брат си.
– Кенан… кога Нуршах започна университета?
Нуршах се усмихва доволно, най-сетне труден въпрос за него! Кенан мисли, мънка, опитва се да си спомни.
– Е, година… момент… почти съм сигурен…
Вуслат не издържа, подава му жокер без колебание.
– Годината, в която си счупи ръката.
– 2016! – изстрелва победоносно Кенан.
– Това не е честно! Подсказа му! – протестира Нуршах, но Вуслат продължава невъзмутимо.
– Ами името на началната учителка на Нуршах?
Кенан се замисля, твърде дълго. Отново Вуслат го „спасява“ като му дава жокер.
– Дъщерята на нашия тапицер… как ѝ беше името?
– Несрин! Несрин Джанан! Нали?
– Ама така не се прави! Само му помагаш! – не издържа Нуршах.
– Голямо мрънкане падна – отсича Вуслат и вдига точилката. Ефектът е мигновен – Нуршах млъква.
Кенан се подсмихва, но осъзнава, че моментът за отстъпление е настъпил.
– Како, много е късно. Трябва да тръгваме.– Утре ни чака важен ден. Ще ставаме рано – добавя Нуршах.
– Така или иначе, утре заминавам при леля ви. Ще ѝ правят операция, ще остана няколко дни. Но утре пак елате. Да ви подготвя малко… Да ви тествам още.
– Няма нужда! – изпуска се Нуршах, ужасена.– Ще дойдем, како – бърза да се намеси Кенан.
Вуслат хвърля остър поглед към Нуршах, която веднага обяснява:
– Казах, че няма нужда да си правите труда…
Но Вуслат вече не я чува. Поглежда към Кенан и му нарежда:
– Не се бавете утре. Елате рано.
Вуслат ги изпраща. Точилката все още е в ръката ѝ.
Уморени и нетърпеливи да се приберат, Нуршах и Кенан се връщат в кантората… само за да открият там Фатих, който си работи спокойно. Плановете на Кенан и Нуршах за вечерта рухват мигновено. Напрежението се покачва, а опитите да накарат Фатих да си тръгне се провалят. В кухнята двамата шепнат и спорят какво да правят, но изход няма.
Кулминацията идва, когато Кенан разлива чая върху документите, уж случайно, но с надежда Фатих да си тръгне. Уви, той решава да остане и дори да пренапише всичко. Така Нуршах са принудени да прекарат нощта заедно в една стая.