winless
Нана тръгва сама с Юсуф за ваксинация, но попада в капан. Хората на Идрис нападат колата им и отвличат детето. Яман е разкъсан от вина и гняв, обвинява Нана за трагедията и я заключва. Междувременно Дуйгу променя решението си, въпреки болката. Вижте какво ще се случи в епизод 577 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 25 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 577 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 25 юли 2025 по NOVA.
Нана тръгва сама с Юсуф за ваксинация, без да подозира, че е следена. Хората на Идрис нападат колата и отвличат момчето.
В имението Яман е съсипан, гневът му се излива върху Нана, която заключва в стаята ѝ.
Междувременно Юсуф е откаран в склад, капан, заложен от Идрис, за да хване Къръмлъ.
В същото това време Дуйгу решава да не замине, въпреки болката, която я очаква.
В имението на Къръмлъ Яман, Нана и Юсуф са готови да излизат.
– Хайде, юнак! Да тръгваме! – подканя го Яман.
Нана също се усмихва, като се опитва да разсее страха у малкия:
– Готов ли си за ваксината, за да станеш силен? Хайде!
В този момент телефонът на Яман звъни. От компанията му съобщават, че е възникнал проблем и той трябва незабавно да отиде, за да го разреши. Яман въздъхва тежко.
– Добре, идвам – отговаря той и се обръща към Юсуф. – Юначе, появи се нещо спешно…
Нана застива. Очите ѝ се присвиват, тонът ѝ става остър.
– Значи ваксината отпада, така ли? Знам, че Юсуф няма право да излиза без теб. Ти си неуверен човек, който вижда злото навсякъде! Такъв си ти!
Въздухът между тях се нажежава. Яман запазва самообладание, категоричен и безкомпромисен заявява:
– Юсуф ще получи ваксината, вие ще отидете с охраната. Щом всичко приключи, веднага се връщате в имението.
Нана отговаря хладно:
– Ще направим ваксината и ще се върнем.
Нана и Юсуф се качват с охраната в колата. По-далече от тях, в кола с тъмни стъкла мъж със слушалка съобщава със студен глас:
– Тръгнаха. Следим ги. Къръмлъ не е с тях.
От другата страна на връзката, Идрис избухва с доволна злоба:
– Щастливци сте! Без Къръмлъ? Това ще е като да вземеш бонбон от дете.
Кадрите се сменят, кола се движи в сянка, мъжете са в готовност.
– В движение са – потвърждава шпионинът.
Идрис вече усеща победата. Очите му горят.
– Вземете хлапето и го докарайте тук. Казъм! Казъм! Когато използваме детето за примамка, Къръмлъ със сигурност ще клъвне.
Казъм гледа брат си със смесица от вълнение и тревога:
– Успяхме ли този път, братко?
– Успяхме – усмихва се Идрис. – Той ще клъвне… и ще го довърша. Остана малко, Къръмлъ… съвсем малко! Скоро ще те пратя при Азиз. Съвсем скоро!
Колата с Нана и Юсуф се носи по улиците на града, а Нана от време на време поглежда Юсуф, който гледа през прозореца с детско любопитство. Момчето е в добро настроение, но тя усеща тревога. Необясним страх притиска сърцето ѝ. Нана и Юсуф придружени от охраната пристигат в болницата.
Действието прескача. На задната седалка, Юсуф все още притиска ръката си, където преди малко му е сложена Ваксината. Нана го наблюдава с топла усмивка, в погледа ѝ има гордост и нежност.
– Не те заболя, нали? – прошепва тя и го гали по главата. – Браво, малката ми птичка. Толкова беше смел.
Юсуф я гледа с широко отворени очи, търси потвърждение, че наистина се е справил добре.
Нана продължава с тих, спокоен глас, сякаш иска да отвлече вниманието му от всичко наоколо:
– В началното училище имах един приятел. Винаги казваше, че не се страхува от нищо.
Юсуф се заслушва още по-внимателно.
– Един ден в училището дойдоха медицински сестри за ваксинации. Събраха ни всички в салона. Познай кой липсваше?
– Твоят приятел? – прошепва Юсуф.
– Да – усмихва се леко Нана. – Учителите го търсиха с часове. Накрая го откриха… скрит в един шкаф.
В този момент колата забавя скорост. На пътя пред тях се случва нещо, Нана се навежда напред, очите ѝ се присвиват.
– Какво е станало? Катастрофа ли има?
Охранителят на шофьорското място се напряга, поглежда към страничното огледало и говори с кратка решителност:
– Изглежда така. Вие двамата останете в колата. Аз ще проверя.
Слиза бързо и се отдалечава.
Нана усеща напрежението, което се разлива в гърдите ѝ. Вратата на колата се отваря леко. Юсуф протяга ръцете си към нея.
– Нана, какво става?
Погледът ѝ търси охранителя в далечината, но нещо ѝ подсказва, че има нещо нередно. Малка кола е спряла напряко на пътя. Един мъж се опитва да обясни нещо.
– Мога ли да помогна? – чува се гласът на охранителя.
– Благодаря. Изведнъж излезе пред мен… Не разбирам как се случи.
– Повикахте ли линейка?
Но преди отговорът да прозвучи, всичко се случва за секунди.
Нана се обръща и вижда как една фигура се приближава към колата. Сърцето ѝ замръзва.
– Какво става?! – извиква тя.
– Нана! – крещи Юсуф, докато някой го дърпа рязко. Малките му ръце се борят.
– Пусни го! –крещи Нана и се втурва към вратата.
– Махни се от пътя – изръмжава мъжки глас, студен и непознат.
– Нана! Пусни ме! – вика Юсуф през сълзи. – Нанааа!
Нана тръгва след похитителите, но не успява да ги догони, те качват момчето в колата си и изчезват с бясна скорост.
Действието прескача. В имението на Къръмлъ атмосферата е наелектризирана, сякаш въздухът се е сгъстил от напрежение.
Светът на Яман се разпада за секунди, Юсуф е отвлечен. Яман е бесен.
– Как? Как можахте да се провалите в защитата на едно дете?! – гърми гласът на Яман. – Къде са камерите?! Как така са били изключени?!
Охранителите не могат да намерят думи, а Яман вече заповядва – всички записи, всички трафик камери, всичко да се прегледа!
– Не искам да се връщате при мен, докато не намерите Юсуф! – крещи Яман. – Ако дори косъм падне от главата му, ще ви унищожа! Но вината е моя. Повярвах ви. Това беше моята грешка.
Нана прави крачка напред, очите ѝ блестят, гласът ѝ е решителен, но уязвим.
– Яман, виковете няма да ни приближат до Юсуф. Имаше петима души. Черен ван… номера… да! 34 CVU 026!
– Сети се чак сега?! – срязва я Яман. – Недим! Намери този автомобил веднага!
Но обвиненията не спират. Яман се обръща към охранителите побеснял.
– Кой ви плати?! Кой ви изпрати?! Говорете!
Първият охранител свива рамене с уплашен поглед.
– Връщахме се, имаше човек на пътя… Нана настоя да спрем.
– Какво?! – избухва Нана. – Не! Никога не съм казвала да спираме! Не е вярно!
Без да каже и дума Яман сграбчва рязко Нана за ръката и я повежда към една от стаите. Взема ѝ телефона и заключва в стаята.
– Отвори! – извиква тя, блъскайки с юмруци по дървената врата.
От другата страна гласът му отеква ледено и безмилостно:
– С теб още не съм приключил. Ще се разплатим… когато намеря Юсуф.
– Не можеш да ме държиш заключена! – вика тя с отчаяние. – И аз идвам! Отвори!
Но единственото, което остава, е тишината. И отдалечаващите се стъпки на човек, изгубил доверие. Нана остава сама – заключена, безсилна, изпълнена с вина и страх.
Пренасяме се на мястото, където хората на Идрис са отвели Юсуф. Складът миришеше на влага и старо дърво. Юсуф седеше на студения под, трепереше. Очите му бяха превързани с кърпа, през която не виждаше нищо освен гъста тъмнина.
– Помощ! – вика, но гласът му се изгубва в глухото ехо на празните стени.
Зад заключените врати се разнася студен, зловещ глас:
– Сега си мой, Къръмлъ.
Идрис се приближава, усмивката му е изпълнена с отмъстителна наслада. В очите му святка жестокост, докато гледа към безпомощното дете.
– Ще го оставим да пострада още малко… – казва той, обръщайки се към Казъм. – Планът върви идеално. Скоро ще унищожим Къръмлъ.
А в същото време Недим, верният човек на Яман, вече действа.
– Всички са по следите, Яман. Имаме и специален екип. Обещавам, този път няма да те разочаровам.
– Прегледай всичко. Всеки детайл. Всяка секунда. – нарежда Яман, очите му вече не са човешки – те са на звяр, готов да разкъса.
– Юсуф е в опасност заради нея… – прошепва, преди да изкрещи с всичка сила:
– Ще ги намеря! Ще ги накарам да платят! Един по един! Ще ги унищожа!
Междувременно в полицейското управление цари напрегната атмосфера. Дуйгу, потънала в угризения, не можеше да се концентрира върху нищо друго, освен върху мисълта, че е разрушила живота на Али и Ягмур. Комисарят донесе торта на работа, за да отпразнува нейното заминаване.
Дуйгу с трудна усмивка отвърна на усмивката му. Чувстваше, че не бива да си тръгва, но все пак… може би това беше най-доброто решение?
Погледът ѝ падна върху компютъра на Али, който беше оставил отворен текстов файл. Нямаше намерение да чете, но едно изречение привлече вниманието ѝ толкова силно, че не можа да откъсне поглед.
„Защо ме остави и си тръгна? Защо не мога да те мразя? Защо не мога да те изтрия от сърцето си? Тази рана никога ли няма да зарасне? Винаги ли ще ме боли? Ти си единственото ми лекарство, но като ми причиняваш проблем след проблем, не можеш да бъдеш моето лекарство.“
Сърцето на Дуйгу се свива болезнено. Всяка дума на Али звучи като ехо на собствените ѝ чувства, като безмълвен вик, който досега беше игнорирала.
– Аз те унищожих – прошепна си тя, усещайки как очите ѝ парят от напиращите сълзи.
– Сега ще унищожа ли и живота на това момиче?
Ръцете ѝ се свиват в юмруци. Не можеше да го направи. Не можеше да позволи Али да продължава да страда заради нейните грешки.
Дуйгу взема решение. Няколко минути по-късно съобщи на екипа, че се отказва от преместването в Анкара.
Али не можеше да скрие гнева си. Излиза от полицейското управление, усещайки как кръвта пулсира в слепоочията му.
– Защо не си тръгнеш?! – Али кръщи към Дуйгу, която излезе след него. – Какво планираш отново?
Тя не отговори веднага. Погледна го спокойно, въпреки че вътре в нея бушуваше буря.
Али се усмихна горчиво.
– Това ли е новата ти игра? – попита той, а в гласа му прозвуча нотка на болка. – Или може би… оставаш заради мен?
Дуйгу задържа дъха си. Не можеше да отрече, но и не можеше да му даде право.
Действието прескача в полицейското управление Дуйгу тъкмо привършва да си събира нещата, когато изведнъж в стаята влезе Ягмур. В ръцете си държеше внимателно опакован подарък.
– Това е за теб – каза тя с усмивка. – Топъл пуловер. Анкара е студено място.
Дуйгу взе пакета и за миг го поглежда мълчаливо. Накрая поглежда Ягмур и тихо каза:
– Благодаря, но… аз не заминавам.
Ягмур е шокирана.
– Какво?
– Ще го нося в Истанбул – добави Дуйгу. – Тук също е хладно.
– Но… какво се случи?
Дуйгу пое дълбоко дъх.
– Казах ти, че заминавам заради майка ми – започна спокойно. – В Анкара имаше чудесен лекар. Но разбрахме, че се мести в Истанбул. Така че няма нужда да заминаваме.
Ягмур с мъка скрива разочарованието си.