Наследство – Епизод 586 (Ето какво ще видим)

Денят в имението започва с необичайно спокойствие. Дженгер носи кафето на Яман в кабинета му.

– Наблюдавам я, както ми каза – признава Дженгер пред Яман. – Изглежда Юсуф се оправя. Мисля, че г-ца Нана върна духа му.

Яман се намръщва, сякаш думите на Дженгер тежат повече, отколкото би искал.

– Странно момиче. Дразнеща и нахална. Не мога да я понасям. – Очите му омекват за миг. – Но за Юсуф направи това, което нито една бавачка не успя. Трябва да признаем. Тя ще остане, докато е нужно.

Дженгер напуска кабинета, а Яман остава замислен за минута, а след това тръгва да вземе писмото, което по-рано Дженгер му даде, а той прибра във вътрешния джоб на сакото си.

В този момент се чука на вратата на кабинета на Ячан.

– Влез… – казва с хладен тон Яман.

В стаята влиза Нана с чаша лимонада в ръка.

– Знам, предупредихте ме. Но… това е като благодарност. Погрижихте се за мен в ареста. И като извинение за… имитацията, която видяхте. (В предния епизод Нана имитираше Яман пре Юсуф и Яман стана свидетел на това) – Нана подава лимонадата и нарочно я излива върху сакото на Яман и ахва. – О, не! Изцапах сакото ви! Дайте ми го, ще го изчистя!

– Няма нужда – отговаря Яман студено.

– Как така няма нужда? – настоява тя.

– Казах, няма нужда.

– Но… аз искам да го почистя.

Яман въздъхва. Телефонът му звъни и той се отдръпва:

– Ако позволите, трябва да отговоря.

– Вие говорете – отвръща Нана с решителност. – Аз ще го почистя и веднага ще го върна.

Нана взема сакото и уверена, че е почти се е добрала до писмото във вътрешния джоб на сакото, в което пише къде е преместен Зия, излиза от кабинета, където в коридора я пресреща Айнур, очите ѝ проблясват, пълни с подозрение.

– Какво правиш със сакото на г-н Яман?
– Разлях лимонада. Ще го почистя и ще го върна.
– Дай ми го. Аз ще го направя – казва решително Айнур.
– Не, аз го изцапах, аз ще го изчистя.
– Казах, дай го на мен!
– А аз казах, че няма нужда!

Гласът на Дженгер отеква в салона:

– Айнур!

Тя замръзва.

– Батко?

– Какво става тук? – пита строго Дженгер.

– Лимонадата се разля върху сакото на г-н Яман. Казах, че ще го изчистя, но Нана настоява тя да го направи.

– Няма защо да се тревожите – намесва се Дженгер. – Вие още не сте се напълно възстановили. Това е работа на Айнур.

Айнур с доволна усмивка взема сакото от Нана, а от джоба му пада въпросното писмото на земята. Дженгер веднага го вижда, навежда се и го взема.

– Ще го занеса на г-н Яман – пояснява Дженгер и тръгва към кабинета на Яман.

Нана тръгва след него.

– Това сте забравили в сакото си – казва Дженгер като подава писмото на Яман.
– Благодаря ти, братко – отвръща Яман. – Може ли да донесеш и зарядното от стаята ми?
– Разбира се – отвръща Дженгер и влиза в спалнята.

В същото време Нана вижда как Яман разпечатва писмото, прочита го и го оставя в едно от шкафчетата на бюрото си.

Яман наднича в стаята на Юсуф, който надува син балон.

– Добре ли си, юначе? Как се чувстваш?
– Добре съм – отговаря момчето.
– А какво ще правиш с този балон?
– Ще напиша името на Нана.

– Ще играете игра ли? – предполага Яман.
– Не… Нана искала да отиде в Кападокия. Да лети с балон там с човек, когото е обичала като брат. Той е купил билети, за да я изненада…, но не могат да отидат, защото брат ѝ бил много далеч.

Яман си спомня разговора му с Нана, в който тя му обяснява, че е била на гроба на брат си, като бързо пояснява, че е имала турски учител, който обичала като брат, но си отишъл твърде млад.

– Тя беше тъжна – добавя Юсуф и леко подскача с балона. – И аз надувах балони, за да я зарадвам… макар че не са като големите, истински балони.

По-късно Нана вижда Яман в двора на имението да говори с Дженгер. Тя бързо използва този момент и влиза в кабинета на Яман. Тъкмо да вземе писмото с информацията къде е преместен Зия, чува гласа на Яман зад гърба си.

– Какво правиш тук? – гласът му реже тишината като нож.
– Ами… Юсуф беше останал без листа. Иска да рисува. Помислих, че може да има в кабинета ви.
– Хартията е тук – подава ѝ няколко листа, без да откъсва поглед от нея.

Нана пристъпва назад, готова да си тръгне, но…

– Ако няма нищо друго… – прошепва тя.
– Има – отговаря рязко Яман и ѝ подава лист.

Нана поглежда листа объркано:

– Какво е това?
– Утре, в 12:00 ч., заминаваш.
– Къде? Уволнена ли съм отново?– очите ѝ се разширяват от тревога.
– Утре в 12:00 си на самолета. Отиваш в Кападокия. Хотелът, графикът ти, всичко е описано. Отиваш да си починеш. Юсуф иска да си щастлива. Разказа ми за плана ти с брат ти.

Настъпва мълчание.

– Това, което направи за Юсуф, когато беше отвлечен… беше важно. Не искам да ти дължа нищо. Това е само заради това. Сега, след като се възстанови, можеш да си тръгнеш.
– Не… не мога да приема това. Освен това Юсуф има нужда от мен… Но… благодаря ви – очите ѝ се навлажняват, но гордостта ѝ не ѝ позволява да покаже повече.

Сега не може да си позволи разсейване. Всяка нейна мисъл е заета с единствената цел – да открие къде се намира Зия.

Опитите ѝ да стигне до документите се оказват невъзможни. Нана е в стаята си, и точно тогава телефонът ѝ вибрира. На екрана, името на Идрис.

– Имам решение – гласът му е нисък и твърд. – Но не е разговор за телефон. Да си видим след два часа, в Бешикташ.
– Добре. Ще бъда там.

Нана се среща с Идрис. Той се оглежда внимателно, преди да се приближи. В ръката му проблясва малко черно устройство.

– Това е подслушвател – казва той и го подава на Нана. – Ще го сложиш в кабинета на Къръмлъ. Така ще разберем къде е Зия.

Нана го взема с колебание.

– Ако го открие… няма да имам никакво оправдание.
– Затова го скрий така, че да не го намери – отвръща Идрис и гласът му става остър. – Всичко друго досега беше загубено време. Това е чиста работа. Никой няма да пострада.
– Не е толкова просто…
– Просто?! – очите на Идрис проблясват. – Докато ти се колебаеш, убиецът спи спокойно в мекото си легло. А Азиз… твоят Азиз се обръща в гроба! Защото ти не можеш да отмъстиш.
– Къръмлъ ще бъде наказан. Кълна се! – заявява решително Нана.

Нана се връща в имението, още разтърсена от срещата с Идрис. Трябва да се движи внимателно, да не събуди никакви подозрения. Но щом прекрачва двора, пътят ѝ е пресечен от Айнур. Погледът на прислужницата е остър, устните ѝ се извиват в злобна усмивка.

– Изглежда, че нямаш нито маниери, нито срам – казва Нана, опитвайки се да я заобиколи.

Айнур не помръдва.

– Нямам. Не и за лъжкини.
– Какви ги говориш пак?! – Нана свива вежди, усещайки лошо предчувствие.
– Къде беше днес? – гласът на Айнур е натоварен с обвинение.
– А ти коя си, че да ме разпитваш? Не е твоя работа!

Айнур повдига вежда с театрален жест, а в очите ѝ проблясва триумф.

– Работиш под прикритие, нали? Отдавна се досетих.
– Какво?! – Нана чувства как кръвта се отдръпва от лицето ѝ.
– Била си в Юскюдар, така ли?
– Да, там бях.
– Не – усмивката на Айнур става подигравателна. – Много добре знам къде всъщност отиде.
– Следила си ме?! – гласът на Нана трепери.

Айнур изважда телефона си и обръща екрана към нея. На снимката ясно се вижда срещата на Нана с Идрис.

– Свършено е с теб, лъжкиня – казва Айнур с наслада в гласа. – Сега знам коя си всъщност.

Нана застива. Сърцето ѝ блъска в гърдите, а мислите ѝ се въртят в панически вихър.

– Защо мълчиш, г-це Нана? – усмивката на Айнур става още по-злобна. – Онемя, когато маската ти падна?
– Не разбирам. За каква маска говориш?! – опитва се да запази самообладание Нана.
– Лъжкиня с две лица! – изсъсква Айнур. – Правиш се на невинна и добра бавачка, но аз те разкрих. Мислиш, че можеш да измамиш всички, но мен не можеш. Много добре знам какви планове имаш, коварна змия!
– Какви ги говориш?!
– Недей да отричаш! – Айнур пристъпва напред. – Каза, че отиваш в Юскюдар, а се запъти към Бешикташ и се срещна с онзи мъж. Мислиш, че можеш да вървиш по сняг, без да оставяш следи?

Нана стиска юмруци, но се опитва да говори спокойно.

– Много добре знам какво целиш. Искаш да хванеш богат мъж в мрежата си. Хвърлила си око на г-н Яман, а междувременно си държиш и резерви.
– Достатъчно! Не прекрачвай границата! – повишава глас Нана. – Г-н Яман е мой работодател! А човекът на снимката е просто стар познат!
– Ще му разкажеш тази приказка лично – усмихва се ледено Айнур. – Аз ще му покажа снимката. Да видим какво ще каже тогава.
– Чакай! – Нана сграбчва ръката ѝ. – Не го прави! Г-н Яман ще ме разбере погрешно и ще загубя работата си!

Айнур бавно се освобождава от хватката ѝ.

– Имаш избор. – Гласът ѝ е тих, но реже като нож. – Дръж се далеч от г-н Яман. Ако видя и най-малък опит за интрига, тази снимка ще бъде в ръцете му. И тогава никой няма да те спаси.

Ягмур почти изхвърча от полицейското управление. Дланите ѝ се потят, треперят, докато бърка в чантата за телефона си и набира номера на Чидем.

– Чидем… свършено е с мен – изхлипа тя, едва поемайки въздух.
– Успокой се. Какво се е случило? – гласът на приятелката ѝ звучи тревожно, но далечно.
– Не мога да се успокоя! Всичко е ужасно! – паниката я задушава. – Полицията има запис… на който ясно се вижда как аз сама чупя прозореца!
– Какво?! Ти сериозно ли? И сега какво ще правиш?
– Не знам… – шепне Ягмур, гласът ѝ трепери от страх. – Ако Дуйгу каже на Али… край. Но засега… засега тя мълчи.
– Но Дуйгу ще му покажа записа и той ще разбере – казва Чидем.
– Не! – очите на Ягмур блестят от отчаяние. – Няма да разбере! Има само един начин. Трябва да унищожа записа.

По-късно в коридорите на управлението Дуйгу крачи неспокойно. Образи от видеото се въртят в главата ѝ като кошмар. Да каже ли на Али какво има на флашката? Или да мълчи?

Дуйгу стига до кафето, където са Ягмур и Али седят заедно на една маса. Али я гледа сериозно:

– Не разбираш ли, че нашата връзка няма бъдеще? Казах ти това още в началото. Говорихме за това много пъти. Аз не съм готов, но ти се надяваш на друго.
– Знам какво говориш, Али… – гласът на Ягмур трепери. – Аз вярвам, че имаме шанс.
– Никога не съм те лъгал – прекъсва я той. – Казвах ти истината. Не искам сериозна връзка. И не искам да ме запознаваш с леля си, нито да я запознаваш със Султан. Сега, когато престъпниците са хванати, можеш да се върнеш в собствения си дом.

Очите на Ягмур се пълнят със сълзи, но тя кимва.

– Добре… ще го направя.

Малко по-късно Ягмур прониква в системата и поврежда записа – единственото доказателство, което можеше да я погуби. Само Дуйгу е видяла видеото. А ако реши да каже на Али, Ягмур е убедена, че той няма да повярва, ще сметне думите на Дуйгу за ревност.

В същото това време, Ясемин отново се опитва да убеди сестра си да разкрие истината за своето заминаване и за всичко, което крие в сърцето си. Двете жени не знаят, че скрита Ягмур наблюдава и чува какво си говорят.

– Никога няма да ме разделиш с него, Дуйгу… – шепне тя на себе си, а очите ѝ горят от обсебваща решимост. – Али е мой. Само мой.

Дуйгу седи сама в кафето на полицейското управление, вперила поглед в недокоснатата си чаша кафе. Пръстите ѝ леко потреперват, а мислите ѝ се въртят само около едно, че трябва да каже на Али истината. Това е единственият изход, но все още се колебае.

В този момент в кафето влиза Ягмур. Очите ѝ са зачервени. Тя мълчаливо се отпуска на отделна маса, сякаш целият свят се е сринал върху ѝ.

– Нещо случило ли се е? – пита Дуйгу, вдигайки поглед към нея.
– Може ли да седнеш при мен за малко? – гласът на Ягмур трепери. – Чувствам, че Али се отдалечава от мен. Каквото и да правя, не мога да го задържа. Отдръпва се, когато се опитам да го докосна. Вече дори не ме прегръща, както преди…

Дуйгу мълчи, но очите ѝ остават приковани в лицето на Ягмур.

– Ако не можеш да го промениш, може би е време да го оставиш – казва Дуйгу.

Ягмур преглъща нервно. Дъхът ѝ се учестява, но в погледа ѝ вече няма тъга, там пламва студена решимост.

– Не мога.
– Защо? – Дуйгу повдига вежди.
– Защото Али и аз… – Ягмур замлъква за миг, после добавя с тежък акцент – вече принадлежим един на друг. (иска да каже, че са преспали заедно)

Дуйгу онемява. Лицето ѝ застива от шок, а вътрешно усеща как сърцето ѝ се свива.

– Какво имаш предвид? – пита Дуйгу, макар в гласа ѝ вече да се усеща нарастващо напрежение.

Ягмур въздиша театрално и спуска поглед, сякаш е пълна с вина.

– Знам, че прибързахме… и че направихме грешка – гласът ѝ е мек, почти молещ. – Но между нас има нещо… нещо специално. Нещо, на което не можахме да устоим.

Стомахът на Дуйгу се свива болезнено. Сърцето ѝ започва да бие учестено, сякаш вече предусеща удара.

– Моля те, не ме съди… Али и аз… – Ягмур вдига очи и ги впива в нея с престорена искреност. – Не знам как да ти го обясня…

Дуйгу едва си поема въздух.

– Али не съжалява – продължава Ягмур, гласът ѝ придобива топлина, която звучи като нож за сърцето на Дуйгу. – Той е… специален.

Дуйгу усеща как сърцето ѝ се разпада на парчета.

– Ако е така, както казваш… тогава всичко между вас ще си дойде на мястото – изрича Дуйгу с едва доловимо треперене в гласа.
– И аз вярвам в това – кимва Ягмур и с престорена нежност поставя ръка върху нейната. – Благодаря ти, Дуйгу. Може би не трябваше да ти казвам, но само ти можеш да ме разбереш.

Дуйгу не отговаря. С мълчание и бавно движение се изправя, опитвайки се да скрие треперенето на ръцете си.

– Извинявай… имам работа – отвръща глухо Дуйгу.

Тя се обръща и излиза, преди сълзите да се разтекат по лицето ѝ.

Ягмур я проследява с поглед, а по устните ѝ се плъзва доволна усмивка.

– Какво стана, миличка? – прошепва на себе си. – Изглеждаш, сякаш току-що получи шамар.

В джоба ѝ телефонът вибрира.

– Обади се в идеалния момент, Чидем – казва Ягмур, щом вдига.
– Кажи бързо, какво стана?!
– Дуйгу е напълно съсипана. Казано накратко, този път завинаги приключих с нея.
– Никой не може да ти се опре.
– Не се тревожи. Лъжата съвсем скоро ще се превърне в истина.

По-късно Дуйгу стои в банята на полицейското управление, опряна на студения мрамор на мивката. Пръстите ѝ са бели от стискането, а отражението в огледалото я гледа с празни очи.

– Той дори не беше сигурен дали я обича – прошепва тя с глас, задавен от сълзи. – Направи го, защото го оставих.

Тя поклаща глава, сякаш се кълне пред себе си.

– Повече няма да кажа нищо. Нито на Али, нито на Ягмур. Няма да се бъркам. Никой няма да страда заради мен.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, но в погледа ѝ проблясва решимост.

– Историята с Али е затворена завинаги. Време е да го приема.