Плен – Сезон 2 Епизод 75 (Ето какво ще видим)

Имението на Демирханлъ. Действието продължава от предния епизод. Слънчевите лъчи нахлуват през прозорците, но напрежението в имението расте с всяка измината секунда. Афифе се втурва към Нева. Лицето ѝ е напрегнато, очите, пламтят от гняв.

– С какво право подаваш жалба срещу Орхун, а?! – крещи Афифе в лицето на Нева, докато стиска раменете на младата жена. – За каква се мислиш ти?!

Нева пребледнява. Очите ѝ се разширяват, но се опитва да остане спокойна. Шевкет я наблюдава, за пръв път вижда Афие в такова състояние.

– Кажи ми! – продължава жената с почти налудничаво напрежение в гласа си. – Какъв подъл план кроиш този път?!

На върха на стълбите се появява Перихан. Усмивката ѝ е доволна – тя се наслаждава на всяка секунда от спектакъла пред себе си.

Нева се отскубва от ръцете на Афифе.

– Махнете тези мръсни ръце от мен! – крещи тя, обидена и ядосана.

Но Афифе не спира.

– Мислиш ли, че ще жертвам сина си заради интригите ви, че ще ви оставя да му съсипете живота?!

Нева поема дъх. Въпреки страха, който се крие в очите ѝ, тя се изправя гордо, с гръб изправен като струна.

– Погледнете се! – отвръща Нева с яд. – Така ли трябва да се държи жена от фамилията Демирханъ?! Уж сте благородничка, а се държите като селянка!
– Ще ми платиш за всичко! – изрича Афифе със злоба в гласа. – Ще ми дадеш отчет за подлостта си!
– Синът ви е виновен, г-жо Афифе – отсича Нева, без капка колебание.
– Мълчи! – гневът на Афифе се излива като порой. – Познавам ви до мозъка на костите! Постоянно кроите зли планове! Но никога няма да получите това, което искате!

В този момент входната вратата се отваря и с решителна стъпка влиза Джихангир.

– Стига вече, г-жо Афифе! Престанете! – казва той строго. – Прекрачвате границата!

Афифе го стрелка с презрение.

– Ти ли ще ми казваш къде ми е границата?! – отсича тя. – Кой си ти изобщо?! Нищожество! Още когато стъпихте тук, трябваше да ви смажа! Само Орхун ви пожали. Но да знаете, аз не съм Орхун! Ще ви накажа за всяка лъжа, за всяка клевета!
– Да, някой трябва да плати – отвръща Джихангир. – Но този някой е вашият син! Ние не лъжем! Всичко е съгласно закона!

Афифе застива за миг. Очите ѝ са пълни с омраза.

– Вие двамата сте като плевели! Израснахте, но ви обещавам, ще ви закопая там, където ви е мястото, в калта!

Афифе се обръща рязко и излиза все така ядосана, а след нея и верният ѝ иконом. Нева я изпраща с поглед, пълен с презрение.

– Жалка… – изрича през зъби.

Камерата се спира върху погледа на Джихангир, сериозен, замислен, но и решителен.

Действието се пренася в полицейското управление, в килията, в която е затворен Орхун. Хира е при него. Между студените пръчки на килията, Хира стиска ръката на Орхун. Опитва се да изглежда силна, но очите ѝ издават безпокойство.

– Когато дойде адвокатът, ще те пуснат, нали? – прошепва тя.

Орхун кимва, но неуверено.

– Може би ще се забави малко…

Хира се натъжава. Поглежда надолу.

– Но те нямат никакви доказателства… Това са само обвинения, без свидетели, без нищо…
– Казах ти – може да се забави, но истината ще излезе наяве.
– Обещай ми, че тази вечер ще си у дома… – казва тя, почти като дете.

Орхун се усмихва леко, опитвайки се да разведри обстановката.

– Ако искаш да съм до теб, ще бъда. Без значение къде е „домът“.

Хира стиска ръцете му по-силно. Погледът ѝ прелива от чувства към Орхун.

– Не мога да си представя онзи дом без теб… С теб той е топъл, а без теб, празени пуст. Сякаш всичко губи смисъл.

Орхун я поглежда нежно. Повдига брадичката ѝ.

– И за мен домът си ти. Докато това сърце бие, ще бъде така…

Той взима ръцете ѝ в своите. Усеща, че са студени.

– Отново си ледена… Не мога да позволя да мръзнеш, не и заради тези решетки.

Орхун леко духва в дланите ѝ, после ги затваря внимателно между своите.

– Пази дъха ми в шепите си. Не настивай, моля те. Единственото, което може да ме събори… си ти. Ако страдаш, аз падам…

В този момент влиза полицай.

– Времето за посещение изтече. Трябва да излезете.

Хира се обръща с очи, пълни със сълзи.

– Не може ли още малко?

Орхун кимва леко, знак да върви. Тя се изправя, ръцете ѝ са все още затворени, сякаш пази онзи дъх. Обръща се за последен поглед, после излиза.

Орхун остава сам… Сяда бавно на пейката. Погледът му се губи в нищото.

Коридорът на полицейското управление е мрачен и тих. На една от пейките, сгушена като дете, седи Хира. Очите ѝ са влажни. Погледът ѝ е втренчен в една точка, но в него се чете всичко, страх, мъка, изтощение. Тежестта на преживяното все едно притиска раменете ѝ, а сърцето ѝ тупти в очакване.

В този момент, от края на коридора се появяват Явуз и адвокатът на Орхун. Хира ги вижда, мигом се изправя и бързо изтрива очите си, сякаш се опитва да скрие притеснение си.

– Г-це Хира – кимва ѝ учтиво Явуз.

Тя отвръща с кратко кимване. Без излишни думи, адвокатът се обръща към нея:

– Ще отида при г-н Орхун.

Хира само леко потвърждава с глава. Адвокатът изчезва зад една от вратите, а Явуз остава с нея.

– Успяхте ли да го видите? – пита той внимателно.
– Да – отвръща тя тихо. – Бях при него. Добре е… наистина добре е.

Но преди да може да каже още нещо, в коридора гръмко влиза Афифе, придружена от Шевкет. Висока, изправена, с пронизващ поглед. Минава покрай Хира, без дори да я удостои с поглед, и се обръща директно към Явуз.

– Какво е положението, г-н Явуз?
– Адвокатът току-що влезе при г-н Орхун. Правим всичко възможно да ускорим процеса.
– Искам да видя сина си. Веднага направете каквото трябва.
– Ще говоря с дежурния. След като адвокатът приключи, ще ви пуснат при него – уверява я Явуз и тръгва по коридора.

Хира събира смелост и се приближава към Афие. Опитва се да бъде доброжелателна, въпреки студа, който усеща още преди да заговори.

– Бях при него преди малко. Духом е силен. Не се тревожете… Адвокатът ще се погрижи за всичко. Скоро ще бъде освободен.

Афифе я стрелва с леден поглед, ясен, пронизващ.

– Орхун Демирханлъ няма място в ареста! Разбира се, че ще бъде освободен. – Тонът ѝ е хаплив, наситен с презрение. – А ти… стегни се! Не се разхождай насам-натам като олицетворение на отчаянието. Разклащаш му спокойствието!

Без да дочака отговор, Афифе извърта глава и с един кратък знак към Шевкет се отдръпва. Сяда на друга пейка, в далечината, сякаш Хира не съществува.

Навежда се леко към Шевкет и прошепва напрегнато, почти невидимо:

– Още ли няма новини от онзи човек?

Шевкет се навежда и отговаря с приглушен глас:

– За съжаление, госпожо. Не отговаря на телефона, който му дадохме. Активирал съм всичките си контакти. Няма да чакаме дълго.

Афие кимва, очите ѝ се присвиват. В гърдите ѝ се надига гняв. Но лицето ѝ… остава ледено. В ума ѝ се въртят планове, и никой не знае каква нова буря може да донесе следващият ѝ ход.

Камерата се отдалечава бавно, докато коридорът остава в тишина.

Действието се пренася в килията на Орхун, който говори с адвоката си.

– Освен показанията на г-ца Нева, няма никакво конкретно доказателство. Днес ще направя всичко възможно да ви освободя – съобщава адвоката

Но точно в този момент, вратата се отваря и тишината е разкъсана от познатия, заповеднически тон на Афифе.

– Искам да остана насаме със сина си!

Без излишни думи Орхун кимва на адвоката си. Мъжът се изправя и напуска помещението. Настъпва напрежение, тишина, в която думите тежат още преди да бъдат казани.

Афифе стои права, но в очите ѝ проблясва нещо, което рядко може да се види в нейните очи, вина. Опитва се да я скрие под маската на загриженост.

– Няма да стоиш дълго на това… неподобаващо място, сине – казва тя, без да среща погледа му.
– Истината ще излезе наяве. Рано или късно ще стане ясно, че нямам нищо общо с това – отговаря Орхун спокойно, но в погледът му се чете: Знам какво направи.

Афифе за миг отмества погледа си, сякаш не издържа на погледа на сина си. После се съвзема и сменя темата.

– Взех всички мерки, за да не стигне нищо до медиите. Не се тревожи. А ти, хапна ли нещо? Да пратя Шевкет да ти донесе?
– Не искам.
– Ако имаш нужда от нещо…
– Нямам нужда от нищо.

Погледът му не се откъсва от нея, спокоен, но пронизващ.

Хира стои в коридор на управлението, но по лицето ѝ вече не се чете отчаяние. В очите ѝ проблясва надежда. Адвокатът току-що е излязъл от кабинета на прокурора и се приближава с бързи крачки, но с доволен израз.

– Говорих с прокурора – обяснява той с равен, но уверен тон. – Успях да ускоря процедурата. До два-три часа ще го пуснат.

Хира затаива дъх, после усмивката ѝ разцъфва. Лицето ѝ се озарява от облекчение.

– Благодаря ви… наистина благодаря за всичко, което правите – казва тя с искреност.
– Просто си върша работата, г-це Хира – отговаря той с професионално спокойствие.

В този момент зад гърба им вратата на ареста се отваря. Афиеф излиза напрегната, а Шевкет вече я очаква.

– Кажи ми добри новини! – нарежда му тя без поздрав. – Този човек трябва да се появи веднага. Да заяви ясно, че Орхун няма нищо общо с отвличането на Нева. Никакви повече закъснения!
– Говорих с връзката си току-що – отговаря Шевкет спокойно, но сериозно. – Почти са го открили. Не би трябвало да отнеме много време.
– Орхун не може да остане тук и секунда повече – настоява тя. – Действай. С цялата си сила.

После с поглед сочи към Хира, която стои на метри от тях.

– И предай на момичето, Орхун я чака. Разрешението вече е уредено.

Шевкет кимва и се отправя към Хира. Афифе не сваля очи от нея, студени, пронизващи, но прикриващи нещо друго… нещо по-дълбоко.

– Госпожице – казва Шевкет с деликатен тон, – всичко е уредено. Г-н Орхун ви очаква. След малко ще ви пуснат при него.

Хира потръпва от вълнение. Очите ѝ се пълнят със сълзи, този път на облекчение. Афие ги наблюдава с вътрешно напрежение, но не изрича и дума.

Хира вече е вътре и стои срещу Орхун.

– Адвокатът каза, че ще те пуснат след два-три часа, но времето не минава – признава тя с въздишка. – Всяка минута ми се струва като вечност. Искам да излезеш оттук. Веднага. Просто, не издържам повече.
– Така говориш, сякаш са минали дни – отвръща Орхун с полуусмивка.
– За мен наистина минаха дни. Тези няколко часа… бяха като седмици. Не мога да го скрия.
– А сега? Сега по-добре ли си?

Хира се замисля за миг, после прошепва:

– Ти си най-справедливият, най-честният човек, когото някога съм срещала. Как бих могла да се чувствам добре, когато те виждам тук, затворен, невинен? Когато знам, че ти си жертвата на тази несправедливост?

Орхун я поглежда с нежност. Протяга ръка и докосва лицето ѝ, нежно, с дланта си.

– Казвах ти да не се тревожиш, а ти се тревожеше. Молех те да не плачеш, но ти плака. Но никога, никога в живота си не съм срещал човек, изпълнен с толкова обич и състрадание. Знам, че се държиш силна пред мен, но щом затвориха вратата, си се разпаднала. Не трябва да е така. Защото когато ти си добре, аз съм добре, навсякъде.

Сълза се плъзва по бузата ѝ.

– Аз съм добре, само когато съм до теб – прошепва Хира.

В този миг двамата се гледат. Всичко наоколо изчезва. Няма стени, няма решетки…. Само двама души, които се държат един за друг – в най-тежкия момент, с най-чистата любов.

И точно в този момент, вратата се отваря и в помещението влиза Афие. Не казва нищо на Хира, само ѝ хвърля един студен поглед, а След това поглежда сина си.

– Има добри новини! Онзи, който е отвлякъл Нева, се предаде – съобщава Афифе с уверен глас.

Чувайки това усмивка грейва на лицето на Хира.

Действието се връща назад. В коридора на управлението Явуз и адвокатът водят напрегнат разговор. Афифе наблюдава отстрани с каменно изражение. До нея се приближава Шевкет.

– Открихме го, госпожо. До минути ще бъде тук.
– Убедихте ли го какво да каже?
– Не се притеснявайте. Няма да спомене нито вас, нито никой от нашите. Ще каже, че е действал сам. Всичко е под контрол.

Афие кимва, а въздишката ѝ на облекчение почти не се забелязва.

Действието се връща в настоящето.

– След като даде показания, всичко ще се изясни. Никой няма да свързва името ти с това отвличане. Няма да чакаме и два часа – заявява Афие уверено.

Хира не издържа, очите ѝ се пълнят със сълзи от радост. Най-после светлина в тунела. Но Орхун поглежда майка си с пронизващо подозрение.

– Много си сигурна какво ще каже този човек, мамо… Сякаш вече си чула думите му.

Афифе извръща поглед.

– Очевидно е, че си невинен – казва тя. – Това ми е достатъчно. Нищо друго не ме интересува.

Въздухът се наелектризира от напрежението между тях.

Действието се пренася в имението на Демирханлъ. В салона, Нева седи с кръстосани крака, отпива от смутито си и се наслаждава на новия ред. Джихангир, замислен и мълчалив, я наблюдава.

– Ах, батко, колко по-спокойно стана, откакто се отървахме от някои излишни хора, нали?
– Никого още не сме отстранили окончателно.
– Но сме близо. Щом си върнем това, което ни се полага, започвам промени, нов интериор, ново начало. Цялата тази обстановка е като от музея на миналия век. Всичко в този дом крещи „старомодно“. Като онези, роднински сантименти на нашата любезна братовчедка!

Погледът ѝ се плъзга по мебелите, по завесите, по стените.

– Виж ги само! Сякаш всичко тук носи отпечатъка ѝ. Ще пребоядисам тези стени. А стаите? Кошмар! Ще трябва основен ремонт!

Но Джихангир не реагира. Мълчи. Очите му са впити в нея.

– Какво има? Изобщо не ме слушаш.
– Сигурна ли си, че Орхун е човекът, който те е отвлякъл?

Нева замръзва. Погледът ѝ става остър.

– От кога се вълнуваш толкова от невинността на Орхун?
– Остави сарказма. Отговори. Сигурна ли си?
– Демирханлъ винаги си плащат. И Орхун… ще плати. С лихвите.

Погледът ѝ става тъмен, студен. Нева вече не говори като жертва, говори като палач.

Афифе е все още в килията при сина си и Хира. изапочва да губи търпение.

– Какво става?! Човекът би трябвало отдавна да е дал показания. Защо още сме тук?
– Ще разберем съвсем скоро – казва спокойно Орхун.
– Отивам да потърся адвоката – казва Хира и вече се обръща, но вратата се отваря.

Адвокатът влиза. Лицето му е напрегнато. Афие започва първа:

– Най-после! Защо още сме тук?

Орхун я наблюдава внимателно. Усетил е, нещо не е наред.

– Какво става?

Адвокатът се колебае. Не знае откъде да започне. Хира и Афифе го гледат с очакване.

– Говорете най-после! Човекът не е ли дал показания? – избухва Афифе.
– Дал е… но има проблем. Твърди, че е действал по нареждане на господин Орхун. Обвинява го като поръчител. За съжаление, ще бъде отведен в дежурния съд.

Хира застива. Иска да се хвърли към Орхун, но се сдържа. Афифе избухва.

– Това е абсурд! Явно има някаква грандиозна грешка! Непременно трябва да се поправи! ВЕДНАГА!
– Мамо! – намесва се Орхун, гласът му спокоен, но твърд. – Нека г-н Халдун да говори.
– Видях показанията лично. Няма грешка! – потвърждава адвокатът с тъжен поглед.
– Това е невъзможно! – крещи Афифе. – Ако вие няма да направите нещо, ще се справя сама!

Афифе се изстрелва навън. Орхун поглежда адвоката и с лек жест му казва: Следвай я.

Хира остава сама с Орхун. Очите ѝ се наливат със сълзи.

– Това е безумие. Ти си невинен. Как може да каже името ти? Какво става?!
– Няма от какво да се страхуваш. И двамата знаем истината. Днес или утре,тя ще излезе наяве.

Той се навежда и внимателно избърсва сълзите ѝ.

– Недей така, не се разпадай! Бъди силна! Заради нас!
– Не мога. Не мога да понеса това. Как може да се случи такова нещо?

Орхун хваща лицето ѝ с двете си ръце. Гласът му е тих и уверен:

– Помисли само колко неща сме преживели. И това ще премине. Обещавам. Ще излезем оттук и ще продължим оттам, откъдето спряхме. Нали знаеш, без младоженец няма сватба. А аз… трябва да стигна до сватбата ни, каквото и да ми коства.

Хира се разплаква отново, този път тихо, с трепереща усмивка.

– Извинявай, не мога да се сдържа.

– Всяка твоя сълза разкъсва сърцето ми. Моля те, обещай ми, че повече няма да плачеш.

Хира кимва леко, но е очевидно, че ѝ е трудно.

Камерата се отдалечава бавно.

Кенан седи на бюрото си, със сияеща усмивка, вперен в един документ, който държи с две ръце. Погледът му, едновременно невярващ и пълен с радост. Държи доклада на социалната работничка, така, сякаш не вярва, че е истински.

В този момент, от малката кухня към офиса влиза Нуршах. В ръцете ѝ – две чаши кафе. Още с влизането ѝ се прокрадва игриво намигване в погледа ѝ.

– Запомни ли го вече наизуст? – пита тя с полуусмивка, докато му подава едната чаша.

Кенан повдига вежди, сякаш не разбира въпроса, но вече се подсмихва.

– Доклада, де! – добавя Нуршах и сяда на своето бюро. – Сигурно вече можеш да го рецитираш!
– О, да! И с очите затворени мога – отговаря той с лека усмивка.
– Спокойно пий кафето, черен пипер няма този път – шегува се Нуршах.

Кенан отхапва глътка от горещата течност, затваря очи и въздъхва доволно.

В този момент телефонът на Нуршах звъни.

– Есра е. Точно навреме – казва тя и се отдалечава.
– И аз ще се обадя на сестра си – провиква се Кенан, уж между другото.
– Не си длъжен да ми обясняваш всичко – отвръща Нуршах, докато вече вдига. – Ало? Есра, миличка?

Кенан мърмори под нос:

– Не обяснявам… Просто го казах така… Хайде, няма значение.

Той набира сестра си. Гласът му става топъл.

– Ало, сестричке! Добре съм, ти как си? Обаждам се да питам за леля. Добре ли е? А, чудесно… Е, тогава имам и аз хубава новина, бяха тук от социалните. Докладът е положителен. Да! Най-накрая ще си взема дъщеря си обратно! Ще чакаме решението на съда, но вече… вече е реално! Предай много поздрави на леля и я целуни от мен!

Докато говори, в далечината виждаме Нуршах, с гръб към него, в ъгъла на офиса, телефонът още е в ръката ѝ, но очите ѝ са замъглени. Когато затваря, се връща бавно към бюрото си.

– Как е леля ти? – пита тихо.
– Добре е, напълно се е възстановила. И изследванията са чисти.
– Радвам се за нея.
– А сестра ми, като разбра, че ще си върна Нефес, направо литна от щастие!
– Сигурна съм. Тя отдавна чакаше този момент.
– Щяла да направи курбан и да раздаде локум на цялата махала!

Но в този миг, Кенан усеща, че Нуршах нещо се е умълчала. Лицето ѝ вече не е усмихнато.

– Какво ти е? Очевидно нещо се е случило! Какво ти каза Есра?
– Да. Проверкa от данъчните. Срещу фирмите на баща ѝ е започнато разследване. Медиите не ги оставят на мира. Буквално не може да диша.
– Ясно… Ще кажа, че можем да ѝ осигурим юридическа подкрепа, но предполагам вече имат екип от адвокати…
– Имaт. Скоро ще излязат с официално изявление. Всичко това е просто опит за очерняне. Но… баща ѝ ѝ е казал да се скрие за няколко дни. Да не е на показ, да не я преследва жълтата преса. И… ме попита дали може да остане при мен.
– Е, нека дойде. Офисът не е подходящ, но у сестра ми ще я настаним. Само дали ще ѝ е удобно, не знам. Но каквото трябва, ще направим – казва Кенан.

Нуршах не отговаря веднага. По лицето ѝ личи, че това не е основният ѝ проблем.

– Проблемът не е къде ще спи…

Кенан вече я гледа със загриженост.

– А какъв е тогава?
– Никой не знае, че сме женени…

Кенан се намръщва.

– Да, права си. И да мълчим, няма как, ще разбере още първата вечер.
– Точно това е. Трябва да ѝ кажа… Но как? Не знам откъде да започна…

Нуршах гледа надолу. Устните ѝ са стиснати, очите, пълни с тревога.

Действието прескача. В кантората с бодра стъпка влиза момиче със слънчеви очила, широка усмивка и екстравагантна шапка. Сякаш времето спира за миг.

– Hellооо! Тайнствената Есра се завърна! – възкликва гостенката с театрална нотка.

Кенан е изненадан, явно не я познава, Нуршах веднага я посреща с широка усмивка, която не може да скрие искреното ѝ вълнение.

– Добре дошла, скъпа! Виждам, че си се върнала в ученическите години!

Есра и Нуршах се прегръщат топло. Времето сякаш се връща назад.

– Знаех си, че ще се сетиш – смее се Есра.
– Как бих могла да забравя? Целият град говори за онзи твой мистериозен стил месеци наред!
– Ах, животът! Ако той ме върна в гимназията, представи си какво може да направи с другите! Светът е истински ад за чувствителните души, скъпа!
– Предполагам, че шапката и очилата са, за да избягаш от медиите – подхвърля Нуршах с усмивка, но и с лека загриженост. – Само не ми казвай, че това е поредният ти експериментален стил!
– Очите ми направо кървят, като се погледна в огледалото – признава Есра през смях. – Но не се тревожи. Успях да се измъкна от репортерите. Шофьорът ме остави до вратата. Макар че за баща ми това не е достатъчно. Той иска пълна трансформация.

Погледът ѝ минава по офиса. Спира се на Кенан, който я наблюдава с любезна дистанция.

– Значи това е твоят кантората? Интересно място… ретро, някак… музейно?

Нуршах не се засяга. Отговаря спокойно:

– Да, старо е, но не мисля, че е паметник на културата. И не е само офис, това е и моят дом. Тук живея!

Есра ококорва очи.

– Моля? Чух ли правилно? Живееш тук?
– Добре си чула, скъпа. – Нуршах вече е станала. – И сега… искам да те запозная с Кенан.

Кенан става, подава ѝ ръка с топла усмивка.

– Приятно ми е. Кенан.

Есра поема ръката му и сякаш за миг забравя всичко наоколо. Очите ѝ светват.

– Ще си призная… наистина ми е приятно.

Погледът ѝ не се откъсва от Кенан. Нуршах я наблюдава мълчаливо, разбира, че приятелката ѝ е силно впечатлена. И не ѝ харесва това.

– Между другото… той не ми е просто съдружник – казва Нуршах с тон, който загатва нещо повече.

Есра я гледа неразбиращо.

– Какво имаш предвид?

Нуршах се усмихва напрегнато. Време е за истината.

– Мисля, че трябва да ви запозная по-точно. Есра… това е моят съпруг. Кенан!

Настъпва тишина.

Есра премигва. Не вярва на ушите си.

– Съпруг?! Съпруг?

Кенан и Нуршах се хващат за ръце. Усмивката им е изкуствена, но решителна. Очите им се срещат за секунда, преди да погледнат Есра отново.

А Есра… изглежда сякаш току-що някой я е облял със студена вода.

– Хайде сега, говори, Нуршах Демирханлъ! Какво става тук? Кога се запознахте, кога се оженихте и… защо по дяволите не знам нищо?! И чакай, чакай, вие не сте правили сватба, нали?! Ако беше, щях да знам. Никой, ама никой не е казал и дума!
– Ако имаш още въпроси, задай ги сега – смее се Нуршах. – Ще ти отговоря накуп.
– Никакви „накуп“! Искам всичко по реда си!

Нуршах въздиша, знае, че няма да ѝ се размине.

– Добре. Отговарям подред. Не, не правихме сватба. Само скромен граждански брак. Светкавичен. В една стая, само ние и свидетелите.
– Чакай, чакай! Какво?! Ти? Дъщерята на Афифе Демирханлъ? Светкавичен брак? В стая?! Това… това е нечувано!

Нуршах се опитва да остане спокойна, но напрежението в тялото ѝ е осезаемо.

– Майка ми не знае, че съм омъжена. Само брат ми знае. А сега и ти. Но моля те, не казвай на никого. Не искам да стигне до ушите ѝ.
– Добре де, няма да кажа – кима Есра, но е видимо объркана. – Макар че… явно положението е сложно. Знам, че брат ти е разумен. Ако е преценил, че си щастлива, ще е зад теб. А защо майка ти не знае, това е лесно за отгатване.
– Хайде, да чуем.
– Ами… нека си го кажем направо – принцесата на Демирханлъ живее в скромен квартал, в… скромно жилище.

В този момент Кенан се появява с поднос и три чаши чай. Стъпката му секва. Чул е всичко.

– Разбирам защо го криеш от майка си – продължава Есра. – Този живот, не е за теб, Нуршах. Под достойнството ти е.

Кенан я наблюдава внимателно. Изпитва нещо странно, сякаш се чуди дали Нуршах наистина се срамува. Но думите на Нуршах го изненадват.

– Ако си щастлив, стандартите се променят сами, Есра. Животът ми е хубав. Чувствам се добре тук. А за брака си, не съжалявам нито за миг. Омъжих се за човек, който си струва, и бих го направила отново.

Кенан остава за секунда безмълвен. Поглежда Нуршах, топло и продължително. В очите му проблясва гордост.

– Е, дами, чаят е сервиран – казва той с усмивка и поставя чашите пред тях.
– Благодаря – отвръща Есра, но тонът ѝ е вече по-сдържан.
– Да ви е сладко – добавя Кенан.
– Мерси – усмихва се и Нуршах, но леко, пестеливо.

Докато подава чашата ѝ, Кенан я поглежда с крайчеца на окото си. Този поглед не е случаен, той търси отговор. Но в сърцето му вече гори увереността: направили са правилния избор.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.