winless
В конната ферма спомените за Сехер връхлитат Яман с пълна сила. Докато Нана успява да утеши Юсуф, за Яман няма лек – сам и със сълзи в очите, той признава, че със загубата на любимата си е изгубил и себе си. Вижте какво ще се случи в епизод 590 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 13 август 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 590 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 13 август 2025 г. по NOVA.
Яман отвежда Юсуф и Нана в конната ферма, която някога посещаваха заедно със Сехер. Въпреки че в началото спомените натъжават Юсуф и го връщат към болката от загубата на леля му, Нана намира начин да стопли сърцето му и да му помогне да преодолее тъгата.
Но докато за детето има утеха, за Яман няма никой, който да облекчи болката му. Сам, изгубен и със сълзи в очите, той признава, че се чувства напълно загубен без Сехер. Тук не можем да не отбележим великолепната игра на Халил Ибрахим, който с малко думи и силно присъствие, кара зрителя да усети цялата агония, тъгата и празнотата в сърцето на Яман.
По-късно Зия получава пристъп и настоява да говори с Яман. Нана случайно става свидетел на разговора им и остава изненадана от искрената братска загриженост, която Яман проявява към по-големия си брат.
В другата сюжетна линия Дуйгу моли Али да продължат да се преструват на сгодени, за да предпазят Семра, чието състояние не се подобрява. Това обаче довежда Ягмур до ръба на отчаянието. Решена да сложи край на тази измама, тя казва на Семра истината за болестта ѝ и добавя, че Дуйгу и Али вече не са двойка. Новината шокира Семра и разклаща целия ѝ свят.
В хола на масата Юсуф е подредил пластмасовите си животни на масата, но седи и ги гледа тъжно. Нана се опитва да го накара да се усмихне.
–В сърцето на джунглата кипи необичаен живот. – започва Нана. – Всички животни са се събрали на едно място – величествената жирафа протяга шия към небето, тежкият носорог пръхти нетърпеливо, тигърът крачи с блеснали очи, а мощният мечок ръмжи тихо. Дори плахото пиленце пристъпва напред, сякаш не иска да изпусне нито миг. Лъвът, гордият цар на джунглата, се изправя пред тях, гривата му трепти от лек вятър, и с дълбок, властен глас обявява: – Не искам никой да е нещастен в моята джунгла! Давам награда на този, който успее да разсмее слона! – преправя си гласа Нана, но Юсуф все едно не я чува.
–Какво има, скъпи? Ти изобщо не слушаш – казва притеснена Нана.
Юсуф оставя фигурката на кон, която държи в ръцете си и отива при чичо си, който седи на дивана зад тях.
– Какво стана, юначе? – пита го Яман.
Тъжен Юсуф отива и сяда на коляното на чичо си.
– Конят… беше красив, нали, чичо? – отвръща Юсуф с блеснали от възторг очи.
– Да, много красив – кимва Яман.
– Леля много обичаше коне – добавя момчето.
Яман преглъща трудно и поклаща глава в знак на съгласие.
В този момент от кухнята се се появява Айнур и прави знак на Нана да отиде при нея. Нана с неохота става и отива в кухнята.
– Искаш ли да отидем във фермата за коне, юначе? – предлага Яман.
Юсуф кима с глава и се усмихва.
В същото време в кухнята между Нана и Айнур се разгаря напрежение. Очите на Айнур проблясват с презрение:
– Кажи ми пак… какво искаш от мен? Турският ти е слаб, явно не разбираш. Какво ти казах преди? Да не се приближаваш повече до г-н Яман. А ти какво правиш? Не си мръднала от него. А, ясно! Правиш го напук! Но знай, ако си играеш с мен, ще видиш какво ще направя с теб!
– Аз съм с Юсуф… не с него – гласът на Нана е тих, но твърд.
– Лъжеш! Накара го да вземе часовника ти, за да го поправи! Заклевам се, писна ми!
– Не разбираш. Казах ти вече, твоят турски е по-лош от моя. Единствената ми грижа е Юсуф. Не ме интересува нищо друго.
Нана излиза от кухнята, а Яман, който все още седи с Юсуф на дивана в дневната, казва на Нана.
– Юсуф иска да отидем на конната ферма. Може да останем дълго, подготви се.
Нана поглежда и вижда, че Айнур я наблюдава зад гърба.
– Добре – кимва Нана. – Ще приготвя Юсуф и ще му сложа допълнителни дрехи.
– Ела с нас, Нана! – моли Юсуф.
– Мога ли да остана? Ръката ме боли, искам да си почина малко.
– Г-н Яман, Нана може да си почине днес – намесва се бързо Айнур. – Аз ще дойда с вас и ще се погрижа за Юсуф.
– Ако е нужно, почини си! – гласът на Яман е категоричен. – Но ще си свършиш работата и ще бъдеш с Юсуф. Тръгваме скоро.
– Хайде – прошепва Нана на Юсуф и го хваща за ръка, Айнур бясна се връща в кухнята.
Яман, Нана и Юсуф пристигат в конната ферма. Юсуф внезапно спира на място – погледът му се заковава върху малко, красиво пони. В очите му проблясва нещо между радост и тъга.
Яман, усещайки тежестта на този момент, се обръща към Нана, сякаш търси подкрепа. Юсуф си спомня, пред него оживява образът на любимата му леля Сехер, която го окуражава: – Хайде, Юсуф… не се страхувай да го яздиш – казва му тя, а след това смеейки се добавя. – Аз веднъж яздих пони, нищо няма да ти се случи. Юсуф гледа Сехер притеснен, а тя го пита дали и тя да не се качи. Лицето на Яман тогава… неговото изражение, което Юсуф никога няма да забрави – смесица от изненада и скрита нежност.
Действието се връща в настоящето.
Нана се приближава до момчето, а Яман върви плътно след нея.
– Юначе, добре ли си? – пита той, опитвайки се да звучи спокоен.
– Щеше да бъде хубаво, ако и леля беше тук… нали, чичо? – отговаря Юсуф тъжно, без да откъсва поглед от понито.
Нана ги наблюдава мълчаливо.
– Искаш ли да се приберем вкъщи?– пита Яман.
Момчето само протяга ръка и нежно погалва понито по муцуната. Погледът му е натежал от спомени.
– Нека го оставим да си спомни – прошепва Нана към Яман.
По лицето на Яман преминава сянка, раздразнение, примесено с тъга.
– Ще се натъжи, но трябва да преживее тази тъга – казва Нана тихо, с онзи глас, в който има и решителност, и топлина.
Нана коленичи до Юсуф и му говори нежно:
– Идвал си тук с леля си, нали? Тя обичаше ли да е тук?
– Да… но първо се изплаши – усмихва се с лека носталгия Юсуф. – После много ѝ хареса. Чичо и леля яздеха заедно.
– Когато хората, които обичам, вече не са до мен – казва Нана – да си ги спомням, ме кара да се чувствам добре.
Яман слуша мълчаливо. Погледът му понякога се плъзга към Нана, но той не казва нищо.
– Знаеш ли какво са спомените? – пита Нана.
Юсуф клати глава.
– Да правиш неща, които са обичали… – усмихва се тя.
– Леля обичаше да язди.
– Разбира се! – гласът на Нана се оживява. – Язденето те кара да се чувстваш сякаш летиш над облаците. Сигурна съм, че и леля ти се е чувствала така.
Погледът ѝ се спира върху конете, а в очите ѝ проблясва игрива искра. Изведнъж, с увереност на истински майстор, Нана се покатерва на седлото на един от конете наблизо. Яман я гледа с изненада, не е очаквал това от нея.
– Ела да усетиш какво е почувствала леля ти – кани тя Юсуф.
Лицето на Яман веднага помръква. Момчето пристъпва към коня, но гласът на Яман спира движението му:
– Не съм позволил такова нещо.
Юсуф замръзва на място.
– Юсуф ще язди с мен – казва Яман с тон, който не търпи възражения.
– Няма да му се случи нищо – отвръща Нана спокойно. – С мен е в безопасност, не се тревожи.
Погледите на двамата се пресичат. В очите на Яман има напрежение, а в тези на Нана – твърдост и упоритост.. Юсуф гледа ту единия, ту другия, сякаш усеща, че в този миг се води тиха битка, в която залогът е много повече от това той, с кой ще язди.
Действието прескача. Слънцето грее, а лек ветрец разрошва косата на Юсуф. Нана язди бавно с него, държи го сигурно пред себе си на седлото. Всеки техен тръс е стъпка към това Юсуф да се освободи от тъгата, да си върне усмивката, като си припомни всичко, което леля му Сехер е обичала.
Отстрани Яман ги наблюдава. Погледът му е изпълнен с напрежение, но и с нещо друго, голяма, дълбока болка и тъга по жената, която загуби.
– Чувстваш ли вятъра, Юсуф? – прошепва Нана, навеждайки се към ухото му.
– Чувствам го… много е хубаво. Леля ми също ли се чувствала така? – пита момчето, вдигайки глава към нея.
– Да, скъпи. Сега затвори очи… – усмихва се Нана.
Юсуф притваря клепачи и се отпуска.
Яман продължава да гледа, но сякаш вече не вижда тях, пред очите му оживява спомен. Гласът на любима му Сехер шепти в съзнанието му: „Искам да запечатам този момент в паметта си. Този вятър… думите ти… аромата ти… Знаеш ли говорят, че някои мигове са незабравими? Това е моят незабравим миг!“
Яман разбира, че Юсуф е в безопасност с Нана. Без да каже дума, той се качва на друг кон и препуска извън фермата.
– Къде отива чичо? – пита Юсуф.
– Може би и той иска да си спомни за леля ти – отвръща Нана, без да откъсва поглед от отдалечаващата се фигура на Яман.
Вятърът свисти край лицето му, докато Яман язди сам. Сърцето му бие в ритъма на копитата на коня, а в мислите му отново звучи гласът на Сехер:
„Когато затворя очи, усещам вятъра… Ако поема дъх, твоят аромат се слива с мириса на тревата на тази ферма. Не знам защо, но… зная, че никога няма да забравя този ден“
В този момент, които Яман си спомня, той е болен, и мисли, че ще умре, затова отговаря така на Сехер:
„Няма време за губене. Всеки миг е безвъзвратно ценен. Времето не може да се спре… може би само спомените могат да го спрат. Само тяхната сила е достатъчна да победи времето. Но аз искам да изживея всичко с теб! Всичко!“
В този момент Яман дръпва юздите и спира. Слиза от коня бавно, сякаш всяко движение му тежи. Очите му се пълнят със сълзи.
– Загубих те… – казва Яман като гледа в далечината. Гласът му се пречупва. – Загубих времето. Загубих пътя си…. Загубих всичко, Сехер…
Сълзите вече се стичат по лицето му.
– Сънят свърши… – гласът му е дрезгав от болка. – Заедно с теб, загубих себе си, Сехер…
Тялото му се отпуска, коленете му се подгъват, и той пада на земята. Притваря очи и се оставя на плача. Само вятърът е свидетел на това признание, отнесено в празното пространство, където някога са били те двамата – Яман и Сехер.
Яман прави всичко по силите си, за да накара Сехер да се чувства като най-щастливата жена на света, дори и всяка негова дума да звучи като…
Действието прескача. Яман се връща във фермата и се опитва да успокои коня си. Гласът му е тих, но властен:
– Ето ни, момче… Спокойно, спокойно. Всичко е наред. Ние сме тук.
Нана се приближава, усещайки, че нещо не е наред.
– Какво се е случило? Да помогна ли? Да не е наранил крака си?
– Гледай си работата – отсича Яман, без да я поглежда.
Нана обаче вече е до животното. Пръстите ѝ леко минават по гривата, после по врата му.
– Работила съм с коне… Разбирам от това. Конят е като теб. Какво ти се е случило, красавецо? – гласът ѝ е нежен, докато се навежда към животното. – Наранил си се, нека видим… Ето тук. Спокойно…
Нана открива малка тресчица, забила се в копитото на коня, и с ловко движение я изважда.
– Какво искаше да кажеш, че е като мен? – пита Яман, този път гледайки я право в очите.
– Намусен като теб – пояснява Нана с лека усмивка. – Ядосан. Лошият му нрав ясно показва, че е наранен… Точно като теб.
В погледа на Яман проблясва изненада, но миг по-късно тонът му отново става хладен:
– Запази анализите си за себе си! И щом още си тук, върши си работа. Веднага!
След това Яман отново се навежда към коня, поглаждайки го, като шепне:
– Спокойно…
По-късно Нана случайно чува телефонен разговор между Яман и Зия. В гласа на мъжа, когото винаги е смятала за студен и безмилостен, има топлина, обич и нежност, каквито тя не е чувала досега.
„Дали това е същият Ябан (Дивак) когото познавам?“ – мисли тя, изненадана.
Малко по-късно телефонът ѝ звъни.
– Пинар? Къде се изгуби? Притеснявах се…
– Добре съм – отвръща приятелката ѝ, но гласът ѝ издава нещо друго.
– Не можеш да ме излъжеш. Ядосана си, тъжна си. Какво се случи?
– Знаеш ли какво чух току-що? – започва Нана с горчивина. – Този човек, този „звяр“, когото всички обожават, обича брат си повече от живота. За него би направил всичко! А моят брат, Пинар? Къде е справедливостта? Той мами всички! Никой не познава истинското му лице!
– Моля те, стой далеч от него – казва Пинар разтревожено. – Страх ме е за теб.
– Не се страхувай за мен – отвръща Нана със студена решителност. – Ще бъда силна. Този звяр ще получи това, което заслужава. Ще го изправя пред правосъдието.
Сутринта Дуйгу изпраща съобщение на Али, в което му казва, че състоянието на майка ѝ не се подобрява и го моли да продължат да се преструват на годеници, защото всяко разочарование може да е опасно за Семра.
По късно в дома на Дуйгу Ягмур, макар да знае, че това е само игра, усеща как ревността я изгаря. Погледът ѝ следи всяко движение на Али и Дуйгу, а думите на Семра за бъдещи внуци прорязват сърцето ѝ като нож. Тя не подозира, че за Дуйгу тази тема е още по-болезнена, защото тя знае, че никога няма да може да стане майка. Дуйгу се оттегля в стаята си и тихо се остава на сълзите, които не спират да текат от очите ѝ..
Ягмур решава, че няма да търпи повече тази „постановка“. С твърда крачка отива при Семра, която в този момент събира прането в двора. Очите ѝ се впиват в жената пред нея:
– Знаеш ли, че си болна? – гласът на Ягмур е остър като камшик.
– Не разбирам… – отговаря Семра, объркана и леко уплашена.
– Ще ти обясня. Губиш представа за времето, не помниш какво се е случило. Дъщеря ти остави Али в деня на сватбата. Минали са три месеца, но ти все още живееш в миналото. Всички те лъжат! Утре няма да има сватба, тя е трябвало да се случи отдавна! – Ягмур спира за миг, после с почти злорада усмивка добавя: – А сега Али е с мен. Аз ще се омъжа за него.
Светът на Семра се срива в една секунда. Очите ѝ се пълнят с болка, която Ягмур не е предвидила.
Семра все още се бори да преглътне чутото.
– Аз ще се омъжа за Али, не дъщеря ти – повтаря Ягмур, натискайки на всяка дума. – Спри да ни държиш в тази илюзия. Али вече не е на Дуйгу!
По бузата на Семра се търкулва сълза. Дъхът ѝ се учестява, пръстите ѝ се свиват в дрехата, сякаш търси нещо, за което да се хване, за да не падне. Погледът ѝ е изпълнен с паника и недоумение.
Тогава Ягмур разбира, че е прекрачила границата. Сърцето ѝ бие като лудо, че някой може да е видял, че тя е виновна за състоянието, в което е изпаднала Семра. Без да каже повече, се обръща рязко и изчезва, оставяйки след себе си една жена, разбита и безпомощна.