Наследство – Епизод 595 (Ето какво ще видим)

В хола на имението, Яман разговаря по телефона с лекаря на Зия. Лицето му помръква още повече.

– Г-н Зия видя видеото, но не получихме очакваната реакция. – гласът на лекаря тежи в слушалката. – Не искам да звуча отчаяно, но Зия получи тежък нов пристъп. Щетите са по-големи, отколкото си мислехме.

Нана слуша, погледът ѝ се впива в Яман. Преди да затваря телефона и със хладен и уверен глас казва:

– Ще продължим да правим всичко необходимо. Няма да се предадем!

В този момент погледите на Яман и Нана се срещат. Нана бързо отмества очи и се обръща към Юсуф:

– Чичо ти Зия много ще хареса рисунката ти, миличък.

Яман не откъсва поглед от Нана, а тя обяснява уж на Юсуф, но зрителите се досещат, че думите ѝ са към Яман:

– Понякога някои птици изостават по пътя на миграцията. Но винаги намират пътя обратно. И накрая се връщат при ятото си.

Юсуф я гледа и продължава да рисува, а Нана вдига отново очи към Яман, а в мислите си пита: „Ти убиец ли си… или невинен? Кой си всъщност? Ще разбера. Ще се освободя от тези съмнения.“

Яман среща погледа ѝ, после го отмества и пак се връща към нея. Очите му са сериозни.

– Какъв е проблемът ти? – пита той с глас, в който звучи раздразнение. – Не се сдържай, кажи какво искаш да кажеш.

Нана поема дълбоко въздух.

– Исках да попитам за г-н Зия. Видял ли е видеото? Как се е почувствал? Какво каза докторът?

Яман се намръщва.

– Това не е нещо, за което трябва да мислиш – отвръща хладно той.

Яман се обръща рязко и излиза от стаята. Нана остава неподвижна, лицето ѝ е напрегнато от яд и разочарование. Камерата улавя погледа ѝ – в него гори пламъкът на жената, която няма да се откаже, докато истината не излезе наяве.

Доволна, че ще накара Нана да страда Айнур тръгва с брат си Дженгер към квартала, в който двамата са израснали. Тесните улички носят познатия мирис на прах, детски смях и отминали дни. Младата жена се оглежда с широко отворени очи, в които проблясват сенки от спомени.

– Мислех си какво ли не… но никога не предполагах, че ще ме доведеш тук – прошепва тя изненадано, докато погледът ѝ се плъзга по старите къщи.

Дженгер спира и се обръща към нея. В очите му няма и следа от усмивка, само тежестта на години, в които са били разделени.

– Толкова дълго бяхме далеч един от друг – казва той с дрезгав глас. – Раздялата ни бе белязана от борба за оцеляване. И двамата много страдахме. Исках… исках да си спомниш дома, в който сме се родили.

В думите му има такава болка, че гърлото на Айнур се свива.

– Ние сме брат и сестра, нищо не може да промени това – продължава Дженгер. – Беше сладко и невинно дете. Но когато мисля за това, което направи… не съм ядосан само на теб, Айнур. Гневът ми е и към самия мен. Може би ако бях по-добър брат, нямаше да станеш такава.

Настъпва тишина, която сякаш замръзва във въздуха. После той добавя решително:

– Нека започнем нова страница. Ако някога имаш проблем, ела при мен. Отсега нататък брат ти ще бъде до теб.

Айнур иска да каже нещо, устните ѝ се разтварят, но в крайна сметка само кимва.

– Ако един ден решиш да създадеш свой дом – продължава Дженгер, – обещай ми, че първо на мен ще споделиш. Кажи ми, че обичаш някого. Съгласна ли си?

Младата жена навежда погледа си. В гърдите ѝ гори признание, което никога не може да изрече на глас.

– Вече обичам, братко – минава като мълния през мислите ѝ. – Но тази любов е невъзможна. Ако разбереш кой е…

Събира сили и поема дълбоко въздух.

– А ако се влюбя… ще направиш ли всичко, за да бъда щастлива? – пита тихо, сякаш се бои от отговора.

Погледът на Дженгер е твърд и ясен, без капка колебание.

– Разбира се. Аз съм твоят брат.

Айнур се усмихва тъжно. Очите ѝ се навлажняват, докато се хвърля в прегръдките му. Двамата остават дълго така, сякаш се опитват да залепят с тази прегръдка всички рани от миналото.

В стаята си Яман лежи изтощен, лицето му е бледо, а погледът – празен. Болката го прегръща като сянка, която не го пуска. Вратата се открехва и Нана влиза.

– Махни се – изрича той с пресипнал глас.

Но Нана не се спира. Приближава се тихо, сякаш носи със себе си лъч светлина.

– Юсуф пита за теб – казва тя нежно. – Обещах му. Нямаш избор.

Очите на Яман я пронизват, но думите ѝ не го оставят безразличен.

– Дори да се ядосаш, ще проверя дали си добре – продължава тя. – Изглеждаш като призрак. – Тя докосва челото му, но той рязко отдръпва ръката ѝ.

– Какво правиш?! – гневът му прелива, но в гласа му се усеща слабост.

– Гориш – отвръща Нана.

– Излез! – изкрещява той. – Грижи се за Юсуф.

Нана отвръща на грузински: – Умирам, когато виждам това каменно лице.

– Какво каза? Говори на турски! – изригва Яман.

– Казах, надявам се да оздравееш – отвръща спокойно Нана и излиза.

В коридора я чака малкият Юсуф. Очите му са пълни със страх.

– Толкова ли е зле, Нана? Отново ли, чичо, ще се разболее?

Нана коленичи до него, хваща ръцете му. – Защо казваш това, миличък? Какво е станало преди?

– Чичо беше много зле… щеше да ме остави като леля. Но тя го гледаше много добре. Ще стане ли пак толкова зле?

– Твоят чичо е като планина, птичето ми. Мислиш ли, че планините падат лесно?

Но в очите на Юсуф тревогата не изчезва.

– Ако започне да вика… ще има буря в къщата – шепне той.

– Това е просто настинка, нищо страшно – уверява го Нана, но думите му продължават да отекват в съзнанието ѝ.

– Чичо крие болестта си, за да не ни натъжава – признава Юсуф и очите му се пълнят със сълзи. – Той трябва да е добре, Нана. Не трябва да си тръгва. Нали?

Нана го прегръща и го милва по косата.

– Не се тревожи, птиченцето ми. Чичо ти ще се оправи.

В стаята си Яман, трескав и сам, се връща към спомените за Сехер. Чува гласа ѝ като ехо от миналото: „Защо още си буден? Знаеш, че трябва да почиваш. Хайде, в леглото.“

„Добре съм“, отвръща тогава той.

„Не, няма. Ще ме слушаш – хайде.“

Очите му се пълнят със сълзи.

– Ти беше моето лекарство – прошепва Яман. Спомените продължават да нахлуват. „Време е за вечеря. Ще изядеш всичко и после ще вземеш витамините си. Няма да пропуснем нито една.“

Вратата отново се открехва и този път Нана влиза с поднос. На него има купичка супа.

– Казах ли ти нещо? – пита ядосанЯман.

– Не се тревожи – отвръща тя. – Не аз, а сестра Адалет я приготви. Вкусна е.

– Казах ти да излезеш!

– Съжалявам, но ще трябва да ме изтърпиш. Ще остана, докато не я изядеш.

– Когато ти кажа да излезеш, ще излезеш!

– Не и този път. Сега шефът ми е Юсуф. И той ми нареди: „Излекувай чичо ми“. Дадох му дума. Няма да мръдна, докато не оздравееш.

Яман стиска зъби.

– Кажи на Юсуф, че чичо му е добре.

– Вече му казах. Но той не вярва. Страхува се. Сподели ми за онези дни, когато си бил зле. Тъгува, мисли, че ще се повтори.

Погледите им се срещат. В очите на Нана има решителност.

– Ако мислиш за Юсуф, остави всичко друго и се възстанови.

– Черният ми дроб е добре – казва Яман. – Това са просто стомашни спазми, болка, гадене.

– Не – отвръща Нана. – Това са симптоми на хранително отравяне.

– Не съм ял нищо различно от теб. Тъкмо ядох бюрека. И Юсуф също. А е добре. Това не може да е отравяне.

В очите на Нана проблясва съмнение. Спомня си как Неслихан донесе бюрека: „Айнур го приготви, да ви е сладко.“ „Благодаря“ – отвърна тогава тя. И сега мисълта я пробожда: „Защо Айнур би направила бюрек за мен? А ако е сложила нещо вътре? Може ли да стигне дотам?“

– Излез от стаята ми веднага! – отсича Яман.

– Не разбирам защо се съпротивляваш – отвръща Нана, гласът ѝ трепери, но не отстъпва. – Защо си ядосан? Донесох ти само супа. Какво лошо направих? После казваш, че правиш всичко за Юсуф, а дори не искаш да изядеш супата. – Тя оставя подноса в скута му.

– Иди при Юсуф. Не го пускай тук. Не бива да ме вижда в това състояние.

– Добре, но ще изядеш супата, нали? – пита тя тихо.

Яман не отговаря, само я гледа напрегнато.

– Добре – въздъхва Нана и тръгва към вратата.

Щом остава сам, Яман поглежда купата. Дълго стои така, после взема лъжицата. С всяка хапка болката в гърдите му се смесва с тъгата по изгубената Сехер и със странната топлина, която Нана оставя след себе си.

В стаята на Яман светлината е приглушена, а напрежението, осезаемо. Той се събужда с тежест в гърдите и мъка в погледа. Пред него стои Нана с чаша в ръка.

– Отново ли си дошла? – изрича той гневно. – Ти си истински кошмар. Остави ме на мира!

Нана се усмихва иронично, но в очите ѝ проблясва решителност.

– Добре тогава. Аз съм твоят кошмар, Нана.

Яман я гледа с мрачно недоволство, но тя не се спира.

– А ти си най-буйният бик от нашата ферма.

– Думите ѝ го изкарват от равновесие. Очите му се разширяват от учудване.

– Виж, дори погледът ти е същият. Упорит като бик. Но ще изпиеш това.

Тя подава чашата.

– Какво е това? – пита Яман подозрително.

– Домашен серум против хранително отравяне – обяснява тя спокойно. – Вода, захар и сол. Когато бях малка, икономката ми го приготвяше, щом се разболеех.

– Колко пъти трябва да кажа?! – избухва Яман. – Това не е хранително отравяне!

– Да, точно това е! – отвръща Нана със същата сила. – Ти си отровен, а това е лекарството ти. Ще го изпиеш. За Юсуф. Ако не беше заради него, дори нямаше да се тревожа.

Погледите им се сблъскват като два остри ножа. Накрая Яман грабва чашата и я изпива на един дъх. – Доволна ли си сега? – изсъсква той. – Направих го само за да не виждам повече лицето ти. Сега изчезни.

– Дано ти донесе изцеление, г-н Яман – отвръща тя студено. – Имаш ли друг проблем?

– Излез веднага! – извиква той.

Нана въздъхва и се отправя към вратата. На прага спира, а мислите ѝ се врязват като остри кинжали: „Горя в гняв заради теб. Ако някога умираш от жажда в пустинята, няма да ти дам и капка вода.“ После си казва тихо: „Правя го за птичето.“

Яман я наблюдава, без да отмества очи. В тях бушува гняв, но и нещо друго – дълбоко скрито, което самият той отказва да признае.

По-късно, Яман все още е в стаята, болката го измъчва. Вратата отново се отваря – влиза Нана, този път с уред за измерване на кръвно.

– Как се чувстваш? – пита тя с притеснение.

– Как мислиш, че се чувствам?! – изригва той. – Ти пак си тук!

Тя пристъпва уверено и се опитва да му измери кръвното на ръката. Яман дръпва рязко и грабва уреда, хвърля го на леглото. – Казвам ти за последен път – махай се!

– Но пулсът ти беше ускорен преди малко – настоява тя.

Яман се изправя и я поглежда с пламък в очите. – Ти… ти си причината! Ти ме побъркваш!

Нана поставя пръсти на собствената си китка и възкликва: – Виж, и моят пулс е ускорен сега! Никога не съм срещала такъв мърморко като теб.

Той я изглежда мрачно и махва с ръка, за да я изгони. Нана излиза ядосана и тръшва вратата. В стаята остава само тежкото дишане на Яман, а по лицето му се чете безсилие, примесено със скрито вълнение.

В другия край на града Идрис е замислен. Седи зад бюрото си, а вратата се отваря и влиза Казъм.

– Братко, имам лоши новини – започва той нервно.

– Казвай – отвръща Идрис, без да вдига поглед.

– Знаеш, онези, нашите най-силни опоненти – Караджоф. Казвахме си, че ще ги победим. Но научих… и Къръмлъ ще е там.

Тогава лицето на Идрис се озарява от странна усмивка. – Това са добри новини.

Казъм го гледа неразбиращо. – Но братко… така поемаме огромен риск в търга.

– Казъм, това е шансът, който чакахме – казва Идрис и очите му блесват от хитрост. – Най-сетне ще сложим край на Къръмлъ.

– Не разбирам… – шепне Казъм.

Идрис се навежда напред, а гласът му звучи като студено пророчество: – Имам новина за теб. Къръмлъ ще спечели търга. Но този път търгът ще е различен. Много различен.

Връщаме се при Яман, които спи неспокойно, челото му е мокро от пот. Вратата се открехва и влиза Нана. Приближава се внимателно, сякаш се страхува да не наруши съня му.

– Ще се ядосаш, знам – прошепва тя. – Но Юсуф е много притеснен.

– Потиш се – казва тя тихо. – Серумът действа, изкарва отровата. – Пипа възглавницата и я намира мокра. – Всичко е пропито. Трябва да се смени.

Нана се обръща и започва да рови в чекмеджетата, търсейки чиста калъфка. Изведнъж сред дрехите пада сгънат лист. Тя го вдига, а любопитството надделява. Разгъва го и започва да чете.

„Някои думи израстват първо в сърцето, преди да излязат от устата. Твоето име е такова за мен. Яман…“

Очите на Нана се разширяват. Продължава, а сърцето ѝ бие лудо.

„Когато името ти е на устните ми, сякаш земята се плъзга под краката ми. Любовта е толкова силна, че ми отнема дъха и ме откъсва от света, когато ти казвам името. Затова не мога да го изрека. Но тук го пиша за пръв път, толкова, колкото искам: Яман…“

Нана преглъща изненадано и чете нататък.

„Няма значение какво ще ми се случи – на мен или на нас. Ще вървя по този път с теб до последния си дъх. Знай, че ти си моята Полярна звезда, която ми осветява пътя. Никога няма да се предам с теб…“

В този миг Яман се събужда. Очите му се отварят и виждат как Нана държи писмото от Сехер. С рязък вик той раздира тишината:

– Не го докосвай!

Нана подскача уплашено, листът изпада от ръцете ѝ. Яман скача, грабва го от пода и я пронизва с поглед.

– Как смееш? – изкрещява той. – Как смееш да докоснеш това?!

Нана застива, онемяла.

– Коя мислиш, че си? – гласът му трепери от гняв. – Това не можеш да докосваш. Дори нямаш право да влизаш в тази стая! Знай си мястото!

Очите на Нана се пълнят със сълзи, но гласът ѝ е твърд. – Тя те е обичала.

Яман замръзва. Думите я кънтят между тях като гръм.

– Трудно е да се повярва, но тя наистина те е обичала – добавя Нана.

Яман я гледа с ярост, но в погледа му проблясва болка.

– Мъж като теб – продължава тя. – Гневът ти не е заради мен. Ясно е. Той е заради загубата. Защото си я изгубил.

В стаята пада тишина. Яман диша тежко, очите му се навлажняват.

– Не искаш никой да е близо до теб – казва тя още. – Когато те гледах болен, ти си я спомни. Затова ме отблъскваш. Защото тя ти липсва. Тя е била твоето всичко, нали?

Сърцето на Яман сякаш се къса. Очите му пламтят от мъка, но вместо да отговори, изкрещява:

– Махни се! Вън! Казах вън!

Той я избутва навън и тръшва вратата след нея.

Нана остава пред вратата, гледа я с разширени очи. В сърцето ѝ бушуват съмнения. „Ако той е човекът, за когото всички говорят… как е възможно тази жена да е обичала толкова силно мъж като него? Как?…“

От другата страна на вратата Яман се свлича на пода. В гърдите му боли, очите му са замъглени от сълзи. Той стиска писмото на Сехер до сърцето си, сякаш това е единственото, което го държи жив.

Ягмур се разхожда в парка със приятелката си Чидем.

– Нищо не може да развали настроението ми – изрича Ягмур с твърдостта на човек, който вярва, че държи всичко под контрол. – Всичко върви точно така, както аз искам.

Чидем я наблюдава с тревога. Веждите ѝ се събират, а погледът ѝ издава, че не споделя ентусиазма на приятелката си.

– Но рано или късно истината ще излезе наяве – прошепва тя, почти уплашено. – Всички ще разберат, че не си бременна. Какво ще правиш тогава?

Ягмур въздиша бавно и с премерено движение пъха ръка в дамската си чанта. Погледът на Чидем се заковава върху малкото шишенце, което изважда. Вътре проблясва прозрачен разтвор.

– Твоята приятелка вече е помислила за това – казва Ягмур и леко разклаща флакончето, сякаш за да подчертае думите си. – Само няколко капки… дори една е достатъчна. Али ще потъне в дълбок сън. А когато се събуди… ще види съня ми като реалност.

Чидем затаява дъх, очите ѝ се разширяват от ужас.

– Наистина ли ще го направиш? – прошепва тя, сякаш се бои някой друг да чуе. – Ще го упоиш и ще му внушиш това? Такива неща се случват само във филмите! Ягмур, ти си полудяла!

Усмивката на Ягмур се превръща в тънка. В гласа ѝ няма и следа от колебание.

– Аз вече живея като във филм. Той не ми остави избор.

По-късно Ягмур с треперещ и изнемощял глас се обажда на Али.

– Али, моля те, ела – прошепва тя, преструвайки се безпомощна. – Ключалката на вратата се повреди. Не мога да вляза.

И докато думите ѝ отекват в слушалката, в очите ѝ проблясва онзи хладен пламък – планът ѝ вече е в действие.

В полицейското управление Дуйгу и Волкан са сами в стаята.

– Защо не му даде писмото? – попита Волкан с явно разочарование в гласа си.

– Не можах да го направя – отговоря Дуйгу.

– Но защо? Колко още ще отлагаш? Сама знаеш, че трябва да му кажеш.

– Обмислях го – отвръща тя. — И стигнах до извода, че няма нужда. Али ще се почувства още по-зле, ако разбере, че никога няма да мога да стана майка. Тази тайна ще остане между мен, теб и семейството ми. Никой друг няма да разбере.

В този момент чува гласа на Кара:

– Значи това е било? За да го скриеш?

Ягмур приготвя вечеря за Али. Поставя чинията пред него и добавя няколко капки от мистериозния разтвор във водата в чашата му, без да я види Али..

„Ето за това ставаше въпрос“, мисли си тя, гледайки как Али пие водата, без да подозира какво има в нея. „Скоро ще бъдем заедно. Остават само няколко мига и животът ни ще се съедини завинаги.“

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.