Наследство – Епизод 596 (Ето какво ще видим)

Яман все още е гневен и ядосан на Нана стои стои неподвижно, но в ума му ехтят думите на Нана – „Гневът ти не е към мен, разбирам. Ти си ядосан на себе си, защото я изгуби. Когато аз се погрижих за теб, когато беше болен, ти си спомни за нея, тя ти липсва, ти я търсиш!“

– Как се осмелява? – възкликва Яман и очите му проблясват от ярост. – Дръзка! Бърка се навсякъде, в чужди неща.

Стиснал юмруци, Яман поглежда писмото на Сехер. Вдига го и шепне с прегракнал глас: – Но в едно е права… Никой никога няма да заеме мястото ѝ. Никой!

В съседната стая Нана стои до прозореца. Дъждът се стича по стъклото, сякаш самото небе плаче. Тя отново си припомня редовете от писмото на жената, която вече я няма: „Няма значение какво ще ми се случи. Ще вървя по този път с теб до последния си дъх. Знай, че ти си моята полярна звезда… Никога няма да се откажа от теб!“

Нана потрепва.

– Как е възможно една жена да обича толкова този убиец? – прошепва тя. – Нима не е виждала кой е? Нима не е чувала?

В ума ѝ изплуват думите на Юсуф, които някога попита чичо си: „И ти ли толкова много я обичаш, чичо? Толкова ли много ти липсва?“ Тогава Яман плака… и Юсуф го прегърна. А Нана видя сълзите му.

– Дали наистина зад тези стени се крие друг човек? – пита се Нана. – Може би съпругата му го е видяла този друг човек, разбрала е истината и затова го е обичала така безкрайно. Или и нея е измамил… – Въздишка се откъсва от устните на Нана.

В този миг в имението влизат Айнур и Дженгер.

– Къде отиваш? – пита Дженгер.
– Да си измия ръцете, батко – отговаря Айнур.
– Използвай банята на този етаж – настоява той.
– Добре, просто се обърках от жегата и тълпата… – оправдава се тя, но в гласа ѝ има напрежение.

След малко в имението пристогат Неслихан и Адалет.

– Закъсняхме – казва Адалет – да не губим време. Г-н Яман беше сам, надявам се да не е имал нужда от нищо.
– Не се тревожи, лельо – успокоява я Неслихан. – Нана беше тук.

В мислите си Айнур кипи: „Разбира се, разбира се, Нана беше тук… Ще види тя. Само ако тая змия намери сили да стане от леглото!“

Нана влиза в салона и ги посреща. Очите ѝ веднага се впиват в Айнур, пълни с мълчалив укор.

– Закъсняхме – извинява се Адалет. – Надявам се да не си имала нужда от нещо.
– Всичко е наред, г-жо Адалет – отвръща спокойно Нана.
– Как е г-н Яман? – пита тя след миг.
– Малко се разболя – признава Нана.
– Какво се е случило? – тревожно пита Неслихан.
– Нищо сериозно. Предполагам, че е било от нещо, което е ял – отговаря Нана, но погледът ѝ пронизва Айнур.
– О, Боже! – възкликва Адалет. – Но всички ядохме същото… Защо само той?
– Последното беше бюрекът… Дали е ял нещо друго? – вдига вежди Неслихан.

Айнур пребледнява.

– Не, не е – обажда се Нана със спокоен тон. – Случва се… понякога със спанака се смесват отровни треви. – Отново пронизва с поглед Айнур. – Значи бюрекът е бил. Но вече е добре.
– На моите години такова нещо не съм чувала – казва Адалет. – Все пак ще ида да го проверя – добавя тя.
– Аз ще го направя, не се притеснявай – намесва се Дженгер.

Групата се разпръсква, а Айнур избягва погледа на Нана и бързо изрича: – Отивам да си измия лицето. – И се измъква.

В стаята си Айнур кипи от гняв.

– Отново имаше късмет, мръсница! – ядосва се тя. – Накара г-н Яман да изяде бюрека… Проклета да си!

Внезапно вратата се отваря и Нана влиза. Хваща я за ръката и я стиска силно.

– Какво правиш? – изпищява Айнур. – Какво става?
– Какво сложи в бюрека? – изсъсква Нана. – Със същата отрова, с която искаше да ме погубиш, разболя него. Ако нещо му се беше случило? Ако Юсуф беше ял? Помисли ли за това?

– Не съм направила нищо! – опитва се да се защити Айнур.
– Предупреждавам те за последен път – прошепва Нана. – Спри да се държиш като глупачка. Ако отново посмееш… ще решим проблемите по твоя начин.

Стиска ръката ѝ още по-силно, после я пуска и излиза, оставяйки Айнур да трепери от страх.

В луксозния, но пропит от тежък дим и напрежение офис на Каракоч, атмосферата е напрегната. Въздухът мирише на скъпо уиски и цигари, а самият Каракоч седи в масивното си кресло, вперил остър поглед в Идрис.

– Отдавна не сме се виждали – казва той с плътен глас. – Добре направи, че дойде. Кажи ми, как върви работата?
– Слава Богу, добре сме – отвръща Идрис, свил устни в лека усмивка. – Нищо лошо няма.

Каракоч присвива очи. – Но още не си се включил в търга. Какво става?

– Не съм решил – отговаря Идрис небрежно. – Да го оставя ли на теб?– Няма значение – отвръща Каракоч със самоуверен смях. – Знаеш, че съм свикнал да печеля.
– Дори когато противникът ти е Къръмлъ? – навежда се Идрис към Каракоч. – Сигурно си чул, и той ще бъде там.
– Чух – кимва Каракоч спокойно.
– Там, където стъпи Къръмлъ, дори трева не никне – изрича Идрис с отрова в гласа. – Този бизнес не носи добро на никого. За да победи, той е способен на всичко – заплахи, изнудвания… Какво ли не. Знаеш какво направи с брат ми. Затова не искам да участвам. Да стои далеч от мен.
– Не може да ми направи нищо – отсича Каракоч. – Ще изчакаме малко и ще видим какъв е планът му. Ако се появя на този търг, ще го смачкам.
– Голям човек си, Каракоч – поклаща глава Идрис и се усмихва.

Двамата се засмиват, но внезапно телефонът на Каракоч звъни. Той отговаря.

– Казвай.

Отсреща гласът трепери:

– Братко… лоши новини. Запалиха склада ни в Султанбейли.

Каракоч рязко се изправя. – Какво?! Какво говориш?!

– Има още нещо… синът ти беше там. Пострада. В болница е.
– Кой? – изревава Каракоч. – Кой посмя?!

Идрис леко се усмихва, очите му проблясват.

– Това е работа на Къръмлъ – добавя гласът. – Хванахме един от нападателите. Изпя името веднага – Яман Къръмлъ.
– Този негодник търси смъртта си! – изкрещява гневен Каракоч.
– Какво стана, Каракоч? – престорено пита Идрис.
– Къръмлъ нападна склада ми – трепери гласът на Караджов. – Направи така, че синът ми да пострада. Ще го убия! Иска да ме изплаши, да ме спре от търга. Но аз не бягам!
– Какво да кажа… Съжалявам – поклаща глава Идрис, но в очите му личи колко е доволен. – Значи пак го е направил. Същото стори и с брат ми Азиз. Нападна складовете ни, прекъсна пътищата, стреля по хората ни. И накрая уби брат ми… Всички знаят, че той е убиецът, макар че още не е в затвора.
– Ако ме предизвиква… няма да му простя! – изревава Каракоч. – Който докосне сина ми, подписва собствената си смъртна присъда. Свършено е с Къръмлъ!

Взима телефона си и заповядва с глас, който не търпи възражение:

– Слушайте ме добре. Събирайте хората и тръгнете след Къръмлъ. Където го видите, там ще го премахнете от този свят! Аз отивам в болницата. Моето име е Кутай Каракоч! Не съм като брат ти Азиз… Аз ще изтръгна сърцето на този човек. И който се изправи срещу мен, ще си плати!

Тежките му стъпки отекват, докато излиза. А зад него Идрис остава сам, усмихвайки се доволно.

Малко по-късно, вече навън, Идрис подсвирква и си тананика.

– Този път всичко мина гладко, братко – посреща го Казъм.
– Браво, добре свърши работата – похвалва го Идрис.

Казъм се усмихва, а Идрис доволен продължава: – Новината стигна до Каракоч навреме.

– Не казвай нищо, братко – отговаря Казъм. – Ти си нашият наставник.
– Ха! – засмива се Идрис. – Сега Каракоч няма да спре, докато не убие Къръмлъ. Кажи ми, остави ли някакви следи в склада?
– Не се тревожи – усмихва се Казъм. – Изгорихме склада на Каракоч чисто и гладко. А онзи човек, който „изпя“ името на Къръмлъ, нарочно го оставихме да бъде заловен. Никога няма да разберат, че ние сме виновни.
– Добре… – очите на Идрис проблясват. – Този Каракоч е луд. Когато настъпиш опашката му, всичко се обръща наопаки. Но този път… Къръмлъ удари брадвата в камък.
– Братко… да се включим ли и ние в търга? – пита Казъм.
– Ще изчакаме бомбите да избухнат – отговаря Идрис със зловещо спокойствие. – Нека първо те се избият един друг. После, когато прахът се слегне… ние ще грабнем победата.

Двамата се споглеждат и се засмиват, смехът им е студен, отровен, смях на хора, които вече планират следващия си удар.

Действието се пренася в имението, където Юсуф спи спокойно и сладко. До леглото му пристъпва Нана. Тя се усмихва едва забележимо и нежно докосва косата му, сякаш иска да го предпази дори в съня му. В мислите ѝ проблясва тревога – „Ако нещо с чичо ти се беше случило? Ако тази жена наистина го беше отровила без да иска… какво щеше да стане?“

В този миг Юсуф се събужда и разтърква очи.

– Заспах… Как е чичо ми?
– По-добре е, скъпи – отвръща Нана.
– Знам, че не е така – въздиша детето, – но ти го казваш само за да не се натъжавам, нали?

Нана го поглежда, но не отговаря. Юсуф въздъхва още по-дълбоко, притиснат от собствената си тревога.

В кабинета си Яман стои мълчалив. Въздишката му изпълва стаята, после той се изправя и се заглежда през прозореца. На вратата се почуква и влиза Нана. Очите му светват от раздразнение.

– Здравей – казва тя. – Юсуф е на вратата. Не вярва, че си добре. Иска да те види.

Яман кимва и след миг в стаята влиза детето. – Чичо, още ли те боли коремът?

– Само малка настинка беше, вече мина. Недей да се натъжаваш повече, юначе. Добре съм.

Но Юсуф не вярва.

– Защо изглеждаш така? Не ми вярваш ли? – пита Яман.

Нана го гледа внимателно.

– Можем да се борим на канадска борба, когато поискаш – добавя Яман с усмивка. – Ще видиш, че съм добре.
– И преди каза, че си добре, но не беше. Сега правиш същото – изстрелва Юсуф и напуска стаята обиден.
– Юначе! – вика след него Яман, но гласът му остава в празното пространство.

Камерата ни пренася в стаята на Юсуф, където напрежението е осезаемо. Детето се е свито под завивките. Яман сяда до него.

– Юначе, недей така. Ядосваш се за нищо.
– Болен си и го криеш! Криеш всичко от мен! – прошепва детето и отново се завива през глава.

Яман и Нана се споглеждат тревожно. С жест Яман ѝ показва да излезе. – Как ще го убедя, че съм добре… – прошепва сам на себе си Яман.

– Недей да се тревожиш – отвръща Нана. – Ще ти повярва. – Тя прибира косата си, а Яман я наблюдава мълчаливо, почти хипнотизиран.

Действието прескача в градината на имението, където Яман, Юсуф и Нана стоят пред мишената за стрелба с лък.

– Виж, чичо ти уцели право в целта – казва Нана с усмивка.

Юсуф кимва, но остава напрегнат. – Хайде сега, опитай и ти.

Момчето изстрелва стрелата и тя се забива в дъската.

– Браво, миличък! – възкликва Нана. – Стрелбата е чудесен спорт, добър и за ума, и за тялото. Така ставаме по-силни и здрави. Нали е така? – поглежда към Яман.

Той мълчаливо кимва, но не откъсва поглед от нея.

– Сега е мой ред – добавя Нана и изстрелва стрела, която също намира целта. Яман я наблюдава изненадано – толкова е добра.
– Чичо, ако искаш, почини си малко – казва загрижено Юсуф.

Яман среща погледа на Нана. Тя едва забележимо му се усмихва и му показва с жест да бъде ведър.

– Не, юначе – усмихва се Яман. – Пълен съм с енергия.
– Недей да се мръщиш така – добавя той, но Юсуф остава намусен.

Нана се приближава към детето. – Погледни го. Чичо ти е силен като бик. Дори ако нещо се изпречи на пътя му, ще го събори само с една стрела.

Погледите на Нана и Яман се срещат. Той я наблюдава как се старае да убеди Юсуф. Взима още една стрела и отново уцелва мишената.

– Ако правехме надбягване, щеше да ни изпревари преди да мигнем – добавя Нана. – Но каза, че тичането не е нужно, затова предложих стрелба.
– Защо не искаше да тичаш, чичо? – пита Юсуф подозрително. – Не си добре, нали затова?
– Не – намесва се Нана бързо. – Каза, че истинските мъже не тичат напразно. А стрелбата е много по-трудна.
– Но и тя не ми стига – усмихва се Яман. – Знам какъв спорт ще ми хареса най-много. Ела тук, юначе.

Той вдига Юсуф на ръце и започва да го върти във въздуха. Детето избухва в смях.

– Това е като въртележка! – радва се момчето.
– Точно така, още по-добре е! – отвръща Яман и го завърта още.
– Спри, чичо, ще се измориш! – протестира Юсуф, но очите му светят от щастие.
– Едва започваме! Искаш ли още обиколки?
– Да! – извиква детето.

Нана гледа сцената изумена – двама души, които се смеят и играят като истинско семейство. Но в следващия миг Яман хвърля хладен, почти презрителен поглед към нея, докато продължава да върти детето.

Малко по-късно Яман учи Юсуф как да държи лъка правилно. – Дръж го там, изправи гърба си. Спусни го до нивото на гърдите. Задръж дъха си и стреляй, когато си готов.

Погледът му обаче отново се плъзва към Нана. В този момент стрела на Юсуф пробива целта.

– Браво, юначе! – казва Яман гордо. – Напредваш много добре.
– Ще те настигна, чичо! – отвръща детето.
– Сега е твой ред, Нана – подканя я Юсуф. Но внезапно вижда как една пчела лети и каца върху косата ѝ.
– Нана, пчела! – извиква Юсуф. – В косата ти е!
– Какво? Къде? – уплашено пуска косата си тя.
– Под косата ѝ е, чичо, махни я! – настоява Юсуф.
– Недей да мърдаш – казва Яман сериозно и пристъпва към нея. Погледите им се срещат, сякаш времето спира. Той внимателно отмества кичур от косата ѝ и пчелата отлита.
– Няма я вече. Недей да се страхуваш.
– Не се уплаших… Благодаря – прошепва Нана.

Яман не откъсва очи от лицето ѝ, изненадан от собственото си вълнение. В този миг красотата ѝ го поразява.

– Добре ли си, Нана? – пита Юсуф.
– Добре съм, миличък – усмихва се тя.

Яман обаче продължава да я гледа, сякаш светът е останал на пауза. Юсуф прегръща чичо си, щастлив от времето, което прекараха заедно.

Действието прескача Юсуф спи сладко, сгушен в меките възглавници. Стаята е тиха, а завесите леко се полюшват от вятъра. Влиза Нана – стъпките ѝ са толкова леки, че не събуждат детето. Тя коленичи до него и нежно погалва косата му.

– Моето птичe се измори твърде много – шепне тя с усмивка. – Почивай си, скъпи.

Навежда се и оставя малка целувка върху челото му, толкова внимателна, че сънят му не се нарушава. После се изправя и излиза.

На стълбите я пресреща Яман, който тъкмо облича сакото си. Погледът му се спира върху нея – изненадано, но и с онзи скрит пламък, който не може да угаси.

– Юсуф заспа – обяснява Нана. – Умори се много.

Яман кимва, после с бърз жест посочва чантата ѝ.

– Отиваш ли някъде?
– Да – отговаря тя. – Ще посетя онзи… лудия часовникар. Можеш ли да ми кажеш как да стигна? Не помня пътя.
– Не е луд – коригира я Яман сухо. – Казва се Вели.
– Извинявай… Вели. – усмихва се Нана с онази игрива искра, която винаги го обезоръжава.

Но Яман веднага става сериозен. – Първо, това не е място, където можеш да ходиш, когато ти хрумне. Второ, ако часовникът ти пак се развали, дай го на Дженгер. Той ще го поправи.

– Почакай малко – отвръща тя, изважда телефона си и набързо пише нещо. – Виж, тук пише „хрумва ти на момента“. Знаеш ли какво означава? „Да направиш нещо импулсивно, без да мислиш.“

Яман изсумтява нетърпеливо. – Казах ти да го дадеш на Дженгер.

– Но моят часовник работи чудесно – настоява Нана. – Отивам, за да платя дълга си към него. Той ми направи голяма услуга и искам да му занеса малък подарък.
– Дай ми го – отвръща Яман. – Аз ще му го предам.
– Не. – очите ѝ блестят предизвикателно. – Ако няма да ми дадеш адреса, ще го намеря сама. Мога дори да открия Алжир, ако питам хората.
– Алжир? – повдига вежди Яман. – Казва се Багдат.
– Ъм… да. – Нана се усмихва невинно.
– Дръпни се – нарежда Яман. – Ще те закарам лично, за да не се изгубиш и да ми създадеш още проблеми.

В същото време, малко по-назад в коридора, Айнур слуша всяка дума. Очите ѝ мятат искри от яд.

– Какво правиш тук? – пита я Нелихан, появила се изневиделица.
– Г-н Яман и Нана пак тръгнаха заедно – изсъсква Айнур. – Какво се случва? Тази жена буквално се е лепнала за него и не го оставя на мира. Същински дявол!
– Същински дявол? – Нелихан я поглежда укорително. – Прекаляваш. Говориш така, сякаш ти е враг. Ако г-н Дженгер чуе това… А най-вече ако г-н Яман чуе… не дай Боже!
– Вярвам на инстинктите си, скъпа – отвръща Айнур, впила поглед в затворената врата. – На тази жена не може да се има доверие, казвам ти.

Нелихан въздъхва ядосано и си тръгва, но Айнур остава, вперила поглед в мястото, където преди миг са били Яман и Нана. Очите ѝ са пълни с подозрение и злоба.

Какво става с Али и Дуйгу – втората двойка в сюжетната линия?

Междувременно планът на Ягмур да вкара Али в леглото си се разпада за миг. Али получава спешно обаждане и напуска дома ѝ, преди лекарството, което тя постави в чашата му с вода да подейства. Ягмур стиска юмруци.

– Получи се ужасно – казва си тя. – Кой знае къде ще припадне сега?

Действието се пренася в полицейското управление. Кара се приближава към Дуйгу, гледайки я напрегнато.

– Чух всичко – казва тя. – Тръгна си, защото не можеш да имаш деца. Затова напусна Али.

Дуйгу мълчи, без да отрича. Гласът на кара се накъсва от емоции.

– Докато ти се борила с това, аз толкова ужасни неща ти казах – казва с треперещ глас. – Много те нараних много.

Дуйгу леко поклаща глава.

– Ти не знаеше – отговаря Дуйгу. – Имаше право да си ядосана.
– Защо не ми каза? Щях да бъда до теб. Щях да пазя тайната колкото дълго искаше!
– В началото никой не знаеше – признава Дуйгу. – Дори майка ми. Само Ясемин.

На лицето на Кара се появява израз на болка, но вместо да каже нещо, тя прегръща Дуйгу.

По-късно Али и Дуйгу участват в полицейска операция. По време на операцията обаче Дуйгу забелязва, че Али не се чувства добре. Вместо да продължи акцията, тя го откарва в дома му.

В стаята се усеща напрежение, примесено с топлина. Али е блед, изморен, а очите му едва се задържат отворени. Дуйгу стои до него като страж, твърда в решението си.

– Няма да си тръгна преди да дойде г-жа Султан – казва тя категорично. – Дори да ми казваш да си отида, няма да послушам. Ако беше в болница, щях да си тръгна със затворени очи… Но не и сега, когато си сам. Хайде…

Али се усмихва едва забележимо. – Мисля, че най-добре ще е да поспя.

– Добре – кимва тя. – Аз съм тук. Ако имаш нужда от нещо – кажи ми.

В същото време Ягмур кипи от безсилие. Стиска юмруци и очите ѝ святкат от ярост.

– Проклятие! Виж ти, какъв късмет… Как стана така? Трябваше аз да съм с Али. Ами ако разберат, че аз съм го дрогирала? Трябва да изчакам. Да остана тук… поне докато Али се възстанови.

Камерата се връща при Дуйгу, която седи до Али, който все още спи. Дуйгу си спомня хубавите моменти, които са имали с Али.

Дуйгу се навежда към Али, но думите ѝ се изплъзват от устата.

– Толкова е трудно да не те желая, докато си до мен… Иска ми се да не беше така… Надявам се да не чу това.

Али отваря широко очи.

– Какво искаше да кажеш с това? – гласът му звучи едновременно ежен и напрегнат, сякаш се бои от истината, която може да чуе.

Дуйгу стои до него, а сърцето ѝ бие лудо. Тя сама се чуди дали не е казала твърде много.

– Какво казах? – шепне тя, сякаш се страхува от собствения си глас.

Али я гледа право в очите и повтаря: „Иска ми се да не беше така.“

Дуйгу замръзва. – О, това… Аз… исках да кажа… Исках да кажа, че ми се иска да не беше се разболял…

В този момент на входната врата се звъни.

– Ще погледна кой е! – казва Дуйгу и изхвърча от стаята.

Дуйгу отваря вратата и вижда Ягмур.

– Здравей – усмихва се тя, но изненадата ѝ е истинска. – Не знаех, че си тук.
– Али се почувства зле – обяснява Дуйгу. – Заведох го у дома. Не искаше да отиде в болница.
– Какво се случи? Какво му е? – в гласа на Ягмур прозвучава престорена загриженост.
– И аз не разбирам – въздиша Дуйгу. – По време на операцията му стана лошо. Но вече се събуди и е по-добре.
– Боже мой… – възкликва Ягмур. – Слава Богу, че си била до него, Дуйгу. Ще го прегледам.
– Ягмур? – прошепва Али, още объркан.
– Али… скъпи, бързо оздравяване. Какво се случи? Мислех, че си на операция.
– Нищо важно – отвръща той, опитвайки се да се съвземе. – Почувствах се малко отпаднал. Вече мина.

Дуйгу отстъпва назад.

– Щом Ягмур е тук, аз ще тръгвам. Почивай си, Али. Бързо възстановяване. – Усмихва се и се обръща. – До скоро.
– Довиждане… и благодаря още веднъж – добавя Ягмур с престорена усмивка.

Когато остават сами, Али поглежда Ягмур с подозрение. – Защо дойде? Нали не знаеше, че съм у дома.

– Минавах оттук – отвръща Ягмур уж нехайно. – И си помислих да се отбия. Нали ти изписах лекарството за г-жа Султан… исках да видя дали действа. Но явно я няма.
– Леля е на сватба – казва Али и се отпуска на възглавницата. – Ще полегна, ако не ти пречи.
– Ако искаш, мога да остана с теб – предлага тя, гласът ѝ е мек, но настоятелен. – Ако ти стане зле, ще съм тук.
– Не. – Али категорично поклаща глава. – Не е нужно. Само ще си почина.
– Но си блед, целият си пребледнял. Как да те оставя сам? Поне да ти премеря кръвното. Мисълта ми е само за теб.
– Не спирай работата си заради мен. Добре съм. Ще си почина и ще ми мине.
– Добре… – усмихва се тя, но очите ѝ блестят от неспокойствие. – Но държи ме в течение. Притеснявам се за теб.
– Ще го направя. Благодаря…

Ягмур си тръгва.

Али затваря вратата, но мислите му не дават покой. „Какво правя? Защо искам Дуйгу до себе си, а не Ягмур? Защо, след цялата болка, която ми причини, още я обичам? Ако сърцето ми е при Дуйгу… тогава какво изобщо правя с Ягмур?“

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.