Плен – Сезон 2 Епизод 85 (Ето какво ще видим)

Какво се случи в епизод 81, 82, 83 и 84 на турски сериал „Плен“

Афифе предава акциите си на Нева и Орхун е освободен. Когато се прибира у дома неочаквано, Хира щастлива, че го вижда се хвърля в прегръдките му и го целува по бузата.

Орхун се ядосва силно, когато разбира, че Афифе е прехвърлила акциите си на Нева, но Хира го моли да се опита да я разбере и успява да го успокои. Афифе е дълбоко разстроена, че заради нея са загубили акциите, но Орхун ѝ обещава, че ще си върне всичко обратно.

По-късно Орхун отива да говори с Джихангир и го пита какво иска в замяна на акциите. В кабинета му Орхун забелязва обецата на Хира, но Джихангир спокойно му казва, че е щял да му я върне и обяснява, че я е намерил в болницата.

Нева забелязва обеците на Хира и казва, че е видяла подобна обица в хотелската стая на Джихангир. Хира се напряга, когато вижда шокираните и обвинителни погледи на Афифе, но Орхун се намесва и обяснява, че Джихангир е намерил обецата ѝ в болницата. След това той ѝ казва, че дори и да не е знаел как обецата е попаднала при Джихангир, никога не би се усъмнил в Хира.

Нева лъже Орхун, че Джихангир е поискал да излъже, че той я е отвлякъл, и тя не е могла да му откаже, защото, когато си науми нещо, не се спира, докато не го получи, а тя се страхува от него.

Малко по-късно Джихангир посещава Нева в имението Демирханлъ. Случайността е такава, че Хира е отвън, когато той пристига. Орхун ги вижда да разговарят и предупреждава Хира да избягва Джихангир и да говори възможно най-малко с него.

На улицата, Муса е наведен над отворения капак на колата. Пръстите му са омазани с масло, а челото му блести от напрежение. Опитва се да поправи повредата, но вместо помощ, над него пада нетърпеливият глас на Али.

– Закъснявам за часа по рисуване! – възкликва момчето, гласът му звучи като изпискано детско предупреждение.

Хира се опитва да го успокои. Тя поставя ръка върху рамото му и с мекота казва:

– Няма да закъснеем, Аличо. Муса се грижи за всичко… нали, Муса?

Младият мъж само поклаща глава и въздиша тежко. Изтрива ръцете си в дрехите и бързо грабва телефона си.

– Ще извикам шофьора. Нека дойде с другата кола – отсича той, но в гласа му има сянка на раздразнение.
– Не можем да закъснеем! – настоява Али, очите му светят от тревога. – Учителят ми каза да отида по-рано!

В този момент на сцената се появява Джихангир. Той се приближава със самоуверената стойка на герой, който контролира всичко. Хира, Муса и Али се обръщат изненадано към него.

– Добре ли сте? Имате ли проблем? – пита Джихангир с онзи хладен, но уверен тон, който винаги дразни Муса.
– Колата се повреди – отвръща сухо Муса, без да крие недоволството си.

Джихангир насочва вниманието си към Хира.

– Мога да ви закарам, ако желаете – предлага Джихангир, сякаш е спасител в правилния момент.

Хира отхвърля жеста с лека усмивка, но в гласа ѝ се усеща напрежение.

– Няма нужда. Муса вече извика шофьора. Скоро ще дойде.

Али обаче не издържа. Той се вкопчва в ръката на Хира с детска упоритост.

– Да тръгнем сега! Моля те… закъснявам!
– Шофьорът ще е тук скоро, миличък – успокоява го тя.

Но детската му нетърпимост го води към неочаквано действие – Али изведнъж се откъсва от ръката на Хира и хуква. След миг вече седи на задната седалка в колата на Джихангир.

– Аличо! – крещи Хира уплашено. – Аличо, излез оттам!

Муса се втурва след него..

– Аличо, излез веднага! Не можеш да отидеш така! – настоява той.

Момчето само свива рамене с онази добре познат детски инат. Хира, объркана и безсилна, шепне:

– Ела, Аличо… хайде.

Погледът ѝ блуждае, не знае какво да направи.

В този момент си спомня предупреждението на Орхун: „Стой далеч от него! Общувай с него възможно най-малко!“

Муса опитва отново да убеди Али, но напразно. Хира изважда телефона си с отчаян жест.

– Ще се обадя на Орхун. Той ще намери решение – казва тя.

Джихангир присвива очи, думите ѝ го засягат. Тя набира, но отсреща няма отговор. Тишината в слушалката само увеличава безсилието ѝ.

– Какво ще правим, сестричке? – прошепва Муса, в гласа му звучи тревога.
– Ще почакаме – отвръща неуверено Хира.
– Не мога да изпусна часа! – настоява Али, почти на ръба да се разплаче. – Да вървим, моля те!
– Шофьорът каза, че е далече. Ще дойде най-рано след 40 минути – обяснява Муса, отчаян от безизходицата.

Хира оглежда улицата, сякаш търси спасение.

– А наоколо няма ли таксита? – пита тя с последна надежда.
– Проверих вече. Няма нито едно на стоянката – отговаря Муса.

Хира застива за миг. В погледа ѝ се чете вътрешна борба. Тя не иска, но се приближава към колата. Джихангир вече е зад волана, доволен и спокоен, сякаш знае, че този момент му носи предимство.

В колата на Джихангир, улиците на Истанбул се движат бавно под тежестта на обедния трафик. Светофарът светва в червено и автомобилът спира. В тишината, нарушавана единствено от звука на двигателите отвън, Джихангир хвърля бегъл поглед към Али в огледалото за обратно виждане. Усмихва се и подхваща разговор, сякаш иска да скъси разстоянието между тях.

– Чух, че ще участваш в конкурса по рисуване – казва той с престорено спокойствие. – Какво ще нарисуваш?

Али не се замисля дълго. Очите му блестят, докато отвръща кратко, но уверено:

– Рисувам всичко.

Джихангир се усмихва, сякаш не е чул достатъчно. Продължава да настоява, гласът му е мек, но и леко напрегнат:

– Значи мислиш да се състезаваш… Може би ще е хубаво да нарисуваш гора или парк.

Али свива рамене и промърморва:

– Може би.
– Но знаеш ли – навежда леко глава Джихангир и говори с нотка назидателност, – най-добре е да рисуваш това, което обичаш най-много. Когато обичаш нещо истински, любовта ти се отразява в картината.

Погледът му бавно се плъзга към Хира. Тя не усеща, или поне се прави, че не усеща. Джихангир иска да я въвлече в разговора, да я накара да му обърне внимание.

– А ти как мислиш? – обръща се той уж небрежно. – Какво трябва да нарисува Али? Какво ще му се получи най-добре? Ти можеш да му дадеш идея за конкурса.

Хира леко се усмихва, но не към Джихангир. Погледът ѝ е насочен единствено към Али.

– Али рисува прекрасно – казва тя тихо, но с искреност, която не може да се скрие. – Много по-добре от своите връстници. Сега е развълнуван, защото е конкурс, затова не може да реши. Но каквото и да избере, сигурна съм, че ще е една много красива картина.

Джихангир усеща как думите ѝ режат като нож. Раздразнението го пронизва, но той не го показва. Задържа усмивката си, сякаш всичко е наред. Али, изгубен в мислите си, не долавя напрежението, което се носи в колата.

– Може би ще нарисувам летяща кола – казва той с ентусиазъм.
– Това е много оригинална идея – отвръща Джихангир, макар думите му да звучат по-скоро като опит да прикрие собственото си безпокойство.

Хира поема дълбоко въздух. В гърдите ѝ тежи нещо неизказано, тревога, която тя прикрива със стиснати устни. Тя иска само едно – този път да свърши, колата да стигне най-накрая до училището, за да се измъкне от напрегнатата близост, в която се оказва хваната.

Действието прескача пред училището на Али. Хира държи Али за ръка, докато тримата с Джихангир вървят към входа. Малкото момче изглежда леко напрегнато, но очите му заблестяват, когато Хира се навежда към него, за да бъде на неговото ниво.

– Почти успяхме навреме – казва тя с нежна усмивка. – Не се тревожи за конкурса по рисуване. Сигурна съм, че ще измислиш чудесна идея. Сега се радвай на уроците и прави каквото почувстваш!

Али кимва енергично и отвръща кратко:

– Разбира се.

Хира му подава чантата и го изпраща с поглед. Момчето хуква към класната стая, а тя остава на прага, докато Джихангир я наблюдава внимателно отстрани.

– Мога да те закарам до имението, ако искаш – предлага той, почти деликатно.
– Няма нужда – отвръща Хира. – Ще се обадя на шофьора, ще дойде да ме вземе.

В този момент телефонът ѝ звъни. На дисплея се появява името на Орхун. Лицето на Хира светва, тя бързо вдига слушалката.

– Ало?

Докато Орхун влиза в офиса си и сяда зад бюрото, гласът му е леко напрегнат:

– Ти си ми звъняла, но аз не съм видял. Всичко наред ли е? Има ли проблем?

Хира се обръща с гръб към Джихангир, нервността ѝ личи.

– Не, всичко е наред. Просто оставих Али в училище.
– Моят среща отпадна – казва Орхун. – Да излезем заедно на обяд?
– С удоволствие… но може би ще закъснея малко.

Чувайки това, Джихангир пристъпва още по-близо и повтаря предложението си:

– Ако имаш работа другаде… мога да те закарам.

Гласът му достига до отсрещната страна на линията. Орхун застива, лицето му помръква.

– Джихангир ли е с теб? – пита той със свити вежди.

Хира трепва, гласът ѝ е почти треперлив:

– Да… колата се повреди и той ни видя. Реши да помогне. Али се разстрои, защото закъснявахме за училище…

Джихангир само кимва, сякаш иска да покаже, че разбира ситуацията.

– Чакай ме, идвам веднага! – отсича Орхун, вече скочил на крака.
– Няма нужда, наистина! – опитва се да го спре Хира. – Ще взема такси…
– Казах, че идвам! – гласът му е категоричен и разговорът свършва рязко.

Орхун грабва сакото си и излиза от офиса с бързи стъпки.

Хира остава неподвижна, с телефона в ръка. В очите ѝ се чете безпомощност, а нервността ѝ я издава пред Джихангир.

– Явно има проблем – отбелязва той спокойно. – Не разбирам защо прави от мухата слон. Винаги ли е така?

Хира се опитва да прикрие смущението си:

– Не, не е… Просто каза, че ще дойде да ме вземе. Не търси друго значение. Благодаря ти, че ни помогна. Сега по-добре тръгвай.

Джихангир знае, че отговорът ще е отрицателен, но все пак пита:

– Да остана с теб, докато Орхун дойде?

– Не е нужно. Благодаря ти.

Той кимва кратко и се отдалечава. Хира остава сама пред училището, обгърната от напрежение и очакване. Сърцето ѝ бие учестено, докато тя нервно поглежда към пътя, откъдето всеки момент трябва да се появи Орхун.

Сърцето на Хира бие учестено, а тя се обвинява мислена. „ Защо не изведе Али от колата? Защо не му каза „не“? Нали те предупреди да стоиш далеч от този човек? Колко пъти те предупреди! А ти какво направи…“ Хира нервно потрепва, когато вижда Орхун да идва. Той оглежда улицата, сякаш търси Джихангир.

– Той си отиде! – казва тя задъхано, в паника. – Дойде, докато Муса се опитваше да оправи колата. Али закъсняваше за часа си по рисуване и… Знам, че ме предупреди, но…

Орхун я прекъсва рязко, с поглед, който не търпи оправдания.

– Какво искаш да хапнеш?

Думите му режат въздуха. Хира преглъща и усеща как всичко, което иска да каже, се изпарява.

– Няма значение… каквото и да е… – прошепва тя.

Орхун махва с ръка, сякаш разговорът вече е приключил.

– Хайде.

Тръгва напред, без да я изчака. Хира остава за миг неподвижна, после го следва безсилна. Двамата се качват в колата и потеглят.

След вечерята Хира и Орхун се връщат в имението. Градината е потънала в полумрак, а между тях цари тежко мълчание. Хира не издържа:

– През цялата вечер не каза нито дума.

Орхун говори, без да я поглежда:

– Ще взема няколко документа и веднага се връщам в офиса.

Тръгва към входа, но Хира се престрашава да го спре, докосвайки леко ръката му.

– Не искам да сме така… Моля те, говори с мен. Толкова ми е тежко.

Орхун се спира за миг, но очите му остават студени. Хира пристъпва по-близо, гласът ѝ трепери:

– Само ни закара до училище, вярвай ми. Нищо повече. Искаше да помогне.

Орхун я гледа остро.

– Да помогне? Тоест – да бъде мил.
– А какво друго може да е? – пита Хира с надежда, че Орхун ще разбере.
– Той прави всичко за собствена изгода. Толкова е лицемерен, че използва дори сестра си.

Хира се сепва.

– Как така? Използва Нева?

Орхун кимва мрачно:

– Убеди я да спомене моето име в показанията си.

Устните на Хира се разтварят от изненада.

– Как? Сестра му…
– Да, накара я да излъже – отсича Орхун. Погледът му става още по-суров. – Дръж се далеч от него.

Хира само кимва. Знае, че гневът му няма да стихне лесно. Опитва се да каже нещо, но той вече е дистанциран.

– Не искам да закъснявам.

Орхун влиза в имението, а тя остава сама в градината, със свито сърце.

Нощта обгръща Истанбул. Светлините на града блестят, докато в имението настъпва напрегнато мълчание.

В хола Афифе прелиства списание, а Перихан неспокойно отпива чай.

– Добре, че Орхун знаеше всичко – въздъхва тя.

Афифе я поглежда въпросително.

– Обицата, скъпа. Добре, че Орхун разбра. Иначе една единствена обеца, намерена в хотелска стая на мъж… Охооо, кой знае какви слухове щеше да има!

Афифе се намръщва.

– Тази тема е приключена, Перихан. Излишно е да ровиш. А и забелязвам колко бързо научаваш някои неща. Да ти вземат и на теб списание, какво ще кажеш?

Перихан се смущава, но бързо се съвзема.

– Моля те, Афифе, всеки, който те чуе, ще си помисли, че подслушвам.

Афифе само повдига вежди. В този момент икономът минава през коридора.

– Някой да дойде тук! – нарежда тя.
– Слушам, госпожо – отговаря Шевкет.
– Защо вечерята не е готова?
– Готова е, госпожо. Помислих, че ще изчакате г-н Орхун.

Хира се появява в залата. Очевидно е, че чака Орхун. Афифе я поглежда, после нарочно казва на глас:

– Орхун каза, че ще закъснее. Ще вечеря в офиса.

Думите я пронизват като нож. „Не ми каза… На майка си каза, но не и на мен…“, мисли си Хира, а очите ѝ се навлажняват.

– Пригответе вечерята веднага – нарежда Афифе на Шевкет.

Хира се съвзема и със спокойствие казва:

– С ваше позволение няма да присъствам на вечерята. Искам да си почина в стаята.

Афифе само кимва. Хира тръгва към стълбите. Перихан я изпраща с доволна усмивка, усетила тъгата ѝ.

По стълбите Хира върви бавно, с очи пълни със сълзи. Лицето ѝ е пречупено от болка. Едва се сдържа да не заплаче на глас.

– Не ми се обади… Дори не ми каза… – прошепва тя.

Сълзите се стичат по бузите ѝ, докато изкачва стъпалата.

Действието прескача. Хира стои будна пред отворения прозорец. Вятърът раздвижва косите ѝ, а в ръката си тя държи телефона. Поглежда екрана – празен е. Орхун не е звънял.

– Къде си? – шепне тя. – Защо не се прибираш? Защо не се обаждаш?

В далечината се чува звук на кола. Сърцето ѝ подскача.

– Това е той. Неговата кола… – казва си Хира и тръгва да го посрещне.

Ръката ѝ се протяга към дръжката на вратата, но тя се колебае. Стисва я несигурно, а когато чува стъпките му, отдръпва ръка и бавно затваря вратата. Връща се в стаята със сведена глава.

В коридора Орхун хвърля поглед към нейната стая. По лицето му още стои сянката на гняв, мислите му остават скрити. Хира е на път да се разплаче, готова да се върне в леглото си, когато на вратата се чука.

Влиза Орхун, а Хира застива. Погледът ѝ се вдига към него с надежда, но среща непроницаемо лице. Усмивката ѝ угасва.

– Все още си ми ядосан, нали? – прошепва тя.

Орхун тръгва към нея бавно, без да издава чувства. Хира се паникьосва.

– Не исках да те ядосвам. Не мога…

И тогава лицето на Орхун омеква.

– Да съм ядосан на теб? Това е невъзможно – казва с нисък, спокоен тон.

Ръката му се вдига и докосва ухото ѝ. Сваля обеците ѝ и ги прибира в джоба си.

– Не искам повече да носиш тези обеци.

После вади малка кутийка от вътрешния си джоб. Хира гледа объркано. Когато той я отваря, вътре блестят елегантни нови обеци. С нежно движение ги поставя на ушите ѝ. Навежда се близо до нея, толкова близо, че дъхът му докосва кожата ѝ.

– Тези ти подхождат повече – прошепва до ухото ѝ.

Хира едва диша от вълнение. И тогава усеща как устните му се плъзгат от ухото към бузата ѝ. Целувка е кратка, но толкова силна, че тя застива на място.

– Лека нощ – казва той и се обръща да излезе.

Хира вдига ръка и докосва мястото, където устните му са оставили следа. Пръстите ѝ се плъзгат и по новите обеци. Бузите ѝ пламтят в розово.

Действието прескача на сутринта. В очите на Хира и Орхун вече няма напрежението от предишните дни. Тя се усмихва несигурно, докато го изпраща, а той я гледа с онази сериозен поглед, който винаги прикрива по-дълбоките му чувства.

– Обади ми се, когато Али се прибере– казва Орхун. – Ще се притеснявам.
– Ще се обадя – отвръща Хира, в гласа ѝ трепти нежна тревога. – И аз съм толкова разтревожена… Когато се обадиха от училище и ми казаха, че е болен, цялата се вцепених.

Звукът на кола прекъсва разговора. Хира веднага се обръща натам.

– Ето ги – казва тя с облекчение и напрежение едновременно.

Орхун също насочва погледа си. Чува се как се затръшват врати, идващи стъпки. Хира свива ръце в паника.

– Изглежда зле… – прошепва тя.

– На мен не ми изглежда чак толкова – отвръща Орхун спокойно. – Ходи сам.

И тогава Али и Муса се появяват пред тях. Момчето стиска корема си и изглежда унило, а Муса само вдига вежди с онзи присмехулен жест, който казва без думи: „Не се тревожете, добре е.“ Хира разбира и се усмихва през сълзи.

– Да не би състезанието по рисуване да ти е докарало болки в корема? – шегува се тя нежно. – Сигурно си се развълнувал твърде много.

Али повдига рамене, но не казва нищо. Тогава Орхун коленичи пред него.

– Понякога и на мен на срещи ме боли стомахът толкова силно – намигва му той.

Унилата физиономия на Али се сменя с усмивка. Орхун нежно погалва косата му.

– Ще рисуваме ли заедно, чичо? – пита момчето с надежда.
– Трябва да отида на работа – отговаря Орхун, – но обещавам, че ще се върна.

Хира се намесва меко:

– Ако още те боли, по-добре първо да си починеш. А може и да е от глад – хапни нещо, и ако мине, ще седнем да рисуваме заедно. Как ти звучи?

Али кимва решително.

– Трябва да се постарая. Още не съм си избрал тема.
– Е, млади господине – подхвърля Муса с усмивка, – можеш да нарисуваш мен! Гледай! – и прави гримаса, която кара Хира и Али да избухнат в смях.

Орхун ги наблюдава мълчаливо. Хира леко отмята косата си назад, и тогава на слънцето проблясват обеците, които той ѝ подари.

– Искам веднага да започна да ям, за да дойде по-бързо времето за рисуване! – възкликва Али и тичешком влиза в къщата. Муса го последва, смеейки се.
– Виждаш ли? – засмива се Хира. – Стомахът вече не го боли.

Орхун също се усмихва, но очите му отново се спират върху блестящите обеци.

– Стоят прекрасно на теб – прошепва той.

Хира се изчервява, навежда глава.

– Благодаря ти… – казва тихо.
– Хайде – подканя я Орхун, – да не караме Али да чака.

Хира кимва и се отправя към къщата. Орхун остава сам. Търси ключовете си в джоба – но заедно с тях в ръката му изпада и онази стара обица. Очите му се присвиват. Лицето му се свива в сянка. Без да мисли, той хвърля обецата в коша до верандата и поема към колата си.

Хира вече е вътре, но не знае нищо. Сцената завършва с образа на Орхун, който върви решително, а малката обица блести за последен път в кофата за боклук.

Какво се случва с Нуршах и Кенан?

Нуршах започва деня си щастлива след заминаването на Есра и приготвя сандвич за Кенан. Но Есра прави неочаквано посещение под претекст, че иска да им благодари, че са я приютили, и се самопоканва на кафе, приготвено от Кенан. След това им предлага да отидат тримата в ресторант на брега на Босфора. Нуршах отказва, казвайки, че нямат време дори за кафе. Есра разбира намека и си тръгва.

Кенан веднага пита Нуршах защо я е отпратила толкова рязко. Докато говорят, Нуршах се ядосва все повече и накрая му казва, че ако толкова иска да излиза с Есра, ще му даде нейния телефонен номер. Тогава Кенан я пита дали ревнува, но веднага осъзнава, че е бил твърде директен, и опитва да се измъкне с шега.

Нуршах започва да се заяжда с Кенан за всяко дребно нещо, за да не си мисли той, че го харесва. Но накрая осъзнава, че няма да може да прави това вечно и решава да смени тактиката – започва да се държи така, сякаш между тях може да съществува само приятелство, без място за любов. Тя го кани на пазар, опитва да му разказва клюки, да иска мнението му за дрехи и грим, но резултатът е един, Кенан и приятелите им започват да се чудят какво се е случило с нея.

Междувременно Нуршах научава по нещо за футбола и любимия отбор на Кенан и му предлага да гледат мача заедно. Кенан осъзнава, че тя всъщност нищо не разбира от футбол, и я пита защо го прави. Накрая тя признава, че е решила, че е по-добре да опитат да бъдат приятели, вместо да се карат по цял ден.

На следващата сутрин Кенан ѝ приготвя закуска, за да отпразнуват първия ден от приятелството им. Той вече е разбрал, че Нуршах има чувства към него и е любопитен какво още ще направи, за да ги прикрие.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.