Плен – Сезон 2 Епизод 86 (Ето какво ще видим)

В просторния салон на имението слънчевата светлина се отразява по белите стени, а Али седи замислен пред лист хартия. На масата пред него са разположени бои, четки и бели листа.

– Какво да нарисувам? – пита се Али..

В този момент Али вижда Муса и Гонжа, които бързат да излязат за пазар.

– Муса, Гонжа, може ли да ми помогнете? – пита Али с надежда в гласа.

Муса спира за миг, но после се извинява с угрижен поглед:

– Али, шефът ми нареди да свърша нещо спешно. Иначе знаеш какво ще стане. Но обещавам – веднага щом се върна, ще съм при теб.

Али кимва разочаровано и се обръща към Гонжа.

– Скъпи Али, и аз трябва да тръгвам, но по-късно непременно ще дойда. А и леля Хира готви страхотни неща за теб в кухнята. Тя скоро ще е при теб, нали? – усмихва се тя и излиза с Муса.

Оставен отново сам, Али въздиша. В този миг пристига Джихангир. Той държи в ръце нов комплект акварели, които поставя пред момчето. Усмихва се топло.

– Малък подарък за конкурса по рисуване – казва с мек глас Джихангир.

Али се радва, но скромността му личи във всяко движение.

– Благодаря… – отговаря Али.

– Мога ли да седна? – пита Джихангир.

Али само свива рамене. Мъжът сяда до него и двамата заедно гледат празния лист.

– Нямаш много идеи, нали? – подхвърля Джихангир.

Али поклаща глава.

– И никой не ти помага, нали? – продължава той.

Момчето кимва.

– А какво ще кажеш аз да ти помогна? – усмихва се Джихангир. – Чувал ли си за рисуване с въже? С акварел става много красиво.

Али поклаща глава в знак на отрицание.

– Мисля, че трябва да опиташ. Видях тази техника в чужбина на изложба за детско творчество – резултатите бяха невероятни. Тук почти никой не я знае. Така ще изпъкнеш в конкурса – обяснява търпеливо Джихангир.

Али се замисля, после признава:

– Може би…

Точно тогава Хира влиза с поднос в ръце. Вижда двамата заедно и в погледа ѝ се появява безпокойство.

– Чичо Джихангир ми донесе бои за конкурса! – съобщава Али. –Той ми предложи да направя рисунка с въже.

Хира едва се усмихва, нервността ѝ нараства. Али става от масата:

– Ще намеря въже!

– Али, по-късно… – паникьосано го спира тя, но момчето вече е излязло.

Джихангир я поглежда сериозно.

– Добре ли си? Не можех да спра да мисля за теб, но не посмях да се обадя. Нямаше проблем, нали? Надявам се Орхун не те е притеснил.

– Орхун никога не би направил такова нещо! – отсича на мига ядосана Хира.

В този момент Али се връща, с въже в ръка.

– Намерих!

– Али, остави това и първо хапни – настоява Хира.

– Моля те! Само веднъж искам да опитам! – умолява Али.

Тя се предава с въздишка:

– Добре… пробвай.

Али с ентусиазъм се заема, но скоро осъзнава, че не знае как да започне.

– Но не знам как!

– Ще помогна – включва се Джихангир. – Аз държа единия край, някой друг другия, а ти рисуваш по средата.

Хира иска да се измъкне.

– Ела да ми съобщиш, когато свършиш, Али.

Но момчето я спира:

– Чакай! Трябва някой да държи и другия край. Ако си тръгнеш, кой ще помогне?

– Али, помоли Муса. Или Гонжа… – измъква се тя.

– Помолих ги вече. Заети са – настоява момчето.

Джихангир впива очи в нея:

– Ако се страхуваш от нещо…

– Не! От какво да се страхувам? – отвръща Хира, но ръцете ѝ треперят, когато хваща въжето.

– Дръжте здраво – инструктира Джихангир. – Избери цвят, намажи по средата, а после ще видиш какво ще стане.

Докато Хира се опитва да се съсредоточи върху въжето, по стълбите безшумно се спуска Афифе. Тя застава на входа и наблюдава сцената с ледено изражение. Очите ѝ се впиват в Хира и Джихангир, а в погледа ѝ гори гняв, който никой от тях не забелязва.

– Хайде, рисувай! – насърчава Хира, а гласът ѝ трепери от напрежение.

– Може да го направиш и с два цвята – предлага Джихангир с усмивка.

До Афифе незабелязано се появява Нева. Тя шепне подмолно, опитвайки се да разпали още повече огъня в леля си.

– Виж колко добре се разбират брат ми и Хира, нали?

С тези думи гнева на Афифе избухва. Тя се обръща рязко и си тръгва, без да каже дума. Нева остава за миг, хвърля бърз поглед към Хира и също се отдалечава, доволна от предизвиканата буря.

На масата Али отваря листа и възкликва възторжено:

– Страхотно е! Много е красиво!

Детето излиза навън, развълнувано да намери още въже. Хира се опитва да го спре:

– Стига, Аличо!

Но той вече е излязъл. Хира остава сама с Джихангир и напрежението в нея расте.

– Какво става с теб? – пита Джихангир, забелязвайки тревогата ѝ. – Защо си толкова напрегната? Ако има нещо, свързано с вчера, искам да го изясня.

– Няма какво да изясняваме! – отвръща Хира с ледена категоричност. – Всичко е ясно като бял ден!

Джихангир замръзва от студения ѝ тон.

– Какво искаш да кажеш? Да не би неволно да те нараних?

– Всичко, което вреди на Орхун, вреди и на мен – отсича Хира. – Ти може да изглеждаш мил и благ тук, но онова, което направи зад гърба му, е безскрупулно и жестоко.

– Извинявай? – очите на Джихангир се разширяват от изненада.

– Казах ти, че Орхун е невинен! – настоява тя. – А ти си казал на Нева да даде името му на полицията!

Думите ѝ удрят като камък. Джихангир побледнява.

– Какво?! Как ти хрумна това?

Хира се смълчава, изненадана от искреното му недоумение. Той рязко тръгва към стълбите. Хира остава зашеметена. В този миг икономът влиза.

– Госпожата ви вика в стаята си.

Хира тръгва нагоре, но по пътя чува гласовете на Джихангир и Нева.

– Как можа да кажеш на Орхун, че аз стоя зад това?! – гневът на Джихангир кънти в коридора.

– Какво толкова е станало?! – отвръща Нева безгрижно. – Защо се ядосваш толкова?

– Защото е лъжа! – избухва той. – Казах ти да не правиш номера зад гърба ми!

– Това е излишно притеснение – настоява Нева. – Фокусирай се върху целта!

Хира слуша скрита и очите ѝ се разширяват.
– Значи… той не е карал Нева да предаде Орхун – прошепва тя.

Тя продължава към стаята на Афифе, а зад вратата на Нева напрежението се нажежава още повече.

– Твоите сантименталности ти пречат да мислиш стратегически – казва Нева с нисък глас. – Аз съм вътре, аз съм добрата и жертвата. Ти си отвън, ти си лошият. Това е играта.

– Правиш огромна грешка! – предупреждава я Джихангир. – Не ме предизвиквай!

Нева се замисля за миг, после изрича с отровен тон:
– Орхун не ти е казал това, нали? Казал е на Хира, а тя веднага е дошла при теб. И ти си се ядосал, защото в очите ѝ образът ти е пострадал.

– Знаеш ли изобщо какво говориш?! – прекъсва я Джихангир, разтреперан от гняв. – Внимавай с намеците си!

– Внимавам във всичко – отвръща тя, като очите ѝ хвърлят пламъци. – А ти се оставяш емоциите ти да те водят. Онази девойка ти е замъглила разсъдъка! Заради нея викаш по мен, гневиш се, унижаваш ме!

Двамата се гледат яростно, а напрежението между тях е на път да избухне като буря, която ще разтърси цялото имение.

В стаята на Афифе въздухът е тежък и наситен с напрежение, а самата Афифе стои изправена, като кралица, която чака провинил се поданик. Хира пристъпва плахо вътре. Погледът на господарката е леден, думите ѝ прорязват като нож.

– Откакто влезе в този дом, не познаваш граници! – изрича тя. – Как да седиш, как да ставаш – нищо не си научила. Е, добре, това до някаква степен го приемах. Но това, което току-що видях… това е недопустимо!

Хира се сепва, не разбира обвинението.

– Направила съм нещо нередно, без да осъзная? – прошепва тя.

– Какво означава това – да рисуваш с Джихангир?! – крещи Афифе.

Лицето на Хира пламва, ръцете ѝ треперят.

– Не ме разбрахте… аз…

– Какво да не разбирам?! – прекъсва я Афифе. – Всичко е ясно!

Отвънка Перихан тихо се доближава до вратата на стаята на Афифе. Тя слуша с удоволствие всяка дума, очите ѝ блестят от злорадство.

– В училището на Али има конкурс по рисуване – опитва се да обясни Хира. – Някой трябваше да му помогне. Муса го нямаше. Когато Али поиска да рисува…

– Достатъчно! – прекъсва я Афифе. – Нито едно от тези обяснения не е извинение! Време е да научиш къде е мястото ти! Да бъдеш жена, достойна за моя син! Макар че това никога няма да се случи! Ти никога няма да заслужиш сина ми!

Очите на Хира се пълнят със сълзи, но тя не изрича нито дума. В гърлото ѝ заседва болка.

В коридора Перихан бързо се скрива, преди Хира да излезе. Младата жена върви бавно, сълзите най-накрая се стичат по лицето ѝ. Сърцето ѝ тежи, а стъпките ѝ звучат като ехо на унижение.

На верандата на имението Нева стои напрегната, в очите ѝ гори раздразнение. До нея се появява Перихан.

– Виждаш ли? – изсмива се тя. – В къщата е тихо като в гробница. Нито Афифе, нито Хира се виждат. Двете се скараха!

Нева я поглежда въпросително.

– Афифе се отнесе много злобно към Хира – обяснява Перихан. – От това, което разбрах, близостта ѝ с Джихангир е докарала Афифе до бяс.

Усмивка на злорадство пробягва по лицето на Перихан.

– Честно, почти ми стана жал за момичето. Аз дори на враговете си не пожелавам гнева на Афифе. Сега сигурно Хира реве в стаята си. .

– Ако имаше Олимпиада за свекърви, Афифе щеше да вземе златния медал – изсъсква Нева. – Не я оставя да диша. Но аз не разбирам – как фамилията Демирханлъ прие една робиня за снаха?

– Афифе не я е приела – отвръща Перихан. – Всеки удобен миг я тъпче под краката си.

В мислите на Нева проблясва коварна искра: „Тогава нека направим тази връзка снаха–свекърва още „по-‘щастлива“.

В този момент пред тях внезапно се появява Орхун. Той не казва нищо, само ги поглежда хладно и влиза в къщата.

– Изпусна брат ми – подхвърля Нева след него. – Той беше тук допреди малко. Помагаше на Али с рисунките. Горкото дете… в целия този палат няма кой да се погрижи за него.

Орхун остава мълчалив, но когато вижда Али, протяга ръка и го хваща. Момчето сияе.

– Чичо, ела да ти покажа нещо!

Двамата влизат вътре, а Нева и Перихан въздъхват с облекчение.

Действието прескача. В кабинета си Орхун седи замислен, лицето му е помрачено. Али гордо му показва картината.

– Мислех, че е трудно, но се оказа лесно. Красиво е, нали?

Хира влиза с поднос и кафе. Усмивка няма на лицето ѝ, облаци са се събрали и в нейните очи.

– Казаха ми, че си се прибрал – прошепва тя.

Али продължава развълнувано:

– Чичо Джихангир държа единия край на въжето, а леля Хира другия, така я нарисувах!

Погледите на Хира и Орхун се срещат.

– Знаеш ли? – добавя Али. – Чичо Джихангир ми купи комплект бои!

Тези думи карат Орхун да се вкамени. Нервите му се опъват. Погледът му се впива в Хира.

– Али, върви в стаята си. Продължи там – казва Орхун.

Щом детето излиза, Орхун се обръща към Хира и се изправя.

– Казах ти да стоиш далеч от него!

– Не исках… – прошепва тя. – Али настоя, не можех да откажа. А и… той не е човекът, за когото мислиш.

– Какво значи това? – очите на Орхун се присвиват.

– Той дори не знаеше за признанието на Нева – казва тя.

– Ти го защитаваш пред мен? – избухва Орхун.

Хира се стряска, но отговаря:

– Не. Не го защитавам. Просто исках да знаеш, че не той е наредил на Нева да те обвини.

– И как разбра всичко това? – Орхун не откъсва поглед от нея.

– Чух ги… докато говореха помежду си – признава Хира, избягвайки погледа му.

– Така ли? Докато е говорел със сестра си? – ядът му се излива. – Казвам ти да стоиш далеч от него, а ти какво правиш?!

Ръката му без да иска удря чашата кафе. Тя се преобръща и кафето се разлива по пода. Хира се сепва. Орхун излиза, оставяйки Хира с насълзени очи.

На входа на имението Орхун излиза, лицето му е тъмно като буря. По стълбите слиза Афифе.

– Орхун? – провиква се тя изненадано.

Той тряска вратата зад себе си.

– Какво става сега? – промърморва тя, усетила, че причината отново е Хира.

В кабинета Хира се навежда да вдигне счупената чаша. Афифе влиза. Очите ѝ са остри като нож.

– Какво стана тук? Разсърди Орхун, нали? Никога не знаеш кога да спреш! Какво се случи?

Хира избягва погледа ѝ.

– Нищо… просто говорихме.

Афифе изкривява устни.

– Ето какво става, когато си играеш на семейство с хора, които са ни врагове! Ядоса Орхун с държанието си. Нямаше как да е другояче!

Хира избягва да отговаря. Сълзите напират, тя излиза тичешком, оставяйки Афифе с убедеността, че отново е права.

В хотелска стая Нева стои срещу брат си, престорено тъжна и смутена.

– Батко, моля те… извинявам се хиляди пъти. Прости ми!

Но Джихангир е напрегнат.

– Постоянно прекрачваш границите си, Нева! Тестваш търпението ми! Как можа да кажеш на Орхун, че аз съм те накарал да дадеш името му на полицията?! Каква ти е целта?

– Исках само да се защитя – отвръща тя с престорена невинност. – Нямах друга цел.

– Не мога да повярвам – гневи се Джихангир. – Колкото повече мисля, толкова повече полудявам!

– Прав си – кима тя. – Напълно си прав. Но обещавам – няма да се повтори.

– Това беше за последно – отсича той. – Повече няма да търпя подобни глупости!

Нева хваща ръката му, гледа го умолително.

– Добре… оттук нататък няма да имаме такива разговори. Нали?

Джихангир мълчи, после добавя:

– Трябва да разбереш нещо. Това не е битка, в която можеш да вземаш решенията сама! Трябва да се съветваш с мен. Да преценяваме заедно, защото ние не се борим с кого да е. Ние се изправяме срещу Орхун!

Джихангир осъзнава, че думите му звучат като признание в сила за Орхун, и се спира.

– Този човек мисли всеки свой ход като шахматист. Ако не сме умни, всичко се обръща срещу нас.

Нева се преструва на разсеяна.

– Добре, добре. Хайде да забравим напрежението! Ще те заведа на вечеря, за извинение!

– Не ми е до това – отвръща Джихангир.

– Батко, моля те… няма да се чувствам добре. Приеми.

Джихангир не иска да я обиди.

– Добре… ще се приготвя.

Когато остава сама, Нева изведнъж се преобразява – усмивката ѝ става коварна.

– Толкова си лесен да те убедя, Джихангир Демирханлъ… А играта едва сега започва.

Погледът ѝ пада върху папка. Отваря я и намира рисунките на Хира. Вдига ги в ръце, а в очите ѝ проблясва завист и злоба.

– Да бъдеш победен от емоциите си ще бъде най-голямата ти загуба!

В стаята си Хира е съкрушена. Спомените за скарването с Орхун я преследват.

„Ти… защитаваш го пред мен ли?“ – ехти в главата ѝ гласът на Орхун.

– Не разбираш – шепне Хира. – Не съм защитавала никого. Никога не бих поставила нечии думи над твоите.

Погледът ѝ попада върху ваза на нощното шкафче. Прокарва пръсти по отпечатъците, останали от деня, в който двамата правиха керамика заедно. Споменът изплува, после се разпилява като дим.

Сълза се стича по лицето ѝ.

– Исках ръцете ни да се слеят една в друга… Исках рамото ти да бъде моето убежище. Не мога да понеса, че си ядосан на мен.

Тя хваща телефона си, намира името на Орхун. Пръстът ѝ трепери върху бутона за обаждане, но в последния миг се отказва.

– Рано е… още си гневен.

Хира сяда на леглото, стискайки телефона в ръка.

– Къде си? Къде отиде? – прошепва тя.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.