Наследство – Епизод 598 (Ето какво ще видим)

Нана, притеснена поглежда към един от похитителите си, който все още лежи в безсъзнание на земята.

– Важна съм за Юсуф, ще умра тук! – говори си сама тя. – Какво ще правя сега?

Тя поглежда към мъжа на земята.

– Ще се събуди скоро…. Нана, трябва да го направиш… нямаш друг избор, трябва да се обадиш на Яман. Но какъв беше номерът му?

В ума ѝ изплува спомен.

– 0-5-0… – прошепва. – Добре, че ми изкрещя тогава: „Ще запомниш този номер!“

Ръцете ѝ треперят. Набирането е мъчително, обърква се, сменя цифри. Най-сетне телефонът звъни. В другия край на линията чува гласа на Яман.

– Ало?
– Аз съм… Нана – едва прошепва тя.

Недим повдига вежди.

– Кой е?
– Добре ли си? – гласът на Яман трепери. – Къде те държат?
– Добре съм, знам, че е някакъв сутерен, има малко прозорче… Това е всичко. Опитах да избягам от колата, но ме хванаха.
– Спокойно, успокой се. Как намери телефона?
– Изиграх ги… престорих се, че припадам. После онзи, който дойде, аз… аз го повалих. Но нямам време, преди да се върне някой.
– Телефонът има ли интернет? Изпрати ми местоположение.
– Не съм глупачка, вече опитах! Няма карта, нищо не излиза! А може би съм глупачка… Защо ти звъня изобщо? Ти се отърва от мен. Сбъдна се желанието ти. Ще умра тук!

Яман стиска челюсти, гневът му кипи.

– Глупачка си, за това, че мислиш по този начин! Ти си важна за Юсуф. Няма да те оставя!
– Но не знаеш къде съм…
– Затвори. Ще ти се обадя с видео. Ще ми покажеш отвън, от прозореца. Разбра ли?
– Добре… – гласът ѝ е слаб.

Телефонът на Нана звъни, тя вдига на мига. Погледите им се срещат през камерата.

– Не се страхувай. Покажи ми външната страна на прозореца – казва Яман.

Нана насочва камерата.

– Чакай – спира я той. – Обърни към себе си.
– Какво?
– Казах, обърни камерата!

Яман вижда следите по шията ѝ. Очите му се пълнят със свирепост.

– Какво са ти причинили?!
– Забрави за това! Ако не изляза, ще стане още по-лошо.

Недим шепне:

– Така няма да я намерим.
– Ще потърся номера и ще я открием! – отсича Яман. – Затвори преди да те хванат.
– Не… задръж линията… Тук е задушно, не мога да дишам. Гласът ти… искам да чувам гласа ти. Само него…

Изведнъж вратата се отваря. Влиза вторият от похитителите, насочил пистолет към Нана.

– Какво става тук? Какво направи?!
– Не я докосвай! – крещи Яман през телефона.
– Дай ми телефона! – заповядва мъжът и го грабва от ръцете на Нана.
– Ако я нараниш, ще ви избия всичките! – избухва Яман.

Линията прекъсва.

– По дяволите! – Яман хвърля апарата в стената.
– Спокойно – опитва се да го успокои Недим. – Дай ми номера, ще го предам на Фуат, той ще го проследи.

По късно вратата на помещението, в което държат Нана се отваря шумно и влиза Каракоч, придружен от двамата си главорези. Очите му се спират върху нея. Усмивката му е подигравателна, погледът, като на хищник, който се наслаждава на плячката си.

– Ти си кораво момиче – казва той, сякаш се забавлява. – Направо съсипа моя човек. Отвън приличаш на клечка кибрит, но отвътре… вътре гори истински огън. Подходяща си за Къръмлъ. Той няма да те остави тук. Аз също не бих го направил, ако бях на негово място.

Нана изправя глава, очите ѝ проблясват от гняв.

– Не съм ничия половинка! Разбра ли, тъпанар такъв?!

Главорезите се подсмихват, а Каракоч поклаща глава и се смее.

– Дива красота… Къръмлъ има добър вкус.

Нана стиска зъби и го гледа яростно, но мълчи.

Междувременно, пред болницата, Яман и Недим излизат забързано.

– Няма смисъл повече да губим време тук – казва Яман, а гласът му е решителен. – Тръгваме.
– Но полицията е с него… – опитва да възрази Недим.
– От Фуат няма и звук за проследяването на телефона. Добре, имам приятел, който разбира от такива неща. Ще го включа. – Яман стиска юмруци. – Никой не знае къде са я завели. Кой знае в каква дупка я крият. А ние дори следа нямаме.
– И аз искам да бъде освободена възможно най-бързо – признава Недим. – Правя всичко, което мога.
– Тогава ще направиш повече – отрязва Яман.

Телефонът на Яман звъни. Сърцето му подскача, мисли, че е Нана.

– Добре ли си? – крещи Яман в слушалката.

Но отсреща се разнася гласът на Каракоч.

– Къръмлъ, позна ли ме?
– Ти… – лицето на Яман се напряга.
– Да, аз съм. Щях да ти позволя да чуеш гласа на приятелката си, но виждам, че вече сте се намерили. Ако не изпълниш всяка моя дума, това ще е последният ни разговор.
– Внимавай какво правиш, Каракоч! – зъбите на Яман скърцат от ярост.
– Не трябваше да ми се изпречваш на пътя. Спести ми кухите си заплахи и ме слушай добре. Ако искаш отново да видиш любовницата си, оттегли се от търга. Ако се опиташ да щурмуваш дома ми или дори да се доближиш до мен – няма да имам милост. Ще прережа гърлото ѝ. Разбра ли?
– Добре – изрича Яман през зъби. – Оттеглям се.
– Отлично. След като се оттеглиш от търга, ще ти върна момичето. Никаква полиция. Идваш сам на адреса, който ще ти изпратя. Ако нарушиш условията, ще получиш само трупа ѝ.

Линията прекъсва.

– По дяволите! – избухва Яман. – Това беше Каракоч. Чу, нали? Оттегляме се от търга.

Недим клати глава.

– Не вярвам да е само заради търга. Няма смисъл да действа така…

Лицето на Яман почервенява от ярост. Вдишва дълбоко, сякаш се опитва да овладее бурята вътре в себе си.

В имението на Киръмлъ, Яман подготвя оръжието си. Недим стои до него.

– Сигурен ли си, че ще отидеш сам?

Яман кимва мълчаливо. В този момент влиза Юсуф и пита с невинния си глас.

– Чичо… не можеш да спиш. Нана още не се е върнала.

Яман среща погледа на Недим. След миг се обръща към момчето.

– Лягай да спиш, юначе. Утре сутрин, когато се събудиш, тя ще е до теб.
– Но как ще намери пътя в тъмното? – пита детето с разтреперан глас. – Няма ли да я е страх?
– Ще я върна – прошепва Яман, прикляка и го прегръща. – Не се тревожи. Лягай.

Недим опитва отново:

– Яман, това не е добре. Остави ме да дойда с теб.
– Не – отрязва Яман. – Винаги аз съм бил целта. И още съм. Не става дума за търга. Те искат да се отърват от мен.
– Сам каза колко е опасно. Глупаво е да тръгнеш сам!
– Ще отида сам. Не мога да поставя никого друг в опасност – заявява Яман.

Яман тръгва. Вратата се затваря след него. Но в погледа му има само едно – да намери Нана.

Нощта е тежка, а тишината – злокобна. В тъмната зала Каракоч и хората му следят всяко движение по радиостанцията. Идрис се облизва нервно, очите му блестят от очакване.

– Значи си близо до това да приключиш с Къръмлъ, а? – казва той, усмивката му е жадна за кръв. – Вълнувам се… ще бъда свидетел на този исторически момент.

Каракоч остава мрачен.

– Той направи грешка. Всички знаят – който докосне семейството ми, си плаща с ръка, с живот.

Той взима радиото.

– Как е положението?

Гласове отвръщат един след друг:

– Първи готов.
– Втори готов.
– Трети готов.
– Четвърти готов.
– Добре – отрязва Каракоч.

Идрис и Казъм се споглеждат напрегнато. В далечината фарове разсичат мрака – колата на Яман пристига.

От скривалището си стрелците мърдат с нетърпение.

– А какво ще стане с гаджето на Къръмлъ, след като го приключим? – смее се първият. – Чух, че е твърде красива, за да умре.
– Какво убийство! – подхваща вторият. – Тя ще има нужда от утеха… някой да ѝ помогне да забрави мъката.

Разсмиват се зловещо.

– Разбира се, разбира се…

Идрис потръпва.

– Къде е този негодник Къръмлъ?!
– Времето изтече – промърморва Каракоч и кимва на един от хората си. – Вземи радиото и иди при момичето. Нека чуе как умира любимият ѝ.

Казъм сбръчква чело – думите му се струват прекалени дори за тях.

– Ти си психопат, Каракоч. Дори дяволът не би измислил такова нещо.

Моторът на колата заглъхва. Яман спира.

– Целта пристигна – обажда се първият стрелец. – Готови сме.
– Той се приближава – докладва другият.

В радиото гласовете се преплитат, а Каракоч, Идрис и Казъм слушат със затаен дъх.

– Целта е на прицел – чува се трети.

В същия миг, в затвора си, Нана долавя приглушените думи от радиото. Кръвта ѝ застива.

– Целта е на прицел…– повтаря тя шепнешком и се хвърля към вратата.

Притиснала ухо към дървото, чува как грубите гласове отсичат:

– Щом слезе от колата – огън! Напълнете го с куршуми!

Сърцето ѝ се къса.

Навън колата спира. Трима от четиримата стрелци са на позиции. Липсва един. Но Каракоч, Идрис и Казъм чакат сигнала.

Една фигура се показва от вратата на колата.

– Гответе се да стреляте – заповядва първият. – Целете се!
– Чакам заповед за огън – шепне третият.
– Огън!

Гърмежите раздират нощта. Куршумите се изсипват върху силуета, който рухва на земята. В лицата на Каракоч и Идрис се появяват усмивки – победоносни, демонични.

Нана изтръпва. Ушите ѝ пищят от изстрелите. Сълзи пълнят очите ѝ, докато слуша гласа по радиото:

– Свърши, шефе. Натъпкахме го с куршуми.
– Къръмлъ е мъртъв! – изрича стрелецът.

В стаята Нана се срива на пода. Гласът ѝ е задавен, почти беззвучен.

– Не… не може да бъде…

Нана едва диша, очите ѝ са широко отворени, когато дочува по радиото думите, които я разбиват.

– Мъртъв е? – прошепва тя, сякаш сама на себе си.

Мъжете се подсмихват доволно.

– Не е трябвало да идва заради момичето… – изсмива се първият. – Както и да е, вече е мъртъв.
– Нямаше шанс, скъпа – добавя вторият.

Нана усеща как коленете ѝ се подкосяват.

– Заради мен… – шепне тя, с глас пречупен от сълзи. – Той дойде да ме спаси…

Тя се отдръпва от вратата, сълзите ѝ се стичат по лицето. В съзнанието ѝ нахлуват думите на Яман: „Не се страхувай. Никога няма да позволя да ти се случи нещо…“

После си спомня онзи разговор по телефона: „Нана, смени камерата.“ – „Какво?“ – „Казах, смени камерата! Шията ти… какво са ти причинили?“

И неговото обещание: „Ще опитам с този номер. Ще те намерим. Затвори, преди да те хванат.“

Сълзите на Нана не спират.

В същото време Идрис пляска доволен, лицето му свети от задоволство.

– Браво, Каракоч! Направи нещо, което никой не успя. Ти сложи край на Къръмлъ!

Каракоч се усмихва самодоволно.

– Сподели успеха ми. Твоят съвет проработи.
– А какво ще правим с момичето? – пита един от хората на Каракоч. – Ще я пуснем ли?
– Не – отвръща Каракоч студено. – Тя остава. Аз лично ще се грижа за нея.

Казъм не харесва думите му, очите му се присвиват.

– Тогава с твое разрешение, ние си тръгваме – подмята Идрис.
– Имаш го – отсича Каракоч.

Идрис дърпа Казъм за ръкава.

– Хайде, вървим.
– Ами Нана? – пита тихо Казъм.
– Какво за нея? – сопва се Идрис. – На баща ми дори не му пукаше за нея. Защо аз да се грижа? Всяка овца си виси на собствения крак. Тая инатливка нека сама се оправя.

Двамата излизат.

Нана седи свита на пода, а спомените я връхлитат. Сеща се за съня на Юсуф: „Чух пак изстрели… на теб и на Нана ви се случи същото като на леля ми. Беше толкова истинско. А ако и на теб ти се случи? Ако и ти си отидеш?“

Спомня си и тревожните му думи: „Чичо беше много болен, Нана. Беше на ръба да ме остави, както леля. Но леля се грижеше за него. Сега пак ли е зле? Той крие болестта си, за да не ни натъжи. Но не трябва да ме оставя…“

Нана ридае.

– Юсуф… какво ще прави Юсуф сега? – пита сама себе си. – Дойдох в живота му, за да му отмъстя. А той… загуби живота си, за да ме спаси. Как ще понеса тази вина?

Вратата се отваря и влиза Каракоч. Нана подскача на крака.

– Плачеш заради Къръмлъ? – усмихва се той хищно. – Жалко е за тези твои очи. Него го няма, но аз съм тук.– Какво говориш? – изсъсква тя.– Аз съм богат, силен. Мога да ти дам всичко, което поискаш. – Протяга ръка към нея.– Дръж се настрана! – Нана отвръща лицето си.– Казвам, че той е мъртъв. Но ти… ти си жива – прошепва Каракоч и се опитва да я докосне.– Пусни ме! – крещи тя и го отблъсква.– Спокойно, спокойно… – промърморва Каракоч и отново се приближава.– Не ме пипай! – крещи тя и го удря ниско, опитвайки се да избяга.– Това не беше приятно! – озъбва се той. – Къде мислиш, че отиваш? Върни се тук!– Казах, не ме докосвай! – изкрещява тя и се бори яростно.– Вече си моя! – изревава Каракоч и я сграбчва.– Не ме пипай! – сълзите се смесват с гняв в очите ѝ.

И тогава вратата се отваря с трясък. В стаята нахлува побеснял Яман.

– Махни мръсните си ръце от нея! – гласът му разтърсва стаята.

Юмрукът му се стоварва върху Каракоч. Той политва назад. Яман се нахвърля върху него с юмруци. Нана хваща Яман за ръцете, спира го.

– Спри, спри! – шепне тя, гледайки го право в очите. – Достатъчно е!

Очите им се срещат. За миг светът изчезва.

– Казаха ми, че си мъртъв… – прошепва тя със сълзи и усмивка едновременно. – А ти си жив…

Сърцето ѝ подскача от облекчение.

В съзнанието на Яман проблясва споменът от преди малко. Нощта, колата, стрелците. Един от тях дръзна да каже, че ще утешава Нана, след като Къръмлъ умре. Яман опря пистолет в слепоочието му. „Ще можеш да го направиш само ако оцелееш след тази нощ.“

Той го принуди да облече сакото му, да седне зад волана, да кара. А после – да слезе. Мъжът не искаше. „Ако не излезеш, ще те застрелям. Избирай.“ Стрелецът слезе… и беше застрелян от собствените си хора.

Яман отстреля двама, третия сграбчи и опря пистолет в главата му. „Заведѝ ме при шефа си. Сега. Движи се!“

И сега е тук. Пред Нана. Жив.

– Не казвай нищо – изсъсква Яман. – Тръгваме.

Хваща я за ръката и я повежда навън.

Колата на Яман спира пред имението. Яман поглежда сериозно към Нана.

– Добре ли си?

Нана кимва с глава, но очите ѝ са влажни. Двамата слизат, погледите им се срещат мълчаливо, сякаш и двамата знаят, че думите са излишни.

– Юсуф няма и представа – казва тихо Яман.
– Знам – прошепва Нана.

Те тръгват един до друг по алеята към вратите на имението. Дженгер ги посреща с облекчение, но лицето на Айнур е мрачно и напрегнато. В този момент къщата се оглася от радостния вик на Юсуф.

– Нана! – крещи Юсуф и се хвърля в прегръдките ѝ.
– Миличък мой… – прошепва тя, стискайки го силно.

Айнур наблюдава, очите ѝ блестят от неприязън.

– Нана, къде беше? – пита Юсуф с искреното си детско любопитство. – Отне повече от очакваното. Първо попитах чичо за теб и той ми каза, че имаш работа. После той те взе, когато приключи работата ти, нали?

Нана се спира и хвърля бърз поглед към Яман.

– Да… – казва внимателно. – Чичо ти ме докара.

Очите на Юсуф забелязват синината на врата ѝ.

– Нана, какво е това?

Тя бързо се докосва до мястото.

– Ах… моята непохватност. Вървях разсеяна и… политнах като птичка.

Яман слуша мълчаливо, лицето му остава каменно.

– Но, разбира се – усмихва се Нана, – нямам криле. Паднах на тротоара.
– Трябва да го намажем с мехлем! – настоява Юсуф.
– Разбира се – кимва тя.
– Хайде тогава. Ще ти сложа мас, ще се почувстваш по-добре.
– Ще е чудесно… Но вече е късно. По-добре да си легнем, миличък.

Двамата се качват нагоре, ръка в ръка. Яман остава в коридора, когато телефонът му звъни. Той излиза и с решителен глас отговаря:

– Готов ли си? Добре. Идвам.

Тръгва с колата в нощта.

Някъде другаде, Каракоч е вързан и окървавен. Яман, обезумял от ярост, го налага с юмруци.

– Защо го направи? – гласът му кънти като гръм. – Как можа? Всичко заради търга ли беше? Отговаряй!
– Ти започна тази война! – изплюва кръв Каракоч. – Запали склада ми! Осакати сина ми!
– Не съм пипал склада ти, нито синът ти! – отрязва Яман.
– А как тогава човекът, когото хванахме, каза твоето име?
– Ако имах проблем с теб, щях да застана лице в лице и да ти дам заслуженото. Не бих се криел зад кулисите!

Яман хвърля поглед към Недим.

– Зад това стои някой друг.

Каракоч опитва да се измъкне.

– Значи всичко е недоразумение. Пусни ме!

Яман вади оръжието си. Очите на Каракоч се разширяват.

– Чакай! Не го прави!
– Няма да отидеш никъде, преди да платиш за това, което ми причини.
– Недей! Моля те!
– Това ще бъде твоят спомен – изрича Яман студено. – Всеки път, когато куцаш, всеки път, когато почувстваш болката, ще си спомняш грешката си. Никога няма да забравиш този урок.

Изстрел пронизва въздуха. Куршумът се забива в коляното на Каракоч. Той рухва на земята с писък, а Недим го поваля окончателно.

Ягмур стои сама в коридора на полицейското управление, когато случайно дочува гласове зад полуотворена врата. Сърцето ѝ спира, това е Али. Той говори с Волкан.

– Днес сякаш пред мен се появи друга Ягмур – казва Али замислено. – По-разсъдлива, по-емоционална…

Волкан повдига вежди.

– Значи промени решението си? Искаш да продължиш с нея?

Настъпва напрегната тишина. Али вдишва дълбоко, сякаш думите тежат на гърдите му.

– За първи път от три месеца почувствах, че някой може да ми е близък – признава той. – Но Ягмур трябва да се постарае за човек, който наистина я обича. Моето сърце не бие за нея… и никога няма да забие.

Думите се забиват в съзнанието на Ягмур като стрела. Тя усеща как вътре в нея нещо се чупи, как надеждата се превръща в прах.

– Утре ще говоря с нея и ще сложа край на тази тема – допълва Али.

Главата на Ягмур се свежда. Тя не може да си поеме въздух, сякаш някой е изтръгнал въздуха от дробовете ѝ. Не е вярвала, че от тези думи ще я заболи толкова много.

По-късно същата вечер Ягмур е в кабинета си. Сълзите се стичат по лицето ѝ като проливен дъжд, който не може да бъде спрян. Ръцете ѝ треперят, а гърдите ѝ се повдигат в неравномерен ритъм. Вратата се отваря и влиза Чидем.

– Ягмур, какво се е случило? – пита тя, изпълнена с тревога.

Младата жена вдига зачервените си очи.

– Али… утре ще ме остави. Това е краят! – прошепва тя със задавен глас.
– Не се предавай веднага. Със сигурност ще измислиш нещо – опитва се да я успокои Чидем.
– Няма вече какво да се направи… – шепне Ягмур, свежда глава и се свива като изсъхнало цвете. – Това наистина е краят.
– А може би трябва да поискаш помощ от Дуйгу?
– Не мога. Тя все повтаря, че трябва да му кажа, че съм бременна… но това не е вярно!

Чидем замира от изненада. Очите ѝ се разширяват, а в стаята се настанява тежко мълчание. Ситуацията става още по-заплетена.

В същото време Дуйгу седи унесена в мислите си, а до нея е Кара. Тя я наблюдава мълчаливо, докато накрая не издържа.

– Защо го правиш със себе си? – гласът му е спокоен, но остър. – Цял ден се мъчиш да помагаш на Ягмур, а всъщност съсипваш себе си.

Дуйгу въздъхва тежко.

– Какво мога да направя? – казва тихо. – Али е разбит заради мен. Искам единствено да е щастлив…
– Но любовта не може да се планира – казва Кара сериозно. – Докъде смяташ да стигнеш? Знаеш, че пак може да завърши зле.

Очите на Дуйгу се спускат надолу.

– Знам, но нямам друг избор… – гласът ѝ трепери от безсилие.
– За какво говориш?

Тя се колебае миг, но после изрича думите, които носи в себе си отдавна:

– Кара… да оставим Али и Ягмур настрана. Аз мисля за детето, което Ягмур носи.

Кара се стряска, веждите му се свиват.

– Какво?! Ягмур е бременна?! Това е невъзможно! Не вярвам. Веднъж вече я хвана в лъжа. Как можеш да си сигурна, че този път не те мами отново?
– Не знам дали е лъжа – признава Дуйгу, стискайки дрехата си в ръце. – Но трябва да постъпя правилно. Не мога да нося на съвестта си такъв товар.
– А ако пак лъже? – настоява Кара, невярващ. – Нямаш никакво доказателство. Ако всичко това е една голяма манипулация, ти страдаш напразно.

Дуйгу прехапва устна, в очите ѝ блести вътрешна борба. В сърцето ѝ бушува война, на която не вижда края.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.