Наследство – Епизод 600 (Ето какво ще видим)

След като беше на гроба на брат си Азиз Нана се връща в имението. От върха на стълбите гласът на Яман прорязва тишината като камшик:

– Къде беше?

Нана вдига поглед към него – очите ѝ светят предизвикателно. Той слиза надолу, а гневът му се усилва с всяка крачка.

– Дженгер ти звъня безброй пъти! Защо изключи телефона си? Не знаеш ли, че навън е опасно?
– Телефонът ми се счупи – отвръща тя хладно. – Бях заета. Свърших каквото трябваше и съм тук.
– Толкова бързо забрави какво ти се случи? – гласът му звучи сурово, почти бащински, но със скрито напрежение. – Сега не е време да показваш ината си. Не искам да виждам такива безотговорности. Отсега нататък винаги ще има охрана с теб.

В съзнанието си Нана изкрещява: „Охрана? От кого? От теб ли? Ти си самата опасност! Ти си убиецът, скрит зад маската си!“

Тя го поглежда в очите и отвръща твърдо:

– Няма нужда от охрана. Мога да се грижа сама за себе си.

Яман кипи от гняв, но тя не му дава шанс.

– Не мога да живея като страхливка. Вече съм зряла жена. Не се тревожи за мен. Ако не ти харесва – уволни ме.

С тези думи Нана поема нагоре по стълбите, а Яман остава в подножието – объркан и безмълвен.

В стаята си Нана кипи от яд.

– Охрана? Било опасно вън? Ти си опасността, Яман! Ти си убиецът. Видях истинското ти лице!

Тя стиска ръце, когато на вратата се почуква. Дженгер влиза с малка кутия.

– Госпожо Нана, това е за вас. – подава я внимателно. – Г-н Яман ви го изпраща. Купил е нов телефон, тъй като вашият е счупен.

Нана замръзва за миг. „Подарък… от убиеца?“ Мислите ѝ се блъскат в главата, но на глас казва студено:

– Добре… благодаря.

След като Дженгер излиза, тя изскача от стаята, все още ядосана. С решителни крачки влиза в кабинета на Яман, поставя кутията на бюрото му и отсича:

– Не мога да приема това.
– Спри! – гласът му е рязък. Той се изправя, вдига телефона и я пронизва с поглед. – Значи не можеш да го приемеш, така ли?

Нана кимва мълчаливо.

– Ти не значиш нищо за мен! – думите му падат тежко като камъни. – Когато си тръгнеш, дори няма да си спомням името ти. Единственият човек, за когото ми пука, е Юсуф. Затова ще използваш този телефон. Той трябва да може да се свързва с теб, когато пожелае. Това е твоят дълг към него. Ще изпълняваш задълженията си. И ще оправиш това безумно поведение! Вземи телефона и изчезвай.

Нана грабва телефона с неохота и се обръща. Тежката врата се затваря след нея.

Яман остава в стаята, ядосан, но и странно разколебан. Под носа си промърморва:

– Казва, че не го иска…

В кухнята Нана е сама. Очите ѝ са празни, а мислите ѝ се връщат към думите на Яман, изречени в пристъп на ярост към Идрис: „Искаш ли да отидеш при брат си? Искаш ли да те пратя и теб при него?“ Младата жена шепне сама на себе си:

– Нямам повече търпение да живея в тази пещера на чудовища…

В този момент рязък крясък разтърсва тишината. Гласът на Яман се носи из цялата къща:

– Нали казах, че няма да простя на никого, който допусне грешка!

Нана наднича през прозореца. В двора Яман е заобиколен от охраната. Очите му горят от гняв, думите му прорязват като куршум:

– Това е последното ми предупреждение! Отговорни сте за сигурността на този дом – това е единствената ви задача! Как можете да заспите? Какво ще ви събуди – звукът на изстрел?

Той вади пистолета си и стреля два пъти във въздуха. Ехото на изстрелите се разнася като гръм.

– Това ли искате да чуете? Сега спомнихте ли си къде сте? Пазите къщата на Яман Къръмлъ!

Яман допира дулото до челото на един от пазачите и изрича мрачно:

– Докато врагове дебнат отвън, няма да пожаля никого, който застраши семейството ми.

Нана трепва и прошепва към Дженгер, който стои до нея:

– Какво се случва?
– Г-н Яман видя на камерите, че охраната е задрямала – обяснява Дженгер. – Затова е толкова бесен.

В този миг пристига Неслихан, развълнувана:

– Виждали ли сте Юсуф?
– Нали беше с теб? – пита Нана.
– Отидох до банята и като се върнах, него го нямаше.
– Провери ли в стаите? – настоява Дженгер.
– Да… и в задния двор също… но…
– Аз ще проверя пак – казва Дженгер.
– Аз ще видя отпред – решава Нана.

Нана излиза бързо, точно когато Яман приключва с последното си предупреждение към охраната.

– Това е последният път, разбираш ли?

Но гласът на Нана пронизва въздуха:

– Юсуф!

Момчето стои наблизо, очите му пълни със сълзи, вперени в чичо му.

– Ако това се повтори – изрича Яман към пазача, – следващият куршум няма да е във въздуха, а в главата ти.
– Юсуф! – отново извиква Нана, втурва се към детето и го прегръща. – О, ето те! Слава Богу!

Но момчето избухва в плач и бяга към къщата. Нана хвърля към Яман гневен поглед и го следва.

Вътре Юсуф се свива на дивана, треперещ от ужас. Нана го прегръща нежно:

– Не плачи, скъпи. Всичко е наред. Чичо ти само се ядоса малко.
– Не… – хлипа момчето. – Всичко ще се обърка. Чичо каза…
– Не мисли така, миличко. Хайде, заради мен, стани. Всичко е наред.

Нана го гали по косата, докато сълзите му мокрят рамото ѝ. Вътрешно кипи от гняв: „Как да не е уплашен? Как да расте спокойно дете край такъв убиец?“

– Хайде, скъпи. Да отидем в моята стая – шепне тя.

В същото време Яман крещи в телефона си, гласът му се тресе от ярост:

– Провери всички хора, един по един! Искам охрана, Недим, охрана! Ако има още една грешка – ще ти потърся сметка!

Вратата се отваря и Нана влиза, лицето ѝ пламти от гняв.

– Ти! Осъзнаваш ли какво причини на племенника си?
– За какво говориш? – гледа я Яман.
– Юсуф видя всичко! Как стреляш във въздуха, как губиш контрол! Не можеш да укротиш звяра в себе си, нали?

Яман блъска по бюрото и изправя ръст.

– Знай мястото си! Всичко, което правя, е заради сигурността!
– Сигурност ли? – Нана го пронизва с поглед. – Така ли я осигуряваш – с оръжие в ръка и охрана на всеки ъгъл? Не разбираш ли? Врагът не е отвън. Врагът е вътре! Ти самият не можеш да го защитиш от себе си!

Яман замълчава.

– Това дете вече е изгубило толкова близки. А сега…
– Какво искаш? – прекъсва я Яман, гласът му е дрезгав.
– Юсуф има нужда от специалист. От психолог. Аз не мога да се справя сама.

Спомените прехвърчат през ума му, разговорите с Азиз за терапията на Сехер, болката, която не иска да си припомня.

– Не! – отсича Яман и се отпуска тежко на стола. – Никой психолог няма да стъпи в тази къща. Никой няма да се меси между мен и моето семейство.
– Всъщност ти си този, който се нуждае от лечение! – гласът на Нана е твърд. – И то дълго!

Яман избухва, сграбчва я за ръката:

– Не изпитвай търпението ми! Върни се към работата си веднага!

Нана го гледа право в очите, рязко изтръгва ръката си и излиза, оставяйки след себе си тишина и напрежение..

Яман стои неподвижен, а после бавно свива юмрук.

Юсуф стои на прозореца, лицето му е напрегнато. Нана влиза в стаята и нежно се приближава.

– Скъпи, какво гледаш там? – пита тя тихо, с надежда да го разсее. – Пак ли чакаш да се върнат птичките?
– Не… – прошепва той. – Гледах да видя дали някой е отвън или не. Чичо каза, че идват врагове. Че трябва да внимаваме. Нана… ами ако дойдат с оръжие?

Нана преглъща тежко, сърцето ѝ се къса от болката в гласа му. Навежда се и го гледа в очите.

– Скъпи мой, чичо ти го каза, защото беше ядосан на охраната – шепне тя успокоително. – Няма никой навън. Няма да се случи нищо лошо.

В коридора Яман стои и слуша. Тежките му стъпки отекват в тишината, но той не влиза, просто наблюдава.

– Но… чичо каза… – продължава Юсуф. – Каза, че има опасност, че трябва да внимаваме. Как знаеш, че няма никой там? Може би онези лоши хора дебнат. Може би се крият…

Яман преглъща, сякаш думите на детето му режат душата. Нана усеща напрежението във въздуха.

– Хайде, скъпи… – тя нежно затваря завесата, сякаш иска да скрие всички сенки на страха. – Всички сме тук, за да те пазим. Няма да позволя никой да ти навреди.

Юсуф се отпуска в прегръдките ѝ, свива се в нея като малко птиче, търсещо топлина. Нана го целува по челото.

В този миг очите ѝ срещат тези на Яман. Взира се в него с укор, а той – с мълчание, тежко и неудобно. Двамата мълчат, но в погледите им се води битка – нейният пълен с гняв и защита, неговият – наранен и затворен.

Яман бавно се обръща и си тръгва…

Действието прескача. Яман седи замислен в кабинета, когато при него влиза Дженгер и му подава писмо, което току-що е получил. Яман го отваря и вътре намира бележка: „Г-н Яман, аз съм секретарят на г-н Азиз. След затварянето на клиниката г-н Азиз ме помоли да изпратя досиетата на пациентите му на техните адреси. По семейни причини обаче забавих услугата. Съжалявам. Прилагам всички документи, отнасящи се до г-жа Сехер…“

Яман отваря досието на Сехер и зачита:

„Пациентката е с изключително плах и наивен характер, има нужда от закрила. Недоверчива е към съпруга си, колебае се да общува с него. Невинността и добротата ѝ са редки качества. Уникална и впечатляваща личност, будеща желание за защита и притежание…“

Очите на Яман се наливат с кръв. Смачква листа в ръка.

– Подлец! Долен убиец… – прецежда гневен през зъби Яман.

Гласът на Азиз сякаш оживява в спомените му:

– Забравяш едно, Яман Къръмлъ. Аз вече не съм ѝ лекар… но и ти вече не си ѝ съпруг. Ти не можеш да решаваш кого ще вижда или не. Само тя има право на това.

Яман стисва юмруци, гневът го разкъсва.

– Г-н Яман? – пита Дженгер притеснено. – Става ли дума за нещо сериозно?
– Изпратили са ми бележките на онзи покварен човек, на убиеца Азиз! – изръмжава той. – Записките, които си е позволил да прави за жена ми, под прикритието на лекар! Това е доказателство за неговата подлост. Но вината е моя. Аз самият позволих този предател да се доближи до нас. Ти заслужаваш да умреш хиляди пъти, Азиз Яхяоулу! Нечестен, мръсен предател!

Нана, която е пред кабинета на Яман чува думите му по адрес на брат му.

„Повече не мога да търпя! На ръба съм на силите си! Тази мъка трябва да спре. Той трябва да получи своето наказание! Ако ти толкова лесно признаваш, че си убиец… тогава има само един начин този кошмар да свърши.“, мисли си Нана.

Нана стиска в ръка телефона, който Яман ѝ е подарил. Очите ѝ пламтят от решимост и гняв.

– Ще съжаляваш, че ми купи този телефон – шепне тя със зловеща увереност. – Защото този запис ще те довърши, Яман Къръмлъ.

Нана решително влиза в кабинета, Яман я поглежда, очите му са ледени.

– Защо си тук? – гласът му е рязък.
– Чух те да крещиш – отвръща тя спокойно, но твърдо.
– Това не е твоя работа – прекъсва я той.
– Това е моя работа! – гласът на Нана се извива като камшик. – Аз не съм нито сляпа, нито глуха. Чух всичко. И знам. Прочетох в новините за инцидента, за делото, което е заведено срещу теб. Обвинили са те. Казаха, че ти… че ти си убил Азиз Яхяоглу, че си убиец.

Очите ѝ се пълнят със сълзи, но гневът е по-силен.

– Освободиха те от съда… и аз повярвах. Помислих, че си невинен. Но… току-що те чух със собствените си уши. Ти каза, че той заслужава да умре хиляди пъти!
– Млъкни! – крещи Яман, яростта му се разлива в стаята. – Излез!
– Няма да изляза! – очите на Нана горят. – Колкото и да обичам Юсуф… няма да работя за убиец. Кажи ми истината сега! Или си тръгвам оттук завинаги. Кажи ми! Наистина ли го уби? Убиец ли си?

Мълчание. Тежко, задушаващо. Яман я гледа право в очите и изрича:

– Да… аз съм убиец.

Нана прехапва устни, сякаш земята се разтваря под краката ѝ.

– Какво ме гледаш така? – гласът му трепери между ярост и болка. – Не чу ли? Казах – убиец съм! И знаеш ли защо? Защото убих жена си! Да, жена ми умря, защото не успях да я защитя от един болен психопат. Затова съм убиец.

Очите му блестят от гняв и мъка.

– Искаше истината, нали? Ето я! Жена ми умря, защото не можах да я защитя от този психопат! Всеки ден се проклинам за това. Всеки ден се мразя, че не убих този негодник Азиз Яхяоглу, преди да ми отнеме всичко!

Думите на Яман му отекват из стаята, разбивайки всичко, в което Нана е вярвала досега.

Дуйгу влиза в сградата на полицейското управление, но Али го няма никъде. Тя нервно посяга към телефона си и набира номера му.

– Къде си? – пита още щом той вдига. – Трябва да поговорим. Можеш ли да дойдеш в участъка?
– Кажи по телефона.
– Това не е разговор за телефон. Трябва да се видим очи в очи. Къде си? Ще дойда при теб.
– Няма нужда. След два часа ще съм в участъка.

Линията прекъсва. Али не казва нищо повече. Дуйгу остава с телефона в ръка, пръстите ѝ се свиват в юмрук. Сърцето ѝ бие учестено, в главата ѝ кънти само една мисъл: „Това трябва да свърши. Тази отвратителна игра не може да продължава повече. Ще ми повярва или не, но трябва да му кажа истината.“

В този миг телефонът ѝ отново вибрира. Съобщение. От Ягмур.

„Казах ти, че не мога да живея без Али, но ти не ми повярва. Не успях да бъда щастлива. Надявам се поне ти да бъдеш. Тръгвам си завинаги. Сбогом.“

Сърцето на Дуйгу спира за миг. Очите ѝ се разширяват, дъхът секва. Без да губи време, тя грабва ключовете си и изхвърча навън.

– Ягмур! – прошепва Дуйгу, докато препуска през улиците. – Дано не е късно…

Тя кара към дома на Ягмур, водена от ужаас и решимостта, че трябва да я спре преди непоправимото.

Когато пристига пред къщата на Ягмур, вратата е открехната. Сърцето ѝ се свива от тревога. Втурва се вътре и застива – Ягмур лежи на пода, безсилна, едва държаща се в съзнание.

Без да губи и миг, Дуйгу я повлича към банята. С треперещи ръце я кара да повърне погълнатите таблетки. Студеният ужас в очите ѝ се смесва с решителност, трябва да я спаси.

Минутите текат като часове. Когато опасността най-сетне отминава, Дуйгу я води внимателно до хола и ѝ подава чаша вода.

– Как можа да го направиш?! – гласът ѝ се къса от емоция. – Как можа да искаш да се убиеш?! Мислиш ли, че е толкова лесно?! Какво щеше да стане, ако не бях дошла навреме?!

Ягмур скрива лицето си в длани. Раменете ѝ се тресат от задавен плач.

– Бях ужасена – прошепва след миг. – Страхувах се, че ще го загубя. Откакто се върна, Али се промени. Отдалечи се от мен… и се уплаших, че ще се върне при теб. Виждах как с всеки ден се доближава до теб, а аз бях безсилна.

Погледът ѝ се впива в очите на Дуйгу. Гласът ѝ трепери, но думите изгарят от откровеност.

– Дуйгу… израснах без родители. Али беше единственият човек, когото можех да нарека семейство. Той е целият ми свят. Обичам го повече, отколкото мога да изразя.

Ягмур посяга и стиска ръката ѝ, в очите ѝ блести отчаяние, примесено с безумна решимост.

– Любовта ми е достатъчно голяма и за двама ни. Ако трябва, ще рискувам всичко – дори собствения си живот. Не съм бременна, но мога да му дам семейството, за което мечтае. Моля те… позволи ми това. Дай ни шанс.

Действието прескача в полицейското управление. В кафето Али вече чака Дуйгу. Седи на масата, ръцете му са скръстени пред гърдите, погледът му е студен.

– Нямам много време, така че говори бързо – изрича сухо, сякаш всяка секунда е открадната.

Дуйгу поема дълбоко въздух, събирайки смелост.

– Казах ти, че Ягмур инсценира обир в дома си… и че заради нея майка ми изчезна. Това не беше истина. Излъгах… защото бях ревнива. Ти беше прав, че не ми повярва.

Очите на Али се присвиват. По лицето му пробягва сянка на недоумение, примесено с разочарование.

– Не исках да те убедя да бъдеш с мен – продължава тя със сведен поглед. – Но когато ви виждах заедно… не мислех трезво.

Али поклаща глава с горчива усмивка.

– Защо още се изненадвам на всеки твой абсурд? – въздиша тежко. – Такава си… и трябва да свикна.

По-късно Дуйгу е с Кара. В очите на Кара проблясва гняв, а гласът ѝ е укорителен.

– Как можа да направиш това?! Защитаваш Ягмур пред Али? Тя лъже на всяка крачка! Как можеш да ѝ вярваш?!

Дуйгу свежда очи, гласът ѝ е мек, но твърд.

– Тя наистина обича Али. Може би заради мен сбърка… може би аз я тласнах по грешния път. Трябва да ѝ дам шанс. Съжалява за всичко. Срам я е.

Кара повдига вежда, очите ѝ блестят от възмущение.

– Срам? Дуйгу, тя е болна! Това, което прави, не е нормално! А ти вместо да видиш истината, се обвиняваш!

Дуйгу въздъхва, думите ѝ се изплъзват като отчаян шепот.

– Тя би предпочела да умре, отколкото да живее без него.

Устните на Кара се свиват в тънка линия.

– В такъв случай аз ще му кажа всичко.

Тя се изправя, готова да изпълни заканата си. Но ръката на Дуйгу я спира. Хватката е отчаяна, гласът ѝ – почти молба.

– Не! Няма да го направиш! Ще я държа под око. Ако сбърка още веднъж, аз сама ще кажа на Али. Но сега… заслужава последен шанс.

Кара се взира дълго в очите ѝ, после въздъхва и поклаща глава.

– Мисля, че грешиш. Но това е твое решение.

Кара се обръща, тръгва към вратата и добавя през рамо:

– Отивам да подишам малко въздух.

Дуйгу остава сама. В сърцето ѝ се надига чувство на тежест – знае, че току-що е взела решение, което може да промени живота на всички… завинаги.

Ягмур пристъпва в коридора на полицейския участък. Очите ѝ са влажни, гласът ѝ леко трепери, когато застава пред Али.

– Днес е годишнината от смъртта на родителите ми… – прошепва тя с онова особено съкрушено изражение. – Би ли дошъл с мен на гробището?

Али я гледа мълчаливо. В очите му проблясва колебание, сякаш се бори със себе си. След миг кимва в знак на съгласие.

Малко по-късно, в коридора на участъка, Кара минава край кабинета на Ягмур. Внезапно я спира познат глас. Тя замръзва. Ягмур говори по телефона. Кара неволно се заслушва, сърцето ѝ започва да бие по-силно.

– Върнах се от ръба… – думите на Ягмур звучат ясно и студено, лишени от всякакво съжаление. В гласа ѝ се усеща злобна наслада. – Дуйгу щеше да каже цялата истина на Али. Но щом видя сълзите ми, млъкна. Малко емоционален натиск, и всичко приключи. Тя е толкова наивна. Вярва на всяка моя дума.

Очите на Кара се присвиват. Пръстите ѝ се свиват в юмруци.

Минутите по-късно Кара ядосана отива при Дуйгу. В гърдите ѝ бушува ярост.

– Трябва да чуеш това – избухва тя, едва удържайки гнева си. – Ягмур те излъга! Всичко беше само още една от нейните измами!

Дуйгу вдига вежди, объркана.

– Какво говориш? Аз самата я спасих! Тя беше в ужасно състояние. Гълтала е хапчета!
– Да, но те са били фалшиви – отсича Кара. – Никога не е била в опасност. Всичко е предварително планирано от Ягмур.

Лицето на Дуйгу пребледнява.

– Сигурна ли си?

Кара прави крачка напред и я пронизва с твърд поглед.

– Чух я със собствените си уши! Тази жена е болна. И е време да сложим край на игрите ѝ. Али трябва да разбере истината!

Дуйгу прокарва пръсти през косата си, като че ли иска да подреди и мислите си.

– Той няма да ми повярва… Ще помисли, че я очерням.

По устните на Кара пробягва тайнствена усмивка.

– Не бъди толкова сигурна…

Ягмур влиза в кабинета на Али с онзи невинен, нежно изигран поглед, който винаги я спасява.

– Можем вече да тръгваме към гробищата – прошепва тя, като че ли думите тежат от болка.

Неочаквано, пред тях се изпречва Дуйгу. Очите ѝ горят от решителност.

– Искаше да кажеш нещо, мила? – подхвърля Ягмур със сладникав тон, опитвайки се да изглежда невинна. – Бързаме, може би по-късно?
– Бързате? – пита Дуйгу, без да откъсва очи от нея. – Защо така?

Ягмур стиска ръката на Али и с престорена тъга отговаря:

– Днес е годишнината от смъртта на моите родители.

Дуйгу скръства ръце, гласът ѝ е като камък:

– Днес не е годишнината от смъртта им.

Али се сепва, повдига вежди.

– Какво говориш?
– Дуйгу, добре ли си? – намесва се Ягмур, преструвайки се на загрижена.

Но този път Дуйгу не отстъпва. Тонът ѝ е хладен, но твърд като стомана:

– С мен всичко е наред. Но ти… ти си болна. И повече няма да мълча. Всъщност, няма да е нужно аз да говоря. Ти сама ще кажеш истината.

От джоба си тя изважда телефона и натиска „пусни“. В стаята се разнася запис, думите пронизват въздуха като куршуми:

„Прекъснах бременността с опит за самоубийство… Нагълтах се с фалшиви хапчета. Горката Дуйгу, толкова много се изплаши. Направи всичко възможно да ме спаси. Задачата беше изпълнена, Чидем. За всичко, което направих, за да не загубя Али, може да се заснеме филм. Излъгах дори, че днес е годишнината от смъртта на родителите ми.“

Тишината, която следва, е убийствена.

Али впива поглед, изпълнен с гняв и предателство, право в Ягмур.

– Ти… – гласът му е пресипнал, но звучи като гръм.

Ягмур пребледнява, сякаш кръвта напуска тялото ѝ. Камерата се приближава към лицето ѝ – очите ѝ се разширяват, устните треперят. Истината я застига като удар в гърдите.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.