Когато миналото и настоящето се сблъскат в един миг на откровение, Йълмаз произнася думи, които раздират сърцето на Зюлейха: „– Твоят Йълмаз е мъртъв, Зюлейха!“ Дали това е краят на любовта им или началото на нова, още по-драматична глава? Разберете още какво ще се случи в епизод 40 на турския сериал „Имало едно време в Чукурова“, който може да гледате всяка вечер от понеделник до петък по Diema Family от 21:00 часа.
Зюлейха, че ще ѝ върне сина, но само при едно условие. По-късно Зюлейха се обажда на Йълмаз и му предлага да се срещнат. Йълмаз приема, и двамата се срещат в един ресторант.
Действието продължава от предния епизод. Йълмаз и Зюлейха се срещат и вглеждат дълбоко в очите си. Те не са се виждали от мига, в който той е бил арестуван и хвърлен в затвора. Въздухът между тях трепти от напрежение и неизказани думи. Той поема дълбоко дъх и изрича с треперещ глас:
– Толкова си красива, че дъха ми спира като те гледам.
Очите на Зюлейха блестят от сълзи, но тя мълчи.
– Сега имаш син, който променя всичко. Ако животът ни се беше развил по-различен начин, сега щяхме да имаме дете и бъдеще заедно. Зюлейха свежда глава, избягвайки погледа му, и промълвява тихо:
– Не исках да стане така.
Йълмаз напряга челюстта си, а гневът и болката се смесват в погледа му.
– Демир ли те принуди? – пита той.
Тя не отговаря.
-Зюлейха, кажи не се страхувай!
Тишината между тях става непоносимо тежка. Йълмаз се приближава към нея напред, очите му горят от решителност.
– Ако го е направил, ако наистина те е принудил, ще те отведа. Ще отведа теб и бебето. – Тонът му е категоричен, почти отчаян. – Аз ще бъда баща на твоето дете!
Зюлейха остава мълчалива, главата ѝ е наведена, сякаш носи бреме, което не може да сподели. Но, събира сили и казва:
-Не, Демир не ме е принуждавал, той не е такъв човек… Той ме обича…
Йълмаз свива юмруци, опитвайки се да запази самообладание, но болката го обзема. Той я питас напрежение в гласа:
– Ти също ли го обичаш?
Зюлейха потреперва, сякаш въпросът раздира сърцето ѝ. Не може да отговори. Думите не излизат от устните ѝ, а тежестта в гърдите ѝ нараства.
-Йълмаз…
Йълмаз, изгубил всякакъв контрол над емоциите си, удря с юмрук по масата. Звукът отеква в стаята, раздирайки тишината.
– Говори, Зюлейха! Кажи ми истината!
Тя най-накрая вдига глава. В очите ѝ се чете дълбока мъка.
– Не виждаш ли в какво положение съм?
Йълмаз присвива очи, сякаш се опитва да проникне в душата ѝ, но отговорът не го задоволява. Повтаря въпроса си, този път с по-силен глас:
– Обичаш ли го, Зюлейха?
Тя се взира в него, а по лицето ѝ се стича сълза. Шепне почти неразбираемо:
– Ти не искаш да разбереш…
Йълмаз я гледа сякаш думите ѝ са нож в сърцето му. Той се приближава още повече и отново удря по масата.
– Не плачи! Какво не разбирам? Не разбирам, че ти си избрала богатството на Демир ли? Кажи ми! И ме гледай в лицето! Какво не разбирам?
Зюлейха заговоря тихо:
– Щяха да те екзекутират, а и дори да не бяха, цял живот щеше да останеш в затвора. Бях толкова самотна… Ако се бях върнала в Истанбул, брат ми отново щеше да ме продаде. Аз бях в безизходно положение, какво можех да направя?
Докато я слуша, очите на Йълмаз се изпълват със сълзи. Той трепери, а гневът му се сблъсква с мъката.
– Беше безнадеждно… – продължава тя, но думите ѝ остават недовършени.
Йълмаз я прекъсва, гласът му звучи остро, като нож, който реже през тишината:
– Ти избра това! – Той махва с ръка към богатите ѝ дрехи и блестящите бижута. – Ти си избрала този живот, не е ли така?
Зюлейха преглъща трудно, сякаш се дави в думите си.
– Какво общо има богатството?
Демир гневен блъска стола на земята и се изправя ядосан срещу Зюлейха.
-Как така какво общо има богатството, тогава с какво е свързано?
-Не беше така. Демир… той много беше влюбен в мен…
-Ти също ли се влюби в него…
Мълчанието на Зюлейха е като признание за Йълмаз, което е като удар за него. Той се изправя, а очите му искрят от отчаяние:
– Ти наистина го обичаш, нали?
Тя остава безмълвна, погледът ѝ е сведен. Сълзите, които се събират в очите на Йълмаз, най-накрая преливат и потичат по лицето му.
– Искаше ми се да ми беше писала. Дори само няколко реда! Дори само да ми кажеш, че си решила да ме изоставиш… – Гласът му трепери, а той се обръща настрани, сякаш се бори с болката. – Молех се и чаках всеки ден само за едно писмо. Но нищо не получих.
Йълмаз стиска ръцете си в юмруци, а в гласа му прозира безпределна горчивина:
– Не съдът ме осъди на смърт, Зюлейха. Ти ме осъди!
Зюлейха, съкрушена от думите му, най-накрая вдига глава, а сълзите ѝ падат като бисери.
– Мислех, че ще ме забравиш, ако не ти пиша… – казва тя тихо, гласът ѝ едва доловим.
Йълмаз се обръща към нея с пламтящи от болка очи:
– Ти беше единствената ми надежда там! Единствената ми причина да издържа! Засрами се, Зюлейха!
Тези думи като че ли я пронизват, но тя не намира сили да се защити. Йълмаз усеща, че всяка негова надежда изчезва.
-Сега вярвам на думите на Демир, когато ми каза, че ти си ме забравила само за седмица. Да! Сега вече вярвам! Браво!
Демир си мисли, че Зюлейха обича Демир, а тя не може да направи нищо, за да му каже, че не е така.
Йълмаз я гледа и задава последния си въпрос, с тон, който звучи почти като молба:
– Кажи ми, че искаш да бъдеш с Демир. Не е ли това причината да дойдеш тук днес? Нете ли изпрати той, за да ми кажеш това? Или ти сама искаше да ми кажеш това? Мислеше, че ако говориш с мен, аз ще ви оставя намира, така ли е?
Тя не отговаря. Главата ѝ остава наведена, а сълзите продължават да се стичат по лицето ѝ.
Йълмаз кима на себе си, като че ли е намерил отговор, който сам не е искал да знае.
– Ако се тревожиш, че искам да го убия, не се тревожи, няма да оставя синът ти сирак. От този момент излизам от живота ти, Зюлейха!
Гласът му е студен, сякаш всичко в него вече е мъртво. Последните му думи я пробождат като кинжал:
– Твоят Йълмаз е мъртъв, Зюлейха!
Йълмаз се обръща и напуска ресторанта, без да погледне назад.
Зюлейха остава сама. Седи неподвижно на мястото си, докато сълзите ѝ продължават да се сипят, а сърцето ѝ се разбива на мънички парчета.
Йълмаз излиза от сградата с бързи стъпки, сякаш бяга от собствените си чувства. Връща се в колата си, запалва двигателя и потегля. Сълзите, които се стичат по лицето му, замъгляват зрението му, но той не ги изтрива. Докато колата се движи, той знае, че е оставил част от себе си в онзи ресторант, с нея – със Зюлейха. Сърцето му също като нейното е разбито на парчета.
В чифлика Хюнкяр седи с Демир в мълчалив размисъл. Тишината е натежала от напрежение, докато тя най-накрая промълвява:
– Това е много голяма авантюра!
Двамата виждат как колата на Зюлейха спира пред портите на чифлика. Тя слиза бавно, изправена и уверена, но лицето ѝ издава, че нещо дълбоко в нея се е променило. Демир става и се приближава към нея с несигурност в погледа.
– Къде е синът ми? – пита тя с тон, който не допуска колебания.
– Той е в люлката си – отговаря Демир, но гласът му е тих, сякаш не намира правилните думи.
Зюлейха не му обръща внимание. Тя се завърта рязко и влиза в къщата, оставяйки го да стои сам в двора. Бързо се качва по стълбите към спалнята, където е бебето ѝ.
В стаята тя взема сина си в ръце и го притиска към гърдите си, сякаш той е единственото ѝ убежище. Очите ѝ се изпълват със сълзи, бебето е всичко, което ѝ е останало от Йълмаз. Демир влиза след нея. Поглежда я внимателно, вижда болката ѝ и съкрушението, което тя не може да скрие.
– Никога не съм искал да бъде така… – започва той с настойчив тон.
Зюлейха вдига поглед към него, очите ѝ проблясват от гняв и безнадеждност.
– Не ме гледай така – казва той, сякаш не може да понесе обвинението, което чете в очите ѝ.
Демир прави крачка напред, опитвайки се да обясни:
– Всичко това се случи заради любовта ми към теб. Ако бях знаел, че си съпруга на Йълмаз… Ако знаех истината, щях да стоя далеч. Но когато той ми каза коя си, вече беше твърде късно.
Зюлейха изведнъж се изправя, сина ѝ все още в ръцете ѝ, и го поглежда право в лицето. Гласът ѝ е силен и ясен:
– Приела съм съдбата си. Това е моят дом, това е животът ми. Имам син, който е по-ценен от всичко. Приемам, че си ми съпруг. Няма да бягам. Няма да създавам хаос в тази къща.
Тя спира за миг, за да си поеме дъх, но гласът ѝ отново се издига, с още по-голяма решителност:
– Но ако очакваш някога да се влюбя в теб… Забрави. Нямам вече сърце. То е мъртво. Приеми това!
Демир я гледа, поразен от суровостта на думите ѝ, но не отстъпва. Той поклаща глава и се приближава още повече.
– Един ден ще разбереш колко много те обичам. Един ден ще отвърнеш на любовта ми. Ще чакам, Зюлейха. Колкото време е нужно.
Йълмаз се прибира вкъщи. Уморен и разстроен, сяда при Фекели и започва да разказва за срещата си със Зюлейха. Гласът му е тъжен, а очите му издават болката, която носи.
– Когато я видях, затаих дъх – казва той, а думите му звучат като изповед. – Беше толкова красива, толкова различна. Всичко в нея говореше за благосъстояние и нов живот.
Фекели го наблюдава внимателно, виждайки колко дълбоко е наранен. Йълмаз продължава:
– През цялото време чаках… чаках да чуя, че Демир я е принудил. Надявах се на тези думи. Знаеш ли какво ми каза тя?
Фекели поклаща глава, а Йълмаз стиска ръцете си в юмруци.
– Тя каза: „Какво да направя, аз бях отчаяна. Демир и без това беше влюбен в мен.“
Той въздиша тежко и допълва с глас, пълен с огорчение:
– Обичах грешната….
Фекели се навежда леко напред и му отговаря с мъдрост:
– Бог ще те утеши, сине мой. Цялата утеха идва от Него. Понякога трябва да оставим Бог да бъде достатъчен за нас.
Йълмаз слуша, думите на Фекели звучат като последен лъч надежда.
– Амин… – прошепва той и добавя решително: – Утре е нов ден. Ще започна нов живот.
В същото това време, Гюлтен наблюдава Йълмаз с любопитство и нотка ревност. Тя знае, че той се е срещнал със Зюлейха, и това я тревожи. В мислите ѝ пробягват въпроси, които не смее да изрече на глас: „Каза ли му е Зюлейха, че е запазила писмата му? Изгорила ли ги е?“
Но любопитството надделява. Тя се приближава и го пита:
– Какво каза Зюлейха, когато я видя?
Йълмаз я поглежда за миг и отговаря лаконично:
– Нищо.
Този отговор я успокоява за миг, но вътрешните ѝ тревоги се усилват.
Демир, от своя страна, не се отказва. Решен да спечели сърцето на Зюлейха, той я кани на вечеря в най-изискания ресторант в града. Тя изглежда променена, погледът ѝ е по-студен, а усмивката ѝ е угаснала.
По време на вечерята Демир прави опити да я зарадва:
– Ще те заведа, където пожелаеш. Париж, Лондон, Ню Йорк – кажи само, и ще отидем.
Зюлейха поклаща глава и отговаря спокойно, но твърдо:
– Имаме дете, Демир. Никога няма да се отделя от него.
Демир се опитва да намери решение:
– Ще наемем бавачка. Тя ще се грижи за Аднан, докато пътуваме.
Зюлейха отново отказва.
– Аз сама ще се грижа за Аднан.
Демир изглежда разочарован, но не отговаря. В очите му проблясва тиха надежда, че времето ще промени нещата.
Докато Демир се опитва да спечели обичта на Зюлейха, Йълмаз се потапя в работата си. Заедно с Четин, неговата дясна ръка, той изгражда нова столова за работниците във фабриката. След седмици усилена работа проектът е завършен.
– Работниците ще могат да получават топла храна всеки ден и да работят в удобство – казва Йълмаз, докато оглежда постигнатото.
Четин се усмихва, горд от усилията им. Йълмаз го потупва по рамото:
– Добра работа, Четин.
Докато вечерта настъпва, Йълмаз остава сам в новопостроената столова. Погледът му е насочен към прозореца, но мислите му блуждаят далеч – към миналото, към Зюлейха, и към бъдещето, което му предстои.
Изминали са няколко дни от напрегнатата среща между Зюлейха и Йълмаз. Въпреки че Зюлейха изглежда по-спокойна, промяната в нея е очевидна. Тя седи на масата в трапезарията заедно със семейството, когато Себахаттин, който се е върнал в имението, за да я подкрепи, влиза в стаята с решителен израз на лицето.
– Какво ще направиш по отношение на слуховете за Гюлтен и за мен? – насочва той въпроса си директно към Хюнкяр.
Зюлейха и Демир се споглеждат изненадани, тъй като за пръв път чуват за този проблем. Себахаттин продължава, като обръща внимание на Демир:
– Слуховете са напълно неверни, но трябва да се прекратят веднага.
Демир, разгневен от това, което чува, вика силно:
– Гюлтен!
Но Хюнкяр го прекъсва и му казва, че са я отпратили на село.
Разгневен от тази новина, Демир нарежда на Гафур да събере всички работници от чифлика. Той иска да разбере откъде са тръгнали слуховете и настоява виновникът да се изправи пред него. Фадик не издържа и признава, че тя е разпространила слуховете.
Безмилостен в гнева си, Демир я наказва строго:
– От днес нататък ще живееш с работниците в селото!
Той се обръща към Гафур с укор:
– А ти? Защо не защити честта на сестра си?
След това му нарежда категорично:
– Върни Гюлтен обратно!
Демир обаче не подозира, че Гюлтен е приютена у Йълмаз, след като е направила опит да посегне на живота си.
Сание и Гафур осъзнават, че ако не успеят да убедят Гюлтен да се върне, положението им ще стане още по-лошо. Гафур решава да отиде при Йълмаз с надеждата, че ще успее да върне сестра си в имението.
Въпреки че Себахаттин се е върнал в дома, той не иска да има нищо общо със Сермин. Той вече е подал молба за развод и е готов да чака колкото е необходимо, за да получи свободата си. Сермин, от своя страна, обмисля да се премести в Истанбул, за да започне нов живот.
Междувременно Йълмаз се потапя в работата си. Той прави обиколки сред бизнесмените в Адана, споделя идеи и изгражда доверие. Репутацията му на справедлив работодател и добър човек се е разчула навсякъде. Местните бизнесмени са впечатлени от това, което е направил за работниците си във фабриката.
– Ако имате нужда от помощ при каквито и да било проблеми, ще съм на разположение – казва Йълмаз с увереност, която печели още повече уважение сред тях.
В същото време Фекели води разговор с Гюлтен, в които я попита директно:
– Къде работеше в чифлика? Имаше ли много общо със Зюлейха?
Не става известно какво Гюлтен му е отговорила, но малко по-късно я виждаме в стаята ѝ, където си говори сама, че е трябвало да го направи.
Фекели обаче е наблюдателен и вижда, че Гюлтен е влюбена в Йълмаз. Когато по-късно обсъжда това с Йълмаз, той казва:
– Вижда се, че тя те обича. Откога се държи така?
– Откакто дойдохме в чифлика на Яман… – отговаря Йълмаз.
