winless
Сехер и Яман подготвят двойна сватба и се забавляват в лунапарка като деца! В същото време Идрис, решава да нанесе на Яман последен удар… Вижте какво ще се случи в епизод 563 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 4 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 563 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 4 юли 2025 по NOVA.
Сехер организира сватбата на Зия и Чичек, а Яман я изненадва с бяла рокля и план за двойна сватба.
Краят на приказката на Яман и Сехер е много близо… Как ще завърши?
Решението на Азиз да заминат след два дни, вбесява Идрис, който решава да нанесе на Яман последен удар…
Но в същото това време в съзнанието на Азиз започва да се прокрадва съмнение, възможно ли е Идрис да крие нещо?
Дуйгу все още не може да признае на Али истината.
Азиз влиза с бясна крачка в помещението, където хората на Идрис бият информатора на Яман.
– Кой ти каза да докараш човека до това състояние?! Ти ли даде заповедта? Защо?! – пита ядосан Азиз както се обръща към брат си.
Идрис стои спокойно, почти с насмешка в погледа.
– Ах, Боже! Да, аз му казах, Азиз. Какво очакваше да направим? Да му дадем медал, че се е вмъкнал в къщата ни като информатор? Да му връча почетна грамота? Казим, щом Азиз не иска да го вижда тук, вземи го и го застреляй в главата. Няма защо повече да се занимаваме с него. Хайде!
– Както заповядваш, братко – отговаря Казим.
– Не! – отсича Азиз и вдига ръка. – Завържи му очите… и го остави там, откъдето си го взел. Нямаме работа с него. Направи това, което ти казвам!
– Разбира се… Тази мека душа, която носиш, Азиз, ни коства всичко. Откажи се вече! Виж го – човекът е надвиснал над нас като лешояд. Малко остана и да ни разкъса. А ти още гониш цветя и пеперуди – отвръща Идрис.
– Не се тревожи, братко. Ако дойде… ще му кажем „добре дошъл“ и ще покажем, че сме отлични домакини. Но за всеки случай, тази вечер ще изпратя мама надалеч – казва Азиз.
– Този път не стана… – прошепва Яман през зъби, вперен в празното пространство пред себе си, с поглед пълен с ярост. – Но ще те хвана. Ще те съсипя. Ще отмъстя за брат си. Каквото и да направиш, няма да избягаш от мен. Ще умреш, Азиз!
Стиска телефона в ръката си толкова силно, че кокалчетата му побеляват. Очите му горят, гласът му вибрира от гняв.
– Не мога да ѝ го кажа. Не мога… – добавя, по-тихо, почти със задавен глас, сякаш думите го изгарят отвътре.
Вратата се отваря леко и влиза Дженгер с тревожен поглед, носейки кафе.
– Добре ли си? – пита внимателно.
Яман се обръща бавно към него, гласът му все още трепери:
– Говорех с Азиз. По телефона. Виках, кълнях се, че ще си отмъстя. И тогава… тя се появи. Пред мен. Сехер. За малко да чуе всичко. Почти разбра… и се разстрои. Виждах го в очите ѝ. Сякаш стената между нас се пропука. Тя има мечти. Има надежди. Ако беше чула истината, всичко щеше да се срути. Не мога да го понеса. Не мога да бъда причината щастието ѝ да се разпадне.
Дженгер го гледа сериозно, с тъга и загриженост.
– Но няма ли това да се случи така или иначе? – пита Дженгер. – Това, което направи, беше просто да отложиш неизбежното. Ако не промениш решението си, пътят, по който си тръгнал, ще съсипе цялото семейство. Това е истината.
– Решението вече е взето, братко. И е необратимо. Не мога да се откажа. Единственото, което ми остава сега… е да изживея последните ни мигове щастливо. Да накарам Сехер и семейството ни да се усмихнат. Да направя всичко по силите си. Това е всичко – заявява Яман и напуска бързо стаята.
В същото време в хола Сехер говори по телефона, като държи папка с набързо написани бележки в нея.
– Да, това ще е третият вариант. Но моля ви, не забравяйте семената! Много е важно… Да. Добре, благодаря ви много. Слава Богу. Свърших и това.
Сехер приключва разговора и се обръща към Яман, който се приближава към нея, наблюдавайки я с обич в очите.
– Пуснах поръчката за сватбените бонбони – казва тя с усмивка. – Батко Зия пожела във всяка кутийка да има и цветни семена. И каза още нещо. Да напишем малка бележка. Чакай… къде беше… а, ето! „Едно цвете промени живота ми. Нека тези семена станат ваши. Цветята носят щастие в дома.“ Това ще бъде изписано. Хубаво е, нали?
Яман кимва леко, усмивката му е нежна, почти тъжна.
– Много е хубаво… – прошепва.
– А! – възкликва Сехер развълнувано. – И знаеш ли, че батко Зия иска сватбата да е в градината? Ето така ще украсим градината. Как ти се струва?
Яман я гледа, сякаш се опитва да запечата в ума си всяка нейна дума, всяка усмивка.
– Изключително елегантно е. Брат ми Зия и Чичек имат голям късмет, че ти им помагаш – отвръща Яман.
В този момент в хола влизат Зия и Чичек.
– Яман, Яман! – извиква Зия с онзи детски плам в очите, който никога не напуска лицето му. – Яман, тук си! Търсих те.
Сехер, заета с последните приготовления, се обръща към Чичек с усмивка:
– Чичек, хайде да прегледаме подредбата на масите?
Сехер и Чичек се отдалечават на разстояние от двамата.
Зия обаче не може да се сдържи от вълнение. Очите му блестят, ръцете му се движат неспокойно, сякаш всяка секунда ще започне да подскача.
– Сехер ти каза, нали, Яман? Каза ти, че насрочихме датата на сватбата? След два дни ще е!
Яман кимва и се усмихва искрено:
– Каза ми, батко. Много се радвам. Честито.
– Благодаря ти, Яман! – Зия го прегръща бързо и отстъпва назад, неспособен да скрие радостта си. – Толкова съм развълнуван, Яман! Наистина е трудно да си младоженец! Не мога да стоя спокоен от вълнение.
Яман се усмихва още по-широко, шеговито повдигайки вежда:
– Но нали си се женил вече веднъж, батко?
– Жених се, да. Но този път… сега съм влюбен. За първи път, Яман. Влюбих се истински. А да се влюбиш е… толкова красиво чувство, Яман. Красиво е. Само си представи… колко хубаво щеше да е, ако бяхме направили сватбата заедно. Двойна сватба! Щастието ни щеше да се удвои! Но вие така и не направихте сватба. Всичко стана набързо… една формална церемония и толкова.
– Зия! – обръща се към него Чичек. – Хайде да решим за подредбата на масите заедно?
Зия оставя Яман и отива при Сехер и Чичек.
Яман си спомня за песента, която Сехер му даде да чуе преди малко и нейните думи:
„Виж – казва тя на Ямана. – Избрах тази песен. Навремето много я обичах… още в гимназията. Дори си мечтаех, че някой ден ще танцувам на нея на сватбата си. Исках да я чуя, сгушена в ръцете на човека, когото обичам… да го гледам в очите… и да се чувствам у дома. Но… знаеш. Оженихме се по задължение. Тогава се колебаех дали да ти кажа. После всичко стана набързо, без подготовка. Просто не се случи. Нищо особено. Може би просто не ни е било писано…“
Яман вади телефона си и набира номера на Недим.
– Здравей, Недим – казва тихо, но решително. – Имам една молба към теб…
Не разбираме каква е молбата на Яман, оставме с усещането, че нещо важно се готви да се случи.
В същото време Азиз търси из вещите си адреса но стария си познат, които има доказателство, което доказва, че Азиз не е убил брата на Яман.
– Къде си, Садри? Къде си, човече?! – пита Азиз с глас, пълен с отчаяние. – Ти си единственият ми изход… Единствената ми възможност да докажа, че съм невинен!
Внезапно спира, вдига телефона и с треперещи пръсти набира номер.
– Ало? Тарък? Кажи ми, че си открил следа. Моля те, кажи ми, че си разбрал къде е Садри.
Отсреща се чува гласът на Тарък, сериозен, почти извинителен.
– Да, Азиз… Открих. Но, за съжаление, няма да се зарадваш. Човекът е мъртъв. Загинал е преди година… при катастрофа. Семейството му е продало всичко, което е имал. Но… защо го търсиш, Азиз?
Азиз застива.
– Вече няма значение … – отговаря Азиз. – Наистина няма значение. Благодаря ти за всичко, Тарък.
Азиз приключва разговора и сяда на дивана и въздиша тъжно.
– Пътят свърши. Изход вече няма…
В другата стая Идрис казва на Казим.
– Ах, ако Азиз не беше хванал онзи доносник… всичко щеше да се превърне в кървав ад! Стени, пропити с барут и писъци! Кръв! Навсякъде кръв!
Кязим кимва с въздишка.
– Прав си, братко. Голям ужас щеше да бъде.
Идрис спира рязко и се обръща към него с плам в погледа.
– Знаеш ли какво е казал един прочут, дразнещ философ? Животът е онова, което ни се случва, докато ние правим планове! Градим, планираме, чертаем, и накрая всичко избухва в ръцете ни! Писна ми!
В този момент вратата се отваря рязко и Азиз влиза при тях.
– Дойде ли най-после, Азиз? Хайде, влез. Лудея от сутринта! Този информатор не ми излиза от главата. Цял ден мисля какво да направим, как да се отървем веднъж завинаги от проклетите Къръмлъ. Но ти… нещо ти има. Погледни ме. Какво е станало?
Азиз мълчи за миг, после сдържано, почти бездушно, произнася:
– Дойде новина… Садри е мъртъв.
– Какво?! – очите на Иблис се разширяват. – Как така? Как е умрял? Леле… Съжалявам, братко. Много съжалявам. А сега? Какво ще правим?
– Ясно е какво трябва да направим – отвръща Азиз без колебание. – Ще ускорим заминаването. Майка ще замине още днес, а ние – след два дни.
– Как така?! Не! Всичко ще остане недовършено! – противи се Идрис.
– Какво ще остане недовършено? – не разбира Азиз какво иска да каже брат му.
– Прехвърлянето на фирмата, банковите дела, стоката в складовете, имуществото ни! Всичко! Няма как да стане толкова бързо!
– Може – отговаря хладно Азиз. – Реших. Няма друг изход. Този възел няма да се развърже. Прехвърлянето на фирмата почти приключи. Халит ще довърши останалото. А ти… ускори другите процеси.
Когато Азиз излиза от стаята, Идрис избухва в отчаян вик, който разтърсва тишината.
– Два дни! Той каза два дни! Не може да е в два дни! Всичко ще пропадне! Всички мои планове, цялата ми работа! Проклет да си, Азиз, с твоите решения! Ще съсипеш всичко! Всичко! Кязим! Той ще унищожи всичко! Не може така да свърши!
Азиз чува крясъците на брат си и веднага се обажда на Тарък.
– Ало? Искам да проучиш един човек. Особено през последния месец. Искам да знам всяка стъпка, всяка минута от деня му – с кого е говорил, къде е ходил, какво е правил. Всичко. Човекът се казва… Идрис Яхяоглу.
Връщаме се в имението. Зия и Чичек са в хола и разглеждат последните детайли свързани със сватбата им.
– Чичек, тези калъфи на столовете… не ми харесвам. Виж ги само. Приличат на ученически престилки!
Чичек се разсмива искрено.
– Престилки? Зия, толкова си забавен!
– Виж, Чичек, погледни внимателно. Не прилича ли това на копчета? А това – на яка? Другият вариант е по-добър.
– Добре, нека бъде другият – съгласява се тя с усмивка.
На разстояние от тях седят Сехер и Яман, които наблюдават Чичек и Зия с усмивка.
– Сякаш животът придобива смисъл, когато намериш човека, когото обичаш. Виж колко са щастливи… Да бъдеш семейство с човека, когото обичаш, и да прекарате живот заедно, мисля, че това е най-голямото щастие.
–Пътят понякога е дълъг и осеян с камъни, но най-важното е ръцете никога да не се разделят – заявява Яман.
В този момент Зия се приближава развълнуван.
– Яман? Имаме нужда от вашата помощ. Незабавно помощ!
Яман и Сехер се споглеждат.
– Какво има, батко? – пита Яман.
– Работата е такава… Чичек и аз сме много… съвместими. Толкова, че и двамата не знаем как да танцуваме. А какво ще правим на сватбата?
Яман се усмихва.
– Няма значение как танцуваш, батко. Колкото можеш толкова – отговаря Яман.
– Не, не, Яман! Всичко трябва да е перфектно. Всичко! Всеки, който ни гледа, докато танцуваме, трябва да остане с отворена уста! Затова вие… вие трябва да ни научите. Нали, Чичек?
– Добре – кимва Яман. – Ще ви научим.
– Благодаря ти, Яман.
– И аз не можех да танцувам, батко. Но знаеш ли кога се научих? Когато намерих нея. Тогава разбрах тайната. Когато танцуваш… гледай само в очите на човека, когото обичаш. Мисли само за нея. Не за стъпките, не за движението. Само за нея. Ела.
Яман хваща нежно Сехер.
– Н-но… – опитва се да каже нещо Сехер.
– Нали ще помогнем на брат ми? – казва той, хванал ръката ѝ. – Просто си представи, че ще живееш с нея цял живот. И че няма да искаш да се разделите нито за миг. Останалото ще дойде от само себе си. Представи си всичките години, които ви очакват. Трудностите ще дебнат, за да ви разделят. Пречки ще се изпречат пред вас. Но нито една от тях няма да ви отдалечи. Дръж ръката ѝ… и вярвай в това.
Сехер кимва леко. Гласът ѝ е мек, но силен:
– Да се оставиш в прегръдките на човека, когото обичаш… Това е всичко, Чичек. Позволи си да се изгубиш в нея. И стъпките сами ще те отведат на правилния път.
– Чичек, става! Виж, можем го! – възкликва Зия. – Получава се чудесно!
– Да, получава се прекрасно – усмихва се тя.
Сехер ги гледа с вълнение в очите.
– Толкова съм щастлива… – казва Сехер.
– Всъщност аз съм щастливият – прошепва Яман, – но ако те загубя… ще съм най-нещастният човек на този свят.
По-късно Яман решава да изпълни мечтата на Сехер, която е прочел в дневника ѝ и я води на лунапарк.
Викове на радост се извисяват във въздуха, когато се качват на въртележки и влакчета на ужасите. Двамата си наваксват за детството, което никога не са имали. Сехер се залива от смях, виждайки сериозното лице на Яман, който сякаш за първи път попада на такова място, след това похапват захарен памук.
Когато се връщат в имението, Яман и Сехер застават пред всички, а Яман подава на Сехер голяма кутия, в която има бяла булчинска рокля.
– Искаме да направим двойна сватба – казва Яман с усмивка. – Заедно със Зия и Чичек.
Обитателите на имението избухват в аплодисменти и възгласи на възторг. Радостта се носи из въздуха, но никой не знае, че в сянката на това щастие дебне смъртта, че отмъщението и интригите не са приключили. И много скоро един от тях ще си отиде завинаги….
Дуйгу е съкрушена. Светът ѝ се срива, когато чува ужасяващата диагноза — никога няма да може да стане майка. Сълзите се стичат по лицето ѝ безконтролно, докато притиска ръка към устата си, сякаш иска да заглуши крясъка на душата си. Лекарят, който ѝ беше дал мимолетна надежда, сега отнема последното ѝ парче вяра. Грешката му не просто я наранява — тя я срива.
– Съжалявам, госпожице Дуйгу – казва лекарят със сериозен, премерен тон, докато гледа право в очите ѝ. – Колегата ми е бил прав. Изучих внимателно резултатите ви. За съжаление… няма да можете да имате деца.
В този миг всичко замира за Дуйгу а, въздухът не ѝ стига. Очите ѝ се пълнят със сълзи, които едва задържа.
– Не мога да стана майка – прошепва тя на себе си. – Няма да мога да даря Али с дете…
– Дуйгу? Дуйгу, ела, скъпа – веселият глас на Семра идва от към коридора на къщата. –Нуждаем се от твоето мнение.
Дуйгу изтрива сълзите си набързо, опитва се да се усмихне насила.
– Идвам, мамо – отговаря Дуйгу с пресъхнало гърло.
Малко по-късно, Ясемин гледа сестра си с тревога. Очите ѝ я изучават внимателно.
– Како, кажи ми какво става. Виж ме, вече се притеснявам сериозно. Кажи ми.
– Обади ми се лекарят. Онзи, при когото ходихме вчера…
– И? – погледът на Ясемин става все по-напрегнат.
– Объркали са досиетата. Дали са ми грешна информация. Но истината е… няма да мога да стана майка. Никога.
– Как така? Сигурни ли са? Ами ако и сега има грешка?
– Няма грешка, Ясемин. И двамата лекари казаха едно и също… Как ще кажа това на Али? На майка? На леля Султан? Всички мечтаят за нашите деца…
– Како! Моля те, успокой се! – Ясемин хваща ръцете ѝ, опитвайки се да ѝ даде сили.
В този момент вратата леко се отваря. Али наднича с притеснен поглед.
– Дуйгу? Добре ли си? Притесних се, когато изчезна изведнъж.
– Добре съм. Пробвам рокля с Ясемин. Не съм свободна сега…
– А, добре. Като каза, че си уморена, си помислих… Когато свършите, ела. Поканите пристигнаха. Да ги разгледаме заедно.
– Добре. Ще дойдем след малко.
Вратата се затваря. Дуйгу въздъхва дълбоко, а Ясемин леко кимва.
– Добре. Замина си.
– Какво ще му кажа сега, Ясемин? Всички са в настроение за сватба. Али е толкова щастлив. Майка и леля Султан направо летят от радост. А аз… аз трябва да им кажа, че никога няма да стана майка…
Али седи на дивана и с усмивка разглежда новите сватбени покани на телефона си. Изглеждат съвършени, точно както си е представял началото на техния живот. В този момент Дуйгу влиза. Очите ѝ са зачервени, лицето ѝ, бледо.
Али забелязва сълзите ѝ и веднага усеща, че нещо не е наред. Дуйгу се опитва да му каже истината, но не успява.
Али ѝ показва образеца на поканата, а след това я гледа с блеснали очи, хваща нежно ръцете ѝ.
– Но знаеш ли кое е най-красивото в поканата? Датата. Само след два дни. Само два дни ни делят от това да станем семейство – казва щастлив Али. – Първо ще сме само двамата. А после… бавно, бавно ще се разраснем. Ще имаме деца. Докато тичат наоколо, аз ще гледам в очите ти и ще ти казвам колко те обичам. Мога да почакам още два дни.
Али се изправя, взема якето си.
– Сега ще отида да се погрижа за сватбените бонбони. А ти… подготви нещата си. Колкото по-рано свършиш, толкова по-добре.
Той излиза от стаята с усмивка, а Дуйгу остава сама. Очите ѝ се пълнят отново със сълзи. В този миг, камерата се доближава до лицето ѝ, пълно с болка и вина.
– Ще ме обичаш ли така, когато разбереш, че никога няма да мога да бъда майка?
Останете с нас…
Следва продължение.