winless
Думите на Нана пропукват бронята на Яман. За първи път мъжът започва да се замисля дали не допуска грешка. Той решава да направи нещо, което досега е избягвал, да направи. Междувременно Дуйгу получава важно обаждане от болницата, което преобръща целия ѝ свят. Вижте какво ще се случи в епизод 571 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 17 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 571 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 17 юли 2025 по NOVA.
Думите на Нана пропукват бронята на Яман. За първи път мъжът започва да се замисля дали не допуска грешка. Той решава да направи нещо, което досега е избягвал, да направи.
Междувременно, в полицейското управление, Дуйгу получава неочаквана изненада – букет цветя, изпратен от Ясемин. Но Али е убеден, че подаръкът идва от нов таен обожател и не крие ревността си.
Скоро обаче Дуйгу получава важно обаждане от болницата, което преобръща целия ѝ свят.
Яман успява да убеди Нана да се върне в имението. Юсуф грейва от щастие като я вижда, но тази радост се оказва краткотрайна, защото Юсуф е убеден, че чичо му вече не го обича.
Нана не пести думите си и изправя Яман пред истината: колкото повече потиска мъката си, толкова по-дълбоко наранява Юсуф.
Макар и да не признава открито, Яман е разтърсен. Вечерта той се осмелява на нещо много трудно за него – искрен разговор със своя племенник, който може да промени всичко…
В имението на Къръмлъ, въздухът е натежал от напрежение. Яман гони Нана от имението. Очите на Юсуф са пълни с гняв и разочарование. Той стои в горната част на стълбите, изправен срещу Яман, сякаш мъж се е изправил срещу мъж. В гласа му няма детска несигурност, има болка, натрупвана с време.
– Ти не ни обичаш! – изстрелва Юсуф с глас, който прорязва тишината. – Ти не обичаш никого!
Яман замира, изненадан от думите и… от самия факт, че Юсуф е проговорил. Очите му се разширяват.
– Юначе… – прошепва Яман, не вярвайки на ушите си. – Ти… говориш…
Сърцето му се свива, той тръгва бавно нагоре по стълбите с усмивка на облекчение и надежда.
– Юсуф… – казва с трепет. – Юначе… Ти говориш…
Опитва се да го прегърне, но момчето се отдръпва, очите му блестят от сълзи.
– Не ме пипай! Не ме обичаш! Ти не обичаш нито мен, нито лел! Аз… вече не те обичам!
Тръгва да се отдалечава. Яман се опитва да го спре.
– Юсуф! Спри! Почакай! Чуй ме, юначе…
Но детето го гледа с дълбоко разочарование и гняв:
– Ти не обичаш никого! Не ме обичаш! Не обичаш леля ми! Изгони я от къщата!
Юсуф се затваря в стаята си, а Яман стои пред вратата, изгубен. Гласът му кънти в празния коридор:
– Юсуф!
Неслихан, която става свидетел на случващото се е потресена. Айнур се крие в ъгъла, неспокойна, а Яман е съкрушен.
Сцената се сменя, външната градина пред имението.
Нана излиза от имението като се държи за ръката си. В нея гори не само болка, но и срам, че не е успяла да разобличи убиеца на брат си.
– Бях толкова близо… – прошепва тя сама на себе си. – Този убиец щеше да получи наказанието си. Отново не се сдържах, но това е дете. Той е още малък. Не можех да мълча. Прости ми, братко… провалих всичко. Всичко.
Сълзите ѝ се смесват със спомените.
Връщаме се обратно в имението, Яман стои пред затворената врата на Юсуф.
– Юсуф… отвори. Трябва да поговорим. Как можеш да мислиш, че не те обичам? Бих изпепелил света за теб. За теб и за леля ти. Отвори…
Отвътре, Юсуф е сам, лежи на леглото си, стиснал снимка на Сехер. Мълчи. Затворен в собствения си свят.
– Толкова се опитвах да те опазя… но те нараних… – шепне Яман, облегнат на вратата. – Юначе… ще ти докажа, че те обичам. Ще отвориш тази врата сам. Ще ти го покажа.
В този миг пристига Дженгер.
– Г-н Яман… може би трябва да изчакате. Нека отвори вратата сам. Само така няма да се нарани повече.
Пренасяме се в имението на Яхьоглу. Идрис и Казъм водят разговор, пропит с омраза.
– Ако бях момиче, лично щях да ида в онзи палат, първо да пречукам онази пикла, после прислужничките, и накрая Къръмлъ… същата вечер щях да спя в леглото му! А на сутринта, червило, усмивка и тръгвам да си живея живота.
– Братко, звучи прекрасно… – мечтае Казъм.
– Чакай малко… замисли се бе, глупако? Понякога ме изненадваш.
– Ти го разказа толкова живо, че го видях пред себе си… Да ако ти беше момиче, ех…
Идрис го удря с отвращение:
– Какви ги дрънкаш бе, идиот такъв? Ще ти пръсна черепа!
В този момент влиза Нана. Лицето ѝ е пребледняло.
– Нана? Защо се върна? Свърши ли задачата? Или… взе оръжието? – пита Идрис.
– Не… – казва тихо тя.
– Да не са те хванали? Разбра ли Къръмлъ коя си?
– Не… Изгониха ме.
– Какво значи „изгониха те“?! Защо?!
– Заради Юсуф. Той е дете. А Яман… той беше жесток. Обърна се срещу него. Аз не можех да мълча.
– Какво общо има детето с теб?! Нали не си там да бъдеш бавачка? Забрави ли защо си вътре?! – припомня ѝ ядосан Идрис.
– Аз винаги правя това, което смятам за правилно! – отвръща Нана, след което излиза с гордо вдигната глава. Идрис кипи от ярост: Да ти се не види теб и твоята доброта! Провал! Но ще видиш… Ще се разправим с Къръмлъ… после идваш ти, наред сестричке всезнайка.
Връщаме се в имението. В кухнята, Адалет и Неслихан са притихнали. Влиза Айнур, доволна.
– Защо сте такива унили? Юсуф проговори! Радвайте се!
– Проговори… и какво? Всичко се срина. Не съм виждала Юсуф така… – казва Адалет.
– Ще мине, скъпа. Те са плът и кръв.
Неслихан се вглежда в нея подозрително.
– Не си щастлива само заради Юсуф, нали?
– Ще си призная – радвам се, че Нана си тръгна. Беше нахална. Такива хора трябва да се смачкват навреме, иначе се издигат прекалено много. Коя е тя, че да се противопоставя на г-н Яман?
– Може и да беше странна… но я виж – Юсуф проговори, яде, оживи се… Нито една бавачка не успя.
– О, просто му е писнало да си мълчи! – отвръща Айнур. –Не е заради нея. Няма начин.
– Ще събера вещите ѝ… – казва Неслихан.
– Не! Остави това удоволствие на мен, скъпа – отвръща Айнур.
Айнур нахлува в стаята на Нана. Взема една от дрехите ѝ.
– Най-накрая се отървахме от теб, г-це Нана. Я да видим това… Уж се облича добре, а всичко е в дрипи.
Пробва парфюма ѝ, смее се. Вади портмонето ѝ, но го изпуска. В този момент влиза брат ѝ.
– Айнур? Какво правиш тук по това време? – смъмря я Дженгер.
– Какво да правя? Събирам ѝ нещата, горката нямаше време.
– Няма нужда от бързане. Късно е. Отиди да спиш – нарежда брат ѝ.
– Както кажеш…
Айнур затваря куфара с триумфална усмивка:
– Сбогом, къдрава главичке. Сбогом, Нана…
Действието се пренася при Нана, която седи на една пейка и храни птиците, очите ѝ са вгледани в нищото.
– Не можах да се сдържа… Какво ще правя сега? Господи, покажи ми пътя…
Изведнъж един клошар се приближава към нея.
– Аз ще ти помогна, хубавице.
– Кой си ти? Какво искаш?
Мъжът я хваща за ръката. Нана го поваля на земята, но се появя друг мъж. Нана е притисната. Единият вади нож. Тя не отстъпва. Бори се, бута го.
Тогава… като изведнъж изпратен от съдбата, се появява Яман. Втурва се, пребива ги, бандитите бягат.
Яман протяга ръка, за да помогне на Нани да се изправи, но тя дори не го поглежда. Отказва да приеме помощта на убиеца на брат си и сама става от земята.
– Как ме намери? – пита тя хладно, изтупвайки дрехите си.
–Подозирах, че ще си тук – отговаря Яман, гледайки я внимателно.
–А може би ме следеше? – изсърква тя с ирония. –Искаше да имаш още един шанс да ме унижиш?
Яман не се впуска в излишни дискусии. Просто се обръща към колата.
– Да вървим.
– Уволни ме, забрави ли? – подсеща го Нана.
– Заслужи го – отговаря той без колебание. – Но сега трябва да се върнеш, заради Юсуф.
Нана стиска ръцете си в юмруци. Знае, че Яман е прав, но не възнамерява да се върне без условия.
– Добре – казва най-накрая тя. – Но при едно условие. Няма да ме уволниш, докато не ме изслушаш. Аз не съм крадла. Исках само да направя нещо добро за Юсуф. Опитай се да разбереш.
Яман не отговаря веднага, но в очите му се появява сянка на колебание. След миг той се запътва към колата, давайки ѝ да разбере, че условието е прието.
Действието се пренася в имението. Яман и Нана се качват към стаята на Юсуф. Спират пред вратата. Очите им се срещат, в нейните има тревога, в неговите – вина. Нана си поема въздух и почуква леко.
– Юсуф… аз съм, Нана. Можеш ли да отвориш вратата?
Отвътре се чува движение. Ключалката щраква.
Вратата се открехва и в нея се появява лицето на Юсуф. Очите му светват.
– Нана?
Той се хвърля в прегръдките ѝ. Притиска я силно, сякаш се бои да не я изгуби отново.
Яман и Нана застиват. Юсуф… говори. Отново. Очите на Яман се разширяват от изненада. Нана се усмихва през сълзи.
– Ти говориш! – прошепва тя и го прегръща още по-силно. – Скъпи мой… от сега нататък ти и аз ще си говорим много. Всеки ден.
Яман прави крачка напред. Надява се, че ще се сдобрят с Юсуф, но той реагира остро и затръшва вратата под носа му.
Сърцето на Яман се свива. Отново.
Нана се обръща към момчето, хваща го внимателно за ръце.
– Ядосан ли си на чичо си?
– Изгони те. Вече не те харесва. И мен не ме харесва.
С точно тези думи Юсуф разпъва сърцето на Яман на кръст. Мъжът не издържа и влиза, но детето веднага се скрива зад Нана. Търси убежище, сигурност, защита.
– Юначе… – прошепва Яман с глас, пълен с болка.
Но Юсуф се скрива още по-дълбоко зад нея. Не иска да го вижда. Не иска да го чува. Нана и Яман се гледат. Мълчанието е по-силно от всеки вик. И тогава Яман прошепва:
– Трябва да поговорим.
– Не сега. По-късно. – гласът на Нана е твърд.
– Коя си ти, че да решаваш това? – напрежението в гласа му се повишава.
Яман прави стъпка напред, но Нана вдига ръка и го спира, като го докосва по гърдите. Ръката ѝ е лека, но категорична. За миг и двамата замръзват. Той усеща топлината ѝ върху себе си. Поглежда ръката, после лицето ѝ.
– По-късно. Бъди търпелив.
Той не казва нищо. Само се обръща и си тръгва. С всяка крачка гневът в него се надига.
– Ако не беше заради Юсуф… – прошепва ядосано под носа си.
Вътре, Юсуф е все още в прегръдките на Нана. Сгушва се в нея като малко дете, което се страхува от целия свят.
– Той не ме обича.
Нана замълчава. След миг търси нещо сред вещите му и изважда рисунка – детска, с много цветове.
– Къде беше тази рисунка, а? Помниш ли как рисуваше теб и чичо ти? Той винаги е до теб. Винаги държи ръката ти.
– Ти мислиш, че той ме обича?
Нана преглъща. Мислите ѝ се разбунтуват: Какво правя? Седя тук и защитавам убиеца на брат си?
Но поглежда Юсуф – невинен, разстроен, изгубен.
– Той все още те обича. Знаеш ли защо? Защото любовта… тя е като огън. Силна. Няма стена, няма планина, няма врата, която да я спре.
Отвън, Яман чува думите ѝ. Бил е на прага и на крачка да се върне в стаята. Но сега застива. Устните му потреперват. Той се обръща и си тръгва – тихо, с тежест в гърдите, каквато не е чувствал скоро.
Юсуф вдига очи към Нана. В тях проблясва надежда, но и объркване.
– Ако има стена пред него… той ще я разбие. Чичо ми е като великан. Силен е. Но… вече не ни обича.
Юсуф отново се сгушва в Нана. А тя, със затворени очи, го притиска към себе си.
Горкото дете. Мислиш, че чичо ти е герой… Но той е лош човек. Много лош човек…
И все пак… не може да го пусне. Не може да го остави сам. Защото колкото и да е объркано сърцето ѝ, едно е сигурно, Юсуф има нужда от нея.
В просторния, но студен кабинет на Яман, тишината е нарушена единствено от напрегнатите му стъпки. Той върви напред-назад, неспокоен, сякаш стените се затварят около него. Очите му се спират върху празното пространство пред него, но мислите му се връщат в онази сцена, която го разкъсва отвътре.
Спомня си как Юсуф го избягва. Как се скри зад Нана. Как тя го спря с ръка върху гърдите му – уверено, спокойно, дори дръзко. Топлината на допира ѝ още пари върху кожата му. Гневът в него не е просто към нея. Гневът е към самия него.
Изведнъж на вратата се чука. Той не мисли, а крещи:
– Влез!
Вратата се отваря. Влиза Нана.
Очите на Яман проблясват. Не от изненада, а от ярост.
– Ти…
С приближението му въздухът в стаята се сгъстява. Приближава се до нея бавно, като хищник, който се готви за атака.
– Предупреждавам те. Последен път. Никога повече не ми казвай какво да правя. Иначе ще съжаляваш.
Но Нана не помръдва. Очите ѝ не трепват. Гледа го право в очите.
– Говори! Как е Юсуф?
– Тъжен е. И все още е ядосан на теб.
Яман избухва:
– Това нямаше да се случи, ако не беше се осмелила да извадиш онези снимки! Вината е твоя!
– Не. Искате ли да знаете чия е истинската вина, г-н Яман? Да ги криете. Да не му позволите да ги види. Хората трябва да плачат. Ако не плачат, болката остава. Не можеш да продължиш напред, без да се сбогуваш. Бягането не е решение.
Яман застива. Приближава се още повече. Гласът му става по-тих, но по-остър.
– Приличаш ми на един психолог, когото познавах. Той говореше точно така. Казваше ми да вървя напред. Да продължа!
Нана замръзва. Дъхът ѝ секва. Мислите ѝ започват да крещят:
„Той говори за брат ми… За човека, когото уби. За моя брат…“
Нана събира сили. Застава още по-уверено.
– Но предполагам, че този психолог не ти е напомнил добрите неща, нали?
Яман мълчи. Погледът му се вглежда в пространството. Раздвоен. Нана го наблюдава. Вътрешният ѝ глас крещи:
„Кажи го, негоднико! Признай! Кажи, че го уби! Кажи, че си убиец!“
Но Яман не казва нищо подобно, само сурово казва:
– Запази мнението си за себе си. Никога няма да позволя Юсуф да страда! Никога!
Обръща ѝ гръб, но тя не отстъпва. Гласът ѝ звучи спокойно, почти тихо, но всяка дума удря като камък.
– Ако наистина искаш да не страда… премахни забраните. Покажи му снимките.
Яман рязко се обръща. Очите му пламтят.
– Нека не забравя лицето на леля си. Не го лишавай от това.
Нана се приближава още. С всеки неин ход той се чувства по-обезоръжен.
– Юсуф има нужда да си спомня.
Тогава гневът го завладява напълно. Избухва и сграбчва Нана за гърлото и я притиска към стената. Ръката му се стяга около шията ѝ. Тя е изненадана, опитва се да си поеме въздух. Очите ѝ се разширяват от напрежение, но не от страх. В тях пламти презрение.
– Не знаеш нищо… – прошепва той, лице до лице с нея.
Ръката му продължава да стиска. Дишането ѝ се накъсва. Пръстите ѝ се вкопчват в ръката му, опитвайки се да се освободи. Времето спира. Всичко е тишина, тежка и глуха.
Но изведнъж… Яман я пуска. Отдръпва се, все още дишайки тежко. Излиза от стаята, без да каже и дума. Нана се свлича бавно по стената. Слага ръка върху шията си, опитвайки се да диша отново. Очите ѝ се пълнят със сълзи, но тя ги преглъща.
– Този дивак води война със самия себе си… – прошепва, гласът ѝ трепери. – Бог вече го е наказал. Но и правосъдието ще го догони. Обещавам.
Камерата се отдалечава бавно. Нана остава сама в кабинета – войната тепърва започва.
Действието прескача. Под мрачното, безмълвно небе, Яман върви бавно между студените надгробни плочи. Всеки камък, всяка стъпка носи тежест, която гърбът му едва издържа. Погледът му е празен, сякаш душата му вече не живее в тялото.
Стъпва в мократа пръст и коленичи пред един гроб. Гробът на Сехер. Земята е влажна, но той не усеща нищо. Нито вятъра, нито студенината, нито влагата, която пропива дрехите му. Само думите на Юсуф кънтят в ума му, отново и отново –
„Ти не ни обичаш. Не обичаш мен, не обичаш и леля ми.“
Сякаш нож минава през сърцето му. Яман протяга ръка и докосва пръстта. Пръстите му се впиват в нея, сякаш иска да земята да се отвори и да изчезне.
Стиска пръстта в юмрук, притиска я до гърдите си и прошепва с глас, пълен с отчаяние:
– Дойдох отново при теб. Защото само ти можеше да ме разбереш…
Мълчи за миг. Само дишането му се чува, накъсано, почти болезнено.
– Иска ми се… и аз да съм тук. Да лежа в тишина. Да не изрека нито дума повече. Да не трябва да говоря… Иска ми се да можех да замълча завинаги.
Сълза се отронва и пада върху земята.
– Умирам всеки път, когато някой произнесе името ти. Всеки път. Отново и отново.
Юмрукът му се отпуска леко, но болката в гласа му се задълбочава.
– Това, че не успях да те защитя… ме убива. Разяжда ме отвътре. Всеки ден. Но не мога да призная това на нашето дете. Не мога да му кажа, че чичо му – този, в когото вярва с цялото си сърце, вече няма сили, че се разпадам.
Главата му клюмва напред. Гласът му е едва доловим.
– Не мога да му кажа, че съм мъж, който не изпълни нито едно обещание. Не мога да смачкам вярата му. Не мога да му покажа този провал.
И тогава… той отваря юмрука си. Пръстта бавно се разпилява между пръстите му. Капка по капка, пада върху гроба. Мълчанието отново го обгръща.
Но в този мрак, в това самотно признание, се крие нещо дълбоко човешко. Нещо чисто. Един мъж – силен за всички, но слаб пред гроба на жената, която обичаше. Яман… сам в битката със себе си, в мълчалива изповед пред единствената, която още може да го чуе.
Камерата се отдръпва бавно. Започва давали дъжд, но Яман не помръдва. Все така на колене. Все така говорейки в мълчание.
Действието прескача в имението. Юсуф рисува, когато в стаята му се появява костенурка.
–Ти откъде се взе? – пита Юсуф и взема костенурката в ръце.
–Намерих го в градината – отговаря Нана, която влиза в стаята. –Запознахте ли се? Знаеш ли, тя ми напомня за някого!
–За кой? – любопитен е Юсуф.
–Веждите му са такива – казва Нана като свъсва веждите си. –А лицето му е намръщено. Не ти ли напомня за някой?
–За чичо – отговаря Юсуф.
–Да, позна – отговаря Нана.
В този момент на вратата се появява Яман.
–Но защо чичо така се държи с нас, ние нищо не сме му направили? – пита Юсуф. –Той дори при леля не иска да ме отведе.
–Скъпи, дори да не ходиш при леля си, тя те вижда – казва Нана. –Искаш ли да я зарадваш?
Юсуф кима с глава.
–Ето например, ако сега хапнеш, то леля ти много ще се зарадва – казва Нана. –Но не тук в стаята, а там на голямата маса.
Юсуф мълчи. Яман също ги наблюдава.
Действието прескача. Вратите се отварят и Нана пристъпва в трапезарията, държейки ръката на Юсуф. Малката му длан се е впила в нейната – силно, сякаш ако я пусне, всичко ще се разпадне.
На масата ги очакват Яман, Дженгер и Адалет. Тишината между тях е напрегната, но щом вратата се отваря, очите на Яман мигновено се вдигат. Първо към Нана, а след това към Юсуф.
– Юначе… ще вечеряме заедно, става ли? – гласът му е мек, почти плах.
Юсуф се обръща към Нана. Тя му се усмихва топло. Без думи. Само една усмивка, с която казва: „Всичко ще е наред.“
Момчето кимва. Яман се усмихва, щастие проблясва в погледа му, толкова рядко явление, че всички наоколо го забелязват.
– Хайде.
Всички се приближават до масата. Адалет слага салфетки и шепне със сълзи в очите:
– Слава Богу…
От другия край Неслихан добавя тихо, почти с облекчение:
– Колко приятно… най-накрая! За пръв път от месеци слагаме масата така.
Яман за миг спира погледа си върху празния стол. Столът на Сехер. Погледът му омеква. После вдига очи към Нана и с глас, в който звучи тиха благодарност, казва:
– Седни и ти.
Нана не казва нищо. Само кимва и се настанява до Юсуф. В кухнята, Айнур наднича през леко открехнатата врата. Щом вижда Нана до масата, очите ѝ пламват от недоволство. Тя тряска вратата на кухнята и се скрива в сянка, задушена от ревност.
А в трапезарията, сякаш времето за момент спира. Сякаш домът отново диша.
Яман не откъсва очи от празния стол. В главата му нахлува спомен, как Сехер седи там, как му се усмихва, как сервира с леко наведената глава, с онзи поглед, който носеше топлина дори в най-мрачните му дни. Сега там има само празнота….
– Сядай и ти, Дженгер. Ти също, Адалет. Всички. – казва Яман тихо.
Нана се усмихва и се навежда към Юсуф.
– Каква хубава маса, нали, Юсуф? И двамата сме гладни, нали така?
Момчето кимва отново. Нана започва да му сервира – бавно и грижовно, както преди го правеше Сехер.
– Хайде, да започнем.
Яман ги наблюдава. Въздухът около него е пълен с емоции. Сяда и се обръща към Юсуф:
– Много ни липсваше да вечеряме заедно. Нали така, юначе?
Юсуф го поглежда, но не казва нищо. Само го гледа. Дълго. Сърцето на Яман се свива.
Адалет се усмихва и се опитва да разведри атмосферата:
– Всичко приготвих за теб, Юсуф. Както преди. Добре ли е, скъпи?
Юсуф кимва.
Нана му подава чиния и тихо насочва ръката му:
– Ето тук… по този начин.
Адалет отново се обажда, с тъга, но и с искра надежда:
– Колко хубаво е отново да сме всички заедно, като преди… Помните ли, веднъж си направихме снимка точно на тази маса? За спомен…
Тишината отново ги обгръща. Този спомен виси над масата като невидим призрак.
Яман се навежда напред. Поглежда Нана. Очите му вече не светят. Тежестта в гърдите му е отново тук.
– Извинете… забравих, че трябва да проведа едно обаждане.
Става от масата. Минава покрай Юсуф, леко го погалва по главата и тръгва към вратата.
Нана го проследява с поглед. Не казва нищо, но разбира. Гърбът на Яман е изпънат, движенията му – бавни. Всяка стъпка е като бягство.
Гърлото му е стегнато като възел. Но не от думите… а от всичко, което не може да изрече.
Камерата се задържа върху празния стол до този на Яман. Столът на Сехер. А около масата, отново кипи живот, не като този, когато Сехер беше жива, но все пак е положено началото.
Малко по-късно, в кабинета си, Яман говори с Фуат по телефона. Очите му са сериозни, гласът – рязък.
– Какво има, Фуат?
– Г-н Яман… Г-н Джан иска спешна среща в Измир. Казахте ми да отказвам всички покани извън града. Да му кажа ли, че няма да отидете?
– Купи ми самолетен билет. Заминавам за Измир довечера.
В този момент в кабинета влиза Нана. Чува част от разговора и очите ѝ се присвиват.
– Ще ходиш ли някъде?
– Излизам извън града.
– Аха. Значи… бягаш?
– Излез веднага вън! – казва Яман като ѝ посочва вратата.
– Ти си тиранин. Егоист. Изобщо не ти пука колко болка оставаш след себе си. Ако наистина обичаш това дете, ще останеш.– Казах да се махаш! Веднага!
– Не. Защото си убиец, нали? Да – ти си убиец. Ти си тиранин, който убива любовта в хората. Искаш Юсуф да стане като теб? – пита Нана.
Побеснял Яман я хваща с двете си ръце. Нана не се страхува от Яман и продължава.
– Изборът е твой. Ако си силен, ще останеш. Ще му покажеш слабостта си. Ако си страхливец, бягай. И се моли, че ще повярва, че си силен.
Нана се отскубва от ръцете на Яман и излиза от кабинета.
Действието прескача. Нана слага Юсуф да спи, когато при тюх влиза Яман.
– Ти излез! – нарежда Яман.
Нана бързо напуска стаята. Яман сяда на леглото до Юсуф и му подава портрет на леля му.
– Вземи, юначе. Можеш да го държиш до леглото си. Това е за снимката на леля ти. А сега… можеш да ме питаш каквото поискаш. Всичко, което те е измъчвало.
– Всичко ли? – пита несигурен Юсуф. Яман кима с глава. – Защо скри снимките на леля ми? Защо не ме заведе при нея? Защо още е забранено да говорим за нея?
Яман навежда глава. Гласът му става шепот:
– Защото… не мога да понеса отсъствието ѝ. Разпадам се всеки път, когато чуя името ѝ. Не мога да гледам лицето ѝ… Очите ѝ… Понякога… дори не мога да гледам твоите очи.
– Защо? – пита Юсуф.
В същото време Камерата ни показва Нана, която подслушва разговора им.
– Защото… когато те гледам, ме залива гняв, но не към теб. Към себе си. Защото не успях да я защитя. Не изпълних обещанията си, нито към нея, нито към теб. Затова… никога, никога не казвай, че не ви обичам. Никога не го мисли. Няма нищо в този свят, което да съм обичал повече от вас двамата.
– Много ти липсва леля ми, нали? – пита Юсуф.
– Много… – отговорът на Яман отеква като стон в стаята.
– Чичо! – Юсуф се хвърля и прегръща Яман, чичо му също го прегръща.
– Юначе…
Нана ги наблюдава тихо. За първи път вижда как по бузата на мъжа, когото смяташе за безчувствен тиранин, се стича самотна сълза. Нана е объркана.
Тя тичайки отива в кабинета на Яман. Трябва да намери оръжието. Знае, че е там някъде. Убедена е, че го държи в бюрото или в сейфа. Само да го намери…
Ръцете ѝ треперят, докато отваря следващите чекмеджета. Нищо.
Накрая погледът й пада върху купчина документи. В първия момент иска да ги игнорира, но една дума привлича вниманието ѝ. „Азиз Яхяоглу”
Сърцето ѝ започва да бие по-бързо.
–Защо е написано името на брат ми? А това са показанията, които е дал в съда! – говори си сама Нана.
С треперещи ръце вдига листата и започва да чете.
„Азиз Яхяоглу беше негодник. Той беше мой враг. Срещахме се и се карахме многократно. Той е отговорен за смъртта на жена ми. Друг враг му отне живота пред очите ми. Нека това бъде записано в протокола. Азиз Яхяоглу получи това, което заслужаваше.”
Нана усеща, че земята се изплъзва под краката й. „Друг враг му отнел живота… пред очите на Яман?“
Това означава ли, че Яман не е убил брат ѝ?
Не, тя не може просто да повярва в невинността му. Той е чудовище, убиец! Но… ако тя греши, а на този лист е записана истината?
Стиска зъбите си и стиска документа толкова силно, че листата почти се смачкват. Не. Не може да се заблуди.
– Ще взема това оръжие – решителна е Нана. – Ще се погрижа да бъде наказан. Кълна се!
Междувременно в полицейското управление атмосферата е напрегната. Шефът на Али му съобщава, че Дуйгу няма да работи повече при тях.
– Поискала е преместване? – Али гледа инспектора, сякаш не вярва на ушите си.
– Да. Дуйгу няма да работи повече с нас.
Али чувства как сърцето му се свива. Дуйгу се мести? Без нито дума обяснение? Защо?
Али се връща в стаята, когато Дуйгу получава букет цветя. Мислите му веднага се насочват в една посока. Има си някой. Затова иска да си тръгне. Заради него.
– Значи затова – промърморва Али, стискайки зъби.
Не знае, че букетът не е от мъж, а Ясемин, нейната собствена сестра, е изпратила цветята, за да я ободри.
По-късно на Дуйгу звънят от клиниката. Тя веднага отговаря.
– Г-жо Дуйгу, дойде нов лекар. Запозна се с резултатите ви и каза, че има нова терапия. Има надежда. Ако дойдете на консултация, ще го обсъди с вас.
Дуйгу чувства как в сърцето ѝ се ражда нова надежда.
– Ще дойда. Разбира се, че ще дойда – казва тя, почти стискайки телефона.
Иска да отиде веднага в клиниката, но Али не ѝ позволява.
– Не можеш просто така да изчезнеш от работа!
– Това е важно!
– Всичко е важно! Но сега си тук, на работа!
Дуйгу го гледа с болка, но не казва нищо повече. Не знае как да му обясни, че става въпрос за живота ѝ.
Тя изпраща съобщение на мед. сестрата, че ѝ е възникнала неотложна работа и ще дойде вечерта. Мед. сестра ѝ връща съобщение, че лекарят ще бъде вечерта в болницата и ще може да се срещнат.
Действието прескача вечерта в болницата. Али е дошъл да вземе Ягмур. Двамата вървят по коридора в болницата.
– Благодаря ти. Прости ми за подаръците… – казва Ягмур с усмивка. –И все пак дойде да ме вземеш от болницата. О, забравих телефона си в кабинета. Връщам се веднага.
Али остава в коридора да изчака Ягмур да се върне.
Недалеч от него, Дуйгу обнадеждена казва на Ясемин:
– Ясемин… Има ново лечение. Все още не мога да повярвам.
– Надявам се, како. Вярвам, че ще се оправиш!
– Надявам се…
Пристига мед.сестра и представя доктора на Дуйгу.
– Г-жо Дуйгу, ето го лекарят, за когото говорихме.
– Здравейте, докторе.
– Здравейте. Разгледах случая ви. Видях всички предишни изследвания. Новият метод на лечение дава надежда. Шансовете ви да станете майка вече са по-големи от всякога.
– Благодаря ви… Много ви благодаря! – Дуйгу радостна прегръща лекаря.
В този момент Али преминава през коридора и забелязва позната фигура. Дуйгу. Сърцето му започва да бие по-бързо, макар че не иска да си го признае дори пред себе си. Но веднага след това кръвта изтича от лицето му.
Дуйгу стои пред мъж в бяла престилка. Лекар. И го прегръща.
Али чувства, че нещо го стиска отвътре. „Значи това той е? Този, заради когото тя ме напусна? Ще разбера всичко!“, заканва се в мислите си Али.
Ръцете ѝ обгръщат мъжа с изненадваща нежност. Тя се усмихва през сълзи. Това трябва да е нейният приятел. Трябва.
Отвръща поглед, сякаш това може да облекчи болката. Стиска юмруци и ускорява крачка, сякаш бяга.
Не знае, че Дуйгу не прегръща лекаря от любов. Това е чист рефлекс, изпълнен с благодарност и надежда, че все пак един ден ще стане майка.