winless
Идрис разбира къде отива Яман и праща хора да го убият. Яман оцелява и спасява Нана. В същото време Нана краде оръжието му и го предава на хората на Идрис, за да разберат дали с него е убит Азиз. А междувременно, Дуйгу се хвърля пред куршум, за да спаси Али. Вижте какво ще се случи в епизод 572 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 18 юли 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 572 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 18 юли 2025 по NOVA.
Идрис разбира къде отива Яман и незабавно изпраща хората си, за да го убият. Но Яман не се дава лесно, предусеща опасността и успява да избегне атаката. В последния момент той се хвърля в огъня, за да защити Нана.
Междувременно, Нана краде оръжието на Яман, без той да подозира, и го предава тайно на хората на Идрис. Целта е една, да разберат дали с него е убит Азиз. Истината е близо… а опасността – още по-близо.
В същия този миг, на друго място, Дуйгу взема съдбоносно решение, когато куршумът лети към Али, тя не се колебае. Хвърля се пред него, за да го спаси.
В коридора на имението на Къръмлъ, Нана тръгва да слиза по стълбите и в същото време си спомня текста от показанията на Яман, който преди малко прочете: „Азиз Яхяоглу получи това, което заслужаваше. Смъртта му беше справедлива.“
В този момент Яман се приближава с твърда стъпка, очите му се впиват в нея.
– Спри. – гласът му е суров. Нана застива на място.
– Не приемай това, че Юсуф проговори, като своя лична победа. Не се самозабравяй и не се опитвай да нарушиш правилата в този дом!
Нана мълчаливо кимва. Погледите им се пресичат. Той я преценява от глава до пети… и се отдалечава.
Сълзи блестят в очите ѝ, но тя ги преглъща.
– Направих всичко за Юсуф. Ще платиш за онова, което направи. Не аз… А Бог и справедливостта ще те накажат.
Действието прескача в кухнята на имението на Къръмлъ, където напрежението е осезаемо. Нана седи мълчалива и замислена, което – както вече знаем – не е в нейната природа.
– Какво ѝ става? – шепне Айнур на себе си. – По цял ден говореше, а сега… мълчи.
„Изчакай, Киръмлъ. Справедливостта ще дойде. Ще намеря оръжието, с което уби брат ми. И тогава…“, мисли си Нана, а гневът ѝ тлее под повърхността.
Юсуф я гледа с притеснение:
– Защо не ядеш, Нана?
– Не спах добре тази нощ, Юсуф. Малко съм уморена… Ще хапна след малко.
Вътре в себе си тя кипи. Гледайки Юсуф, си повтаря: „Знам, че ще те нараня. Но понякога справедливостта е по-важна… Може би е по-добре да растеш далеч от този човек.“
В този момент Яман влиза в стаята. Погледът му моментално се забива в нея. Адалет го поздравява, а Нана бързо отмества очи.
– Добро утро, юначе – казва Яман.
Гласът му е мек, но очите – мрачни. Юсуф не отговаря. Яман се приближава към масата и сяда, без да откъсва поглед от Нана. Тя се свива. Погледът му я пронизва.
Той тръгва да си вземе парче хляб, но Юсуф го изпреварва и му го подава.
– Благодаря ти, юначе…
Айнур, доволна, налива чай. Нана стиска чашата си… но я изпуска.
– Извинете… Не беше нарочно.
Яман се изправя. Очите му проблясват.
– Няма да се повтори – бързо казва Нана, сваляйки поглед.
– Тръгваме след половин час. – казва Яман хладно.
– Какво? Ние?! Къде? – Нана е объркана.
– Бъди пред вратата. И не закъснявай. – Тонът му е безапелационен. Той се обръща и излиза.
Айнур я поглежда с презрение.
Нана се връща в стаята си – объркана, уплашена.
– Какво ще направи с мен? Може би е разбрал… И ако знае, може би ще ме нападне. Или просто ще ме изхвърли като боклук…
Телефонът ѝ звъни.
– Ало?
– Работиш ли днес? – гласът на Идрис звучи напрегнато. – Не са те уволнили пак, нали?
– Все още не.
– Добре. Достатъчно уволнения. Само търпение. Оня злодей пак ли е в имението?
– Къде другаде да е…
– Изобщо излизал ли е оттам?
– Не, но след малко ще излезем – отговаря Нана.
– Накъде?
– Не каза. И аз не знам…
– Добре. Внимавай, Нана. Не знаеш какво може да направи този луд… – казва Идрис и затваря.
Идрис, с горящи от жажда за отмъщение очи, се обръща към Казъм:
– Времето дойде. Най-накрая ще приключим с Къръмлъ. Излиза от леговището си. Не знаем накъде тръгва… но това е моя работа. Наричат ме Куция, краката ми може да са слаби, но ръцете ми стигат далече.
– KGB, CIA – нека дойдат да видят истинския демон – Идрис. Свържи се с нашия агент – Толга. Да видим какво става в компанията… – нарежда той.
– Щях тъкмо да ти се обадя – отговаря Толга.
– Спести ми го. Наливаме ти пари, и то на тъмно. Какво има?
– Яман Къръмлъ поиска разрешителни документи за работа… за жена на име Нана. Подготвих ги и му ги изпратих по пощата.
– Значи отиват, за да уредят документите – досеща се Идрис и приключва разговора.
– Казъм! Радвай се. Гледай внимателно. Къръмлъ тръгва на път. Ще го посрещнем както подобава… с марш към смъртта.
Действието прескача. Автомобилът на Яман се носи по пътя, а в тишината между него и Нана напрежението сече въздуха като нож. Тя го наблюдава внимателно, а погледът ѝ се спира върху пистолета, който се подава от колана му. Мисълта проблясва ярко в ума ѝ:
„Ще ти взема оръжието. Ще го направя.“
– Още не ми каза къде отиваме – нарушава тишината Нана.
Яман мълчи.
– Изобщо не говориш с хората, така ли? – гласът ѝ вече звучи раздразнено. – Зададох ти въпрос. Къде отиваме?
– Ще ти осигуря разрешително за работа – отговаря най-сетне той.
– Разрешително? Ти? – изненадата ѝ прераства в объркване. – Искаш да… остана?
Той я поглежда.
– Искаш да остана, така ли?
Веждите му се свиват, а гласът му става студен:
– Докато това е, което Юсуф иска, и ти не правиш грешки… и знаеш мястото си.
– Знаех ли си мястото вчера? – подхвърля Нана с ирония. – Не. Но ти видя, че и аз не съм безполезна… и знам повече, отколкото мислиш.
Яман мълчи. Очите му се спират върху нея, напрегнати.
Тя снижава гласа си:
– Имаше едно куче във фермата, където израснах. Винаги беше спокойно. Но един ден ни нападна. Нахапа ни. Не знаехме защо. После разбрахме – вълк беше убил малките му. То ни нападна от болка, защото тъгуваше. Яростта е част от теб. И когато страдаш, нападаш тези, които са най-близо до теб.
По лицето на Яман преминава сянка.
– Пази си тези жалки истории за себе си – изсъсква той.
Нана се обръща към прозореца, раната от думите му се отразява в погледа ѝ.
И тогава Яман забелязва нещо в огледалото. Очите му се изострят, завива рязко.
– Какво правиш?! – стряска се Нана.
Колата спира. Две превозни средства блокират пътя. От тях изскачат въоръжени мъже.
ЗАСАДА.
– Какво става?! – гласът на Нана трепери.
Яман отваря вратата и ѝ заповядва:
– Излизай. БЯГАЙ!
Нана не помръдва.
– Не разбирам…
– Казах ти – бягай! – Яман я хваща за ръката и двамата се втурват през дърветата.
Мъжете вече са по петите им.
– Кои са тези?! Какво искат?! – задъхано пита Нана.
– Бягай! Не спирай!
Тя спира за миг, краката ѝ не издържат.
– Не спирай! – крещи Яман и я повлича отново.
Изстрели прорязват въздуха. Мъж от хората на Идрис открива огън. Яман дърпа Нана зад прикритие.
– Скрий се! – заповядва ѝ той и вади оръжието. Започва да стреля. Очите на Нана се разширяват.
„Значи не съм ти единственият враг?“, мисли си тя.
Трима от мъжете падат. Остава един – и хваща Нана.
– Пусни ме! Пусни ме, казах! – крещи тя, бори се, пада.
Яман се намесва. Поваля мъжа с един удар.
– Добре ли си?!
– Да… да, добре съм…
Нана се изправя. Яман стреля отново. Всичко утихва.
– Кои бяха тези? Какво искат?
– Хора на моя подъл враг. Това е предателство. Някой отвътре подава информация.
Яман вади телефона.
– Фуат… Засада. Да, справих се. Но някой е знаел маршрута. Имаме къртица.
– Кой знае, освен теб, че отиваш в централата?
– Г-н Толга, мениджърът по човешки ресурси. Беше под наблюдение, както наредихте.
– Намерете този предател незабавно! Доведете го в склада. Лично ще го накажа. Време е. Тръгваме!
Обръща се към Нана.
– Хайде. Тръгваме.
По-късно Нана успява да вземе пистолета на Яман и веднага се обажда на Идрис.
– Говори!
Нана е спокойна, но твърда. Очите ѝ не трепват.
– Нападнаха ни по пътя. Той има много врагове. Искаха да го убият.
– Разбира се… Убиецът не може да има приятели – смее се Идрис. – Кой знае колко още е съсипал? Как си?
Нана повдига брадичка, гласът ѝ звучи решително:
– Добре съм. Много добре съм. Защото имам оръжието. Имам доказателството!
Тишина. Идрис поглежда към Казъм.
– Какво каза? – прошепва Идрис, а после се усмихва – Браво, момиче… ти си го направила…
– Времето ни изтича. Може да се върне в имението всеки момент. Оръжието трябва да бъде проверено незабавно.
– Не се притеснявай – отвръща той с рязка увереност. – Ще изпратя човек веднага. Дай му оръжието… Имам експерт по балистика. За два часа ще го направи. Ще го върнеш обратно, преди Къръмлъ да се прибере.
– Разбрано. Добре.
Миг по-късно, Идрис се обръща с усмивка, в която има повече заплаха, отколкото радост.
– Казъм… Благодари се, че новините са добри. Иначе щях да ти строша зъбите и носа. Нашата Нана взе оръжието на Къръмлъ.
Казъм въздъхва и поклаща глава:
– Братко… забрави ли? От оръжието няма да излезе нищо. Той не уби Азиз. Защо се радваш, че е намерено?
Идрис застива. После се приближава към него с леден поглед.
– Единственото, което забравям, е твоята тъпота. Сине мой… времето настъпи. Ще срина цяла сграда върху главата на Нана. Ще гледа как всичко, на което се е надявала, се разпада пред очите ѝ. Ще остане сама. Безсилна.
Идрис замълчава. А после прошепва с ледена убеденост:
– Тогава ще я превърна в самоубийствена бомба…
Действието прескача във вечерта. В имението Нана е притеснена. Стои до Юсуф, който рисува с черен пастел.
„Уф… Още ли не са приключили с проверката? Връщайте оръжието вече…“, мисли си Нана.
– Рисунката ти е толкова тъмна… защо е така?
Юсуф спира да рисува. Очите му са пълни с тъга.
– Когато заспивам… сънувам един и същ кошмар. Леля си тръгва… и не мога да я намеря. Търся я навсякъде, но не я откривам.
Нана го прегръща нежно, гласът ѝ е топъл, но твърд:
– Скъпи… ако пак сънуваш такова нещо – веднага ела при мен. Обещаваш ли?
– Малката птичка… Мисля, че е останала на терасата – казва Юсуф и тръгва да я вземе, но Нана го спира.
– Чакай. Аз ще проверя. Ти довърши рисунката… но добави малко цвят? Малко надежда, скъпи.
Нана излиза от стаята, а Айнур, която също е там, я проследява с недоверие в очите.
След малко се звъни.
– Мисля, че г-н Яман пристигна… – казва тихо Айнур.
- Дали Яман ще разбере, че пистолетът му липсва?
В участъка на полицията напрежението се покачва с всяка изминала секунда. Инспекторът говори с твърд тон, без възможност за възражения – Али и Дуйгу са назначени заедно по нова операция. Бившите годеници не си разменят нито поглед, нито дума.
С решителен глас началникът издава заповедта си:
– Али, Дуйгу, вие двамата ще наблюдавате шефа на бандата. В момента се укрива в една къща. Щом тръгне – тръгвате след него. Дискретно. Много е възможно да сменят мястото на срещата в последния момент…
Дуйгу се опитва да възрази, но думите ѝ увисват във въздуха. Началникът е непреклонен.
– Никакви възражения, комисар Дуйгу. И гледайте да не се издадете. Ако ви разкрият, операцията приключва още преди да е започнала…
Волкан пристъпва напред и с напрежение в гласа си предлага:
– Шефе, мога да заменя комисар Али…
– Това, което казвам – това става! – прекъсва го началникът. – Вървете! Време няма. Побързайте! Бъдете изключително внимателни! Дръжте очите си отворени. Тези мръсници няма да ни се изплъзнат!
Действието прескача. Дуйгу нервно гледа през прозореца, а напрежението в гласа ѝ издава тревогата, която се прокрадва в гърдите ѝ.
– Защо дойдохме точно тук? – пита тя.
Али е фокусиран, погледът му следи всяко движение в далечината.
– Това място е доста далеч от първоначално уговореното… Може да са сменили локацията.
– Али, спри. Може да е капан. Обади се на екипа, нека получим подкрепление и да изчакаме.
Той обаче стиска устни.
– Ако чакаме, може да ги изпуснем точно когато се появят.
– А ако вече са ни видели? Може да са ни подготвили засада. Моля те… не тръгвай сам.
Но Али вече е взел решение.
– Няма да ми казваш какво да правя. Ти остани в колата.
Дуйгу не губи време – грабва радиостанцията със сигурна ръка.
– 82-90 до всички екипи! 82-90… Лицето, което издирваме, е забелязано в зоната, посочена в оперативния план. Повтарям, заподозреният е на мястото.
Али влиза в помещението с насочен пистолет. Изведнъж зад гърба му – крясък:
– Остави оръжието! Пусни го!
Али се обръща рязко. Един мъж, придружен от хората си, се приближава.
– Добре дошъл, комисар Али… – подигравателна усмивка се разлива по лицето на мъж с мустак. – Хареса ли ти изненадата ни? Накарах хората си да чакат, само за да дръпна аз спусъка. Лично.
Изведнъж се чуват изстрели! Куршум разцепва въздуха със свистене.
Дуйгу също влиза в помещението, започва да стреля по бандитите. Тя бавно се придвижва към Али. В един момент вижда как един от бандитите се цели в него.
Без да се замисли дори за миг, Дуйгу се хвърля напред и закрива Али с тялото си.
Али не успява да задържи безжизненото ѝ тяло – тя пада на земята.
Али побеснял уцелва двама от бандитите, а след това се навежда над нея.
– ДУЙГУ! – крещи той. – Дуйгу, отвори очи! ДУЙГУ!