winless
Нана се възстановява под строгия поглед на Яман, но радостта ѝ е помрачена, когато Юсуф не иска да вижда Нана, убеден, че носи нещастие на всички, които обича. Междувременно Ягмур предприема решителна крачка към Али, а Идрис отвръща на удара, изпраща жена в имението на Къръмлъ, за да сплаши Нана. Вижте какво ще се случи в епизод 582 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 1 август 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 582 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 1 август 2025 г. по NOVA.
Нана се възстановява под строгия поглед на Яман, но радостта ѝ е помрачена, когато Юсуф не иска да вижда Нана, убеден, че носи нещастие на всички, които обича.
Междувременно Ягмур предприема решителна крачка към Али, а Идрис отвръща на удара, изпраща жена в имението на Къръмлъ, за да сплаши Нана.
Но сестрата на Азиз Яхяоглу няма да се преклони и обявява война на враговете си.
Нана спи в стаята си и сънува кошмар.
– Играта свърши, Ябан (Дивак)… – гласът ѝ е леден. – Сега е време за отмъщение. Покажи се… Хайде… Покажи се! Ти си чудовище. Убиец. Ще те намеря.
Изведнъж, сякаш призован от нейната омраза, Яман се появява на прага, висок и непреклонен.
– Ето ме – гласът му е дълбок, спокоен, но с предизвикателна стомана. – Яман Къръмлъ е пред теб. Опитай се, ако можеш. Никой не може да ми навреди.
Нана се прицелва с лъка в Яман, но не може да го улучи.
– Мога – мята се Нана в леглото. – Ще го направя. Ще свърша с теб! Край!
Нана се събужда и вижда Яман, които се надвесил над нея.
– Край? –усмихва се той. – Единственото, което трябва да свършиш, е тази супа. Всичко друго още е пред теб.
– Не искам да я ям! – Нана рязко обръща глава.
– Защо? Не е вкусна ли? – пита Яман.
– Не… не е зле… – шепне тя.
– Хапни я, за да се почувстваш по-добре!
– Не искам! – повтаря Нана вече гневна.
– Стига с този инат. Ще изядеш супата веднага.
– Не!
– Започнала си гладна стачка, така ли? – гласът му става студен. – Ако казвам, че ще я изядеш, значи ще я изядеш.
– А аз казвам, че не я искам! – извиква Нана. – Искам да видя Юсуф. Къде е?
– Няма да станеш от леглото, докато не я изядеш. И няма да го видиш, докато не приключиш със супата.
– Ти си странен човек – прошепва тя, а в гласа ѝ звучи смесица от гняв и любопитство. – Крещиш ми да ям супата, мислиш за всеки детайл… Толкова си сложен. Не мога да те разбера.
– Няма нужда да ме разбираш – гласът на Яман е дълбок и спокоен. – Не за теб се тревожа, тревожа се за Юсуф. Изяж това, за да можеш бързо да се изправиш на крака.
Нана изрича нещо тихо на грузински, сякаш само за себе си.
– Можеш да мърмориш колкото си искаш – отвръща Яман и леко повдига вежди. – Няма да напуснеш тази стая, докато не изядеш всичко. Упорита си… и не чуваш разума си.
В очите на Нана проблясва пламък.
– Единственото, което умееш, е да раздаваш заповеди! Дивак такъв… Ще го направя. Само за да видя Юсуф. Само за Юсуф.
По-късно Нана забелязва, че Юсуф не е същият. Очите му, винаги пълни с топлина и любопитство, сега се крият от нейните. Малките му ръце нервно мачкат ръба на одеялото, а на лицето му е сериозно, неприсъща за дете на неговата възраст.
– Юсуф… – прошепва тя и бавно кляка до него, опитвайки се да срещне погледа му. – Какво се случва, миличък? Добре ли си?
Момчето най-накрая повдига очи. В тях проблясва сянка на болка, толкова силна, че пронизва Нана.
– Аз… не съм твое съкровище – отвръща тихо, но решително Юсуф.
Нана се стъписва. Веждите ѝ се събират, а в гърдите ѝ се надига тревога.
– Защо? Какво съм ти сторила?
Юсуф не отговаря. Просто обръща глава, сякаш всяка дума му тежи. След миг гласът му излиза пресечен, но твърд:
– Чичо… Не искам Нана тук. Искам да си тръгне.
Сякаш ледена ръка стиска сърцето ѝ.
– Юсуф? – гласът ѝ трепери.
– Кажи ѝ да не ми говори! – настоява детето. – И да излезе!
Гърлото на Нана се свива, очите ѝ се пълнят със сълзи. Поглежда към Яман, сякаш търси спасение, но той само въздъхва тежко. Гласът му е тих, но безкомпромисен:
– Излез!
С всяка крачка навън усеща как душата ѝ се къса на парчета. Вратата се затваря зад гърба ѝ, а вътре Яман сяда до племенника си.
– Какво се случи, юначе? – пита той, опитвайки се да прочете емоциите на детското лице.
– Не искам тя да е тук. Да си отиде. Иначе…
Яман повдига вежда.
– Иначе какво?
Юсуф сваля поглед. Сълзи проблясват в очите му.
– Видях как се страхуваше за нея вчера – казва Яман. – В болницата не се отделяше от нея. А сега, когато е добре, искаш да стои далеч. Защо?
Детето прехапва устна, борейки се със сълзите.
– Всеки, когото обичам, му се случва нещо лошо… – гласът му трепери. – Родителите ми… леля… всички си отидоха. А сега и Нана. Заради мен. Тя почти не умря…
Сърцето на Яман се свива. Разбира, че това е болка, по-тежка от всяка детска рана.
– Ако стои далеч от мен, ще е в безопасност – добавя Юсуф. – Ще ми липсва, но така е по-добре.
От другата страна на вратата Нана чува всяка дума. Сълзите вече се стичат по лицето ѝ. Тя повече не издържа. Отваря вратата и влиза. Не казва нищо, просто се хвърля към детето и го прегръща силно.
– Казах ти да си тръгнеш! – извиква Юсуф, но ръцете му сами я обгръщат. – Не искам да ти се случи нещо лошо…
– Нищо няма да ми се случи – шепне Нана, като го гали по косата. – И това не е твоя вина. Забрави за това!
Юсуф я поглежда с очи, пълни с надежда и страх.
– Обещай… Обещай, че няма да си тръгнеш…
Нана се отдръпва леко, за да го погледне в очите. В гласа ѝ няма колебание, само топлина и решимост.
– Няма да си тръгна. Ще остана с теб. Завинаги.
Камерата се отдръпва бавно, оставяйки зрителя с картина на едно дете, което намира утеха в прегръдката, и една жена, готова да се бори със света, за да го защити.
По-късно, когато е сама в стаята си, телефонът на Нана звъни. Поглежда екрана и сърцето ѝ пропуска удар, добре познат номер. Преглъща тежко и вдига слушалката.
– Дори няма да се обадиш, за да попиташ как съм? – гласът на Идрис се процежда през слушалката като студена отрова, пълен с обвинение и ярост. – Тогава ще ти кажа сам. Разруши всичко! Заради теб едва не се озовах от другата страна!
Пръстите на Нана се свиват около телефона. Очите ѝ блестят от решителност.
– Бъди благодарен, че не те предадох на полицията – заявява тя.
– Внимавай, г-це Нана – изсъсква Идрис, проточвайки името ѝ с отровна наслада. – Мери думите си, иначе ще съжаляваш. Заради теб Къръмлъ ми се изплъзна! Целият ми план се срина. И за какво? За някакво разглезено хлапе?!
– Казах ти да не докосваш момчето! – гласът ѝ звучи остро като камшик. – Да не го забъркваш в това!
– Не ми крещи! – отвръща той. – Искаш Киръмлъ да те убие? Благодарение на мен си в този дворец! Вместо да благодариш, се опълчваш срещу мен!
– Никога няма да ти благодаря!
От другата страна на линията за момент настъпва тишина. После гласът на Идрис става още по-нисък и страховит.
– Внимавай, момиче. Ще ти отрежа главата. Избери си страна – този убиец или Азиз.
Нана не се колебае. Очите ѝ се пълнят с решителност.
– Моята страна е ясна от самото начало – казва твърдо. – Страната на справедливостта. Ако ще продължаваме, ще ме слушаш. Запомни го добре.
Нана затваря рязко, едва поемайки си въздух. Усеща кратка вълна на облекчение, но тя изчезва мигновено, когато вдига поглед. На вратата стои Айнур, с очи, които блестят от любопитство и скрита злоба.
– Хванах те – казва тя и прекрачва прага с увереността на човек, който смята, че държи всички козове.
Нана веднага се изправя, напрегната като струна.
– За какво говориш? Какво си ме хванала?
– Какво кроиш? – очите на Айнур се присвиват. – Видях как се стресна, щом ме видя. Значи имаш гузна съвест. Може би играеш тайна игра?
Нана повдига брадичка.
– А мен много ме интересува защо подслушваш пред вратата ми – отвръща остро. – Имаш ли някакъв проблем с мен?
– Проблем ли? – Айнур се усмихва ехидно. – Грижиш се за нашия Юсуф, който е много ценен за нас. Затова те държа под око. Както и г-н Яман. И той мислеше, че си отвлякла Юсуф.
Преди напрежението да избухне, на вратата се появява Дженгер.
– Какво правиш тук? – пита строго сестра си.
– Ами… исках нещо да попитам – измънква тя.
– Можеш да питаш г-ца Нана, каквото искаш – отвръща той сухо. – Но няма да я безпокоиш.
– Но тя… – започва Айнур, но брат ѝ я прекъсва:
– Извинявам се от името на сестра си – обръща се той към Нана. – Почини си. Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.
Нана само кимва. След като вратата се затваря, Нана се отпуска и притваря очи.
– За малко да проваля всичко! – говори сама на себе си Нана. – Трябва да бъда по-внимателна. Трябва да разбера къде е Зия Къръмлъ. Но как?
По-късно Идрис изпраща свой човек в имението, „приятелка“ на Нана. Жената пристъпва към нея с нож в ръка, а очите ѝ блестят зловещо.
– Помни кой е истинският ти господар – прошепва тя.
Нана не помръдва. После, с бързината на хищник, тя сграбчва китката на нападателката и ножът издрънчава на пода.
– Кажи на шефа си да не забравя коя съм – гласът ѝ е ледено остър. – Аз съм сестрата на Азиз Яхяоглу. Никой не може да ми заповядва.
Хваща жената за рамото и я изтласква към вратата.
– Повече да не си посмяла да се върнеш. И кажи на Идрис, че съм тръгнала по пътя на отмъщението. Ако не иска да ме срещне като враг, да стои далеч от мен.
Вечерта Нана се обажда на Идрис.
– Обаждаш се, за да се извиниш? – гласът на Идрис е пропит с злобна наслада.
– Не – отвръща хладно. – Обаждам се, за да ти кажа да се вразумиш. Мислиш, че срещу теб стои дете? Не можеш да ми направиш нищо. Ако опиташ да ме унищожиш, аз ще унищожа теб. Ще разкрия истината пред Яман.
– Спри да ми забиваш нож в гърба! – изригва той. – Иначе ще си платиш!
– Не познаваш грузинския инат – гласът на Нана е спокоен, почти смразяващ. – Никой не може да ме спре.
От другата страна настъпва гробна тишина. После Идрис изрича през зъби:
– Побърка ме. Всичко направих за Азиз. А ти ме предаде.
– Не докосвай Юсуф. Не действай зад гърба ми. Или ще работим заедно, или ще се справя сама.
– Добре… – съгласява се накрая Идрис, но в гласа му се усеща лъжа.
Дали Нана ще я чуе? И ще успее ли да открие, че истинският убиец на брат ѝ винаги е бил толкова близо?
Сгъстената вечерна мъгла се стеле над изоставената индустриална зона. Въздухът е напрегнат, натежал от очакване – сякаш самият град затаил дъх. В тъмнината се очертават сенки, Али и неговият екип се движат безшумно, като хищници на лов.
– Виждате ли онази сграда? – прошепва Али, очите му проблясват в тъмното. – Тя има само един вход. А онази – два. Кари, Ибо, Волкан… заемете позиции. Никой не трябва да се изплъзне.
Тримата кимат мълчаливо и се разпръскват, потъвайки в сенките, сякаш самата нощ ги поглъща. Али остава сам и бавно се насочва към убежището на крадците. Всеки звук отеква зловещо, капка вода, скърцане на ламарина…
И тогава, светлините на кола разсичат мрака. Али се вцепенява, когато разпознава силуета на шофьора.
– Дуйгу?! – изненадата му прераства в гняв. – Какво правиш тук?
Колата спира рязко. Дуйгу излиза, а решителността ѝ е изписана по лицето.
– Дошла съм да помогна – казва тя, гласът ѝ е уверен.– Казах ти, че не ми трябва помощ! – очите на Али пламтят. – Това не е твоя операция.– Не ме интересува – отвръща тя, стиснала юмруци. – Този път няма да стоя настрана.
Напрежението помежду им се нажежава. Али пристъпва напред, гласът му се пречупва между гняв и болка:
– Ако тогава беше на телефона, когато те потърсих… щеше да помогнеш на Ягмур.
Дуйгу замръзва. В погледа ѝ проблясва вина, но преди да отвърне, движение в периферията на Али привлича вниманието му. Един от крадците излиза от сградата и тръгва към колата си.
– Движи се! – изсъсква Али и за секунди двамата вече тичат. Студеният нощен въздух реже дробовете им, гумите на колата изскърцват по асфалта.
Али грабва радиото:
– Преследваме заподозрян! Повтарям, преследваме заподозрян!
Али се качва в автомобила си, а Дуйгу бързо сяда до него и тръгват след крадците. Али стиска волана до побеляване на кокалчетата, а до него Дуйгу нервно следи улиците, които се редят като в лабиринт. В ушите им ехти само вой на двигателя и далечен лай на кучета.
– Не мога да повярвам… Защо не зави наляво? – гласът на Али е напрегнат, като опъната струна.– Защото видях крадците да тръгват надясно! – отвръща Дуйгу, очите ѝ блестят от решителност. – Тръгни надясно, там са!
Колата рязко завива, гумите изсвирват по мокрия асфалт. Улиците се вият като змии, а светлините на преследваната кола ту се появяват, ту изчезват. Спорът в колата нажежава въздуха.
– Казах ти наляво! – избухва Али.– Не, казах ти, че ги видях вдясно! – гневът на Дуйгу се смесва с паника.
Докато се карат, улицата се разклонява и сенките на крадците изчезват в нощта. Али рязко спира колата, сърцето му блъска в гърдите.
– Чудесно… – изсъсква той. – Загубихме ги. Защото ти ме накара да завия в грешната посока.
Дуйгу спуска поглед, гласът ѝ е тих.
– Знам… Вината е моя.
Али въздъхва дълбоко, ударен от собствения си гняв.
– Не! Не е твоя вина. Виновен съм аз. Не трябваше да те слушам.
Вдига радиото и съобщава:
– Загубихме заподозрения. Завихме в грешната посока. Повтарям, изгубихме го.
След като докладва, напрежението в колата остава. Погледите им се срещат за миг, гняв, вина и недоизказани думи се блъскат помежду им. Али отново избухва:
– Но ако не беше настоявала, щяхме да ги хванем!
Телефонът му иззвънява рязко. На екрана свети името на Ягмур. Али вдига, опитвайки се да укроти гласа си.
– Али, добре ли си? – гласът ѝ трепери. – Видях по новините… Тези крадци са опасни. Казаха, че са обвинени в престъпление. Страх ме е да не ти се случи нещо.– Добре съм, Ягмур. Не се тревожи – опитва се да звучи спокоен, но очите му остават вперени напред.– Не мога… – шепне тя. – Не мога да забравя какво се случи тогава… Още ме е страх. Моля те, бъди внимателен.– Ще бъда – прошепва Али и след кратка пауза чува как Ягмур затваря разговора с обещание да се видят по-късно.
В другия край на града Ягмур лежи на мекото си легло, загърната с меко одеяло. Телефонът звъни и на екрана се появява името на най-близката ѝ приятелка – Чидем.
– Как си, Ягмур? – гласът на Чигдем е притеснен. – Чух за случилото се. Говори ли с Али?– Да, говорихме – отговаря Ягмур с усмивка, която никой не може да види, но се усеща в гласа ѝ. – Всичко върви точно както искам.
Очите ѝ проблясват лукаво, докато гледа отражението си в огледалото.
– Знаеш ли, Чидем… Аз съм като малко котенце, което има нужда от закрила. А кой мъж може да устои на сълзи в женски очи?– Много е грозно това, което правиш – отвръща Чидем строго.– Грозно или не, играта още не е свършила – Ягмур се засмива тихо. – Скоро ще видиш.– Какво си намислила пак? – пита Чидем.– Това е изненада – казва Ягмур и затваря очи, сякаш вече се наслаждава на победата си. – Просто изчакай и ще видиш.
В същото време, на другия край на града, в къщата на Али се носи аромат на чай и прясно изпечени питки. Леля Султан седи на дивана, държейки чаша с гореща напитка, когато на вратата се почуква. Появява се Али, с обичайната си лека усмивка.
– Али? – учудва се тя. – Толкова рано вкъщи?– Дойдох да видя как си – отговаря той, като я гледа с престорена строгост. – Да не би пак да ти е високо кръвното?– Аз съм по-силна, отколкото мислиш, момче – засмива се тя. – Няма да падна толкова лесно!
Али се шегува, че може да я заведе в болницата за проверка, а Султан махва с ръка. В този момент звънецът иззвънява остро.
Али отваря вратата и замръзва изненадан – на прага стои Ягмур, с малък куфар в ръка и очи, пълни с ужаса на уязвимостта.
– Ягмур? Какво правиш тук? – Страх ме е да остана сама у дома – прошепва тя, гласът ѝ трепери. – Чувам гласове… стените се затварят около мен…
Али въздъхва и леко присвива очи. Раздразнението му е очевидно, но Ягмур пристъпва към него и вдига поглед, в който се чете отчаяна молба.
– Имам нужда от теб, Али… – прошепва тя, а сълза се плъзва по бузата ѝ. – Съжалявам, че те поставих пред свършен факт – казва тихо Ягмур и стиска ръце. – Но не можех да остана там. Всеки шум ме плашеше.
Али я гледа внимателно, лицето му е напрегнато.
– Брат ми е извън града, а приятелката си не намерих… – продължава Ягмур. – Нозете ми сами ме доведоха тук. Постъпих необмислено… Ще отида в хотел. Наистина съжалявам.– Дума да не става за това! – отсича Султан. – Не можеш да си сама в хотел. Ще останеш тук, нали, Али?
Той се колебае за миг, после кимва.
– Разбира се. Постъпи правилно, като дойде.– Благодаря – усмихва се Ягмур, очите ѝ блестят. – Радвам се, че те имам.
Али отвръща с усмивка, но в погледа му остава сянка на тревога.