Наследство – Епизод 588 и 589 (Ето какво ще видим)

ЕПИЗОД 588: Действието продължава от предния епизод. Докато Юсуф, Яман и Нана играят игра, с която Нана иска да отърве Юсуф от кошмарите му, Айнур тайно наднича в стаята.

Погледът ѝ мигом се заковава върху Нана, която седи до Яман, а в следващия миг пръстите ѝ се свиват в юмруци. Кръвта ѝ кипва, а по устните ѝ се плъзва гримаса на гняв.

„Колко е нахална и смела!“ – мисли си Айнур, едва удържайки се да не влети вътре. „Предупредих я да стои далеч от Яман, а тя… още повече се е залепила за него! Заплашвах я толкова пъти, а тази змия изобщо не се страхува. Ах!“

Айнур, все още ядосана, решава да накаже Нана за дръзкото ѝ поведение. Със стъпки на хищник, който дебне плячката си, тя тихо се промъква в стаята ѝ. Оглежда стаята ѝ… търси нещо, чиято загуба би пробола сърцето на съперницата ѝ като нож.

И тогава погледът ѝ се спира на малката тоалетка, в блясъка на приглушената светлина, лежи стар часовник. Айнур се усмихва злобно. С едно рязко движение го взема, хвърля го на пода и с жестока наслада го стъпква с тънкия ток на обувката си. Механизмът изпраща последен тих звук… и умира.

В този миг в стаята нахлува Нана.

– Какво правиш тук?! – гласът ѝ прорязва въздуха. Нана бързо се навежда към счупения часовник. Ръцете ѝ треперят, когато го вдига. – Това е часовникът на майка ми! Ти… ти си болна! Какво искаш от моите спомени?! Ще те унищожа!

Айнур въобще не се трогва от мъката и болката на Нана.

– О, колко се уплаших – изрича с глас, натежал от подигравка. – Аз ще те унищожа. Предупредих те да стоиш далеч от г-н Яман. На теб не ти пука за Юсуф. Само се преструваш, че ти е важен, за да убедиш г-н Яман.

– Ти искаш да го прелъстиш! – отсича Нана, очите ѝ пламтят. – Все си въобразяваш неща, които не съществуват. Опомни се или…

– Или какво?! – прекъсва я Айнур с триумфална усмивка. – Нищо не можеш да ми направиш. Или може би… ще покажа снимката на г-н Яман и ще видим!

Вратата се отваря рязко. Влиза Дженгер.

– Айнур! – гласът му е твърд, почти остър. – Какво правиш тук отново?

Погледът му пада върху часовника в ръцете на Нана.

– Какво стана?

– Падна ѝ – бърза да отговори Айнур, преди Нана да успее да каже дума. – Не видя и го настъпи. Казах ѝ, че това е просто вещ, но… явно ѝ е трудно да го приеме.

Дженгер я поглежда дълго, с онзи мълчалив поглед, който казва много повече от думи.

– Айнур, излез – нарежда категорично.

Когато вратата се затваря зад нея, той се обръща към Нана.

– Предполагам, че е много ценен за теб.
– Това е единственият ми спомен от майка ми… Никога не го носех, за да не му стане нещо… – казва тъжна бавачката.

Дженгер оглежда повредения часовник.

– Дай ми го. Ще се свържа с няколко майстори часовникари. Може би ще могат да направят чудо.

По-късно Дженгер влиза в кабинета на Яман.

– Трябва да се погрижиш за разрешителното за работа на Нана – напомня му той.
– Добре. Кажи ѝ да се приготви – отговаря Яман, но погледът му веднага се спира на предмета в ръцете на Дженгер. – Какъв е този часовник?
– Памет от майката на Нана. Повреден е. Говорих с майсторите, но казват, че ремонтът е почти невъзможен. Моделът е стар, няма части.

Яман замълчава, дълго гледа към счупения часовник, а после го взема.

– Ще се погрижа лично – казва Яман. – Ще намеря начин.

След дългия ден в управлението, Дуйгу се прибира у дома. Вятърът гали лицето ѝ, а тя мисли само за тишината на своята стая. Но пред къщата си среща Али. Той стои там – неподвижен, с поглед, който сякаш я приковaва на място.

Дуйгу инстинктивно се опитва да го подмине, да се промъкне покрай него като сянка. Но мъжът бързо застава пред нея, преграждайки пътя ѝ.

– Какво се опитваш да направиш? – гласът му звучи тихо, но решително, като не ѝ позволява да продължи. – Какво е това отношение? Опитвам се да поправя нещо, а ти се държиш така.

Очите на Дуйгу проблясват хладно.

– Нали ми каза да стоя далеч от теб? – напомня му тя с леден тон. – Защо сега се опитваш да се приближиш?

– Направих грешка – признава Али, а думите му увисват между тях.

– Красиво казано… – устните на Дуйгу в горчива усмивка. – Винаги знаеш всичко най-добре. Още когато пристигнах, решихме – ти от едната страна, аз от другата. И така трябва да остане.

Внезапно във въздуха се разнася глас – ясен, звънлив, но и с нотка на заповед.

– Деца! – от двора към тях приближава Семра, с усмивка на уста. – Стига с тези караници!

Тя поставя длан на рамото на Али и го поглежда топло:

– Зетко, така не може! Какво се е случило? Защо замръзна така? Толкова работа ни чака! Само след два дни е сватбата!

Дуйгу на мига пребледнява. Сърцето ѝ започва да бие по-бързо, сякаш търси изход.

– Мамо… всичко наред ли е? – пита тихо, но с тревога, която вече не може да скрие. В мислите ѝ проблясва опасното съмнение, да не би майка ѝ отново да се е върнала в миналото?

– А защо да не е наред? – отвръща Семра весело. – След два дни ще видя щастието на детето си! Зетко, така не бива, не е време за мързел, имаме куп работа! Какви са тези погледи? Уморени сте, нали? Е, нормално е, сватбените приготовления са изтощителни. Но ще стиснем зъби и ще се справим!

Дуйгу и Али се поглеждат объркани.

Действието прескача Али най-после взема решение, ще се съгласи да играе ролята на годеник на Дуйгу, за да помогне на майка ѝ да оздравее.

Когато остават сами, между тях се надига мълчание, наситено с минали чувства. Спомени за топлите летни вечери, за смеха, който някога изпълваше дните им, за онези моменти, в които бяха целият свят един за друг. Погледите им се срещат и задържат малко по-дълго. Във въздуха се усеща нещо повече от преструвка.

ЕПИЗОД: 589 Яман и Нана тръгват за разрешителното за работа на Нана. В един момент Яман сменя посоката на движение.

– Какво стана? – пита Нана, а в гласа ѝ се усеща напрежение. – Тръгнали сме в грешната посока.
– Дай ми часовника – гласът на Яман е заповеднически.
– Защо? Какво ще правиш с него? – пита Нана, гледайки го с подозрение.
– Казах, дай ми часовника. Чакай тук. Не ме следвай.
– Как да знам какво ще правиш с него? – прошепва тя, докато го наблюдава как се отдалечава.

Яман пристига в къщата на часовникаря Вели

– Къде се губиш? – усмихва се майсторът, когато вижда Яман. – Хайде, ела.
– Казах ти да чакаш – обръща се Яман към Нана, която е тръгнала след него.
– Взе часовника на майка ми и тръгна. Как да знам какво ще направиш? Естествено, че ще дойда.
– Сядай – казва Вели и сочи към стола.
– Благодаря – отвръща тя, още леко нащрек.

Вели я поглежда с онзи топъл, разбиращ поглед, който разбира без думи. – Тежък е, нали?

– Какво е тежко? – пита объркана Нана.
– Тежестта в сърцето ти. Часовниците са леки. Не тежат на хората. Но времето… времето е тежко. Понякога не иска да си отиде. Седи вътре в теб. Като тежестта в сърцето ти, но тази тежест не е твоя, принадлежи на човек, чието време е свършило.
– А ако е и в моето сърце? – гласът ѝ е тих, почти шепне.
– Твоят часовник вече е настроен. Но времето не винаги тече така, както искаш. Какъвто и да е часът, ако мислиш, че е ден, винаги ще закъсняваш.

Нана го гледа с възхищение.

– Разбираш от време.
– Този часовник е дошъл от тъжно време – казва Вели. – Издържал е много заедно с теб. Силен е. Стар, но не спира да гони времето. Не се тревожи, ще стане като нов.

Тя поема рязко дъх, когато стрелките започват да се движат. – Работи! Работи!

– Ще му сложа и стъкло – добавя той.
– Благодаря ти, чичо Вели. Благодаря, благодаря!

Вели я поглежда с усмивка.

– Добро момиче си.

Действието прескача в автомобила на Яман. Нана стиска в ръце стария часовник. Очите ѝ блестят.

– Този часовник… той е наистина безценен за мен – прошепва тя.

Яман поклаща глава. – Не съм направил нищо. Вече благодари на човека, на когото трябваше да благодариш.

Телефонът му звъни. Това е Недим, гласът му звучи напрегнат. Проследили са мъжете, отвлекли Юсуф. Недим диктува адреси и номера на автомобили, обяснява, че колата е регистрирана в квартал от покрайнините, а хората вероятно вече се прикриват. Те се отправят натам.

– Добре, идвам веднага – казва Яман. – Много съм близо.

Нана го гледа напрегнато. Тя се досеща, че сигурно са намерили Идрис.

– Къде отиваме? – пита притеснена Нана.

– Да потърсим сметка от онези, които отвлякоха Юсуф – гласът на Яман е решителен. – Днес или те падат… или аз.

В другия край на града, в колата на Идрис напрежението е като опъната струна. Казим пита какво търсят, но Идрис е погълнат от мисли за Нана – не му е писала. Пита дали са научили нещо от Къръмлъ и се ядосва, че телефонът му е бил на безшумен, докато тя го е заливала със съобщения. Изведнъж получава съобщение от Нана, засекли са кола с определен номер.

– Това е нашата кола – казва Казим.

Идрис осъзнава, че са разкрити.

– Свършено е с нас, Казим! Къръмлъ ни е намерил. Действай! Пистолетът е в колата!

Яман от своя страна нарежда на Нана:

– Стой в колата. Не излизай.

Идрис подканя Казим да стреля, но напрежението расте. Гневът му избухвау вече не иска да бяга.

– Това приключва днес! Къръмлъ ще умре! – крещи Идрис.

Нана замръзва, когато вижда как Идрис насочва пистолета си право към Яман. В съзнанието ѝ проблясва спомен, онова видео, което Идрис ѝ показа. Гласът му звучи в ушите ѝ:

„Той дойде така… обвинявайки Азиз за смъртта на жена си. Щурмува имението. Отне живота на нашия брат.“

В паметта ѝ се врязва друг момент, Юсуф, който прегръща Яман с разтреперани ръце:

„Чичо!“ – крещи момчето.

А Яман, със сълзи в очите, го стиска силно, сякаш никога няма да го пусне.

Реалността се връща с гръм. Нана вижда как пръстът на Идрис се стяга върху спусъка. Без да мисли, тя се хвърля и блъска Яман встрани.

– Внимавай! – крещи Нана.

Изстрелът отеква, но куршумът профучава в нищото. Погледите на Нана и Яман се срещат, и двамата са в шок. Идрис не спира. Куршумите продължават да свистят, а Яман, реагирайки инстинктивно, се хвърля над Нана, прикривайки я с тялото си.

– Ау! – Нана изсумтява, когато ръката ѝ се закача в ръждив пирон и болка прорязва рамото ѝ. Косата ѝ, развяна от движението, докосва лицето на Яман, а дъхът ѝ се смесва с неговия.

– Копелета, в засада сме! – ръмжи Яман, докато отвръща на огъня.

От другата страна на улицата, Идрис щраква затвора, пълнителят е празен. – Пак ли?! – изкрещява и грабва оръжието на Казим. – Дай ми това! – и стрелбата продължава.

– Като терминатор е пак… – мърмори Идрис с раздразнение, докато Яман не отстъпва и продължава да стреля.

Изведнъж Яман изскача от прикритието. – Спри! – вика му Нана, но той вече е в движение.

– По-бързо! – изревава Идрис на Казим.

Идрис с хората си бяга.

Вдишвайки тежко, Яман набира Недим. – Недим, подготвиха засада. Избягаха. Номерът на колата е същият.. Хванаха пътя на запад, от посоката, която ми каза. Прободоха гумата.

– Всички наши хора са наблизо, Яман. Ще им предам – отговаря Недим.

Когато разговорът приключва, Яман се обръща към Нана с гняв, който не успява да прикрие. – Казах ти да останеш в колата!

– Не ми викай! – отвръща тя с плам в очите.

– Ще ти викам! Никога не слушаш! Защо ме последва? Задължението ти е да останеш жива и да пазиш Юсуф, а не да умираш!

Нана го гледа изненадана, думите му я пронизват по-дълбоко от всяка куршум. Яман забелязва кръвта по ръката ѝ и хладно нарежда: – Върни се в колата.

Тя стои неподвижно.

– Не ме чу ли? В колата! – тонът му е остър, но в погледа има загриженост.

Нана прехапва устни и тръгва, шепнейки през зъби:

– Ябан (Дивак)!

В другия край на града, Идрис кипи от ярост.

– Един куршум! Този куршум имаше цел! Къръмлъ беше на мушката. Нана всичко провали. Всичко щеше да свърши. Всичко е заради нея, заради тази безполезна! Къръмлъ ще ме довърши. Няма да му позволя да ме убие!

– Братко, момичето от самото начало каза, че никой няма да умира – опитва се да го успокои Казъм.

Идрис го сграбчва за якето, очите му горят. – Не познавам никакви нейни правила, Казъм. Аз имам само едно – да смажа всеки, който ми застане на пътя. Това не е свършило. Не е свършило!

По-късно, в имението, Адалет подава на Нана мехлем.

– Боли ли? Това ще помогне за болката.
– Благодаря – отвръща Нана.

Адалет я поглежда с топлина:

– Откакто влезе в тази къща, дъще, колко неща ти се случиха. Върна се от мъртвите… попадна в средата на битка. Ти си като него.

– Не разбирам… Като кого?

– Силна си. Много му приличаш на г-н Яман.

Нана свива устни и гледа Адалет в очите.

– Не, мила, защо казваш, че съм като него?

Адалет се усмихва леко, но погледът ѝ е сериозен.

– Защото си едновременно силна и смела. Защитаваш близките си дотолкова, че забравяш собствената си безопасност.
– Не, ние изобщо не сме еднакви – гласът на Нана е твърд, почти остър. – Той може да отнеме живот, без да му трепне окото. Аз съм жена, която не би могла да убие никого.
– Както и да е, всичко свърши – казва Адалет, сякаш иска да сложи край на темата. – Бог те е опазил. Но знам, че се чудиш какво щеше да стане, ако куршумът беше уцелил целта. Успокой се, дъще. Г-н Яман прави всичко възможно, за да защити семейството си. Трябва да осъзнаеш, че си много повече от просто гувернантка на Юсуф. А сега… почини си.

– Благодаря – отвръща Нана, но очите ѝ остават напрегнати. В този момент получава съобщение от Идрис. – Какво иска този твърдоглавец?

„Стисни се. Искаш да го вкараш в затвора, а вместо това спасяваш живота му?! Опитваш се да накажеш убиеца на брат си, но какво правиш? Жертваш се за него!“

Нанао стиска устни и бързо отговаря:

„Жертвам се за теб. Казах, че няма да има убийства. Никой няма да умре. Разбра ли, инат такъв?“

Тя слага телефона, но мислите не ѝ дават покой. Гледа в тъмнината и тихо си казва:

– Какво жертва? Щом разбера къде е брат му, веднага ще го вкарам в затвора. Ще се срамуваш от тези думи, Идрис.

В хола на Семра цари оживление. Семра влиза бързо с още един списък в ръка, грижливо изписан със ситен почерк. Оставя го на масата и с бързи движения на пръстите показва на Али, Дуйгу и Ясемин да го прегледат – да не би нещо да е пропуснато. Казва и на Ясемин да види дали списъците ѝ са пълни.

Телефонът на Али звъни. Семра вдига вежди и почти сигурна казва, че това е Султан Хала, за да пита докъде са стигнали. Али обаче я уверява, че е служебно обаждане. Семра махва с ръка и отново потъва в своите бележки, но Ясемин я успокоява, че всичко нужно вече е записано.

– Дъщеря ми се омъжва само веднъж – казва Семра с топъл, но твърд тон. – Всичко трябва да бъде перфектно за този специален ден. – Поглежда към Али. – Нали и ти така мислиш?

Али кимва.

Тя продължава с усмивка – колкото и да се обичат, в брака ще има конфликти, но те ще оцелеят през всичко. Пожелава им да живеят щастливо в новия си дом. И тогава, внезапно, се сепва – осъзнава, че още не е виждала новия им дом.

В очите на Али проблясва спомен – връща се назад към онзи момент, когато е показвал жилището на Дуйгу по видеовръзка. Тя гледаше внимателно и даваше съвети къде да сложат мебелите. Али ѝ показваше кухнята, уверяваше я, че всичко е чисто и уютно.

Сега той описва дома и пред Семра – просторен хол с голям екран, където след работа ще гледат филми рамо до рамо; в ъгъла – библиотека с любимите им книги до любимата лампа на Дуйгу; два удобни фотьойла, от които ще отпиват сутрешното си кафе. В кухнята – маса, достатъчно голяма, за да събира всички, когато Семра дойде на гости. И босилек – свеж и зелен – пред всяко прозорче.

Лицето на Семра се озарява от щастие, докато слуша. Тя пита Дуйгу какво мисли. Дуйгу тихо потвърждава – всичко е точно така, както Али описва, точно както са го мечтали. Телефонът ѝ звъни и тя става да провери, а Семра, леко усмихната, казва, че дъщеря ѝ се е развълнувала, като е помислила за новия дом.

В същото това време Ягмур влиза в управлението, а веждите ѝ са свити от напрежение. Въздухът в коридора е тежък и мирише на кафе, прекарало часове върху котлона. Тя застава пред бюрото на Кара и с твърд тон пита къде е Али. Разказва ѝ, че многократно му е звъняла, но той дори не е вдигнал телефона. Кара я поглежда с леко вдигнати рамене – и Али, и Дуйгу си тръгнали рано, а тя нямала представа къде са.

Ягмур се обръща рязко, поглежда към телефона си, пръстите ѝ нервно плъзват по екрана. Без да каже дума, напуска офиса, а стъпките ѝ отекват по студения под.

В дома на Семра времето тече по свой собствен ритъм. Семра все още подрежда списъците си – листове, изпълнени с нейния стегнат почерк, покриват цялата маса. Али и Ясемин седят отстрани, лицата им са дълги, сякаш всяка дума би ги натоварила още повече.

Семра извиква Дуйгу от кухнята, за да поднови чая. Звъни телефонът на Али. Този път той вдига. На линията е Ягмур – гласът ѝ звучи напрегнато, докато му напомня, че го е търсила многократно. В този момент в стаята влиза Дуйгу с поднос в ръце, а думите ѝ – „Искаш ли още чай?“ – достигат до ухото на Ягмур.

Тя застива за секунда.

– Къде си, Али? – пита отново, вече по-настойчиво.

Гласът на Семра също се чува на заден план, и Ягмур за втори път повтаря въпроса си. Али ѝ отвръща спокойно, но хладно – има работа, ще ѝ се обади по-късно.

В кухнята Семра се кара на Дуйгу, че е забравила да покани леля Нигяр. Ясемин веднага предлага да се заеме с това. Тя също убеждава Семра да отиде да си почине, но жената отказва – имало още много работа. После, с поглед към Дуйгу, нарежда да каже на Али да оправи „ситуацията с пръстена“, а ако не може – тя сама да го направи. Дуйгу уверява, че ще се погрижи. Али, чул всичко, излиза от кухнята, без да каже и дума.

Действието прескача. В дома на Семра звънецът пронизва тишината. Семра казва на Дуйгу да отвори.

На прага стои Али. Вдига ръка и показва сватбения си пръстен. Обяснява, че е мислел, че го е изгубил, но го е намерил у дома. Семра се появява до вратата, с лека усмивка – чудела се къде е бил. Али ѝ показва пръстена, а тя, доволна, хваща ръцете на него и на Дуйгу, притиска ги един към друг и казва, че тези пръстени никога не трябва да слизат от ръцете им… за цял живот.

Те не подозират, че в този момент на прага стои Ягмур. Погледът ѝ е мрачен, устните – стиснати. В очите ѝ проблясва сянка, която обещава буря.

– Какво става тук, Али? – крещи Ягмур

Семра ги гледа с изненада.

– Коя е тази, Али? От семейството ли е? Дошла е за сватбата? – пита с добродушна усмивка.

Кани Ягмур вътре, но тя започва да обяснява, че са се запознали и че е негова колежка от полицията. Али я прекъсва, като уверява Семра, че Ягмур е тук заради важна работа. После я хваща за ръката и я отдалечава от Дуйгу и Семра.

Семра се обръща към Дуйгу: – Никога не съм я виждала тази.

– Вероятно сте се срещнали в управлението – отговаря Дуйгу спокойно. – Работи като лекар в медицинския кабинет.

После я кани вътре, за да не стоят на студа, но Семра се съпротивлява – иска да чуе разговора между Али и Ягмур. Дуйгу я убеждава, че няма нищо нередно, и я отвежда в къщата.

Междувременно, Ягмур се обръща рязко към Али. – Защо носиш годежен пръстен? И защо не ми вдигна, когато ти звънях?

Али поема дълбоко дъх и ѝ обяснява:

– Семра е болна. Болестта ѝ кара ума ѝ да се връща назад, понякога с месеци, понякога с години. Сега тя живее в мисълта, че след два дни ще се оженим с Дуйгу. Всичко останало е изтрито от паметта ѝ. Лекарят го предупредил – никакви новини или шокиращи събития. Затова играят по нейните правила.

В този момент Дуйгу се приближава и с мек глас казва, че съжалява, задето е поставила Али в такава ситуация, но Семра няма да помни нищо, когато състоянието ѝ се подобри.

Ягмур въздъхва, знаела е, че майката на Дуйгу е болна, но не е предполагала колко сериозно е положението. Обещава, че ще работят заедно, за да ѝ помогнат да се оправи.

– Само заради Семра – казва Али.