Наследство – Епизод 592 (Ето какво ще видим)

Яман и Нана се връщат във фермата, където ги чака притеснен Юсуф.

– Добре ли си, Нана? Помислих, че си се загубила. Конят се върна, но теб те нямаше с него – обяснява Юсуф.

– Добре съм, миличък – опитва се да се усмихне Нана.

– Защо слезе от коня? Да не те е хвърлил? – любопитно е хлапето.

– Не, не ме е хвърлил, но не искаше да се разхожда с мен.

– Защо? – очите на момчето светят от любопитство. – Мислех, че те харесва.

– Не се разбрахме особено, миличък. Малко е особен.

– Хайде, юначе – прекъсва ги Яман. – Прибираме се! Късно е! Но не и ти.

Нана присвива очи.

– Как така „не и аз“? Да не мислиш, че ще вървя пеша до имението?

– Имахме облог и ти загуби. Време е да платиш – отвръща Яман.

– Да платя?! – повтаря тя с недоумение. – Какво имаш предвид?

– Обикновено аз почиствам сам конете си – отговаря той с усмивка. – Но този път ти ще го направиш. Ще полираш седлото и юздите. После ще изчеткаш коня. Така ще запомниш, да запомниш, че с мен шега не бива.

Нана се засмива тихо, почти предизвикателно.

– Аха… наказание значи. И на фермата ми даваха такова „наказание“. Но те, както и ти сега, не знаеха едно – за мен конете никога няма да бъдат наказание. Ще го направя с удоволствие.

– И тези трябва да се изчистят – добавя той, сочейки към другите такъми. – Хайде, по-бързо. Ще те чакаме в колата.

– Мога ли да ѝ помогна, чичо? – намесва се Юсуф. – Ще се измори сама, нали?

– Не, юначе, тя ще го направи сама – отсича Яман. – Не се бави. Ще сме в колата.

Действието прескача. Чува се телефонен звън и се чува дрезгавият глас на Идрис:

– Да?

– Г-н Идрис? – отговаря мъжът отсреща. – Заключих вратата, както се бяхме разбрали с г-н Казъм. Трупът на Къръмлъ ще бъде изнесен много скоро оттук.

– Добра работа! – казва Идрис и затваря и триумфално си говори сам. –Да, госпожице Нана… аз не поемам рискове. Наричат ме Иблис Идрис – удрям отляво и отдясно, точно когато най-малко го очакваш.

Камерата бавно се приближава към лицето на Нана, която всъщност е заключена в конюшнята, а не Яман както си мисли човекът на Идрис.

Нана се навежда над един сандък и трескаво търси нещо.

– Къде са го сложили?

В този момент зад гърба на Нана от една кошница излиза отровна змия. Нана се изправя обръща се и замръзва от ужас, когато вижда отровната змия да се движи към нея. Ужасена и изплашена Нана отстъпва към стената.

Изведнъж вратата на конюшнята се отваря, Яман влиза в действие. С необичайно самообладание и прецизност хваща змията и я обездвижва с уверен ход.

– Това е много отровна порода – казва Нана, все още разтреперена. – Знам го от фермата… Ако ме беше ухапал, нямаше да имам шанс. Как изобщо е стигнал тук?

Яман стиска челюстта си, гледайки я внимателно.

– Това не е случайно – заявява твърдо. – Тази змия не беше предназначена за теб. Те искаха да се отърват от мен.

Действието прескача. Собственикът на фермата пристъпва неспокойно към Яман:

– Не знаем какво е станало, г-н Яман. Простете ни. Правим редовно почистване и поддръжка. Няма как такава отровна змия да се появи тук. Всички сме шокирани.

Яман го гледа строго.

– Именно това е най-подозрителното.

Собственикът се оправдава, че сламата е докарана от друго място, вероятно змията е дошла с нея.

Яман повдига вежди.

– Добре, да кажем, че е било случайност. Но какво ще кажете за вратата? Беше заключена отвън. Някой нарочно е искал човекът вътре да не може да излезе. Това нормално ли е?

След като се връща в имението, Нана, все още разтърсена, взема телефона и набира номера на Идрис.

– Направи ме идиотка! Отново ме излъга! – извиква тя остро, едва контролирайки емоциите си.

– За какво говориш? – Идрис се прави на невинен, макар че в гласа му се дочува нотка на забава. – Направих това, което искаше. Извиках човека си. Какво още искаш от мен?

– Значи змията не е твоя работа?!

– Каква змия? – Идрис изсумтява презрително. – Мразя тези гадни влечуги. Какво общо имам с тях? Аз се занимавам с бизнес, не съм зоопарк.

– Някой е пуснал змията в стаята и е затворил вратата отвън – Нана стиска телефона. –Това трябваше да бъде екзекуция. Някой е искал да го убие.

– И мислиш, че това е моя работа? –Идрис избухва в смях. –Знаеш ли колко хора е наранил този човек? Много хора биха искали да го накажат. Но аз не си играя с някакви глупави змии. Ако исках да го убия, отдавна щеше да е мъртъв. Само заради теб той все още е жив. И сега какво? Ще ме обвиняваш дори за това, че ще се разболееш?

–Яман ме спаси… Сега съм му длъжница –казва тихо Нана, сякаш сама не може да повярва на думите си.

–Чуваш ли какво говориш?! –гласът на Идрис става рязък.

–Ти си длъжница на човека, който уби брат ти?! Толкова си се привързала към това хлапе, че си забравила защо си там! Сърцето ти се е разнежило! Вместо да разбереш къде е Зия, ти защитаваш този мръсник!

–Не го пазя! –Нана веднага отрича, но в тона ѝ се усеща нотка на колебание.

– Разбира се, че го пазиш! – Идрис не отстъпва. – Не ми позволяваш да довърша работата. Продължавате да се спасявате. Забрави целта си, момиче! Забрави брат си!

Настъпва тишина, в която сърцето на Нана бие като полудяло.

– Погледни се в огледалото и си задай един въпрос –Идрис нанася последния удар. –Наистина ли искаш да го унищожиш? Или може би… се опитваш да го спасиш?

Действието прескача. Вечер е, Нана излиза на терасата. Тя си спомня случилото се през деня и си мисли: „Трудно е… трудно е да дължа живота си на убиеца. Трудно е да живея под един покрив с него.“

–Толкова е трудно да съм тук… – казва на глас тя.

Яман, който в момента излиза на терасата и чува казаното от Нана отговаря рязко:

– Тогава си върви. Нямаш никакво задължение да стоиш. Ако този начин на живот ти тежи, можеш да си тръгнеш, когато поискаш. И ако имаш подобна мисъл, не отлагай. Не искам Юсуф да се привързва още повече към теб.

Нана изправя глава. В очите ѝ проблясва решимост:

– Дадох обещание на Юсуф. Ще съм с него, докато той ме иска до себе си. Между другото… не успях да ти благо…

Яман прави жест с ръка към Нана, че това, което е чул му стига и напуска терасата.

–Божа какъв Дивак! – гледа след него Нена.

Нана се връща в стаята си и е много изненадана, когато вижда, Айнур, която я чака потропвайки нервно с крак.

– Пепеляшка най-накрая ни удостои с присъствието си – отбелязва иронично Айнур. – Любопитно ми е дали успя да привлечеш вниманието на г-н Яман. Не пропускаш нито една възможност да се доближиш до него. Вече не се страхуваш от мен?

– Просто си върша работата – отговаря хладно Нана, опитвайки се да запази спокойствие. – Моят дълг е да се грижа за Юсуф.

– О, не е трябваше да ходиш до конюшнята. Знам, че го направи нарочно!

– Достатъчно! – Нана повишава глас, сочейки към вратата. – Излез!

Айнур обаче дори не мърда.

– Не ме гледай така. Този път ти го казвам предварително – обявява тя с отровна усмивка. – Утре аз ще се погрижа за Юсуф, а ти си намери извинение и не ми се мотай из краката.

– Не, няма да го направя!

– Както искаш – Айнур свива рамене и се запътва към вратата. – Но помни, че все още имам тази снимка. Едно движение и г-н Яман веднага ще те изгони от имението. Помисли добре. Имаш време до сутринта. Искаш да си тръгнеш или да останеш?

Айнур изчезва от стаята. Камерата се приближава до лицето на Нана. Тя стиска зъби, но шепне:

– Ще намеря решение!

На сутринта Нана прехапва устни от яд:

– Разбрах всичко за стоките в складовете, а за Зия – нищо! Нищо!

В този момент в стаята влиза Юсуф, усмихнат и невинен.

– Добро утро, Нана.

– Добро утро, миличък. Спа ли добре? Хайде, да тръгваме.

Юсуф поглежда към крака ѝ и пита загрижено:

– Нана, какво има на крака ти?

– Нищо сериозно. Малко го изкълчих вчера.

– Бързо оздравяване! Нали така се казва, за да мине по-бързо? Как се казва „бързо оздравяване“?

Нана му го казва на грузински, а той повтаря с усмивка.

– Браво, Юсуф. Каза го прекрасно. Хайде, гладен ли си? Да отидем да вземем яйцата на Бубу.

Юсуф и Нана излизат от стаята, но в същия миг се появява Айнур с поднос.

– Добро утро, Юсуф. Гладен ли си? Виж, закуската е приготвена от моите ръце. Ела, ще закусим заедно. Приготвих яйца специално за теб.

Нана преглъща и се обръща към момчето:

– Днес ще си почина малко, миличък. Кракът ми ме боли, но хайде, ти върви…

Али тръква към стаята си, а Айнур върви доволна след него с подноса. Момчето сяда на леглото като обръща гръб на Айнур, но тя продължава:

– Ела, Юсуф. Приготвих вкусна закуска за теб. Направих и геврек – мек е, не е сух. Нана не знае да прави, истинско удоволствие. Ще си играем след закуска, ще прекараме чудесно.

Юсуф намръщен отговаря:

– Не правиш яйцата като Нана.

Айнур продължава да увещава момчето с пресилена усмивка:

– Хайде, принце мой. Опитай яйцата. После ще играем. Може чичо ти да се включи. Ще играем на народна топка в градината. Ще направя любимите ти ястия – сармички, баница… всичко!

Юсуф поклаща глава:

– Не правиш яйцата като Нана.

– А как ги прави тя, Юсуф? – усмихва се на сила Айнур.

В този момент влиза Яман. Гласът му реже въздуха:

– Какво става тук?

Айнур подскача, изпуска чинията.

– Ах! Г-н Яман, съжалявам… изпуснах… ще почистя веднага.

– Защо си тук? Къде е Нана?

– Нана… тя… аз съм тук само за малко.

Вратата се отваря и Нана влиза с леко накуцване.

– Тук съм.

Яман я поглежда остро:

– Какво става? Защо не изпълняваш задълженията си? Това е твоята работа, не на друг. Изкълченият глезен не е извинение. Трябва да си до Юсуф.

Действието прескача. Нана нася мехлем на изкълчения си глезен. Юсуф гледа към нея с невинните си очи, пълни с обич.

– Боли ли те?

Нана се усмихва тъжно и милва косата му.

– Свикнала съм, миличък. Като малка бях много палаво дете – все чупех нещо.

– Не го прави пак, Нана – казва Юсуф.

– Добре. Обещавам ти, няма.

– Сложи крака си на възглавницата. Аз ще рисувам. Сега ще донеса листове и моливите си – казва Юсуф и тичешком напуска стаята на Нана.

–Свършиха ми листата, сигурно чичо има. – говори си сам Юсуф и се отправя към кабинета на чичо си.

На бюрото вижда купчина листове, дърпа ги и преобръща моливника с химикалки, от него изпада и подслушвателното устройство.

–А това какво е? – чуди се Юсуф и вземайки го напуска кабинета.

В този момент Нана слага слушалката, за да чуе подслуша Яман и тогава шокирана чува гласа на Юсуф.

–Како Неслихан, дали знаеш какво е това? Намерих го на чичо в кабинета – пита Юсуф, който явно търси чичо си, за да го пита, но на стълбите среща Неслихан.

–Дай да видя? – казва Неслихан и след като за малко разглежда устройството добавя. –Не знам, Юсуф, но чичо ти сигурно знае, той е в хола.

Камерата се връща в стаята на Нана, която притеснена оставя слушалката и накуцвайки бързо излиза от стаята си.

– Чичооо! – провиква се Юсуф.

Камерата показва Яман, който говори по телефона със суров тон:

– Действайте веднага. Не ги карайте да чакат повече.

В този момент Нана се намесва веднага, гласът ѝ е напрегнат:

– Юсуф, ти си намерил ключодържателя ми, миличък?

– Да! В кабинета на чичо. Твой ли е? – пита изненадан Юсуф.

Нана поема дълбоко дъх и бърза да каже:

– Да, да. От дни го търся. Явно съм го изпуснала там. Благодаря ти. – Само да си е между нас, нали? Ако чичо разбере, че все губя неща, ще се ядоса.

В същия момент Яман се обръща към тях.

– Изпратете ги, аз ще подпиша – приключва разговора си Яман. – А ти, юначе… търсеше ли ме?

– Исках да питам нещо, ама попитах Нана – отвръща Юсуф.

– Намазах го с мехлем – намесва се Нана, сякаш да пренасочи вниманието. – Вече е по-добре. Мога да ходя.

Яман не казва нищо и тръгва към кабинета си.

–Благодаря ти! – казва Нана като целува Юсуф.

Ягмур е навън, говори по телефона с Чидем. Гласът ѝ е напрегнат, докато обсъждат ситуацията със Семра. Тя не подозира, че зад нея, стои Дуйгу и чува всяка нейна дума.

Вътре в къщата, Ясемин нежно се обръща към майка си:

– Гладна ли си? Да ти приготвя нещо за ядене?

Семра поклаща глава и се усмихва тъжно.

– Благодаря ти, дъще. Не съм гладна.

Дуйгу се връща отново в стаята. Ясемин веднага я пита дали е успяла да върне гривната на Ягмур. Но Дуйгу отговаря, че не е могла да я настигне и подава гривната на Али. Камерата ни показва колко отнесена е Дуйгу. Явно тя се чуди, дали да каже или не, това което разбра от дочутия телефонен разговор на Ягмур.

Семра въздъхва, казва, че я боли глава. Ясемин веднага скача да ѝ помогне:

– Ще ти донеса нещо. Дуйгу, къде са обезболяващите?

Дуйгу не отговаря. Всички я гледат. Мълчанието натежава. Ясемин повтаря въпроса, напрежението расте, докато най-сетне Дуйгу небрежно казва:

– В шкафа над хладилника.

Ясемин излиза. Али става, казва, че ще тръгва и пита Султан дали идва. Тя отговаря, че ще се прибере по-късно. Кара също се изправя, пожелава всичко най-добро на Султан и Семра.

Преди да тръгне, Али се обръща към Дюгу:

– Ако има още проблеми, веднага ми кажи.

Кара добавя, че се връща в полицейския участък. Дуйгу я спира и прошепва „благодаря“. Но Кара не поглежда към нея. Ледената дистанция е осезаема.

След като всички излизат, Али уверява Дуйгу, че с намирането на Семра всичко ще се върне към нормалното. Казва ѝ да си почине. Дуйгу го изпраща с усмивка и благодарност, но щом остава сама, лицето ѝ помръква. Тя си задава въпроса, който я разяжда: Как ще каже на Али, че Ягмур е виновна?

Дуйгу стига до извода, че Ягмур е излъгала, твърдейки, че е прекарала нощта с Али. Решава да действа, че трябва да предупреди комисаря за връзката, която може да му причини само болка. Междувременно Али лежи на леглото, безуспешно опитвайки се да се концентрира върху книгата, която е взел да чете. Всяка дума се размива в мислите му, защото в главата му има само едно име.

–Тя унищожи всичко и си тръгна – шепне си той, стискайки пръстите си върху корицата на книгата. – Но сърцето ми все още бие за нея, сякаш нищо не се е променило. Ако само и нейното сърце…

Изведнъж звъни телефона. Али поглежда екрана и веднага се мръщи. Ягмур. За миг се колебае, но в крайна сметка отхвърля обаждането.

На следващия ден Дуйгу и Али остават сами в стаята в полицейското управление. Дуйгу се приближава до бюрото му, поглеждайки го решително.

–Трябва да ти кажа нещо – започва тя.

Али оставя документите и вдига поглед.

– Слушам те.

Дуйгу си поема дълбоко дъх.

– Знам, че между нас възникнаха много неприятни ситуации. Имаш право да си ми ядосан, но мисля, че сме оставили това зад нас. Искам да мисля така.

– И аз мисля така – признава Али. – Така трябва да бъде. С времето гневът отминава.

– Радвам се. Независимо от това, което ще се случи, винаги ще бъда твоя приятелка. И винаги ще мисля добре за теб.

Али я гледа внимателно, сякаш иска да разбере истинските ѝ намерения.

– Затова трябва да те предупредя – добавя Дуйгу. – Ти и Ягмур… това не е добра идея.

Али сбръчква вежди.

– Не разбирам.

Става и се приближава към нея, очаквайки обяснение.

– Ягмур… – Дуйгу се колебае за миг, но накрая продължава. – Доколкото разбрах, напоследък тя не се чувства добре. Страхувайки се, че ще те загуби, започна да действа отчаянно. Това, че някой е влязъл в дома й, е лъжа. Видях записите от камерите за наблюдение. Вчера чух разговора ѝ с приятелка. Тя е причината майка ми да избяга. Казала ѝ, че сме се разделили отдавна и че сватбата никога не се е състояла. Казваше ѝ всичко това с удовлетворение.

Али я погледна мълчаливо за миг, след което изражението на лицето му става сериозно.

–Чакай малко. Имаш ли доказателства за това?

Дуйгу стиска устни.

– За съжаление, не мога да докажа нищо. Само аз съм го гледала. Никой друг не знае за това.

Али изсумтява и в очите му се появява студенина.

– Знаех, че си нестабилна, но не очаквах, че можеш да бъдеш толкова подла.

– Какво…?

– Какъв проблем имаш с мен, Дуйгу? Кажи ми! Искаш да бъда нещастен, защото ти си нещастна?!

–Али, казвам ти истината…

– Достатъчно! –повишава глас. –По-добре Ягмур никога да не чуе това. Тя все още мисли, че си добър човек.

Дуйгу прави крачка към него.

–Можеш ли поне да ме изслушаш? Тя не е такава, каквато мислиш…

–Спри! –прекъсва я рязко Али. –Не искам да чуя нито дума повече. Вече веднъж опита да го направиш. Предупреждавам те за последен път – стои далеч от мен и от Ягмур.

Действието прескача Дуйгу седи сама на пейката пред полицейското управление. В главата ѝ ехтят думите на Али: „Нестабилна си… искаш аз да бъда нещастен, защото ти си нещастна… стой далеч от мен и Ягмур“. Очите ѝ блестят от сълзи.

В този миг до нея сяда Волкан.

– Отново си замислена. Пак ли мислиш за Али?

– Аз съм виновна за всичко, което се случва – прошепва Дюгу. – Ягмур… Тя е способна на всичко, само да не загуби Али. Заради нея майка ми е в такова състояние. Казала ѝ е истината, за да ни принуди мен и Али да сложим край на тази пародия.

– Сигурна ли си? – Волкан я поглежда учуден.

– Да. Чух я да се изповядва на приятелката си. – Гласът на Дуйгу е пълен с болка. – Казах го на Али. Казах му също, че цялото това влизане с взлом е лъжа. Видях записа – тя сама счупи прозореца. Нямаше никакъв крадец, всичко е измислила. Излъга ни всички.

Волкан я гледа с изненада.

– Каква жена е тази Ягмур? И как ще докажеш обвиненията си?

Преди Дуйгу да успее да отговори, от полицейското управление излезе Ягмур. Тя се спря за миг, а после бавно се запъти към тях. Беше чула разговора им и трябваше да разбере повече.

– Волкан, ти беше прав – каза Дуйгу, без да забелязва присъствието на съперницата си. – Имам само един изход. Трябва да кажа на Али защо наистина го напуснах. Само истината може да го събуди. Ако не разбере какво се е случило, никога няма да разбере в каква бездна е бил въвлечен.

Волкан веднага подкрепи решението ѝ.

– Най-накрая! Така ще е най-добре за всички.

Дуюгу вдигна брадичката, сякаш да си даде кураж.

– Али трябва да знае истината. Трябва да разбере защо го напуснах.

Ягмур стисна ръцете си в юмруци, а в очите ѝ проблясна гняв.

– По дяволите! – мисли си тя. – Ако му каже, че го е напуснала, защото не може да има деца, той ще ѝ прости. Не мога да позволя това!

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.