Наследство – Епизод 594 (Ето какво ще видим)

Действието продължава от предния епизод Дженгер държи камерата, снима Адалет. Тя вдига чаша мляко и със сълзи в очите казва:

– Виж, г-н Зия… твоята любима чаша мляко те чака. Толкова много ни липсваш, когато не седиш на тази маса и не топиш бисквитите си в него. Ах, ако можеше да дойдеш… щях да ти направя бьорек със спанак, гьозлеме…

Нана наблюдава отстрани.

– Бог да те закриля и да ти даде здраве – добавя Адалет с треперещ глас. – Върни се при нас възможно най-скоро. Моите поздрави и любов.

Нана пристъпва напред и пита тихо:

– Толкова ли много го обичате?

Дженгер я поглежда напрегнато.

– Възрастен мъж наистина ли пиеше мляко така? – пита тя невярващо.

Сълзите на Адалет се стичат.

– Г-н Зия беше най-скъпият ни. Не е по-различен от Юсуф. Сърцето и душата му бяха чисти като на дете.

– Г-жо Адалет дори каза малко – намесва се Дженгер. – Всички обичахме г-н Зия.

Дженгер излиза да снима другите, а Адалет остава сама, шепнейки:

– Ах, Зия… дано Бог ти даде изцеление. Върни се при своето семейство.

Нана е объркана. В главата ѝ се връщат думите на Идрис: „Той има брат, Зия Къръмлъ. Ще го видиш и ще мислиш, че е наивен, ще го съжаляваш като луд. Но той е жесток, реже хора на парчета с ножица за клони. Ако ме питаш кой е по-жесток, няма разлика.“

Очите на Нана се пълнят със сълзи, спомняйки си Азиз.

В градината Неслихан застава пред камерата на Дженгер. Ръцете ѝ галят цветята.

– Виж, г-н Зия, твоите цветя са тук. Чакат те, както и ние.

Гласът ѝ започва да трепери.

– Съжалявам… Опитвам се, но не мога. Щеше да бъдеш толкова щастлив, ако се беше оженил за Чичек. Всички щяхме да сме щастливи… А виж какво стана.

– Неслихан, не така! – прекъсва я Дженгер. – Това е, за да повдигнем духа му, не за да му напомняме за болезнените дни.

Чувайки думите на Дженгер Нана изглежда объркана и си мисли: „Болезнени дни? Какво се е случило с г-н Зия“

Дженгер се провиква към Неслихан:

– Хайде, още веднъж. Дръж се.

Неслихан въздъхва.

– Ако те притеснявам… – прошепва Нана.

– Не, не! – поклаща глава Неслихан. – Не е заради теб.

Тя поема въздух и се обръща отново към камерата:

– Липсва ни толкова твоята веселост, г-н Зия. Гласът ти, когато казваше „Добро утро“. Твоите съвети… за мен ти беше като по-голям брат. Дай Боже да се върнеш скоро.

В този миг идва Яман. Погледът му и този на Нана се срещат – тя търси отговор в очите му, но той мълчаливо влиза в къщата.

– Какво му се е случило? – пита Нана.

Дженгер въздиша:

– Г-н Яман тъгува… В онзи ден, когато загуби съпругата си, г-н Яман изгуби и брат си. Беше денят на сватбата му. Трябваше да бъде двойна сватба. Г-жа Сехер и г-н Яман щяха да подновят обета си. Всички бяхме щастливи, но после… всичко се обагри в кръв.

Нана изглежда потресена от чутото.

– Г-н Зия получи тежки травми – продължава Дженгер. – А когато загубихме г-жа Сехер, състоянието му се влоши още повече. Тази къща е видяла много черни дни, г-це Нана – добавя Дженгер. – А г-н Зия… той е най-ценното за господин Яман. Заема специално място и в нашите сърца.

– Всички се натъжихме прекалено много – казва и Неслихан. – Той не беше като господар, а като част от семейството. Рядко излизаше навън заради болестта си, но именно той превърна това място в истински дом.

– Никога ли не излизаше? – пита тихо Нана.

– Не често – отвръща Дженгер. – Имаше своите проблеми.

– Но се оправяше – добавя Неслихан – благодарение на любовта към годеницата си. Но…

В този момент влиза Айнур, с усмивка, но и с предизвикателство:

– Батко… няма ли да снимаш и мен?

– Г-н Зия не те познава, Айнур. Ще е безсмислено – казва Дженгер.

– Защо да е? Мога да се представя. И аз искам да му кажа нещо.

Дженгер се замисля и кима.

– Добре.

Айнур застава пред камерата, оправя косата си и пита:

– Така добре ли е?

– Добре е – казва Дженгер.

Айнур започва:

– Здравей, г-н Зия. Аз съм Айнур. Сестра съм на Дженгер. Работя в имението сега…

Камерата бавно се приближава до лицето на Нана. Очите ѝ са пълни с въпроси, а в ума ѝ кънти само едно: „Трябва открия тайната на Яман и то веднага!“

Камерата проследява Нана, която се отдалечава, защото телефонът ѝ звъни. Тя отговаря тихо, сякаш се страхува някой да не чуе:

– Ало, Пънар?

От другата страна прозвучава развълнуван глас:

– Как си, приятелко? От вчера умирам от любопитство.

Нана въздъхва тежко:

– Не съм добре, Пънар. Толкова съм объркана. Всички в имението записват видеа за по-големия брат на Къръмлъ. И аз съм в шок. Говорят за него сякаш е ангел. Не разбирам… всичко е толкова странно.

– Нали ми каза, че Яман Къръмлъ е чудовище зад маската си? – напомня ѝ Пънар. – Може би и брат му е същият.

Нана стиска телефона и шепне:

– Да, сигурно е така. Сигурно това са техните фалшиви лица. Така заблуждават всички…

Юсуф и Нана рисуват заедно. Смехът на детето разчупва тежката атмосфера, но внезапно влиза Дженгер.

– Малък господине, дойдох да те заведа при чичо ти. Сега е вашият ред да запишете послание за чичо ти Зия.

Юсуф скача развълнувано и хваща ръката на Нана.

– Може ли и ти да дойдеш с нас?

– Разбира се, миличък. Каквото поискаш – отговаря тя с нежна усмивка.

Тримата влизат в стаята на Зия. Камерата започва да записва, докато Юсуф застава пред обектива:

– Толкова ми липсваш, чичо. Ако дойдеш, ще засадим цветя, ще ядем бисквитки, а ти пак ще правиш смешните си шеги.

Нана се обръща към Яман – погледът ѝ е внимателен, а неговият е вперен в детето.

– Ще ядем и сладоледа, който крадем от хладилника… – казва Юсуф и лицето му помръква.

Нана веднага сяда до него и го прегръща:

– Скъпи, толкова ли ти липсва чичо ти?

– Да, много. Но знам, че повече няма да се върне…

– Не – намесва се Яман категорично. – Ще се върне, но не сега. Ще се върне, когато оздравее, юначе.

Нана го милва по главата:

– Чичо ти ще бъде много тъжен, ако те види така, без надежда. Любовта е това, което лекува хората. Покажи му своята любов. Разкажи му някой от твоите шеги. Знам, че имаш много.

Тя му прошепва нещо в ухото, Юсуф се усмихва широко.

– Хайде, готови сме!

Дженгер кимва. Камерата отново тръгва.

– Чичо Зия, имам въпрос за теб. Но помисли добре, става ли? Кое цвете миришем и перем ризата ти в него? – после се разсмива. – Босилек!

Нана и Юсуф се смеят заедно. Детето продължава с блестящи очи:

– Много ми липсваш, върни се скоро, става ли? Много те обичам, чичо. Не забравяй това!

Той изпраща въздушни целувки към камерата. Нана го прегръща нежно.

– Перфектно беше, миличък. Чичо ти ще бъде толкова щастлив, като те гледа.

Юсуф веднага се обръща към Яман:

– Сега е твой ред, чичо. Мога ли да остана?

– Остани, юначе – казва Яман и се изправя пред камерата.

Гласът му е спокоен, но очите му са натежали от болка:

– Батко… всичко ще се върне към нормалното. Не се тревожи. Върни се при нас възможно най-скоро.

После се обръща към Дженгер:

– Това е всичко. Изпрати го за монтаж. Щом е готово, го изпратете.

– Веднага, г-н Яман – отвръща Дженгер.

Той и Юсуф излизат. В стаята остават само Нана и Яман.

– Това ли е всичко? – пита тя. – Всички казаха толкова неща, а ти… само това.

Яман видимо се ядосва от казаното от Нана.

– Можеш да си вървиш.

Нана оставя телефона си на масата и напуска. Камерата остава върху лицето на Яман – замислен, измъчван от спомените. Болката по брат му и мъката по Сехер очертава всяка бръчка по челото му.

Действието прескача. В кабинета на Яман царува тишина. Той седи сам пред камерата и записва послание за брат си Зия. Гласът му звучи тежко, но спокоен:

– Всички ти казаха колко много им липсваш. Но ти на мен… изобщо не ми липсваш, батко.

Нана, скрита зад вратата, едва сдържа шепота си:

– Този човек е луд…

Но Яман продължава:

– Защото само хората, които са далече един от друг, могат да си липсват. А ние винаги сме заедно. Знаеш какъв съм, не се показвам лесно пред никого. Но ти… ти винаги разбираше какво мисля само с един поглед. Четеше в душата ми, батко. Защото братята се разбират с поглед. И знам, че скоро ще бъдеш добре. Нямам търпение да се върнеш там, където принадлежиш – у дома.

Яман спира записа. Погледът му се замъглява. Излиза в коридора и се сблъсква с Нана. Погледът му я пронизват.

– Забравих телефона си в стаята – казва тя невинно. – Мога ли да си го взема?

Яман кимва мълчаливо и си тръгва.

Нана взема своя телефон, но в същия миг този на Яман иззвънява. Любопитството я надвива и тя поглежда. На екрана стои съобщение от лекаря на Зия:

„Г-н Зия днес повтаря едно и също. Говори: тайната ми е под дървото. Никой не бива да знае. Само на теб я поверявам.“

Сърцето на Нана се свива. Тя си припомня думите на Идрис за Зия: „Ако го видиш, ще го помислиш за наивен, ще го съжаляваш, че е луд. Но той е жесток, разсичал хора на парчета с ножици за клони. Ако ме питаш кой е по-жесток – няма разлика.“

Очите ѝ се пълнят със сълзи, спомняйки си за брат си Азис.

– Може би там са доказателствата за убийствата… Каква ли тайна крие? – шепне Нана.

Оставя телефона на Яман и бързо излиза.

Нана е застанала пред въпросното дърво и си мисли: стиска ръце: „Хайде, Нана. Виж каква е тайната. Ще я изровиш тази вечер. Сигурно тук се крие истинското лице на Къръмлъ…“

Внезапно зад гърба ѝ се чува шум. Яман идва, носейки лопата и кирка.

– Какво става тук? – пита изненадана тя.

– Махни се. Това не те засяга – отговаря студено Ямани започва да копае.

Нана остава, без да помръдне. Яман въздъхва тежко, но продължава.

Тогава се появява Юсуф.

– Нана, какво прави чичо?

– Не знам, миличък – отговаря тя, но очите ѝ не се отделят от земята.

Яман изважда от пръстта дървена кутия.

– Какво е това, чичо? Съкровище ли намери? – пита Юсуф.

– Да, юначе. Съкровището на чичо ти Зия. Хайде да видим, какво има вътре.

Отваря кутията. Вътре има писмо. Чете го на глас, а лицето му помръква:

– „Тези неща са ми много скъпи. Знам, че не искаш да чуеш това, но ако нещо ми се случи, поверявам ги на теб, Яман. Изпрати ги там, където принадлежат. Моля те.“

Юсуф грабва шепа стъклени топчета.

– Чичо, това са същите топчета, които си събирал като малък! Върнал си всички, които Зия е изгубил, нали?

Яман кимва, усмихва се тъжно:

– Дори да нямахме пари, винаги имахме най-много топчета. Това е подаръкът на чичо ти за теб.

– Виж, има още една бележка! – вика Юсуф и започва да чете:

– „Засадете тези семена. Разпръснете ги навсякъде. Нека сухите земи станат лозя. Нека градините се напълнят с цветя. Нека разцъфтяват, когато ги гледате. Спомняйте си за мен, когато ги видите.“

Нана гледа Яман, по лицето му има болка, но и гордост.

– Какво ще правим с тях, чичо? – пита Юсуф.

– Ще ги заровим пак тук, където им е мястото. Когато чичо ти Зия се върне, сам ще ги даде на техните собственици.

Яман внимателно заравя кутията отново. Нана остава смаяна, объркана от всичко, което вижда.

На гробището Идрис стои пред гроба на брат си Азис, мрачен и напрегнат. Когато вижда Нана, започва да чете молитва.

Тя приближава и тихо казва:

– Благодаря ти, че дойде. Знам, че не харесваш това място, но… исках срещата ни да е тук. Винаги, когато се обърквах, брат ми Азис ми показваше пътя. Сега искам да усетя присъствието му.

Очите ѝ се пълнят със сълзи.

– Имам въпрос. Много важен.

– Казвай бързо, да се махаме оттук – отвръща Идрис нетърпеливо.

Нана задава въпроса, който не ѝ дава покой, дали наистина именно Яман Къръмлъ е убиецът на нейния брат. Очите ѝ блестят от съмнение, а гласът ѝ трепери – Може би всичко е било една огромна грешка? Може би някой друг е посегнал на живота му?

Идрис, с изражение на човек, който не може да повярва на ушите си, я гледа строго. – Какви неща измисляш в главата си, момиче? Да не е паднала някоя саксия върху главата ти? Та нали сама видя видеата? Видя го с оръжие в ръка! Той нахлу в къщата. Той е бандитът! – думите на Идрис падат тежко като камъни.

Но в душата на Нана вече е заседнало съмнението.

– Не знам какво да мисля. Видях как се държи с брат си, как го защитава. Казват, че сърцето му било като на дете. Може ли такъв човек да бъде безмилостен убиец? – питатя.

Идрис се изправя рязко, гласът му се носи като гръм над тишината.

– Ах, бедната ми Нана… Наивна си! В твоя свят престъпниците винаги са зад решетките, но истината е друга. Те са сред нас. Поздравяваме ги на улицата, седят на масата ни, играят ролята на добри бащи и братя. А когато падне нощта, убиват без да им мигне окото. Отвори си очите! Този маниак Зия би ти подарил цветя с усмивка, но щом се обърнеш, ще те намушка в гърба. Къръмлъ го изпрати далеч, за да не излязат наяве престъпленията му. Събуди се, момиче!

Нана стои объркана, а погледът ѝ се плъзга из гробището. Идрис отново приковава вниманието ѝ, гласът му става още по-рязък.

– Очевидно някой ти е промил мозъка. Вече дори не мислиш за отмъщението на брат си!

Нана стиска зъби и трепереща отвръща:

– Никога! Никога няма да се откажа! Убиецът ще получи наказанието си. Но има една мисъл, която не мога да изтръгна от сърцето си…

Тогава Идрис пада на колене пред гроба на Азиз, загребва шепа пръст и я стиска в дланта си. Очите му горят от гняв и отчаяние.

– Все още ли се съмняваш? Нека ти покажа истината. Докато някой живее живота си спокойно, нашият Азиз лежи тук, под земята. И никой друг освен Къръмлъ не му отне живота – думите на Идрис цепят тишината.

Той поставя пръстта в ръката на Нана.

– Всяка минута, в която губим време с твоите празни сънища, душата на брат ти не може да намери покой.

Нана впива очи в пръстта – символ на безвъзвратната загуба. Сълзи блестят в очите ѝ. Идрис я наблюдава под око, за да види дали думите му са достигнали сърцето ѝ.

С трепереща ръка Нана свива пръстите си около пръстта и я притиска до гърдите си. Мълчанието пада тежко, сякаш самият гроб диша заедно с тях.

Действието прескача. Идрис седи мълчалив, погледът му е забит в една точка, а ръцете му нервно барабанят по бюрото. Казъм го наблюдава неспокойно и не издържа –

– Братко… откакто се върнахме от гробището, не си продумал нито дума. Кажи нещо. Говори с онази луда Нана, нали? Успя ли да я убедиш? Ако да, защо изглеждаш така?

Идрис вдига рязко ръка и го прекъсва. Очите му пламтят.

– Показах ѝ пътя, по който трябва да върви. Но днес видях в дивия ѝ поглед, тя няма да мине по този път. Тя върви само по онзи, който сърцето ѝ посочва. А сърцето ѝ ѝ казва да не вярва. В него вече е заседнало съмнението.

С внезапен вик Идрис се изправя, столът пада назад, а Казъм отскача уплашено.

– Днес я спрях! – крещи той. – Но утре? А следващите дни? Тя няма да спре. Знаеш ли защо?

Казъм клати глава.

– Защото съмнението е отрова. Веднъж настани ли се в сърцето ти – никога не можеш да се отървеш от него. То те изяжда бавно, докато не повярваш напълно. – Гласът му кънти в стаята. – Затова това момиче вече не ни е полезно. Може би я подцених. Може би не Къръмлъ е този, когото трябва да премахна първо… а нея.

Докато думите му ехтят в офиса, камерата ни връща към имението. Там, сама в полумрака, Нана държи в ръцете си шепа пръст от гроба на Азиз. Пръстта тежи като клеймо върху сърцето ѝ.

– Може би Идрис казва истината – шепне тя. – Но какво да правя с онова, което видях? С онова, на което бях свидетел?

„Батко, греша ли? По правилния път ли вървя или се лутам в страшна заблуда?“, пита мислено Нана. Сълзи замъгляват очите ѝ. „Идрис може да греши във всичко. Но в едно е прав, докато лежиш под земята, нищо няма смисъл. И аз няма да се откажа от клетвата си. Къръмлъ ще получи наказанието си“.

Дуйгу седи в тихата стая в полицейското управление, взирайки се в празната страница. След малко взима дълбоко дъх и започва да пише.

„Ако само знаеше колко ме нараниха стените, които издигна около себе си. Но не ти се сърдя. Не мога. Всеки на твое място би направил същото. Напуснах те в деня на сватбата ни – каквото и да кажеш, каквото и да направиш, имаш пълното право. Но не знаеш всичко. Дошло време да узнаеш истината. Пиша това писмо, защото искам да разбереш защо онзи ден се обърнах и си тръгнах. Дори и сега, докато пиша тези думи, сърцето ми се разкъсва, а ръцете ми треперят. Не липсата на любов ни раздели…

Тръгнах си, защото не можех да ти дам семейството, което искаш. Али… не мога да имам деца. Нападението в деня на годежа ми отне тази възможност завинаги. Лекарите не ми оставиха илюзии. Мислех, че ще успея да живея с тази тайна, но не можах. Не исках да видя как един ден ще ме погледнете с жалост и разочарование. Затова те напуснах. Затова избягах.“

Сълзите текат по бузите ѝ, но тя не ги изтрива. Не сега. Нека поне това писмо да изрази това, което тя никога не е имала смелостта да му каже. Дуйгу завършва писмото и го оставя на бюрото на Али.

Действието прескача Дуйгу стои кабинета на Ягмур, когато телефонът на Ягмур звъни. Дуйгу решава да вдигне. Гласът на жената от другата страна отеква в ушите ѝ: „Да, тя е бременна. Моля ви, предайте ѝ новината.“

Очите на Дуйгу се разширяват. – Бременна? Ягмур е бременна? – шепне тя, а гласът ѝ е разкъсан между изненада и болка.

Жената само кимва и добавя: – Мислех, че говоря с нея.

Дуйгу усеща как земята под краката ѝ се разклаща. – Ще ѝ кажа – прошепва тя. – Али… ще става баща.

В този миг зад гърба ѝ се чува глас. – Дуйгу? Какво става? – Ягмур пристъпва напред, лицето ѝ е изпълнено с тревога.

– Нищо – опитва се да се усмихне Дуйгу. – Добре съм. Докато те нямаше, телефонът ти звънна. Отговорих. Дадоха новината… Ти си бременна.

Очите на Ягмур блесват като две звезди. – Боже мой! Ще бъда майка? – ръцете ѝ треперят, сякаш не знае какво да прави с това щастие. – Сърцето ми ще спре от вълнение. Не ме осъждай, Дуйгу… Знам, дори още не сме женени. Но нося детето на мъжа, когото обичам. Това е чувство, което не мога да опиша. Толкова съм щастлива!

В този момент Дуйгу си спомня как лекарят ѝ съобщи, че тя не може да има деца.

– Дуйгу – казва Ягмур. – Искам да те помоля за нещо. Не казвай на никого още. Тази новина ми замъгли ума. Исках да говоря с теб за Али, но… тази радост ме завладя напълно.

– Няма нужда да говорим за нищо повече – отвръща Дуйгу студено, а в очите ѝ блести болка. – Честито.. Аз… имам спешна работа. Трябва да я свърша.

Дуйгу тръгва, а думите заседват като камък в гърлото ѝ.

Телефонът звъни отново. Кара е от другата страна. – Ало? Да, шефе. Ще взема подписа и ще ви го изпратя. Трябва само комисар Али да подпише документите…

Дуйгу стиска телефона и със студен глас изрича: – Това е краят, комисар Али.

Камерата се спира върху лицето ѝ – едновременно красиво и смазано от болка. Очите ѝ са пълни със сълзи, които не иска да пусне. Музиката се надига драматично. В един миг зрителят разбира: светът на Дуйгу вече никога няма да бъде същият.

Дуйгу се връща в стаята, взема писмото, което беше написала за Али и го скъсва на парчета.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.