Наследство – Епизод 599 (Ето какво ще видим)

Нана седи в градината и си спомня момента, в който Яман я спаси от лапите на Каракоч. В съзнанието ѝ нахлуват други спомени – писмото на Сехер. Думите на Нана към Яман:

– Не мога да повярвам, че тя е обичала такъв мъж… Не, не заради мен си такъв, а защото си я изгубил. Тя беше твоят свят, нали?

Споменът е болезнен. Яман тогава я е изхвърлил от стаята, неспособен да понесе думите ѝ.

Сега обаче, в градината, Нана осъзнава: „Този човек премина през смъртта заради мен. Може ли един убиец да рискува живота си, за да спаси друг? Може би… може би аз съм сгрешила?“

Спомня си и обещанието на Яман, когато я отвлякоха: „Няма да ти се случи нищо.“ Той ѝ обеща. И удържа на думата.

Докато тези мисли я разкъсват, Яман се приближава.

– Отсега нататък нищо подобно няма да ти се случи. Имаш ли нужда от нещо? – пита той със сериозен глас.

Нана само поклаща глава.

Яман се обръща да си тръгне, но тя го спира:

– Господин Яман…

Той спира и я поглежда.

– Знам, направи го заради Юсуф… но все пак ме спаси. Благодаря ти.

Яман не казва нищо. Само я поглежда за миг, после се обръща и си тръгва.

Нана остава сама в градината. Сяда тежко на пейката, притиска ръце към гърдите си и шепне в отчаяние:

– Коя е истината, Господи? Благодарих ли на убиеца на брат си… или съм го осъждала несправедливо? Този човек – престъпник ли е… или невинен?

Очите ѝ се пълнят със сълзи, и разкриват болката, която я разкъсва отвътре.

В просторния си кабинет Идрис играе хоро опиянен от победата над Къръмлъ. Върти се в кръг, а в очите му блести триумфът на човек, който вярва, че е победил най-големия си враг. Усмивката му е широка, гласът му кънти из стаята.

– Къръмлъ… дори ти не успя да ме победиш! – изригва със смях, сякаш предизвиква съдбата.

Еуфорията му е толкова силна, че не обръща внимание на изненадания поглед на Казъм. Младият мъж стои на прага, без да знае дали да се радва или да се страхува от тази безмерна увереност.

Идрис спира танца си, приглажда сакото, внимателно оправя маншетите на ризата си и изведнъж отново приема строгия си, властен вид.

– Подготви документите за търга – заповядва с леден тон. – Искам да бъдат внесени още днес.

Казъм кимва послушно, но в гърдите му нещо трепва неспокойно. Погледът му се замъглява от тревога. „Ами ако Идрис греши? Ами ако Къръмлъ е още жив…“

На закуска, Яман седи мълчаливо на дългата маса. Погледът му се спира върху празния стол на Нана. В съзнанието му оживява картината от предната вечер – в градината, когато тя му благодари и му каза, че знае: спасил я е заради Юсуф.

– Защо Нана не е дошла? – пита любопитно Юсуф.
– Може би е уморена, юначе – отвръща Яман с нежен тон, какъвто рядко си позволява.

В този момент Дженгер се приближава и се навежда към Яман:

– Неслихан провери. Спи още. Искате ли да проверя как е?

Яман кимва кратко в знак на съгласие.

Малко по-късно Нана влиза в стаята. С усмивка поздравява всички с „добро утро“. Яман вдига поглед към нея, очите му мълчаливо търсят отговори.

– Спала съм прекалено дълго – признава тя и сяда на мястото си. – Толкова щях да съжалявам, ако бях пропуснала закуската с моята птичка.

Дженгер се усмихва, защото вижда как лицето на Юсуф засиява.

– И щях да бъда тъжна, ако не можех да се възстановя напълно – добавя Нана, хвърляйки бърз поглед към Яман.
– Ти се върна, Нана! – възкликва Юсуф. – Къде беше? Много се притеснявах за теб.
– Снощи броях овце, за да заспя – отговаря тя, а в очите ѝ проблясва закачливост. – После дойдоха кравите, кокошките, патиците…

Яман не откъсва поглед от нея. Отстрани Айнур наблюдава сцената с раздразнение.

– Тогава си казах, няма да свърша с броенето. И реших да им кажа да ме оставят на мира, защото искам да закусвам със своята любов – добавя Нана, поглеждайки Юсуф, който се залива от смях.

Яман остава неподвижен, но погледът му омекват. Нана, обаче, внезапно става сериозна.

– Нека започнем. Гладна съм. Цяла нощ броях и броях…

Погледите им отново се пресичат. Тежки, дълбоки, пълни с неизказани думи. Яман въздъхва.

По-късно в хола Юсуф вече е легнал в скута на Нана, а тя нежно гали косата му. Гласът ѝ е мек като приспивна песен:

– И тогава пастирът събрал всички овце около себе си. Беше смел, не се страхуваше от нищо.
– Лошите никога не печелят в такива истории, нали, Нана? – пита момчето с широко отворени очи.
– Лошите никога не побеждават, миличък. Каквото и да се случи, доброто винаги надделява – отговаря тя с нежна усмивка.

От терасата Яман наблюдава сцената, отпивайки кафе. В погледа му проблясва смесица от възхищение и скрита болка.

– Сега е твой ред – казва Нана, когато Юсуф се надига.
– Мой ред? Да разкажа история? – учудва се детето.
– Нали ти казах, че не можах да заспя и съм уморена. Хайде, разкажи ми любимата си приказка.
– Харесвам историята за великани – започва Юсуф с блеснали очи. – Имало едно време един великан. Той се биел с чудовища и закрилял своите близки.
– Значи този великан е много силен – усмихва се Нана.

Момчето се навежда и шепне доверително:

– Да… твърде силен. Искаш ли да ти кажа една тайна, Нана?
– Кажи ми – отвръща тя и също снижава глас.
– Този великан е моят чичо – прошепва Юсуф.

Нана се вцепенява. Вдига поглед към Яман.

– Твоят чичо? Как така, скъпи?
– Не си ли разбрала? – пита Юсуф.

Нана поклаща глава.

– Хората се страхуват от великаните, защото изглеждат страшни. Но в сърцето си те са добри. Моят чичо е като великан. Всички мислят, че е страшен, всички треперят от него… но неговото сърце е много добро..

Нана отново вдига очи към Яман. Мълчанието ѝ казва всичко. Вътрешно е разтърсена. „Великан ли е той? Или мъж с прекалено голямо сърце, когото светът никога няма да разбере?“

Недим пристига в имението и поздравява Нана с любезна усмивка:

– Здравей, Нана.

С едва забележим жест Недим я кани да поговорят насаме.

Нана се навежда към Юсуф и му прошепва:

– Скъпи, ще се върна след малко! Изчакай ме.

Недим ѝ предлага визитка.

– Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Остави ми да ти дам номера си.

Но тя леко поклаща глава.

– Не, благодаря. Аз не съм човек, който може да живее в страх. Не се тревожете за мен. Освен това знам номера на господин Яман. Ако е необходимо, ще се свържа с него. А сега трябва да се върна при Юсуф. С ваше позволение.

Недим я оставя и отива при Яман.

– Имаме новини за търга – казва тихо.
– Какви новини? – пита Яман с напрегнат глас.

Докато мъжете разговарят, Нана се обръща към Юсуф:

– Да вървим в стаята ти, скъпи?
– Да – усмихва се детето. – Но първо ще кажа на чичо, че отиваме в стаята ми.
– Добре, върви.

Но ушите на Нана достига шепота на Недим.

– В последния момент Идрис Яхьяглу също е подал документи за участие в търга. Помниш ли, ти казах, че имат финансови проблеми. Може би именно той е подпалил склада и е пратил Каракоч срещу теб, за да останат сами на терена.

Нана застива, сърцето ѝ започва да бие по-силно.

– Той така или иначе те мрязи – добавя Недим.
– Чичо има среща, нека не му пречим – прошепва Нана на Юсуф. – Върви в стаята, а аз ще донеса мляко и бисквити от кухнята.

Момчето кимва и изчезва.

– Чакал е до последната минута и тогава се появява – мърмори Яман. – Има мръсни планове, като брат си.
– Възможно е това да не му е за първи път – отвръща Недим.
– Ако той е организирал пожара, тогава сигурно е стоял и зад отвличането на Юсуф – казва Яман с плам в очите.
– Но ние разследвахме – напомня Недим. – Нямаме доказателства.
– Ще разберем всичко. Тази работа се проточи. Време е да поискаме сметка – отсича Яман.

Нана се сеща за думите на Идрис: „Все така упорито твърдиш, че няма да убиваш. Този маниак ще ме убие както Азиз.“

Мисълта я пронизва: Кръвта ще се пролее. Какво да направя? Да стоя тук и да не направя нищо?

Действието прескача. С песни и самоуверена усмивка на лицето, Идрис пристига на търга, придружен от Казъм. Гласът му звучи почти тържествено:

– Запиши този ден някъде, Казъм. Отървахме се от Къръмлъ. И ако спечелим търга, бъдещето ни ще е светло като изгрев. Дори и танкове да ни атакуват, няма да паднем.

Но Каракоч още го няма. И точно тогава пристигат Недим и Яман.

Очите на Яман светват от гняв, щом вижда Идрис. Той скача от колата, решителен и напрегнат. Идрис все още не го е забелязал и невъзмутимо подхвърля:

– Няма проблеми. Скоро ще сложим край на всичко.

В следващия миг погледите им се срещат. Идрис застива, сякаш студена вълна го облива. Примигва и прошепва:

– Още едно кошмарно видение?

Затваря очи, после плахо отваря едното. Казъм тихо, но твърдо отвръща:

– Не, братко. Това е реално.

Казъм посяга към оръжието, но Яман светкавично го обезоръжава. Приближава се до Идрис, хваща го за сакото и го повлича. Гласът му кънти като гръм:

– Идрис Яхяоглу! Не се ли радваш да ме видиш? Гледаш ме все едно виждаш призрак! Ела тук, нещастник такъв!

Той го тръшва в колата, юмруците му се стоварват безмилостно.

– Мърша! Всичко беше твое дело! – крещи Яман. – Ти подпали склада!

Нова поредица от удари.

– Ти нападна сина на Каракоч! Ти отвлече Юсуф!

Идрис се гърчи, бърза да се оправдае:

– Не! Да, подпалих склада, но не посегнах на племенника ти! Не съм чак такъв маниак, за да съм ти враг. Исках да използвам Каракоч, но се провалих.

В този миг, незабелязано, пристига Нана. Скрива се и започва да слуша.

Идрис, задъхан и отчаян, изрича:

– Трябваше да спечеля този търг, Къръмлъ. Иначе щяхме да фалираме.

Но Яман не вярва. Отговаря с нов удар:

– Не лъжи!

Очите на Идрис се стрелват към мястото, където се крие Нана. Сякаш умишлено, за да я накара да чуе, той крещи:

– Това е истината, Къръмлъ! Подпалих склада и толкова. Но искаш ли да чуеш още по-голямата истина? Слушай тогава! Не беше само заради парите. Исках да отмъстя за брат си. Ти си убиец! Убиец! Уби невинния ми брат, парче от сърцето ми!

Нана затаява дъх, шокирана.

– Млъквай! – крещи Яман и отново го удря.

Идрис, със сълзи и кръв по лицето, продължава да крещи:

– Уби брат ми, защото помогна на жена ти и я излекува! На нея ѝ подхождаше, нали? Затова го уби!

Яман, разкъсван от ярост, продължава:

– Казах ти да млъкнеш! – и го хвърля на земята.

Вади пистолета и го насочва към Идрис:

– Искаш ли да отидеш при брат си? Да те пратя и теб при него?

Нана, скрита, шепне на себе си:

– Значи той е…

Идрис вика, отчаян:

– Не го прави!

– Отговаряй! – Яман е като обезумял.

Нана е разкъсана от съмнения, но остава да наблюдава.

– Не го прави! – крещи Идрис отново.

Гневът на Яман кипи.

– Не го прави! – гласът на Идрис вече е писък.

Изстрел пронизва тишината. Нана се свива, сърцето ѝ бие лудо. Яман още сочи с оръжието.

Нана наднича отново… и вижда.

Яман стои над Идрис, който е повален на земята. Пистолетът е насочен право в лицето му. Очите на Идрис се разширяват от ужас.

– Ти си маниак! – крещи той, гласът му трепери. – Мислех, че вече ме уби! Мислех, че умирам!

Яман не трепва, погледът му е студен като нож.

– Ако още веднъж ми се изпречиш на пътя – тази куршум ще пръсне главата ти! – гласът му кънти, сякаш идва от самата бездна. – Ако пак чуя, че се месиш в търга, ще проклинаш деня, в който си се родил! Ще превърна света ти в ад, разбираш ли?

С рязък удар с крак, Яман изритва Идрис.

– Изчезвай! – изревава той. – Изчезвай веднага!

В следващия миг се качва в колата и потегля. Казъм се втурва към Идрис, за да му помогне. Отстрани, Нана гледа със свито сърце.

Яман изчезва с колата си, а Нана пристъпва към Идрис. Той, още треперещ, я гледа с болезнена гордост:

– Видя ли какъв е убиец този човек? Чу какво каза – че ще ме прати при брат ми. Какво още трябва да стане, за да повярваш, че е убиец? Трябва ли тялото ми да лежи пред теб, Нана?

Сирените на полицията се чуват отдалеч. Казъм шепне нервно:

– Братко, идват полицаите.

Идрис се изправя бавно, хвърля последен поглед към Нана и с глас, пропит с отрова, изрича:

– Продължавай да чакаш, Нана… Продължавай да чакаш.

Идрис се отдалечава, оставяйки Нана объркана и разтърсена.

В същото време, в имението, Яман и Недим влизат мълчаливо. Тежестта на случилото се витае между тях.

– Яман – промълвява Недим, – какво решаваш за Идрис Яхяоглу? Оставихме го там… Какъв ще е следващият ни ход?

Яман, все още кипящ отвътре, си спомня думите на Идрис: „Подпалих склада, но не посегнах на племенника ти. Не съм чак такъв маниак, за да съм ти враг. Исках да използвам Каракоч, но се провалих. Трябваше да спечеля търга, иначе щяхме да фалираме.“

– Този човек е толкова лишен от характер, че би продал и семейството си – отвръща Яман. – Щом сам призна, че е за пари, ще му взема парите. Намеси се във всичките му сделки. Ако има кораб – потопете го. Ако има камион – запалете го. Разберете кои са партньорите му – да прекратят всички връзки с него. Искам да го видя съсипан, фалирал, рухнал. Така ще научи урока си.

Междувременно Нана стои на гроба на брат си Азис. Сълзите ѝ се стичат по лицето, но в сърцето ѝ се ражда огън. Спомените я връхлитат като буря.

Вижда отново Яман, който насочва пистолет към Идрис и пита:

– Искаш ли да отидеш при брат си?

В съзнанието ѝ изниква моментът, когато тя самата беше отвлечена. Яман тогава бе извикал:

– Казах ти да оставиш момичето!

Спомня си и онази нощ с Каракоч – ръцете му, които я дърпат, и гласа му: „Ти си моя!“ – докато тя се бори, крещейки „Не ме докосвай!“… и Яман нахлува побеснял:

– Махни мръсните си ръце от нея!

После – обещанието му в градината:

– Никога повече няма да минеш през нещо такова. Ако имаш нужда от нещо – кажи.

Сега, на гроба на брат си, Нана удря гърдите си с ръка.

– Глупачка, Нана! Как можа да се оставиш да те заблуди убиец? Не исках да изглеждам слаба… Той е Къръмлъ, носи тежестта на името си и те защити… И аз повярвах, че е добър човек. О, ако само не ме беше спасил… Ако само!

Коленете ѝ се подкосяват пред гроба на Азис.

– Съжалявам, братко… Прости ми. Излъгаха ме. Мислех, че този убиец е невинен. А той е човекът, който ти отне живота. Прости ми…

Сълзите ѝ капят върху мрамора, но тя изправя глава, очите ѝ блестят вече не от слабост, а от решимост.

– Ти винаги ми казваше: „Не се предавай.“ Ще се изправя. Обещавам ти – няма да спра, докато не получи наказанието си.

Нана изтрива сълзите си с гняв. На лицето ѝ остава само твърдост.

Дуйгу отива в кабинета на Ягмур и я наблюдава тревожно как Ягмур приема успокоителни. Тя много добре знае, че не бива да ги приема, докато е бременна. В съзнанието ѝ започват да се зараждат подозрения. Дали Кара е била права? Дали Ягмур наистина е лъгала?

По-късно Али се обажда на Ягмур.

– Имаш ли време за обяд навън? – гласът му звучи хладно, без следа от някогашната нежност.

– Разбира се, Али. В колко да бъда там? – отвръща тя веднага, сякаш е чакала този момент.

В коридора, зад полуотворената врата, Дуйгу неволно подслушва разговора. Очите ѝ блестят от разочарование, а сърцето ѝ се свива. Значи всичко между тях върви добре… – мисли тя горчиво. – А аз нямам право да се намесвам. Дори Ягмур да лъже за бременността си.

Вечерта Али пристига в ресторанта, където Ягмур го чака. Тя знае защо той я е повикал – Али иска да сложи край, но тя няма да му позволи. Не сега.

Когато Али сяда срещу нея, Ягмур навежда поглед и приема тъжен израз.

– Какво се случи? Добре ли си? – пита Али, разтревожен от нейната потиснатост..
– Тази вечеря… напомня ми за мястото, където ходех с родителите си – прошепва тя с глас, в който звучи носталгия и тъга. – Върна ме към щастливите дни от детството. Най-вече към баща ми.

Али мълчи, но погледът му омеква.

– Загубих го, когато бях на седем – продължава тя и стиска пръсти в скута си. – Оттогава знам колко важен е бащата за едно момиче. Той винаги казваше, че преди да се омъжа, ще има сериозен разговор с бъдещия ми съпруг. Щеше да го предупреди да не ме наранява.

Ягмур се усмихва се горчиво.

– Никога не се случи. Катастрофа ми отне и майка, и баща. – Притиска ръка до сърцето си, а в очите ѝ блестят сълзи. – Извинявай, пак те натъжих.

Али усеща как решимостта му започва да се разклаща. Как да ѝ кажа, че искам да прекъснем връзката си? – мисли той, вперил поглед в празната чиния.

Изправя се и си поема дълбоко въздух. Трябва да го направи.

– Ягмур, трябва да ти кажа нещо важно…

Но тя не му позволява да довърши.

– И аз исках да ти кажа нещо – прекъсва го със сдържана усмивка. – Утре е годишнината от смъртта на родителите ми.

Тишината пада над масата. Ягмур протяга ръка и докосва неговата.

– Ти си много важен за мен, Али. Знаеш го, нали?

Веждите на мъжа леко се смръщват, но той не отдръпва ръката си.

– Затова ще ме направиш най-щастливата жена, ако бъдеш до мен утре.

Ягмур се навежда леко към него, гласът ѝ е мек, но наситен с емоция.

– И двамата преживяхме толкова бури. Твоите силни ръце са като клон, за който се държа. Ако и аз поне малко съм ти опора… няма по-щастлива от мен.

Али усеща буца в гърлото си.

– Извинявай за емоциите – добавя тя, доволна от ефекта. – Пак започнах да говоря прекалено много. Какво искаше да ми кажеш?

Али се колебае. Не сега. Не в този момент.

– Исках да кажа… – търси набързо извинение. – Говорихме за посещението във фондацията за защита на децата.
– Да? – вдига очи Ягмур.
– Мислех да попитам… дали можем да го отложим.

Тя се усмихва нежно.

– Разбира се. Няма проблем.

Али отвръща със същата усмивка, но в душата му тежи горчивото чувство, че току-що е направил най-голямата си грешка.

Ягмур влиза в кафето в управлението и веднага забелязва Дуйгу – сама, загледана в празното пространство пред себе си. По устните ѝ се появява коварна усмивка, в която се крие и триумф, и злоба.

– Ах, клетата тя – мисли Ягмур със задоволство. – Седи тук толкова тъжна… но аз ще направя така, че да стане още по-тъжна.

Тя приближава с бавни, премерени крачки и застава до масата.

– Мога ли да седна? – пита престорено мило.
– Разбира се – отвръща Дуйгу, но в гласа ѝ няма и капка ентусиазъм.

Ягмур веднага се настанява срещу нея и разтяга сладникава усмивка.

– Толкова се радвам, че те намерих тук! Искам да ти благодаря. Без теб между мен и Али нямаше да е толкова добре. Наистина много ми помогна! Благодарение на теб съм щастлива. Няма думи, с които да изразя признателността си.

Дуйгу запазва каменно изражение.

– Радвам се – казва сухо.
– Няма да те задържам повече. До скоро – Ягмур се изправя, готова да си тръгне.

Но в този момент гласът на съперницата я спира:

– Щом всичко между вас е наред… каза ли на Али, че си бременна?

Ягмур замръзва.

– Аз… ще поговоря с него друг път.

В паника тръгва да излиза, но се спъва в собствения си крак и пада.

– Добре ли си? – пита Дуйгу, надвесена над нея.
– Да, но… глезенът ми боли. Май си го изкълчих. И… малко ме боли глава.

Погледът на Дуйгу се стеснява подозрително.

– Отиваме в болницата.
– Няма нужда, добре съм!
– Ами ако нещо се е случило с бебето? – отвръща ледено тя.

Ягмур няма избор. Тръгва с нея.

В болницата лекарка превързва глезена ѝ.

– Нищо сериозно – усмихва се тя. – Ако много боли, можеш да вземеш обезболяващо.

После я поглежда внимателно.

– Ние сме колеги, но ако искаш, ще ти изпиша рецепта.
– Да, моля.
– Имаш ли алергии? Бременна ли си?
– Не, не съм бременна.

Камерата веднага улавя лицето на Дуйгу, която стои на коридора. Тя е чула всяка дума. Сега вече няма никакво съмнение – Кара е била права. А тя, Дуйгу, за пореден път е била измамена.

Щом лекарят напуска стаята, Дуйгу влиза. Без предупреждение удря Ягмур с плесница.

– Какво правиш?! – изкрещява Ягмур, хващайки се за бузата.
– Какво ти правиш?! – отвръща Дуйгу с ярост. – Защо ме излъга?!
– За какво говориш?
– Млъкни! Стига лъжи! Докога мислеше да играеш тази мръсна игра?!

Ягмур преглъща трудно.

– Дуйгу, аз…
– Тишина! Ти си болна! Ще кажа истината на Али! – заявява тя и се обръща към вратата.
– Дуйгу, моля те! – Ягмур тръгва след нея, сълзи се стичат по лицето ѝ. – Не му казвай!

Дуйгу не спира.

– Излъгах Али, защото се страхувах, че ще го загубя! Не мога да живея без него! Моля те, разбери ме!

Дуйгу спира и я пронизва с поглед, пълен с отвращение.

– Али трябва да разбере що за психопат си. Няма да позволя да го нараниш!

Този път не се поддава на сълзите ѝ. Тръгва решително напред, оставяйки Ягмур сама, сломена и отчаяна.

Заповядайте във нашата фейсбук група – ТУК , там ще намерите епизоди, информация и снимки на любимите ви сериали.