Наследство – Епизод 602 (Ето какво ще видим)

Юсуф е седнал на пода в склада и рисува с молив, а Нана го наблюдава с нежна усмивка. Погледът ѝ обаче се плъзва към Яман, който нервно въздиша, неспособен да скрие нетърпението си.

– Какво правеше, когато беше дете? – пита го тя. – Някога криеше ли се?

– Никога – отсича Яман, погледът му е студен. – Винаги се борех. И той е моя кръв.

Юсуф повдига глава и с невинност, която пронизва като стрела, прошепва: – Имаш черупка, чичо. Криеш се вътре.

Яман замръзва, думите на момчето го улавят неподготвен.

– Какво е това, юначе? – пита той с напрегната усмивка.

– Нана ми го каза – отвръща детето. – „Твоят чичо се затваря в черупката си, когато е ядосан.“ Нали така, Нана?

Очите на Яман се впиват в нея. Нана замълчава и леко отвръща поглед, но напрежението вече е разкъсано.

– Нямам черупка, юначе – казва Яман с лед в гласа. – Имам стени. Стени, които рухват върху всеки враг, дръзнал да влезе. Стига, довърши рисунката си. Ще се върна след малко.

Той кимва към Нана да излезе. Тя оставя Юсуф с обещание: – Веднага се връщам. – Детето кимва послушно.

Навън, далеч от очите на момчето, Яман хваща Нана за ръката с желязна сила. – Какво си въобразяваш, че правиш? – прошепва заплашително.

– Пусни ме! – изсъсква тя и се опитва да се освободи.

– Защо пълниш главата на Юсуф с глупости?

Нана успява да се откопчи и го поглежда право в очите. – Но ти сам каза, че имах право за нещо…

– За какво говориш? – пита той рязко.

– За стената ти – отвръща тя твърдо. – Какво има зад нея? Добро или зло? Слабост или сила?

Думите ѝ го карат да преглътне тежко. Тя не спира. – Кой е зад тази стена? Имаш ли изобщо чувства?

– Това не те засяга. Твоята единствена работа е Юсуф – опитва се да отсече той.

– Трябва да знам. За Юсуф – настоява Нана. – Ти не разбираш с твоята дебела черупка. Това птичe се заключи в клетка от страх, а ти продължаваш да говориш за сила отвън.

Яман затваря очи за миг, сякаш думите ѝ режат вътре. Когато ги отваря, погледът му е тежък.

– Къръмлъ никога не се страхува. Никога не бяга. Никога не се крие – изрича Нана, сякаш го обвинява.

– Аз го пазя – отвръща Яман глухо.

– Не, не го пазиш. Ако наистина искаш да го защитиш, трябва да влезеш в клетката заедно с него. Дори да поставиш армия пред клетката, няма да помогне. Той няма да излезе, докато не усети, че си вътре с него.

Нана поставя ръка върху гърдите му. Погледите им се срещат. – Това тук… – казва тя. – Не е в стените на твоята крепост. Това е в сърцето. Ако сложиш защитата си тук, той ще ти повярва.

Яман остава безмълвен, очите му я следват.

– Тогава ще се почувства силен като теб – добавя тя и се отдръпва.

В мислите си Нана се упреква. – Ах, Нана… може би ти си тази, която не разбира. – А Яман стои неподвижен, затворен в собствената си твърдост, все още скрит зад дебелата си черупка.

Тя се връща при Юсуф, а Яман остава сам, потънал в тежките си мисли – думите ѝ ехтят в главата му като удари по стените, които толкова дълго е градил около сърцето си.

Действието прескача. Юсуф заспива на коленете Нана. Тя го прегръща нежно и тихо шепне – „Ти си малка птичка с красиво сърце. Ще бъдеш добре, ще победиш страховете си.“ Нана затваря очи за миг, но когато ги отваря, вижда, че Юсуф вече е буден.

– Събуди ли се, скъпи? – усмихва му се тя.

– Къде е чичо ми? – пита момчето със страх в очите.

– Имаше работа – отвръща спокойно Нана.

– Няма да се върне… Сърди ми се – прошепва Юсуф.

– Ще се върне. Защо да не се върне? – отвръща тя и го милва по косата. – Каза, че ще дойде веднага щом приключи. А дори и да не дойде веднага, аз съм тук.

В този момент влиза Яман, носещ в ръце клетка с гълъби. Юсуф веднага скача на крака.

– Чичо! Какво е това? – пита с искрено любопитство.

– Гълъби, юначе! Помниш ли ги, когато ходихме за риба? Тогава много ти харесаха – усмихва се Яман.

– Да, спомням си… Те ще живеят ли с нас? – пита момчето с блеснали очи.

– Това ще решиш ти – отговаря Яман.

Нана гледа изненадано.

Яман се настанява до тях и казва с дълбок глас:

– Знаеш, че съм ти казвал, че никога не се плаша и не се крия.

– Да, защото си силен – кимва Юсуф.

Погледът на Яман се смекчава.

– Колкото и силен да е човек, пак може да се уплаши и да поиска да се скрие, юначе.

– Дори и ти? – пита Юсуф с лека нотка на изненада в гласа.

Яман кимва сериозно.

– Бях на седем. Чичо ти Зия се заключи в една стая. Не искаше да излезе.

– Защо? – очите на Юсуф са широко отворени.

– Защото се страхуваше. Бяхме изгубили баща си. Той искаше да се скрие. Опитвах се да му помогна, но не можех да стигна до страховете му – разказва Яман, а гласът му натежава от спомените. – И тогава и аз започнах да се страхувам.

Нана го слуша, без да откъсва очи.

– Мислех, че ако се скрия като брат ми, няма да ме боли – продължава той. – Но тогава в стаята влетя птица. Удряше с криле по стените, опитваше се да намери изход, но не можеше. Тогава разбрах, не стига само да имаш крила, за да летиш. Нужно е и небе.

Юсуф и Нана го гледат в захлас.

– Но не можеш да седиш и да чакаш небето да се отвори. Трябва да излезеш навън и да направиш крачка без страх. Ако не го направиш, животът ти става голяма клетка. Растеш, но не живееш. Пърхаш, но не летиш.

– Чичо… излезе ли чичо Зия след това? – пита Юсуф с трепет.

– Първо пуснах птицата да излети през прозореца – отвръща Яман. – После и аз отворих вратата и тръгнах. Оттогава вървя…

Нана е поразена от думите му, а момчето попива всяка.

Яман протяга ръка и милва Юсуф. – Никога не забравяй – няма да вървиш сам. Винаги ще съм до теб. Днес и след години.

След миг той се изправя и пита:

– Кажи ми, юначе, тези птици да летят ли или да останат в клетката при нас?

Юсуф поглежда към Нана, а после решително отвръща:

– Да летят.

Яман кимва и среща погледа на Нана.

Тримата излизат в градината.

– Хайде, юначе – казва Яман. – Отвори клетката и ги освободи.

Юсуф протяга ръце, отключва вратата, а Яман разтваря клетката. Гълъбите политат в небето. Те ги следят с усмивки и блеснали очи.

– Щастливи ли са сега, чичо? – пита Юсуф.

– Да, юначе – отвръща Яман. – Сега са истински щастливи.

Яман вперва поглед в Нана. Тя отвръща с мисъл, която само зрителят чува: „Кой си ти всъщност? Колкото и високи стени да издигаш, зад колкото и дебела броня да се криеш… ще открия кой си.“

Вечер е. В кабинета си Яман стои замислен, облегнат назад на стола. В ума му отекват думите на Нана. Те го преследват като ехо, което не стихва: „Това е същата стена. Но какво има зад нея? Добро или зло? Слабост или сила?“ Гърлото му пресъхва, а мисълта му не му дава покой – „Кой е зад тази стена? Имам ли изобщо емоции?“

Стиснал челюсти, Яман прошепва на себе си:

– Какъв е проблемът ѝ? Защо все още продължава да се бори с мен?

Вратата се отваря тихо и влиза Дженгер, носейки кафето му.

– Успя да убедиш малкия господин – отбелязва той.

– Тя изигра роля в това – признава Яман с горчивина. – Но дори счупеният часовник показва точно време два пъти на ден.

Дженгер се осмелява да възрази:

– Не е като всички останали. Моето скромно наблюдение е, че дори когато понякога преминава границата, особено с теб… в това има смелост. Да каже в очите какво мисли – не всеки притежава такава добродетел. Простете за дързостта ми.

Очите на Яман проблясват.

– Това не е смелост, Дженгер. Това е безумие. Чиста неразсъдливост.

И отново мислите му го връщат при Нана. Вижда пред себе си лицето ѝ и чува гласа ѝ: „Трябва да разбера за Юсуф. Ти не можеш да го проумееш зад дебелата си броня. Това пиле се заключи в клетка от страх. А ти все говориш за силата извън клетката.“

В съзнанието му оживява онзи миг, когато тя стои пред него и очите ѝ хвърлят искри. „Къръмлъ никога не се плаши. Никога не бяга. Никога не се крие.“

Яман преглъща тежко и отговаря в спомена си, почти на глас:

– Аз го пазя!

Но Нана сякаш е пред него и го коригира: „Не, не го пазиш. Ако искаш да го защитиш истински, трябва да влезеш в клетката. Може и армия да сложиш вътре, това няма да помогне. Това дете няма да излезе. Трябва ти сърце, не броня.“ Тя протяга ръка и го докосва в гърдите. Яман я гледа обезоръжен.

„Това тук… не е около стените. Това е тук…“ – и посочва сърцето му. – „Ако го сложиш тук, ще ти повярва. И тогава ще се почувства силен като теб.“

Яман мълчи, смазан спомена, но най-вече от думите казани от Нана.

– Тя е толкова дръзка, че кара хората да се изнервят – изрича накрая, за да прогони спомена. – Търпя я само заради Юсуф.

Дженгер се осмелява да възрази още веднъж:

– Тя разбира добре емоциите на Малкия господин. Мисля, че и тя е имала трудно детство. Хората, минали през една и съща болка, се разбират най-добре. Може би затова Юсуф толкова бързо се привърза към нея.

Яман го гледа изненадано, почти засегнат.

– Няма никаква връзка. Тя е само бавачка.

Дженгер е смутен от остротата му.

– Трябва само да си върши работата. Това е всичко! – гласът на Яман е твърд и студен. След което рязко се изправя. – Пий си кафето. Аз лягам.

Излиза и затръшва вратата зад гърба си. Тежкият звук отеква в тишината.

Дженгер остава сам в кабинета, държейки подноса с кафето. Дълго гледа към затворената врата и мълчи…

Яман тръгва по коридора, но внезапно спира. От стаята на Юсуф долита гласът на Нана. Тонът ѝ е мек, но твърд, решителен:
– Добре, може да си упорит… но аз съм още по-упорита от теб. Няма да отида никъде.

Любопитството и тревогата го карат да се приближи. Той застава пред вратата и наднича. Вижда как Нана пълзи на колене край леглото на момчето.

– Помниш ли костенурката? – говори тя на Юсуф. – Виж, тя вървеше бавно, така… Костенурките са търпеливи. И аз ще обикалям около леглото като костенурка… докато…

Точно тогава погледът ѝ попада върху чифт обувки. Тя вдига глава и среща очите на Яман. Завършва недоизреченото:
– …докато излезеш оттам.

Яман пристъпва вътре.
– Какво правиш тук сама? – гласът му звучи строго, но зад думите му се крие притеснение.

Нана се изправя и спокойно отвръща:
– Не съм сама. Говоря с Юсуф. – И посочва към пространството под леглото.

Яман се навежда и коленичи. Под леглото проблясват изплашени очи.
– Юначе… – прошепва той.

– Имах кошмари пак, чичо – чува се гласът на Юсуф. – Лошите дойдоха. Скрих се, за да не ме намерят.

Яман затваря очи. Болка прорязва лицето му, сякаш думите на детето са нож в сърцето му. Нана преглъща тежко.

– Виках те, но ти не ме чу – добавя Юсуф със задавен глас.
– Не съм те чул… – прошепва Яман, сякаш се обвинява сам.
– Скрих се тук, за да не ме открият – настоява момчето, стискайки ръце в юмруци.

Яман среща погледа на Нана. В съзнанието му отеква нейният упрек от предишен разговор: „Наричаш това защита? Да сложиш пазачи на вратата? Да извадиш оръжия? Не разбираш. Врагът е вътре, не отвън. Не можеш да го опазиш от самия теб. Той вече изгуби близките си.“

Мълчанието в стаята е тежко. Нана го гледа мълчаливо, без да каже нищо повече.

Яман протяга ръка под леглото и тихо казва:
– Тук съм, юначе. Това беше само лош сън. Хайде… ела. Да отидем да закусим.

– Сигурен ли си? – пита Юсуф с треперещо гласче. – Тук няма лоши, нали?
– Няма, юначе. Повярвай ми – уверява го чичото.

Юсуф излиза плахо от скривалището си, като все още оглежда всеки ъгъл на стаята. Яман го прегръща.
– Добра работа, много си смел. Хайде, иди да си измиеш лицето.

Юсуф тича към банята. Вратата се затваря след него. В този момент Нана пристъпва към Яман и го пронизва с поглед.
– Казах ти, страховете му няма да изчезнат сами. Не ме чуваш дори когато крещя.

Лицето на Яман остава сериозно, почти каменно.

– Ти сам каза, че няма нужда от психолог. Но видя с очите си. Всяка изгубена минута е срещу неговия интерес – казва Нана с възмущение.

Без да изчака отговор, тя се обръща и излиза от стаята. Вратата се затваря след нея с лек трясък.

Яман остава сам. Силният мъж, който никога не признава слабост, стои неподвижен, сянка на тревога обгръща лицето му. Очите му се пълнят с мисли, които го разкъсват отвътре.

Какво се случва с Дуйгу и Али?

В полицейското управление телефонът на Кара звъни, тя вдига. От другата страна е Ясемин, а в гласа ѝ ясно се долавя тревога.
– Сестра ми трябваше вече да се е върнала, но все още я няма… Телефонът ѝ е изключен.

Кара се опитва да я успокои.
– Сигурно е попаднала в задръстване. Не се тревожи, скоро ще пристигне.

Но думите на Ясемин я разтърсват:
– Майка ми вчера видя Ягмур в двора. Изглеждаше, сякаш иска да направи нещо лошо на Дуйгу…

В сърцето на Кара се промъква безпокойство.
– Недей да се плашиш, мила. Ще разбера къде е Дуйгу и веднага ще ти се обадя.

Междувременно Али излиза от полицейското управление. Погледът му попада върху нещо на земята. Навежда се и вдига предмета, телефонът на Дуйгу. Изоставен на паркинга. Сърцето му прескача, а дъхът секва.

– Кара… – обажда се Али с напрегнат глас, стискайки апарата. – Нещо се е случило.
– Какво имаш предвид?
– Намерих телефона на Дуйгу пред управлението.

Лицето на Кара побелява.
– Мислиш, че…

– Ибрахим трябва веднага да засече сигнала на Ягмур – прекъсва я Али, вече решителен. – Проверете и записите от камерите за колата на Дуйгу. Уведоми ме веднага, щом има следа.

В същото време Дуйгу идва в съзнание. Главата ѝ пулсира, тялото ѝ е вдървено. Опитва се да помръдне ръцете си, но усеща съпротивление – здраво е вързана за дърво. Когато зрението ѝ се избистря, вижда Ягмур. Младата жена се разхожда на няколко крачки, въртейки в ръката си… нейния пистолет.

– Най-после! – изкрещява Ягмур с театрална нотка. – Събуди се!

Дуйгу преглъща трудно.
– Ягмур, не прави глупости.
– Глупости?! – избухва Ягмур. – Ти се изпречи между мен и Али! Разруши живота ми! Сега ще платиш!

Тя вдига пистолета и бавно поставя пръст върху спусъка. В очите на Дуйгу проблясва ужас.

Изведнъж тишината се разкъсва от звъна на телефон. Ягмур свива очи и поглежда екрана.
– Ооо… Виж кой звъни. Моят Али. – На лицето ѝ изгрява леденa усмивка. – Най-после разбра, че е сбъркал.

Тя вдига.
– Ягмур, къде си? – гласът на Али е напрегнат, но овладян.
– Там, където искаш да бъда – отвръща с насмешка.
– Кажи ми само – Дуйгу с теб ли е?

Лицето на Ягмур се изкривява.
– Все Дуйгу! Омръзна ми! Тя е тук, но само засега. Скоро ще си тръгне… завинаги.

– Не прави нещо, за което ще съжаляваш – настоява Али. – Кажи ми къде си, ще дойда. Ще говорим лице в лице.
– Знаеш ли къде съм? Там, където тази жена те изостави в деня на сватбата ти. А ти още мислиш за нея! Но след малко вече няма да я има!

Али стиска челюст, но гласът му остава спокоен.
– Освободи я, Ягмур. Все още не е късно.
– Късно е! – крещи тя. – Заради нея те загубих! Тя трябва да плати!

Със сълзи и гняв Ягмур приключва разговора. После отново насочва пистолета към Дуйгу.
– А сега… сбогом.

Пръстът ѝ се свива върху спусъка. Но вместо изстрел, въздухът се прорязва трясък от счупени клони.

Али се появява иззад дърветата като вихър. С един скок се хвърля върху Ягмур, изтръгва оръжието и я поваля на земята.

– Не! – крещи тя, но вече е късно.

С бързо движение Али щраква белезници на ръцете ѝ.

– Свърши се, Ягмур. Повече няма да нараниш никого.

Дуйгу, все още вързана за дървото, трепери, а очите ѝ се пълнят със сълзи – този път от облекчение. Али се втурва към нея, развързва въжетата и я притиска силно в прегръдките си.

– Всичко е наред… Ти си в безопасност – прошепва той.

Вечерта в полицейското управление братът на Ягмур разговаря с Али.

– Съжалявам за сестра ми. Това не е първият ѝ пристъп. Веднъж вече обичаше до полуда и когато онзи мъж я изостави, опита да нарани и него, и себе си. Тогава се лекуваше, изглеждаше добре… А аз, увлечен в собствения си живот, не видях, че отново потъва.

Али го поглежда хладно.

– Трябваше да предупредиш и мен.

Мъжът навежда глава.

– Прав си. Единствената ми утеха е, че този път никой не пострада.

По-късно, останала насаме с Али, Дуйгу му благодари. Кара и колегите я посрещат с облекчение, а Али настоява да я закара у дома. По пътя мисълта му се връща към думите на Ягмур: „Знам, че Дуйгу те обича и ще се върне при теб.“

Дланите му се свиват върху волана. Поглежда към Дуйгу и с напрежение в гласа изрича:
– Това, което Ягмур каза за нас… вярно ли е?

Дуйгу не среща погледа му. Гледа през прозореца и тихо отговаря:
– Никой не може да разбере нейния свят. Само тя знае какво си въобразява.

Али стиска устни. Когато стигат, тя излиза почти без да му даде шанс да продължи разговора.
– Благодаря ти, че ме докара. Лека нощ!

Али остава сам в колата, загледан в нощта. Сърцето му е пълно с въпроси, а отговорите изглеждат по-далечни от всякога.

Източник: PoTv.bg