Наследство – Епизод 607 (Ето какво ще видим)

Слънцето играе по листата, а реката ромоли наблизо, сякаш иска да се присъедини към разговора. Нана топи ръце във водата и с усмивка казва:

– Водата, както и земята, отнема напрежението. Най-много на теб ти е нужна. Може би и ти трябва да влезеш.

Яман я поглежда сурово.

– Единственото, което ме вбесява в този момент, си ти.

Юсуф, сякаш за да разсее напрежението, сочи към гората.

– Нана, виж! Виждаш ли онези плодове?

– Виждам ги, пиленце – усмихва се тя. – Горски плодове са. Толкова са вкусни.

– Мога ли да отида да събера?

– Ти събирай тези долу, а аз ще взема онези отгоре. Става ли?

– Ще паднеш – намесва се Яман.

– Цялото ми детство мина в планините – отвръща Нана с предизвикателен плам. – Няма да падна, не се тревожи.

– Ти само неприятности ще ми докараш – отново я предупреждава Яман.

– Като коза съм – засмива се тя, докато се катери. – Погледни ме, пиленце, виж как се качвам!

– Нана! – извиква Юсуф, когато тя изведнъж се подхлъзва.

– Добре съм! – отвръща, докато се изправя с усилие. – Паднах, защото говорех с вас. Настъпих накриво от лошата енергия, която ми прати чичо ти.

Яман изсумтява. – Разбира се. Ти падна заради мен. Иначе планините и горите те обожават, нали?

– Да, точно така.

– Хайде, опитай се да станеш.

– Ще успея, гледай сега, пиленце…

– Дай ми ръката си – настоява Яман.

– Ще мине. Аууу! – изохква тя. – Май по-добре ще седна тук. И без това гледката е прекрасна. Какво правиш? – протестира Нана, когато Яман я взема на ръце. – Да не съм ти чувал, че ме носиш като чувал с пясък?

– Не можеш да стъпиш, затова мълчи – нарежда Яман.

– Не ми е нужна твоята помощ. Ако трябва, ще пълзя. Пусни ме!

– Би било интересно да те гледам как пълзиш – отвръща той студено. – Но, за щастие, Юсуф е тук. Ти никога не слушаш. Винаги вървиш по своя път. Винаги ми докарваш проблеми.

– Всичко е от твоята лоша енергия. Лицето ти е намусено още от сутринта.

– Замълчи. Ако не млъкнеш, ще те хвърля на земята и няма да проходиш никога повече – заплашва я Яман.

– Пусни ме! Внимавай! Размахваш ме като диня!

– Дойдохме тук заради Юсуф, а аз се занимавам с теб. Млъкни и стой мирна.

Юсуф се приближава тревожно.

– Добре ли си, Нана? Мълчиш ли, защото чичо ти каза? Ще мине ли? Всичко е заради мен. Сега няма да можем да се качим на люлката.

Нана го гали нежно по косата.

– Ще се качим, скъпо мое. Обещах ти.

Яман въздъхва раздразнено.

– Точно това ми липсваше. Аз да ставам медицинска сестра на бавачката. Подай крака.

– Дай ми го, аз ще си превържа.

– Казах да подадеш крака! – настоява Яман.

– Лесно! Боли ужасно!

– Ето, прави го сама тогава – ядосва се той.

– Благодаря.

– Така не става. Дай го пак.

– Кракът ми не се счупи, когато паднах, но ти ще го счупиш. Бог да пази всеки, който попадне в ръцете ти за помощ. Какво правиш? Това е ледено!

– Така трябва. Ще помогне. Дръж. – Очите му са тъмни и сурови. – Забравена глава – уморени пети, бавачке. Не стъпвай на крака.

Нана прошепва, но Юсуф я чува.

– Мисли, че ми помага, а всъщност ме боли още повече.

– Какво каза, Нана? – пита Юсуф.

Тя веднага се усмихва и го целува челото му. – Благодарих на чичо ти, мило. Казах: „Слава Богу, че го имам. Иначе какво щях да правя?“

Сред гората, на зелената поляна, напрежението между Яман и Нана отново избухва. Тя стиска пръчката, която той ѝ е подал, и с присвити устни го гледа право в очите.

– Не ти стигна, че ме размята насам-натам, а сега ще ме биеш с тояга ли?

– Подпри се на нея, когато ставаш – гласът му е твърд, без капка нежност. – Не стъпвай на крака си. Дръж.

В сърцето си Нана кипи от обида.

– Толкова си ядосан, че дори би ми направил инвалидна количка, само и само да стоя далеч от теб. Можеш да си тръгнеш. Нямаш нужда да оставаш при мен. Вече си имам тояга. – Очите ѝ се навлажняват. – Какъв е този поглед? Добре, съжалявам. Съжалявам, че паднах. Или може би трябва да се извиня, че съществувам? Защото проблемът не е в падането, разбирам това. Има нещо друго. Но какво? Защо си толкова ядосан на мен? Какво съм ти направила?

Яман си спомня съня си.. Гласът на Нана, тих и топъл, сякаш идва от самата ѝ душа: – Ела с мен. Аз знам пътя. Довери ми се. Ще излезем заедно от тъмнината.

Тя отново го поглежда право в очите, този път настойчиво.

– Говоря с теб. Какъв е проблемът ти с мен? – пита та.

Яман присвива очи. – Знаеш ли какъв е твоят проблем? Че се месиш във всичко, което не е твоя работа. Коя си ти за мен, че да имам проблем с теб?

– Знам, че съм права – отвръща тя, без да отстъпва. – Има нещо друго.

Малко по-късно Юсуф вече нетърпеливо дърпа въжетата на люлката, вързана за високото дърво. Едното въже е по-късо, но детето сияе от вълнение.

– Едното въже е късо – отбелязва Нана. – Или… знам, направи го по твоя начин.

– Хайде, юначе – казва Яман, докато връзва здраво. – Браво. Сега се дръж здраво. Ще те накарам да полетиш.

– Това не е като люлките в парка – смее се Нана. – Ще ти се струва, че можеш да докоснеш облаците.

– Но и ти трябва да се люлееш, Нана! – настоява Юсуф.

– Няма да пропусна, пиленце.

– Чичо, спри люлката! Нана трябва да се качи. Аз ще те люлея, Нана.

– Добре, скъпи.

– Чичо, помогни ми! Аз не мога да я люлея толкова бързо.

– Не, не – прекъсва го Нана с усмивка. – Ще се справя.

– Не става, Нана – поклаща глава детето. – Чичо…

– Отдръпни се, юначе – намесва се Яман.

Юсуф ръкопляска от радост. – Толкова е забавно, нали, Нана? Хайде, чичо, изстреляй я в небето!

Въжетата изпукват, люлката се засилва, а Нана се държи здраво, вятърът развява косата ѝ. – Люлееш бързо! Какво се опитваш да направиш? Да ме изстреляш в космоса ли? Това дърво няма да издържи!

– Достатъчно – отсича Яман.

Нана се усмихва на Юсуф. – Почти полетях, мило.

Но детето се натъжава. – Но Нана, кракът ти е ранен. Не можеш да ме люлееш.

– Тогава просто ще седнем заедно – прошепва тя, обгръщайки малките му рамене.

Камерата се отдръпва назад – тримата под дървото, Юсуф между тях, а в погледите на Яман и Нана има повече, отколкото думите могат да изразят. Между болката, упорството и непризнатите чувства, животът бавно ги приближава един към друг.

Действието прескача. Юсуф с нетърпение пита Нана.

– Хайде, Нана… не е ли време вече? Щеше да ми разкажеш приказка.

Нана го погалва по косата и се усмихва. – Да, време е. Започвам. Готов ли си? Имало едно време, в древни времена, една магическа гора. Това била гора на сияйни феи с блестящи крила. Те живеели щастливо, далеч от хората. Понякога обаче и хора влизали в гората, мило. Но имало условие – трябвало да излязат преди залез слънце. Защото, щом се стъмнело, пътеките изчезвали и хората не можели да намерят обратния път към домовете си. Някои не забелязвали кога слънцето залязва… и тогава, когато се лутали сами в тъмната гора, се появявали феите. Ако човекът бил добър, те му показвали изхода.

По-късно, докато Яман подрежда дървата, Нана го гледа и пита с усмивка: – Не е ли достатъчно вече?

– Достатъчно е така – отвръща той сухо.

Юсуф, с мечтателни очи, пита: – Нана, феите от гората красиви ли са като теб?

– Няма феи – намесва се Яман с твърд тон. – Не вярвай на приказки. Вечерта наближава. Хайде, време е за сън. Утре ни чака рано ставане.

Но когато утрото изгрява, Нана първа разбужда лагера. Тя се навежда към Яман, който все още не е излязъл от съня си.

– Какво си мислиш, че правиш? – промърморва той раздразнено.

– Шшшт! – отвръща тя с блясък в очите. – Мило, всички живи същества в природата вече са се събудили. Хайде, ставай. Отиваме на риболов.

Юсуф изважда нещо от тревата и ахва. – Това е… перо от птица ли?

– За теб е – усмихва се Нана.

– Ах! Малко птичо перце!

– Бебе птиче, точно като теб, ти го е изпратило. Хайде, сънливко.

Момчето я гледа развълнувано. – Все едно леля е изпратила теб, Нана, за да не тъгувам.

Но думите му веднага са пресечени от Яман. – Няма такова нещо, юначе. Тази бавачка дойде при нас случайно. Това е всичко. Хайде, да вземем въдиците. Обувай обувките си.

Камерата улавя лицето на Нана – усмивка, която крие болка, и поглед, в който гори нежност. А между думите на Яман и мечтите на Юсуф се ражда онова, което не може да бъде изречено, но се усеща във всяко движение на сърцето.

Далеч от това напрежение, в гората, Нана и Юсуф се смеят край реката. – Скъпи, сега твоята задача е да сложиш храната за рибките в тази торбичка. Хайде – казва тя с нежност.

Междувременно Яман рови ядосано.

– Не мога да намеря торбата с въдиците.

– Аз я преместих, докато подреждах – казва Нана замислено. – Къде ли я сложих?

Очите на Яман пламват. – Поне веднъж стой далеч. Далеч от мен и от нещата ми. Това са моите вещи. Те принадлежат на мен. Няма да пипаш нищо мое. Ще стоиш далеч от работите ми. Не знаеш граници. Дръж се на разстояние.

Нана го поглежда с искри в очите. – Да не си ме сънувал, та си толкова раздразнен?

– Дръж се настрана – отвръща той рязко. – Помогни да съберем нещата. Тръгваме си. Дай ми ръката си. Не можеш да стъпиш, така че мълчи. Ето. Направи го.

– Благодаря – прошепва тя.

– Дойдохме тук заради Юсуф, а аз се занимавам само с теб. Стига. Млъкни и стой мирна.

Нана го гледа в очите, този път без страх. – Какъв е проблемът ти с мен?

– Знаеш ли какъв? – гласът му е твърд като камък. – Че се месиш във всичко, което не е твоя работа.

Усмивката на Нана е горчива, но дръзка. – А аз разбрах друго. – Очите ѝ се впиват в неговите. – Не е заради падането, не е заради вещите. Проблемът ти е, че не успя да избягаш от мен. Нали?

Камерата остава върху лицето на Яман – мълчалив, напрегнат, борещ се със себе си. А в тишината между тях се чува единствено смехът на Юсуф, който все още вярва, че всичко е игра.

В коридорите на полицейския участък атмосферата е напрегната, въздухът тежи от напрежение. Зад решетките Тургут хвърля гневен поглед към Съртлан и със съскащ глас изрича:

– Защо стои там сам? Ти ли ни предаде? Няма значение. Скоро ще сме навън, а ти ще си останеш в затвора. Адвокатът ми ще дойде и ще ни измъкне. Те нямат нищо срещу мен. Само теб са хванали.

Съртлан се усмихва с онази зловеща, самодоволна усмивка. – Така ли? Чудесно. Ти сигурно си поне на седемдесет. Наистина ли вярваш, че полицията ще те пусне, г-н Тургут?

– Какво каза, боклук такъв?! – изригва старият мафиот.

– Чу какво казах – отвръща Съртлан с ледена категоричност.

– Хей! – намесва се Кара, тропайки по решетките. – Какво става тук? Тишина!

Съртлан разперва ръце театрално. – Не искам да съм около този човек. Всичко обърква. Искам да ме изведат оттук веднага!

– Ти си този, който обърква всичко – срязва го Волкан. – Ако не искаш да стоиш с тях, мълчи.

Очите на Съртлан проблясват коварно. – Къде е началникът ви? Къде е?

– Казах да седнеш! – изръмжава Волкан.

– Али! Къде си, Али? – извиква Съртлан, гласът му разцепва тишината. – Али!

– Седни веднага! – Волкан стиска юмруци. – Иначе…

В този миг в залата влиза Али. – Волкан! Какво става? Защо ме вика? Аз съм комисарят.

Съртлан веднага сменя тона си, почти престорено мек.

– Комисарю, аз сам поисках да ви повикат. Седя тук несправедливо, а те се подиграват и ме изкарват извън нерви. Ще е хубаво, ако ме измъкнете, нали?

Али го гледа със студен поглед, но гласът му е спокоен. – Добре. Кара, отвори вратата. Кара, отвори.

– Ах! – издиша Съртлан с престорено облекчение. – Бог да ви благослови. Еха, не сте се променил от последната ни среща.

Али пристъпва напред и очите му проблясват.

– За теб обаче не мога да кажа същото. Позволи ми да те запозная с моя приятел – Ферит. Един от легендарните имена в полицията. Той беше нашият информатор в последната операция. Именно той разкри убийството на братята Челик и разби най-голямата мрежа за контрабанда в Истанбул.

Тургут пребледнява, лицето му се изкривява от ужас.

– Ти бил… ти!

Съртлан се засмива и с усмивка на победител прошепва:

– Прав си. Аз бях. А сега ти си на правилния адрес.

Камерата замръзва върху лицата на мъжете – уплахата на Тургут, леденият контрол на Али и дяволската увереност на Съртлан. Напрежението е на ръба да избухне.

В къщата на Султан ухае на прясно сготвено. Масата е отрупана, а Ферит, сякаш забравил кой е и какво носи на гърба си, се отпуска и вкусва първата хапка. Очите му блестят, думите излизат от устата му с възторг:

– Ах, майко Султан! Магьосница ли си? Какво е това ястие? Какъв вкус!

Султан се усмихва скромно, но с онази топлина, която стопля и най-студените сърца. – Нищо особено. Просто сглобих нещо.

– Да са благословени ръцете ти – въздъхва Фирит. – Това беше истинска наслада.

– Хапвай, синко. Има още – казва тя с майчинска нежност.

– Леле… бях забравил какво е да опиташ истинска храна. Толкова ми липсваше този вкус.

Али се намесва, поглеждайки го с усмивка, в която има и предупреждение. – Все тичаш по тайни мисии. Време е да се погрижиш малко за себе си.

– Прав е – добавя Султан. – Време е да възстановиш силите си, преди да се разболееш. Оттук нататък ще идваш тук, ще ядеш храната ми. Разбра ли?

– Разбрано – вдига ръце Ферит, уж в шега. – Отсега нататък трите ми хранения ще са тук. Защо? Защото това е рай!

Али поглежда към Волкан. – Щастливец си. Ферит е човек, който решава трудни случаи. Няма да те остави, докато не намери отговор. Екипът вече няма да има нужда от мен.

– Недей да говориш така – спира го Ферит. – Твоите обувки не могат да бъдат обути от друг.

– Намери ли място, където да се установиш? – пита Али.

– Не още. Но ще намеря – отвръща Ферит.

– Докато намериш, можеш да останеш тук, колкото имаш нужда. Аз така или иначе заминавам. Можеш да останеш при леля Султан, тя няма да има нищо против.

– Никак даже – усмихва се леля Султан широко. – Няма нужда да търсиш.

– Не… ще намеря. Сигурен съм, че за няколко дни ще открия място – упорства той.

– Помисли добре, преди да кажеш „не“ – настоява Али.

Ферит примирено кимва. – Добре тогава. Ще донеса куфара си и ще дойда. Но, госпожо Султан, само временно, става ли? Аз не мога да стоя на едно място дълго. Скитник съм, разхвърлян, и никой не може да ме задържи.

Султан го поглежда с лека усмивка, в очите ѝ проблясва нещо повече от обич. – Като Егейско море си… не можеш да бъдеш задържан. Ще видим. Само яж от храната ми, а после реши дали ще останеш или ще си тръгнеш.

Камерата се отдръпва – топла маса, смях и думи, които сякаш за първи път стоплят сърцето на Съртлан, колкото и да се опитва да се крие зад маската на безмилостен човек.

В същото време в полицейското управление кипят разговори за новия шеф.

– Човекът е истинска легенда – възкликва с възхита Ибо. – Две години е работил под прикритие, а преди това е участвал в тайни мисии. Как изобщо е издържал всичко това? Браво на него!

– Аз пък чух, че обича твърдата дисциплина – добавя Кара с лека несигурност. – Човек-загадка е. Кой знае, може да се окаже строг и безкомпромисен.

В този миг вратата се отваря и на прага застава самият Ферит.

– Добро утро, колеги – подхвърля той непринудено, оглеждайки всички. – Запознахме се вчера по време на акцията, но това вече е минало. От днес работите под мое командване и не искам никакви проблеми, който създаде неприятности, ще си понесе последствията.

Настъпва тишина, а погледите на полицаите стават неспокойни.

– Шегувам се! – усмихва се внезапно Ферит. – Убеден съм, че ще изградим чудесен екип. Комисар Али ми е говорил само добри неща за вас и имам пълно доверие. Не съм чак толкова страшен, колкото изглежда.

Той сяда на бюрото, което допреди ден принадлежеше на Дуйгу. Ибрахим се навежда към Кара и прошепва:

– Ако той зае мястото на Али… кой ще заеме мястото на Дуюгу?

Сякаш в отговор, в стаята влиза млада жена. Усмихва се приветливо и поздравява всички, без да забележи Ферит, седнал близо до входа.

– Добро утро, комисар Айше – произнася спокойно новият началник.

Жената застива в средата на крачката. Бавно обръща глава и очите ѝ, изпълнени със изненада и гняв, се впиват във Ферит.

– Ти… – изрича тя с треперещ глас. – Какво правиш тук?! Не, това е невъзможно. Няма да работя с теб!

С изблик на възмущение Айше напуска помещението, оставяйки колегите си в пълно недоумение. Всички гледат към Ферит, очаквайки обяснение.

– Айше е моя бивша съпруга – признава той спокойно. – Познавам я добре. Сигурно вече отива при шефа, за да поиска преместване.

И наистина, камерата се пренася в кабинета на инспектора, където Айше влиза с решителен поглед.

– Шефе, трябва незабавно да поискам преместване.

– Но току-що се присъедини към екипа. Какъв е проблемът?

– Оказа се, че съм разпределена в екипа на бившия си съпруг. За доброто на колектива…

Вратата отново се отваря и влиза Ферит.

– Заповядай, Ферит – казва инспекторът, гледайки го с интерес. – Явно и теб те засяга този въпрос.

– Комисар Айше действа прибързано, под влиянието на емоциите – отвръща Ферит с равен тон. – Вероятно се страхува, че ще бъда груб с нея. Но уверявам ви, такова нещо няма да се случи. От развода ни минаха седем години. Разделихме се мирно. Ние сме двама цивилизовани хора.

Инспекторът сплита пръсти върху бюрото си и поглежда двамата изпитателно.

– Тъкмо загубих двама отлични полицаи и не мога да си позволя нови промени. Очаквам професионализъм от вас и начин да работите заедно. Госпожо комисар, очаквам хармонично сътрудничество с вашия началник.

– Началник?! – очите на Айше се разширяват от изненада.

– Ферит не ти ли каза? – повдига вежди инспекторът.

– Нямаше удобен момент, шефе – отвръща той с леко свиване на рамене.

Двамата бивши съпрузи излизат от кабинета. В коридора Ферит спира Айше с поглед, в който проблясва нещо трудно уловимо.

– Позволи ми да те попитам нещо – казва тихо. – През тези седем години… изобщо не си ли тъгувала за мен?

Айше отвръща глава, за да избегне очите му.

– За какво да тъгувам? – отсича тя. – За твоята безотговорност? За това, че не можеше да се разчита на теб? Защо бих тъгувала за мъж, който никога не приема нищо насериозно?

Ферит мълчи за миг, после се усмихва с тъга.

– Но някога те карах да се смееш – прошепва. – Много ми липсваше усмивката ти. Жалко, че вече няма да я видя.

Айше се обръща рязко и отминава, оставяйки Ферит сам в коридора – с неизказаните си чувства и спомените, които все още тежат в сърцето му.

Източник: PoTv.bg