winless
Яман признава грешката си и се изправя пред Нана, като ѝ дава право на избор – ще се върне ли заради Юсуф… или ще си тръгне завинаги!
А докато всички са заети с настоящето, сенките на миналото неумолимо се завръщат – каква е онази болезнена тайна, която е накарала Айше да премълчи пред Ферит, че именно той е бащата на малката Дога? Вижте какво ще се случи в епизод 613 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 16 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 613 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 16 септември 2025 г. по NOVA.
Яман признава грешката си и се изправя пред Нана, като ѝ дава право на избор – ще се върне ли заради Юсуф… или ще си тръгне завинаги!
Бавачката на Юсуф се съгласява да се върне, но поставя едно условие…
Междувременно Яман принуждава Айнур да се извини на Нана, без да подозира, че целият инцидент е бил внимателно планиран.
Унижена и гневна, Айнур се заклева да отмъсти за срама, който е преживяла.
А далеч от тази буря, Айше е все по-загрижена за близостта между дъщеря ѝ и Ферит.
Тя се опитва на всяка цена да скрие от Дога истината – че именно Ферит е нейният баща.
Каква е онази болезнена тайна от миналото, която е накарала Айше да премълчи истината от Ферит?
Нана седи тъжна на улицата и си мисли: „Батко… Влязох в това имение заради теб. Но моето малко птичe… то ме накара да забравя всичко. Не успях да отмъстя за теб… и не успях да го направя щастлив.“
Вдигайки глава Нана е изненадана, защото пред нея стои Яман, със строго изражение на лицето, на което не трепва дори мускул. Погледът му е хладен като стомана.
– Не ме интересуваш – произнася бавно, всяка дума на Яман реже като нож. – Нито дали ще останеш, нито дали ще си тръгнеш, нито с кого си.
Гласът му се снижава, но остротата в него се забива право в нея.
– Проблемът ми не си ти. Проблемът ми е дали си вършиш работата добре… или не.
Ямансе обръща леко, като човек, който вече е взел решение, и добавя кратко, без капка емоция:
– Връщаш се в имението.
Нана стои пред Яман, гласът ѝ трепери, а очите ѝ блестят от сълзите, които едва сдържа. Въздухът между тях сякаш се нажежава от неизказани думи.
– Играеш ли си с мен? – прошепва, после гласът ѝ се повишава, прорязан от болка. – Подиграваш ли се? Казах ти… казах ти, че не съм го направила! А ти не ми повярва.
Яман не помръдва, но в погледа му за миг проблясва вина.
– Знам, че не си го направила – отвръща Яман, но се усеща, че всяка дума, която казва сякаш му тежи. – Станала е грешка. Айнур… тя не е знаела, че сандвичът е за Юсуф. Случайно е станало… после се е уплашила да каже истината.
Нана прехапва устни, гърдите ѝ се повдигат бързо от възмущение.
– Казах ти да не разстройваш Юсуф… Казах ти, че не съм виновна. Но ти, както винаги, не ме чу. Не ме разбра.
– Истината излезе наяве – отвръща Яман хладно, сякаш разговорът е приключен. – Връщаш се в имението.
Очите на Нана пламват от обида, думите ѝ се изливат като порой.
– „Уволнена си, Нана“… „Не, върни се, Нана“… – гласът ѝ се къса. – Така ли винаги ще бъде? Ще се обръщаш и завърташ… и ще ме блъскаш като разярен бик всеки път?
Яман пристъпва към нея, погледът му е пронизващ, гласът нисък и твърд като камък.
– Реши! Дали ще останеш заради Юсуф… или ще си тръгнеш завинаги?
Действието прескача. След дълги часове на мълчание и напрежение, малкият Юсуф не може да повярва на очите си.
– Нана? Нана! Ти се върна! – очите му светят, а гласът му трепери от вълнение.
Нана се навежда към него с усмивка и нежно докосва бузата му.
– Скъпи мой… не плачи повече. Виж ме, върнах се. Чичо ти разбра, че не съм виновна. Никога не бих направила нещо, което да те нарани.
В този момент в стаята влиза Яман, строг както винаги, но в очите му проблясва мекота.
– Хайде, юначе. Недей повече да тъгуваш.
Юсуф го гледа укорно и шепне:
– Уволни Нана. Винаги се гневиш на нея… Ами ако отново я уволниш?
Нана поема дълбоко въздух и говори уверено, но нежно:
– Признавам, че с чичо ти не винаги се разбираме. Така е. Но днес разговаряхме. Решихме да се опитаме да решим проблемите си. А чичо ти обеща да направи всичко по силите си. Нали така? За теб, Юсуф.
Яман кимва леко и с полусериозен тон пита:
– Добре ли си вече, юначе?
– Само ако си държиш на обещанието – отвръща Юсуф, все още със съмнение в гласа.
Действието прескача в стаята на Юсуф.
– Знам, че беше тъжен… но вече мина, скъпи мой. Защо това сладко личице още е нацупено? Хайде, усмихни се.
– Чичо винаги си държи на думата, Нана – казва Юсуф с детска сериозност.
– Разбира се, че го прави, мило дете – прошепва тя, но в погледа ѝ се прокрадва тревога.
– Ами ако този път не я спази? Той много се ядосва на теб…
– Стиснахме си ръцете с чичо ти. Обещахме си да решим проблемите си. И ти давам дума – ще направя всичко възможно. Чичо ти няма да ме уволни отново.
– Но защо не можете да се разбирате? – пита Юсуф искрено.
– От самото начало сме различни – усмихва се тъжно Нана. – За него всичко е черно, за мен – бяло. Той е затворена книга, а аз казвам каквото мисля.
– Но вие си и приличате… – прошепва момчето.
– Така ли? – поглежда го изненадано тя.
– Чичо е инат, и ти си инат. Обичате едни и същи неща – стреляте с лък, яздите коне… Вие си приличате.
Нана се усмихва за пръв път от дни.
– Мисля, че си прав, малко птиче. Наистина си приличаме.
В този момент Дженгер се появява на вратата:
– Г-це Нана, г-н Яман ви очаква в хола.
– Благодаря, Дженгер. Ще се върна скоро, скъпи мой – прошепва Нана и целува челото на Юсуф.
В хола атмосферата е напрегната като пред буря. Яман стои изправен, ръцете му са скръстени, а погледът – остър като нож.
– Постави живота му в опасност. Такава грешка е недопустима. Да кажем, че е било случайност… Но да премълчиш, да заблуждаваш всички? Не понасям хора, които не си вършат работата в този дом. Ясно ли е?
Айнур трепери като лист. Очите ѝ са пълни със сълзи.
– Г-н Яман, моля ви… Простете ми. Не го направих нарочно, кълна се. Никога не бих навредила на нашия Юсуф… Много съжалявам.
– Има още някой, на когото трябва да се извиниш – отсича той.
Нана влиза и очите ѝ пламват.
– Как можа да направиш това?!
– За какво говориш? – престорено се чуди Айнур.
– Ти беше! Оставих кухнята за минута. Ти намаза фъстъчено масло на филийката на Юсуф. Знам го! Направи го, за да ме уволнят.
Айнур избухва:
– Дори не знаех, че сандвичът е за Юсуф! Когато падна, направих нов. После, когато му стана лошо… се уплаших. Не можех да си призная. Съжалявам!
– Грешката е едно, лъжата е друго – гласът на Нана звучи като камбана. – Да сложиш фъстъчено масло беше грешка. Но да излъжеш, това е престъпление. Искам аз да се грижа за всяка нужда на Юсуф, за да няма повече грешки.
– Отсега нататък ще бъде така – казва Яман твърдо.
– С ваше позволение… – Нана се обръща и излиза с гордо вдигната глава.
– Можеш да си вървиш и ти – добавя Яман студено към Айнур.
Дженгер пристъпва несигурно:
– Г-н Яман, аз…
– Това не е твоя вина, братко. Не носи този товар, но ако тя направи още една грешка – напуска имението завинаги.
– Разбира се – кимва Дженгер.
– Не искам нищо повече, което да застраши здравето и спокойствието на Юсуф – отсича Яман.
Айнур едва шепне:
– Батко…
– Недей! – прекъсва я Дженгер с гняв. – Недей да казваш нито дума. Никога през живота си не съм се срамувал толкова. Как можа? Теб трябваше да пратят в Невшехир, а не онази невинна, крехка жена. Как можа да направиш такова нещо?
Айнур свива устни, а в очите ѝ пламва омраза.
– Нана… Кълна се, че ще си платиш. Ще си платиш за това, че ме унизи. Кълна се!
Нана внимателно влиза в кабинета на Яман. Той я поглежда и тишината се разкъсва от дълбокия му глас:
– Какво искаш?
Нана стои пред него, малка и крехка на фона на строгия му поглед, но със стиснати юмруци и горящи от решителност очи.
– Дойдох заради обещанието, което дадохме на Юсуф – казва тя тихо, но твърдо. – Трябва да решим проблема ти с гнева. Трябва да започнем отнякъде… поне да опитаме. Така ще можем да се разбираме.
Яман се смее, без капка топлина в погледа си.
– Нямам никакво задължение да се разбирам с теб. Ти си тази, която трябва да се приспособи. Стиснах ти ръката само, за да не нараня Юсуф. Сега… не прекрачвай границата и излез.
– Пак го правиш… – гласът на Нана звучи едновременно тъжен и предизвикателен. – Колко пъти вече ме гониш от тази стая? Петдесет? Сто? Не разбираш ли? Ако продължаваш така, ще се въртим в кръг. На мен ми е все едно, мога и да се карам с теб. Но Юсуф… той губи доверие в теб. Не го ли виждаш?
– Достатъчно! – гласът на Яман пронизва въздуха като камшик.
Нана прави крачка към него, очите ѝ блестят.
– Моля те… Нека започнем отнякъде. Нека намерим проблема. Например, защо винаги си ми ядосан? Какво искаш да променя?
Яман изсумтява и изрежда като куршуми:
– Има ли нещо, което да правиш както трябва? Странна. Директна. Не уважаваш решенията ми. Постоянно търсиш грешки. Не познаваш граници. Говориш твърде много. Бъркаш се навсякъде. Упорита си и никога не отстъпваш, дори когато грешиш.
Нана повдига вежди.
– Има ли още? Какво остана?
– Има и още – прошепва той, с хладна усмивка. – Но нека започнем с тези.
Нана поема дълбоко въздух и гласът ѝ трепти от решителност:
– Добре. Сега е мой ред. Ти си като изригващ вулкан. Всичко в мен те вбесява. Ако кажа, че времето е хубаво, ти ще кажеш, че е ужасно, само за да ме опровергаеш. Ако някой наруши правила или забрани, полудяваш. Никога не говориш, само крещиш. Единствената истина в живота е твоята истина. Но такъв свят не съществува. И когато направя нещо, в което вярвам, казваш, че прекрачвам границите. И ми се сърдиш.
– Ако не ме вбесяваш, няма да се ядосвам – отвръща Яман хладно.
– Всичко, което искам, е да се опитаме да не го правим, заради Юсуф – казва Нана с умолителен тон. – Например, ако се ядосаш, опитай да го задържиш в себе си. А аз ще се постарая да не прекрачвам границите ти. Не можем ли да го направим заради него?
– За Юсуф? – очите му проблясват.
– Ммм… – кимва тя леко.
Яман се усмихва едва забележимо, почти горчиво.
– Тогава направи първата крачка и излез.
Нана се изправя гордо, хвърля му последен поглед и с тих, почти шепнещ глас казва:
– Приятен ден.
Междувременно, когато Айше и Неше се прибират от пазар замръзват шокирани. На няколко крачки от тях Дога, сияеща като малко слънце, пее щастливо, а до нея, Ферит.
Кръвта на Айше кипва, крачките ѝ се забързват.
– Какво правиш тук?! – гласът ѝ прорязва въздуха. – Махни се от детето ми!
Тя сграбчва дъщеря си за ръката, а тогава очите ѝ падат върху разраненото коляно. Сърцето ѝ се свива от ужас.
– Миличка… какво е станало?
– Не прави драма, просто дете е – отвръща Ферит с онази дразнеща, хладна небрежност, която толкова добре владее. – Пада, става… така се расте.
– Не ме дразни! – изсъсква Айше, стискайки малката ръчичка.
– Како, успокой се… – опитва се да я умилостиви Неше.
– Недей да се караш на чичо Ферит – прошепва Дога с треперещи устни и поглед, умоляващ майка ѝ. – Аз паднах, той само ми помогна…
Неше хваща Дога за ръка и я повежда към къщата. Ферит ги проследява с поглед, а после се обръща към Айше.
– Може да не се разбирахме и затова се разведохме – гласът му е нисък, почти уязвен. – Но трябва ли да ме третираш като враг, съседке?
Без да изчака отговор, той се обръща и си тръгва.
Айше остава сама в двора. Коленете ѝ се подгъват, сяда на каменния зид и крие лицето си в длани. Сълзите се стичат между пръстите ѝ, раменете ѝ се тресат от безсилно ридание.
След миг Неше се връща, кляка до нея и протяга ръка.
– Како… моля те, не плачи.
– Как да не плача… – очите на Айше блестят в сълзи. – Толкова години направих всичко, за да държа Дога далеч от него… И за нищо. Дъщеря ми най-сетне срещна истинския си баща…
Двете се преместват в градината и сядат на малката маса, където вятърът разпилява паднали листа край краката им.
– Няма да му позволя да се доближи до нея – прошепва Айше и бърше сълзите със стиснати зъби. – Седем години го държах далеч. Ще го държа далеч и сега.
– Како… опитай се да се успокоиш…
– Не мога! – избухва Айсе и удря с длан по масата. – Как е възможно в този огромен град да се окаже наш съсед?! Това е някаква жестока ирония на съдбата!
– Иска ми се тогава да не беше принудена да криеш…
– Нямах избор! – погледът на Айше пламва. – Излъга ме, предаде ме! А аз… бях готова да понеса всичко… само заради дъщеря си…
Действието се връща назад: Седем години по-рано
В парка Айше седи на дървена пейка, притиснала към гърдите си снимка от ехограф. Очите ѝ са зачервени от плач, но в ъгълчетата на устните ѝ се прокрадва нежна, лека усмивка.
– Появи се в най-трудния момент от живота ми, мъниче… – прошепва тя, като милва внимателно закръгления си корем. – Не знам какво да правя… Баща ти и аз се развеждаме. Как мога да ти го причиня? Как да позволя да пораснеш без баща?
Гласът ѝ се къса, а сълзите се търкалят по страните ѝ, мокрят снимката, която стиска като спасителен пояс.
– Не… няма значение колко ме е наранил – прошепва решително. – Ще му кажа. Заради теб, малка моя. Ще спася това семейство заради теб…
Няколко часа по-късно Айше отваря входната врата на дома им. Прекрачва прага… и замръзва. Гласът на Ферит отеква от хола, а думите му я пронизват като нож.
– Да, братко, вече си събрах нещата… Добре съм, наистина. Бракът не е за мен. Чувствах се като в клетка. Познаваш ме, бързо ми омръзва. Оттук нататък ще живея по свои правила.
Айше инстинктивно покрива устата си с ръка, за да сподави хлипането, което напира в гърлото ѝ.
– Даже да бях станал баща… щях да съм съсипан – продължава Ферит без да знае, че Айше го чува. – Ако тя не ме беше оставила, аз щях да го направя. Така е по-добре и за двама ни.
Сърцето ѝ се разпада на хиляди остри парчета. Погледът ѝ се замъглява. В миг всичките ѝ надежди рухват, а в гърдите ѝ зейва бездна.
Действието се връща в настоящето.
– Не можех да кажа на такъв мъж, че ще стане баща… – гласът на Айше трепери от болката на онзи спомен. – Няма да му позволя отново да съсипе живота ми!
– Како, недей да се тревожиш – шепне Неше и нежно стиска ръката ѝ. – Не си сама. Имаш мен. Имаш Додо.
– Дога никога няма да узнае кой е истинският ѝ баща – отсича Айше, очите ѝ святкат с решителност. – За нея Корей ще си остане нейният татко.
Междувременно Корей крачи седи в просторния салон на новия си дом. В мислите му ехтят думите на Ферит, като ехо, което не иска да замлъкне. Челюстта му се стяга, пръстите му се свиват в юмрук.
– Проклятие… – процежда през зъби. – Не стига, че работят заедно, ами и съседи станаха. Прекрасно просто. Великолепно…
Затваря очи и спомените го връхлитат…
…Онзи съдбовен ден в парка, когато я видя – Айше, свита на пейката, с поглед, загубен в нищото. Изглеждаше толкова крехка, сякаш светът се беше стоварил върху раменете ѝ. Тогава той коленичи пред нея, хванал ръцете ѝ, и прошепна:
– Кажи ми какво се е случило… Няма проблем, който да не може да се реши.
– Намерих снимки… и любовни писма – хлипа Айше. – От друга жена.
Корай преглъща тежко.
– Може би са стари…
– Не исках да повярвам, че ми изневерява – гласът ѝ трепери. – Но го последвах… и го видях. С нея.
Корай свива устни, но не се сдържа:
– Не искам да те нараня, но те предупредих за него…
– Вече не мога да му имам доверие – прошепва Айше, сякаш всяка дума я разкъсва.
– Поне отрече ли? – пита Корай с последна искра надежда.
– Никога не го попитах – признава тя. – Целият ни живот… беше лъжа.
Тогава той поема дълбоко въздух.
– Ще се разведете, но това няма да е краят на света.
– Вече подадох молба – отвръща тя. – И точно тогава разбрах, че съм бременна.
Очите му се разширяват.
– Какво ще правиш? Ще се откажеш ли от развода?
– Мислех си, че Ферит трябва да знае… макар и да няма да сме заедно – признава тя. – Но се отказах, когато чух как по телефона казва, че не иска да бъде баща…
Тогава Корай я поглежда сериозно.
– Омъжи се за мен.
Айше го гледа невярващо.
– Ще бъде само формалност – добавя той бързо. – За да може бебето да носи моята фамилия. Ще останем приятели, винаги. Обещавам.
Но онова, което Корай никога не ѝ казва, е истината – че по онова време Ферит е бил под прикритие. Опитвал се е да хване опасен мафиотски бос, чиято дъщеря е била влюбена във Ферит. Той само е преструвал, че има чувства към дъщерята на боса, за да довърши мисията. След края на операцията признава на началника си, че се е наложило да лъже Айше, за да я предпази.
Корай обаче се заклева, никога няма да позволи Айше да научи истината. Защото знае… ако разбере, тя ще се върне при Ферит.
…Споменът се разсейва, а Корай остава сам, вперил поглед в нищото. Стисва юмруци и прошепва сам на себе си:
– Никога… Никога няма да разберат какво се е случило. И никога няма да се съберат отново.
Айше все още е в градината, когато внезапно от портата се появява Корай. Лек вятър разрошава косата ѝ, а слънчевите лъчи проблясват по лицето ѝ, докато тя се обръща към него с изненада.
– Ти беше тук само преди няколко часа… – казва тя и леко свива вежди. – Защо отново си дошъл?
Корай се усмихва с онази спокойна, малко самоуверена усмивка, която винаги носи със себе си.
– Донесох няколко неща за къщата… и няколко подаръка за Дога – отвръща той, сякаш това е най-естественото нещо на света.
Айше въздъхва и поклаща глава.
– Корай, не трябва да се тревожиш за нас. Гледай си работата… И спри да купуваш подаръци на Дога непрекъснато.
– Все едно съм ѝ чужд – отвръща той спокойно. – А и знаеш, че обичам да я глезя.
В този момент вратата на къщата се отваря с трясък и Дога изскача навън с радостен вик.
– Тате! – извиква тя и се хвърля в прегръдките на Корай.
Той ѝ подава подаръците, а очите ѝ за миг проблясват от любопитство… но скоро се смръщват.
– Какво ти има? – пита тя с детска откровеност, сякаш не може да повярва, че този път подаръкът не е „готин“ като футболната фланелка от миналия път.
Корай се засмива с искрено забавление.
– Недей така, принцесо. Кажи ми по-добре какъв подарък ще купиш ти за мен?
– Подарък ли? – ококорва се Дога.
– Утре ми е рожден ден – намигва ѝ той. – Но не е нужно да ми купуваш нищо. Най-големият подарък ще бъде, ако празнувам с теб.
Очите на Дога светват.
– Ще сложа свещички на тортата, за да ги духнеш!
– Чудесна идея… – усмихва се Корай и хвърля бърз поглед към Айше. – Но какво ли ще каже мама?
Дога се засмива дяволито и му намигва.
– Остави това на мен.
Малко по-късно, в кухнята, Айше и Неше приготвят чай. Мирисът на канела се носи из въздуха, но Айше изглежда напрегната.
– Все едно не беше достатъчно, че вече е в Истанбул… – промърморва тя. – Сега непрекъснато си измисля поводи да идва у дома. Винаги казва, че иска да бъде по-близо до Дога.
– Пречи ли ти това? – пита тихо Неше и я поглежда внимателно.
Айше въздъхва и оставя чашата на плота.
– Знам, че ми направи огромна услуга като приятел… даде фамилията си на Дога. Но тази ситуация… просто продължава.
В този момент вратата се отваря и в кухнята нахлува Дога, с бузки зачервени от възбуда.
– Мамо, утре е рожденият ден на Корай! Ще празнуваме заедно!
Айше я поглежда с изненада.
– Утре вечер съм на работа, скъпа…
– Тогава нека празнуваме сутринта! – настоява Дога и грабва ръката ѝ. – Ще украсим тортата, ще я разрежем заедно. Той никога не забравя рождените ни дни…
– Хайде де, мамо… – прошепва тя с онази усмивка, на която никой не може да устои.
Айше я поглежда… и само въздъхва, докато в очите ѝ проблясва смесица от умора и нежност.
Корай бърза да си тръгне от къщата на Айше, но тя го спира с усмивка и тихо му напомня – утре сутрин всички ще го чакат за закуска, за да му честитят рождения ден. В погледа ѝ има топлина, а думите ѝ звучат почти като обещание за нормално семейство. Корай се усмихва леко – обещава, че ще дойде.
В същия момент, докато Корай излиза от двора, Ферит потегля от своята къща. Пътищата им се пресичат точно пред дома на Айше. Очите на Ферит се присвиват подозрително, докато гледа как Корай излиза от къщата ѝ толкова рано.
– Какво правиш тук по това време? – гласът му звучи остро, почти като ръмжене.
Корай вдига вежди, наперен и самоуверен:
– Свиквай. Ще ме виждаш по-често вече. Тук е семейството ми… и детето ми.
Ферит се изсмива студено, стъпва по-близо и отсича:
– Всичко, което имаш, е един лист хартия… един брачен договор.
Думите се забиват като нож, а напрежението между двамата расте. Разменят си обиди.
– Изпитваш търпението ми, Ферит… – просъсква Го Корай, едва сдържайки гнева си.
Ферит пристъпва напред с опасна решителност, сякаш на ръба да избухне. Въздухът между тях се наелектризира, сякаш след миг ще се сбият.
И тогава вратата се отваря и Айше излиза навън. Гласът ѝ прорязва напрежението като камшик:
– Ферит! Какво правиш? Като деца в детската градина сте!
Ферит мигновено отстъпва назад, а лицето му се смекчава.
– Просто си говорехме… – промърморва той, сякаш нищо не е станало.
Корай не казва нито дума, само хвърля последен пронизващ поглед и си тръгва. Айше затваря очи за миг, поема дълбоко дъх и шепне:
– Господи, дай ми търпение…
Тя се обръща и се прибира вътре, а Ферит се качва в колата си, стиснал волана така, сякаш той е единственото, което го спира да се разпадне.