winless
Една случайна искра е достатъчна, за да разтърси Нана из основи. Докато пръстите на Яман едва докосват нейните, нещо в нея пламва… и този пламък вече не може да бъде потушен. Ще се предаде ли Нана на чувствата, които я завладяват, или ще избяга от тях, преди да е станало късно? А какво се случва в този момент с Яман…? Вижте какво ще се случи в епизод 615 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 19 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 616 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Нана и Яман се чувстват неловко, след като прекарват нощта заедно. Те се избягват, но психологът им дава още една задача, която да изпълнят заедно. Трябва да купят подарък за Юсуф.
Докато избират подаръка една случайна искра е достатъчна, за да разтърси Нана из основи. Докато пръстите на Яман едва докосват нейните, нещо в нея пламва… и този пламък вече не може да бъде потушен. Ще се предаде ли Нана на чувствата, които я завладяват, или ще избяга от тях, преди да е станало късно? А какво се случва в този момент с Яман…?
Междувременно бавачка изпълнява мечтата на момчето с увреждане: те играят футбол заедно. След мача приятелите му не могат да престанат да се възхищават на Нана. Тя отговаря, че има хора, които мислят по друг начин за нея. Яман наблюдава всичко. Думите на Нана не му дават покой.
Корай използва малката Дога, за да нарани своя съперник. Ферит е убеден, че Айше ще се върне при Корай… и взема съдбоносно решение – да приеме тайна операция, която ще го отдалечи от жената, която обича.
Яман говори с психоложката в градината на имението.
– Цял ден се опитвам да запазя търпение – изрича накрая, гласът му прорязва тишината. – Резултатът е ясен, с тази бавачка просто не става.
– Разбирам ви – отвръща спокойно жената. – Мислите, че е несправедлива към вас и ви обвинява. Затова сте се ядосали.
– Не само заради това – усеща гнева в гласа на Яман. – Не слуша! Винаги трябва да става на нейното.
– Хората, за които не ни пука, не ни ядосват – казва психоложката. – Гневим се на тези, за които ни е грижа. Може би това е причината за реакцията ви към г-ца Нана.
– Невъзможно – отрязва рязко Яман и свива юмруци. – Тя е просто една гувернантка. Дразнеща, упорита и без никакви граници. Говори прекалено много. Не е човек, когото ценя.
– Тогава няма пречка да работите заедно – усмихва се леко жената.
– Да… за мен няма – изсумтява Яман и избягва погледа ѝ.
– Приключихте ли с обновяването на стаята на Юсуф?
– Да. Готова е.
– След като сте я подготвили заедно с г-ца Нана, ще е хубаво да я покажете на Юсуф също заедно. Какво ще кажете?
– Разбира се, че ще му я покажем.
– Радвам се – кимва психоложката. – Преди да отидете, ще ви поставя нова задача. Искам заедно с г-ца Нана да изберете подарък за Юсуф.
– Защо?
– За да види, че можете да направите нещо за него заедно. Но този път, без караници, за да го убедите.
– Нямам повече време за губене в спорове с нея – издиша тежко Яман, сякаш се предава. – Ще бъде, както тя иска, ще приема всичко, което каже. Само да стои далеч от мен!
Малко по-късно, в новата стая на Юсуф, очите на момчето блестят като две звезди.
– Нана, това е прекрасно! Обожавам птиците! – възкликва възторжено той.
– Чичо
– Нана, и тези са страхотни!
– Да, наистина са – кимва тя доволно.
– Направихме всичко за теб, юначе – включва се Яман с глас, който този път звучи по-мек. – Ветропоказателят беше идея на Нана. Не се получи зле…
– Все още не може да каже, че е хубаво – прошепва закачливо Нана и го стрелва с поглед.
– Наистина ли го направихте заедно? – очите на Юсуф проблясват от вълнение. – Колко е хубаво… Благодаря ви!
– Всичко е за теб, юначе – усмихва се Яман.
– Благодаря ти, Нана!
– Скъпи мой – прошепва тя, притискайки го нежно в прегръдките си.
А Яман стои отстрани, вперил поглед в тях, а в погледа му за първи път проблясва нещо, което сам не иска да признае…
Нана и Яман са седнали в кабинета и избират подарък за Юсуф.
– Виж… Как ти се струва този? – сочи Нана с пръст екрана.
Яман я поглежда бегло, без ентусиазъм отговаря.
– Хубав е. Да го купим.
– Но ние едва започнахме! – казва Нана. – Искам да изберем най-хубавия подарък за Юсуф. Искам, когато го види, да грейне от щастие. Само като гледам тези играчки, искам пак да съм дете… Толкова са забавни, нали?
Яман я поглежда критично.
Нана изведнъж го спира, сочейки с пръст към екрана на компютъра, към една от тротинетките.
– Чакай… чакай! Натисни там.
– Къде?
– Ето този, в средата. На Юсуф много ще му хареса!
– Добър е – кимва Яман с равен тон. – Да го купим.
– Почакай… – тя прехапва устна, взирайки се в описанието. – Тези са много бързи… и малко опасни. –Дай на мен!
Нана взема лаптопа от Яман и започва да пише нещо.
След това се обръща отново към него.
– Стана ми топло, ще отворя прозореца. Дръж това, моля те.
Нана подава лаптопа на Яман, а когато ръката на Нана докосва тази на Яман, тя я дръпва като опарена.
– Какво правиш? Внимавай! – промърморва Яман.
Нана без да каже нищо става и отваря прозореца, след това отново се връща на дивана.
– Остави го там, аз ще го взема. Ако падне, после ще се ядосаш. – казва Нана.
Нана взема лаптопа, който Яман оставя на масата.
– А какво мислиш за този дрон? – пита Нана.
– Изглежда добре, и не е опасен. Да го купим – отговаря Яман.
– Ако ти покажа и косачка за трева, пак ще кажеш да я купим – отвръща Нана като го поглежда подозрително. – Просто искаш да приключиш с „домашното си“.
– Започваш отново… – въздъхва Яман, този път сдържано. – Не се ядосвам, не повишавам тон. Какво още искаш?
– Това е, маската падна – ядосва се Нана. – Успя да издържиш до дотук.
– Ако говоря – не е добре. Ако мълча – пак не е добре. – Яман поклаща глава и погледът му потъмнява. – Винаги търсиш грешки.
– Не търся грешки. Просто казвам как стоят нещата.
– Не мога повече да се разправям с теб – отвръща рязко той. – Имам купища работа. Ако Юсуф пита, кажи му, че съм в офиса.
И излиза, без да се обърне.
В същото време Юсуф излаза от стаята си и вижда как чичо му, ядосан напуска имението. В този момент Нана излиза от кабинета на Яман.
– Нана… чичо отново ли ти е сърдит? – пита притеснен Юсуф.
– Не, миличък – усмихва се тя нежно и кляка до него. – Просто чичо ти понякога вика. Но няма да ме уволни пак, не се тревожи. Това е нещо, което може да се реши. Хайде, да отидем в стаята ти, за да довършим приказката. Много ми е интересно как свършва… Хайде.
Юсуф се усмихва и хваща ръката ѝ, а Нана го повежда по коридора, като хвърля последен, тъжен поглед към вратата, през която току-що изчезна Яман.
В офиса Яман преглежда купища документи, като се протяга и разтрива врата си.
– Вратът ли те боли? – пита Недим. – Смени си матрака, Яман. Аз си купих си нов ортопедичен и всичките ми болки изчезнаха. Преди не можех да спя до сутринта от болки, а сега…
В този момент Яман си спомня, как се събуди заспал до Нана, защото обърка обезболяващите със сънотворни.
– Не е време за празни приказки – прекъсва го Яман хладно, без да вдига очи. – Да се върнем към работа.
– Добре, добре… – промърморва Недим и грабва една папка. – Ще я занеса в счетоводството за проверка.
– Бъди търпелив… търпелив… – говори си сам Яман.
В този момент в стаята влиза Нана, а Яман вперил поглед в документите си мисли, че е Недим му и наражда: – Доне си ми едно кафе!
– Секретарката ти е заета с документите, като се върне ще ѝ кажеш! – отвръща саркастично Нана.
Яман рязко вдига поглед, очите му проблясват със студено недоволство.
– С козе мляко ли са те хранили във фермата? Защо пак не си на работа?
– Хайде, отново се разсърди на Нана– отвръща тя с лека ирония, но в гласа ѝ се усеща и болка. – Все едно не беше достатъчно, че ѝ беше бесен, когато излезе от къщата тази сутрин.
– Явно не е било достатъчно – изсъсква Яман, а челюстта му се стяга.
– Беше предостатъчно – погледът на Нана потъмнява. – Дори Юсуф те чу. Видя как излезе от дома като разгневен бик. Видя го и отново се разстрои. Знаеш ли какво ще правим сега с това дете?
– Ще внимаваш какво казваш и какво правиш, и никога повече няма да преживеем подобно нещо – отсича Яман с тон, който не търпи възражение.
– Не можеш да хвърляш вината върху мен – гласът на Нана трепери, но е твърд. – Не разбираш ли? Това напрежение в къщата не е добро за Юсуф. Той има нужда от спокойствие, от щастие, от смях.
– За племенника си направих всичко! – гласът на Яман прорязва въздуха. – Говорих с психоложката, отидох на къмпинг, преобразих стаята му. А ти…
– А аз какво? – прекъсва го тя рязко, очите ѝ се впиват в него. – Какво?!
– Прекрачи границата отново. Занимаваш се с мен и забрави за Юсуф!
– Не, ти не разбираш… – отвръща Нана и гласът ѝ омеква, но в него гори отчаяние. – Детето усеща всичко. Да, не можем да се понасяме, ясно е, но нека поне в едно да се разберем. Само в едно! Юсуф има нужда от подкрепа. Не можем да му я дадем просто като му купим подарък.
– Аз решавам какво е необходимо за Юсуф – отвръща Яман студено. – Запази глупавите си идеи за себе си. Не ми трябва помощта ти.
– Но на Юсуф му трябва! – гласът ѝ отеква, пропит със страст. – Проумей го най-сетне. Можеш да ме наричаш лоша, можеш да кажеш, че греша, но аз се боря за Юсуф. Признай го! Ако не можеш да го видиш… значи си сляп.
Думите ѝ остават да висят във въздуха като вик, който никой не смее да повтори. В очите ѝ блестят сълзи, а в погледа на Яман, само мълчалив бунт, който отказва да отстъпи.
Междувременно Нана сбъдва мечтата на момче в инвалидна количка – организира мач по футбол. Яман пристига, за да ѝ върне портфейла, който е изпуснала в офиса, но остава отстрани и наблюдава мълчаливо.
– Како, ти си чудесна – възкликва едно от децата. – Направи Керем щастлив.
– Не всички мислят така – отвръща Нана, поглеждайки към Яман. – Един човек твърди, че съм твърдоглава и само го дразня.
– Просто не те познава – казва момчето.
– Не иска да ме опознае – отвръща Нана, а в гласа ѝ трепти повече болка, отколкото гняв. – Труден е. Лош, упорит, дразнещ. Убеден, че винаги е прав. Не слуша. Не разбира. Див, недостъпен човек…
Думите ѝ се носят във въздуха, докато смехът на децата ехти наоколо… а някъде далеч, Яман още стои сам и се бори със себе си.
(Бележки на редактора: Започват да прехвърчат искри между Яман и Нана! – Искрите на любовта – това е, което Нана усеща, когато пръстите ѝ едва докосват ръцете на Яман, докато двамата седят на дивана и избират подарък за Юсуф. Само един нежен, почти случаен допир е достатъчен, за да я прониже тази искра… онзи огън, който избухва само когато някой започва да те привлича неудържимо.
Сърцето на Нана прескача удар, а в тялото ѝ започва да се разлива нещо ново, непознато… горещо. Толкова горещо, че сама казва, че „тук е станало много топло и трябва да се отвори прозорец!“.
Нана още не разбира, че това не е обикновена горещина – това е пожар, който бавно превзема всяка фибра от нея. И честно… коя жена не би реагирала така, ако срещу нея седи такъв мъж? Дори аз бих се разтреперила!
Истината е, че Нана буквално подскача от мястото си, когато ръцете им се докосват, и се изправя рязко – изплашена от това, което усеща… от това ново чувство. Тя, която досега никога не е преживявала истинска любов, още не разбира, че вече започва да се привлича от този мрачен, винаги ядосан „Ябан“, както го нарича тя. Все още не осъзнава какво ѝ се случва.
А от другата страна Яман… все така вечно същият. Познаваме го — винаги срещу Нана и срещу самия себе си. Яман, който от гордост и страх да не предаде любовта си към Сехер, не осъзнава, че всъщност греши… и че единственият, който страда от това, е малкият Юсуф. Защото децата винаги усещат повече, отколкото възрастните си мислят. В тази история именно Юсуф е възрастният, а те двамата – капризни деца.
Яман е толкова дълбок, многопластов персонаж – човек с много страхове. Той се бои от чувствата, които започват да изпитва към Нана. Бои се да се изправи срещу миналото си. Страхува се да се влюби и обича отново, а докато не го направи, никога няма да може да бъде истински щастлив. Трябва да се научи да върви напред, да остави всичко зад гърба си, без да го боли толкова – и едва тогава ще може отново да обикне…
Искам да обърна внимание на последната сцена от епизода – толкова нежна и трогателна. Няма нищо по-прекрасно от това да сбъднеш мечтата на едно дете. И Нана точно това направи – за онова момче в инвалидна количка, което седеше тъжно встрани, докато другите играеха. Онова момче, което имаше само една проста мечта — да играе и да тича като тях.
Нана го хвана, завъртя го във вихъра на играта, накара го да вкара голове, да се смее, да сияе… И това дете беше щастливо до небето. Прекрасна сцена!
А Яман… той стоеше отстрани, изненадан, вперен в Нана – защото за първи път видя истинското ѝ сърце. Чу как дори децата казаха, че никой досега не се е погрижил така за Керем, както го направи тя, и че Нана го е направила истински щастлив. )
И така, стига сме се отплесвали… продължаваме с другата двойка в сериала Айше и Ферит!
Шефът на полицейското управление влиза в стаята, където Ферит и Айше седят на бюрата си, потънали в работа. Той ги поздравява, а Ферит вдига глава от книжата и го кани да седне.
Шефът не губи време, гласът му е сериозен, почти тържествен, докато съобщава, че предстои тайна операция под прикритие и че именно името на Ферит е било посочено от най-високите нива като единствения, който може да се справи. Операцията ще бъде дълга… и опасна.
Тишината, която следва, е осезаема. Айше замира. Очите ѝ неволно се плъзват към Ферит, само за секунда погледите им се срещат, а после тя рязко свежда глава и се преструва, че се връща към документите си. В дълбините на очите ѝ проблясва сянка на болка. Тя е сигурна, ме той ще приеме.
Но вместо това, Ферит поема дълбоко въздух и със спокоен, но решителен тон казва, че е прекарал последните две години под прикритие, борейки се с престъпната империя на братята Ерджан, и че предпочита да остане там, където е сега, вместо отново да се скрие в сенките.
Шефът кимва, сякаш разбира всичко. Казва, че не го притиска, но ако промени решението си, да му съобщи. После става и напуска кабинета, оставяйки след себе си тишината, която остава да виси във въздуха.
Ферит се изправя. Стъпките му са безшумни, когато пристъпва до бюрото на Айше и оставя пред нея тънка папка.
– Прегледай я!По-спешна е от останалите!
Айше отваря папката и… замръзва. Между страниците лежи нежна, бледолилава клонка лавандула. Погледът ѝ пламва. Тя рязко се изправя и със замах стоварва папката на бюрото му.
– Какво… какво си мислиш, че правиш?! – гласът ѝ трепери, но не от страх, а от гняв.
Ферит вдига очи, в тях проблясва лека усмивка.
– Приключи ли вече с нея?
– Как мислиш? – отвръща Айше саркастично, като кръстосва ръце пред гърдите си.
– Някога обичаше лавандула… – казва Ферит, а в гласа му има топлина, която сякаш идва от друго време. – Спомняш ли си? Заведох те на лавандуловите поля, беше с розова рокля. Вървеше между цветята… слънцето играеше в косите ти, беше омагьосана от тях… а аз – от теб.
– Не искам да слушам – прекъсва го рязко Айше. – Това, което си спомняш, е минало.
Тя се обръща и отново сяда на бюрото си, но ръцете ѝ леко треперят.
Ферит остава мълчалив. Бавно взема клонката лавандула от папката и я завърта между пръстите си. Усмивка, едва забележима, се прокрадва по устните му, усмивка, в която се смесват спомени и болка. После се отпуска на стола си, а погледът му се спира върху Айше…
В управлението цари оживление – звънят телефони, клавиатурите тракат, а въздухът е наситен с напрежение и концентрирана енергия. Всеки е потънал в задачите си, когато вратата се отваря и Корай влиза с онази самодоволна усмивка, която винаги издава, че се чувства в свои води. Поздравява Айше с небрежно кимване, а тя само леко повдига вежди, без да откъсва поглед от документите си.
След миг в помещението влиза и Ферит – тихо, но присъствието му веднага променя въздуха. Волкан веднага спира да пише и го поглежда.
– Шефът каза… за тайната операция, че си отказал.
Погледите на всички се насочват към Ферит. Той само леко свива рамене.
– Искам за малко просто да бъда Ферит Булут. Затова останах.
Кара се усмихва с нотка на облекчение.
– А ние тъкмо започваме да свикваме с теб…
Отстрани, Корай запазва мълчание, но в очите му проблясва нещо тъмно и решително – вече крои план как да накара Ферит да си тръгне.
Ибо внезапно вдига глава и започва да разказва с ентусиазъм за нов камион за храна отвън, който предлага кокореч – пикантно ястие от карантии. Докато говори, очите му буквално заблестяват. Кара се засмива.
– Всеки път, когато заговориш за храна, очите ти се завъртат назад, Ибо!
– Така е – включва се Ферит и се усмихва леко. – Хайде да отидем всички.
Погледът му се плъзва към Айше:
– Ела и ти.
– Да, Айше, ще дойдеш ли? – добавя и Кара.
Тя вдига очи, погледът ѝ е хладен и твърд.
– Не мога. Имам прекалено много работа.
– Както искаш – отвръща Ферит, без да сваля усмивката си. – Кокоречът е невероятен… Но някои просто нямат вкус за такива неща.
Айше дори не трепва, но погледът ѝ за миг се стрелва към него като нож.
Точно тогава тя се обръща към Корай, сякаш едва сега го забелязва.
– Защо си тук?
– Дадох подарък на Дога, но не ѝ хареса – отговаря той с престорено съжаление. – Помислих, че можем да изберем нещо заедно.
– Нямам време – въздъхва Айше. – Работата ме затрупва.
– Това е, за да се чувства по-добре, когато идва – настоява меко Корай, навеждайки се леко напред. – Ще ти отнема малко от времето.
Тя се поколебава, после кимва неохотно.
– Добре.
– Ще дойда да те взема по обяд – казва той с мек, но настоятелен тон. По погледа му личи, че е доволен.
Присъствието на Корай изкарва Ферит извън нерви. Пред управлението Ферит го пита:
– Корай, да не си премести офиса в управлението? Да кажа ли на Ибо да ти донесе бюро?
– Майката на детето ми работи тук – отвръща Корай с лукава усмивка. – Свиквай. Ще идвам все по-често.
– Защо?
– Ще разбереш навреме. Не искам да развалям изненадата – казва загадъчно Корай, преди да се качи в колата и да отпраши.
По късно Неше се разхожда с Дога, когато срещат Корай.
– Корай, добре, че те срещнахме!– усмихва се Неше. – Можеш ли за малко да се погрижиш за Дога? Трябва да купя нещо набързо.
– С удоволствие – отвръща Корай и кляка до дъщеря си. – Отиваш при мама? За какво ти е тази топка?
– Защото Ферит ще ме учи как да я ритам! – прошепва заговорнически и притиска пръстче до устните си. – Но не казвай на мама, тайна е!
Корай повдига вежди, после се усмихва бавно.
– Топката е хубава… но нещо ѝ липсва – казва замислено и вади маркер от вътрешния джоб на сакото си.
С плавни движения рисува голямо сърце върху топката. В средата пише „Д“, а от двете страни – „A“ и „K“.
– Какво значи това? – пита Дога с широко отворени очи.
– Инициалите на нашето семейство. Но е тайна. Не казвай на мама, може да се ядоса, че избързах. Изглежда, че мама и аз ще се сдобрим… От сега нататък ще сме заедно.
– Обещавам – отговаря Дога тържествено и стиска топката до гърдите си.
В този миг Неше се връща с малка торбичка в ръка.
– Благодаря ти, Корай – усмихва се тя. – Хайде, Дога, тръгваме.
– Предай поздрави на Ферит от мен – подмята уж нехайно Корай, докато ги изпраща с поглед.
– Ще му кажа! – провиква се Дога весело и помахва с малката си ръчичка, докато се отдалечават.
А Корай остава сам, със самодоволна усмивка, сякаш вече е спечелил играта.
1 / 2
Неше води Дога в управлението. Там Ферит я учи как да подава топката. Изведнъж забелязва нещо нарисувано върху нея.
– Какво е това?
– Татко го нарисува. Каза, че мама и той ще се сдобрят. А, и каза да те поздравя!
Думите на Дога удрят Ферит като леден душ. Само минути по-късно той влиза при шефа си и заявява решително:
– Промених решението си. Ще участвам в тайната операция.