winless
Яман неволно разкрива на Нана, че брат му Зия е в клиника в Лондон. Ще предаде ли тя тази информация на Идрис? На гроба на Сехер Яман взема изненадващо решение… А в същото време и Ферит е изправен пред свой съдбовен избор. Вижте какво ще се случи в епизод 619 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 25 септември 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 619 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Яман неволно разкрива на Нана, че брат му Зия се намира в клиника в Лондон. Ще предаде ли тя тази информация на Идрис?
Разговорът на Яман с часовникаря Вели го кара да осъзнае, че е време да продължи напред.
Посещението на Яман на гроба на Сехер обаче променя всичко – при завръщането си в имението той взема изненадващо решение. Малко по-късно Яман съобщава на Нана, че Юсуф се връща в училище. Как ще реагира тя?
В същото време напрежението в полицейското управление расте. Корай обвинява Ферит, че го е унижил пред всички, но Ферит му отвръща, че всичко е било заради Дога. Ферит става свидетел на разговор между Айше и Корай, и разбира, че тя не се е върнала при бившия си… и взема решение – отказва се от тайна мисия, за да остане близо до нея.
Докато са в склада и търсят чантата на Зия, Яман несъзнателно отваря душата си пред Нана.
Нана намира стар албум със снимки. На една от снимките са тримата братя като малки.
– Не се сдържах… – казва тя. – Ти си по средата, нали? Познах те по очите. Те са същите, но начинът, по който гледаш… той вече е различен. Човекът в средата е бащата на Юсуф, нали?
Очите на Яман се помрачават.
– Загубихме го твърде рано – казва тихо, но тежестта в гласа му прорязва сърцето.
Нана обръща поглед към последния образ.
– А това е Зия. Толкова невинен изглежда.
– Брат ми е различен – признава Яман. – Не прилича на никой от нас.
– Значи трима братя… – усмихва се леко Нана. – Личи си по колената и лактите – пълни с рани. Като малка и аз бях така. Ясно е, че често сте се били.
– Най-вече аз – отвръща Яман, а в очите му проблясва тъга, примесена с вина.
– Не се учудвам – усмихва се Нана. – А това, което брат ти стиска в ръцете си? Пръстите му са свити. Съкровище ли пази?
– Сливи – казва Яман и за миг устните му се извиват в усмивка.
– Моето съкровище бяха черешите – споделя Нана с искрица детско вълнение. – Крадях ги от фермата отсреща. Собственикът купуваше череши само за своите деца, а нас ни лишаваше. Така че се катерех по дърветата, пълнех джобовете си и се криех. Най-хубавото място беше в задната част на тракторите. Лежах, гледах небето и мечтаех, докато ядях череши.
– Не се учудвам – отвръща Яман, но този път в гласа му има топлина. – Брат ми обожаваше автобусите. Когато бяхме малки, винаги щом се качвахме, той опираше глава в прозореца и гледаше пътя. Сега е в клиника в Лондон. Когато лечението свърши и оздравее, първото, което ще направя, е да го кача отново на автобус.
Яман внезапно замръзва. Вътрешният му глас звучи като изстрел:
– Какво направих? Казах на бавачката тайната, която пазех от всички…
Яман опитва да се овладее и само изрича с хладен тон:
– Търси чантата. Продължавай да търсиш.
Нана го гледа, сърцето ѝ бие лудо и си мисли: – Боже мой… каза го. Разкри ми къде е брат му.
Този момент Нана намира в един от кашоните сина стара ученическа чанта.
– Това ли е? Намерих ли най-сетне това, което търсеше? – пита Нана.
– Да – отвръща Яман и се насочва да прибере вещите. – Аз ще подредя тук. Ти си върви.
– Добре – кимва Нана.
Нана отива в стаята си и е много объркана.
– Свърши се. Получих това, което исках. Какъв късмет – знам къде е брат му. Но защо… защо не се чувствам щастлива?
В очите ѝ проблясва колебание, а сърцето ѝ задава въпрос, който я разкъсва:
– И сега? Какво ще правя?
Малко по-късно ѝ се обажда Идрис, но Нана не му казва истината, нещо я спира.
Идрис все повече се убеждава, че Нана крие нещо.
– Може би отдавна знае, но мълчи – мисли с нарастващо напрежение Идрис. – Щом не иска да ми каже, ще разбера, когато го сподели с друг.
Погледът му се спира върху верния Кязим. Гласът на Идрис става твърд:
– Осигури ми подслушвателно устройство.
Яман отива при часовникаря Вели. Яман сяда тежко, изморен от собствените си мисли.
– Тази жена — казва той, гласът му трепва — бавачката… тя е навсякъде. Където и да обърна глава, виждам нея. Сърдя ѝ се, викам ѝ, опитвам се да избягам, но после се обръщам и виждам, че е по-близо, отколкото мислех.
– Разбрал си, че е станала важна за теб – казва Вели спокойно. – Не се бори с това. Не бягай. Не се съпротивлявай. Не можеш да спреш часовника. Защото е време твоят часовник да потръгне отново – този, за който мислеше, че е спрял завинаги.
Яман поклаща глава.
– Не. За мен времето спря, когато тя… си отиде.
– Не можеш да избягаш от съдбата си – отвръща часовникарят.
– Аз решавам накъде ще вървя – отвръща твърдо Яман.
– Така ти се струва – казва Вели. – Пътят е твой, да, но съдбата показва посоката. Опитай се да избягаш и виж дали ще успееш.
– Няма от какво да бягам – отвръща Яман и си тръгва, а майстора се връща при часовниците си, шепнейки:
– Скоро ще разбереш, че имаш от какво да бягаш.
Разкъсван отвътре, Яман търси утеха на гроба на Сехер. Стои пред студения камък, сякаш светът е спрял.
– Казваше ми, че ако нещо се случи с един от нас, другият трябва да продължи. Но не ми каза как да го направя. Слънцето пак изгрява… и пак залязва. Дни, седмици, месеци минават. Убеждавам себе си, че съм спрял времето, но не съм.
Пръстите му стискат мрамора. Гласът му трепери:
– Теб те няма, но аз съм тук. Дишам, спя, мисля. Дори се радвам, когато Юсуф се усмихва. Това не е ли живот? Формално съм жив, но всичко е недовършено. Нищо не е цяло. Ако исках да умра… не мога. Юсуф е моето наследство. Моят дълг. Може би часовникарят е прав, може би моят часовник отново започна да работи. Но работи, защото нямам друг избор. Работи, защото не мога да стигна до теб. Работи, защото трябва да съм търпелив. Аз просто чакам…, чакам, докато не изтече моето време и най-после да бъда при теб. Не ми се сърди… Не мога да направя повече… Това е всичко, което мога да дам.
По-късно Яман се връща в имението и вика Нана в кабинета си. Тя влиза и го гледа внимателно, нещо в него е различно.
– Откакто търсихме тази чанта… погледът му е друг – мисли си тя.
– Юсуф ще се върне в училище. Вече е време – казва Яман със студена решителност.
– Какво? Искаш да ме уволниш? – пита изненадана Нана.
– Не. Но вярвам, че трябва да живее нормално. Сред децата ще му е по-добре.
Нана присвива вежди.
– Твърде рано е. Все още не сме се справили с неговото недоверие. Той има нужда от време.
Яман мълчаливо се връща към документите си.
– Глух ли си? Чуваш ли ме? Това няма смисъл! – избухва тя.
– Казах каквото имах да кажа. Имам среща. Можеш да си вървиш.
– Не си насебе си! Допреди дни казваше, че Юсуф не може да напусне дома. А сега училище? Не виждаш ли, че не е готов?
Яман вдига поглед. Леден!
– Решението е мое. И то е окончателно.
С едно движение на ръката той показва вратата. Нана се колебае, но излиза. В стаята остава само тишината, и непробиваемата му воля.
Корaй влиза в кафето в полицейското управление и пристъпва към масата, на която седи Ферит.
– Защо го направи? – гласът на Корай е натежал от упрек. – Искаше да ме унизиш? Да ме изложиш пред всички? Ти можеше да бъдеш героят. Какво ти трябваше повече? Какво изобщо искаше да докажеш?
Ферит бавно вдига поглед. Студът в очите му реже по-дълбоко от всякакви думи.
– Знаех си… – произнася спокойно, почти хладнокръвно. – Нищо не си разбрал. Не беше заради теб. Направих го за Дога. За да не живее с мисълта, че баща ѝ е страхливец, който не струва. Не искам тя да носи този товар цял живот. Ти не я заслужаваш, Корай. Остава ми само надеждата, че някой ден ще се съвземеш и ще опиташ да бъдеш баща, какъвто тя наистина има право да има.
Ферит се изправя. Тежката му фигура хвърля сянка върху съперника. За миг спира до него, без да каже нито дума. Това мълчание боли повече от всяка обида. После обръща гръб и си тръгва, оставяйки Корай.
Сцената се пренася у стаята в управлението, където малката Дога сияе от вълнение, очите ѝ блестят като звезди, докато разказва:
– Бате Ферит дойде без страх! Изби оръжието от ръката на онзи човек! Той беше като супергерой!
Неше въздъхва уморено, но с нежна усмивка:
– Ах, Додо, колко пъти вече разказа тази история?
Айше слага ръка на рамото на дъщеря си:
– Хайде, скъпа, да се качваме в колата.
Навън ги чака Корай. Очите му търсят погледа на Айше, а думите му са пълни с нетърпение да се задържи близо:
– Айше! Ако имаш нужда от нещо, ще го донеса. Няма проблем за мен.
– Благодаря ти, Корай – отговаря тя меко, но категорично. – Достатъчно те изморихме. И не е нужно да идваш у дома.
– Скъпа, какво говориш? Кажи само и веднага ще го направя.
В този момент от управлението излиза Ферит, който изнервен си мърмори под носа:
– Ах, Ферит… дори за телефона си не можеш да се погрижиш. Забрави го отново… Господи. Трябва да го взема веднага.
Тръгвайки към колата си се спира в сянката и отстрани наблюдава сцената.
Айше продължава, този път с решителност в гласа си.
– Виж, оценявам всичко, което правиш за нас Корай, но не е нужно да присъстваш толкова много в живота ни. Казвала съм ти и преди. Всичко беше заради Дога. Разбира се, можеш да я виждаш от време на време, но до там. Моля те, погрижи се за собствения си живот, аз вече подредих своя. Сега е твой ред. Това е най-доброто за всички ни.
Двамата се качват по колите си и потеглят в различни посоки. Ферит остава на паркинга – сам, с гнева, който кипи в гърдите му.
– Трябваше да се сетя – шепне наум. – Всичко това… театър от началото до края. Ти си жалък страхливец.
След като разбира, че Айше и Корай не са се събрали, Ферит взема решение, отказва се от участие в тайната мисия. Остава в полицейското управление, защото иска да бъде близо до Айше.