Наследство – Епизод 626 (Ето какво ще видим)

Нана тичешком излиза от фирмата на Яман – сълзите се стичат по лицето ѝ, а въздухът изгаря гърлото ѝ. Камерата следва стъпките ѝ, докато тя бяга. Зад нея, почти мигновено, се появява Яман. Решителен, със студена, но скрита загриженост в погледа, той я настига. Протяга ръка и внимателно я хваща за рамото, спирайки я насред пътя.

– Защо плачеш? Какво те измъчва? – гласът му е нисък, но властен, а погледът се забива право в очи ѝ, търсейки истината в тях.

Нана опитва да се овладее, но хлиповете се късат от гърдите ѝ. Думите излизат на пресекулки:

– Страхувах се… – прошепва тя, с поглед вперен в земята. – Страхувах се, че нещо ще се случи с брат ти. Всички го обичат толкова много… особено Юсуф. А аз… аз изгубих брат. Знам какво е да загубиш брат си! Това е рана, която не може да зарасне.

Яман се приближава и поема раменете ѝ, като че ли иска да задържи болката далеч от нея. В очите му проблясва неочаквана нежност.

– Недей да плачеш. Всичко е наред. Всички са в безопасност – казва уверено той. – Казах ти вече: тази емоционалност не ти е нужна. Опасността отмина.

Нана бърше сълзите си с трепереща ръка, кимайки.

– Да… права си. Няма смисъл. Нищо ми няма вече.
– Не те питах дали си добре – отвръща хладно Яман.
– Тогава ще тръгвам. Юсуф сигурно се тревожи – обяснява Нана.

Яман присвива устни, сякаш е недоволен от собствените си думи.

– И без това ми изгуби времето, откъсна ме от работа – казва той.

– Защо се ядосваш? И без това си тръгвах! – отвръща обидена Нана.

Двамата се обръщат и тръгват в противоположни посоки.

Нана стиска юмруци, гневна на себе си.

– Как можа?! Как можа да плачеш пред Ябан (Дивак)?! – крещи наум, мъчейки се да преглътне обидата и слабостта си.

А Яман върви към офиса си с мрачен и навъсен също си мисли: – Защо изобщо ми пука за бавачката и сълзите ѝ?

Светът около тях продължава да се върти, но в сърцата им бурята тепърва набира сила.

Действието се прехвърля в имението на Яхяоглу. Идрис стои в кабинета си много ядосан, подпрял се на бюрото си.

– Точно когато трябваше да вземем парите от Азиз, се появява това проклето завещание! – беснее Идрис. – А тази упорита Нана… все по-дълбоко се вмъква в живота ми.

Изведнъж спира, сякаш му хрумна нов план.

– Но чакай… – мърмори той. – Ще развържа този възел. Няма да дам тези пари. Ще замразя целия процес. Всъщност… ще замразя и онзи адвокат!

Той се обръща към Кязим.

– Кязим, нямаме време! Трябва да действаме веднага. Да се видим с адвоката преди да стигне до Нана. Тя не трябва да разбере за наследството. Ако научи, всичките ми планове ще рухнат като къща от карти!

Казим кимва, но пита внимателно като човек, който пресмята риска:

– А когато дойде моментът… ще кажеш на Къръмлъ, че Нана е Яхяоглу? Когато Къръмлъ я изхвърли, два куршума в главата и той е отстранен.

– Глупак! – избухва Идрис. – Ами ако Къръмлъ ме намери ще ме прати на другия свят?! Нана няма да напусне този дом без битка. Казах ѝ, че ще я унищожа, но това беше само блъф. Ако ѝ се случи нещо, тя ще ме завлече със себе си към пропастта! Ще се справя с нея, но ще го направя по друг начин.

Действието се пренася в имението на Къръмлъ. Нана седи на масата в кухнята замислена над нещата, които се случиха, как за малко Зия можеше да умре заради нея.

В този момент вратата се отваря безшумно и вътре влиза Яман. Нана уплашена подскача.

– Защо влизаш толкова тихо? Изплаши ме.
– И как да вляза тогава? – отвръща Яман с ледена ирония. – С разрешение ли?
– Какво? – Нана присвива вежди. – Не разбирам какво ме питаш.
– Питам те това – казва той, приближавайки се бавно. – Защо си толкова разсеяна? Къде ти е умът?
– Умът ми си е в главата – отвръща тя троснато. – Но ти си като призрак. Нямаше да се уплаша, ако стъпваше малко по-силно.
– Да не би да трябва да те питам как да ходя из собствената си къща? – изсъсква Яман. – Махни се от пътя ми.

Нана се дръпва настрани, гласът ѝ е полушеговит, полугневен:

– Заповядай. Разхождай се като призрак. Сега аз излизам виновна, защото се изплаших. Каква изненада.
– Спомняш ли си нещо за човека, който остави бележката? – пита и я поглежда остро Яман. – Помисли добре.
– Защо ме питаш пак? – въздъхва Нана. – Казах ти, че не видях кой я остави. Ако ще ме питаш след час, отговарям още отсега – не.
– Дори да питам хиляда пъти, ти ще мислиш хиляда пъти! Този, който е оставил бележката, е този, който ще ме заведе при врага ми. Той е ключът. Ако е знаел за капана за брат ми, значи знае всичко.

Нана преглъща, очите ѝ се навлажняват.

– Прав си. Ще ти кажа, ако си спомня.

Нана излаза от кухнята, а в главата ѝ се върти един въпрос: „Ако Ябан не е убиецът на брат ми… тогава кой е? Кой?“

Действието прескача на следващия ден. Сутринта Яман събира обитателите на имението в кухнята.

– Враговете ми продължават да заплашват мен и семейството ми. Затова мерките за сигурност се засилват. Юсуф няма да ходи на училище. Няма да напуска имението, освен ако не е наложително. Никой непознат няма да влиза тук. Ако някой трябва да излезе – ще бъде с охраната. Ясно ли е?

Яман оглежда всички с пронизващ поглед.

– Никой не е изключение от тези правила. Всички ще се подчинявате стриктно.

Нана усеща очите му върху себе си.

– Защо ме гледаш така? – пита тя с леко раздразнение. – Ще спазвам правилата.
– Не искам никакви грешки – отвръща Яман остро.
– И аз искам Юсуф да бъде предпазен – добавя тя твърдо.
– Разбира се – кимва той. – Но заплахата той не трябва да разбира, за да не се разстрои. Не си единствената, която мисли за племенника ми.

Нана вдига брадичка.

– Значи все пак са научени уроци от грешките. Какво щастие.
– Но ти – студеният му поглед се впива в нея – не си научи уроците. Продължаваш да прекрачваш границите си. Не изпитвай търпението ми.

Отстрани Айнур шепне с отровен тон:

– Каква вещица! Ужасно момиче! Ако не беше заради Юсуф, г-н Яман отдавна щеше да я изгони.

Телефонът на Нана иззвънява. На екрана свети непознат номер. Тя вдига слушалката и чува спокоен, но настойчив мъжки глас:

– Добър ден, обажда се адвокат Недждет Кара. Трябва спешно да се срещнем. Става дума за нещо изключително важно…

Не успява да довърши изречението си, връзката внезапно се прекъсва. В слушалката отеква трясък, пронизителен вик… и после тишина.

В същото време адвокат Кара е нападнат в кантората си от хората на Идрис. Ударите са безмилостни и той няма шанс да се защити. Минутите му са преброени – скоро животът му угасва.

Докато това се случва, Кязим изпълнява заповедите на Идрис. В ръцете си държи завещанието, което Азиз е оставил. Документът, в който пише, че цялото наследство той завещава на Нана, е унищожен. Сега вече цялото богатство ще отиде при Идрис, а Нана остава с празни ръце.

По-късно Идрис се обажда на Нана. Тя поглежда неуверено телефона си и мисли: „Дали е разбрал, че аз осуетих плановете му?“ За миг се колебае дали да вдигне, но най-накрая решава: време е да се изправи срещу неизбежното.

На другия край на линията звучен, студен глас отговаря:

– Време беше да отговориш, г-це Нана. Не ми даде адреса на Зия? Няма проблем. Взех го сам – направо от твоя телефон.

Сърцето ѝ бие като лудо, тя мълчи. Идрис продължава:

– Но не ти казах всичко. Подготвях капан за Зия. Значи сме квита. И знаеш защо не ми даде адреса? Защото не ми повярва. Знаеше, че ще ги убия.

В гласа му долавяш ярост и горчивина.

– Не знам кой ги предупреди – изрича той сурово. – Но Яман съсипа целия ми план.

Нана спокойно му напомня:

– Казах ти, че не трябва да решаваш проблемите си с убийства, но не ме послуша.

– Знам, госпожице всезнайке – мърмори Идрис. – Но какво да направя? Тъмнината ме заслепи. Няма да намеря покой, докато не отмъстя за смъртта на брат си!
– Защо всъщност ми се обаждаш? – пита хладно Нана.
– Защото не искам вече лъжи между нас – отвръща той. – Азиз беше мой по-млад брат… и твой по-стар. Няма смисъл да го правим. Нека се срещнем. Да поговорим откровено. Имам план… и имам нужда от твоята помощ.

Нана стиска юмруци, но гласът ѝ остава спокоен:

– Добре. Ще дойда. И аз имам какво да ти кажа.

Идрис оставя телефона и се обръща към Кязим:

– Трябва да сме много внимателни. Ако този път сгрешим, край с нас. Това вече не е игра. Къръмлъ е нащрек като никога. Ако ни хване… ще ни отсече главите без да мигне. Няма да пращаме наши хора. Намери някого стар, проверен – някой, който няма да буди подозрение. Някой от миналото.

Дали Нана ще попадне в капана, който Идрис е заложил?

Въпреки че прекъсването на електрозахранването все още не е възстановено, Айше решава да не прекарва нито минута повече в къщата на Султан. Заедно със сестра си и дъщеря си, тя се връща в къщата, в която живее под наем, понеже не желае да остане под един покрив с Ферит.

В къщата на Айше отново е тъмно. Без ток, само тишината изпълва стаята, в която трите жени – Айше, Неше и Дога – са се сгушили на дивана в хола. Неше неспокойно шепне:

– Айше, не разбирам защо сме тук…

Айше въздъхва уморено, но гласът ѝ звучи твърдо.

– Утре сутрин ще дойде електротехникът и ще оправи тока. Трябва да изтърпим само още една нощ. Важното е, че сме си у дома – тихо, спокойно. И да си призная, Ферит започна вече да ми идва в повече. Стояхме твърде дълго там.

Дога, с онова невинно сияние в очите, бързо възразява:

– Ама аз прекарах хубаво време там. Султан беше много мила с мен. А и… брат Ферит ми е много симпатичен. Харесва ми. Искаше ми се да бяхме останали още.

После Дога се замисля и плахо пита:

– Само че… така и не разбрах как свърши филмът, който гледахме. Заспах, преди да стигне края.

Айше си спомня последните сцени от филма, онзи момент, когато емоциите я бяха обгърнали. Спомня си думите на Ферит, прошепнати с нежност: „Всеки влюбен заслужава такъв край. Истинската любов заслужава още един шанс.“

Айше бързо се връща в настоящето, и отвръща на Дога:

– В края двамата се събраха отново. А оттук нататък филми ще гледаме само у дома.

Действието прескача на следващия ден. В полицейското управление Айше и Ферит работят мълчаливо, когато телефонът на Айше иззвънява. Неше е. Айше вдига и чува развълнувания глас на сестра си:

– Айше, дойде електротехникът. Временно оправи тока, но проблемът е много по-сериозен. Основите в мазето са компрометирани, колоните, които държат къщата, са изгнили… рушат се като пясък.

Айше се вцепенява.

– Но как е възможно това?
– Не знам – отвръща Неше. – Но според правилата за земетресение трябва незабавно да напуснем къщата. Айше, какво ще правим? Едва се устроихме, а сега пак…
– Наистина ли трябва да я напуснем? – пита Айше с надежда в гласа.
– Да – потвърждава Несе тежко. – Няма друг начин.

Ферит, който е чул разговора, се обръща към Айше с усмивка:

– Винаги сте добре дошли у нас.

Айше веднага отговаря в слушалката:

– Чуваш ли, Неше? Това може и да не е лоша новина. Тъкмо ще се отървем от някои досадни съседи… – поглежда многозначително към Ферит. – Започни да търсиш жилища. Но задължително в другия край на Истанбул.
– Не е ли по-добре да останем в същия район? – колебливо предлага Неше.
– Дори да трябва да ставам в четири сутринта и да пътувам с часове до работа – ще го направя! – отсича Айше. – Само търси по-далеч.
– Добре. Ще потърся и ще ти кажа какво намеря – съгласява се Несе.

Айше затваря телефона и с усмивка на облекчение казва:

– Това е най-добрата новина за деня! Трябва да се изнесем. Най-накрая ми се усмихна късмета!

Ферит я гледа със странна усмивка.

– Какво има? – пита го Айше подозрително. – На какво се смееш?
– Не знаех, че имам такова влияние върху теб – отвръща той. – Толкова се радваш на лоши новини.
– С един удар два заека – казва Айше, вдигайки брадичка. – Хем напускаме къщата, хем няма да виждам теб. И да знаеш – няма да успееш да развалиш доброто ми настроение.

Ферит първо се усмихва широко, но после лицето му става сериозно. Мисълта му остава неизречена, само като ехо в съзнанието му: Може би е по-добре така. Колкото по-рядко я виждам… толкова по-добре.

По-късно шефът на управлението влиза в стаята на екипа на Ферит. Той застава пред тях и с поглед, който не търпи възражения, произнася:

– Екип, предстои ни тайна мисия. Нужни са ми двама души от вашия екип.

Ферит, винаги любопитен и готов да се изяви, повдига вежди:

– За каква мисия става дума?

Инспекторът се обръща към него и със сериозен тон пояснява:

– Жената се казва Налан Сюмбулова. Собственичка е на транспортна фирма и на бутиков хотел. Но зад фасадата си има връзки с мрежа от контрабандисти в Истанбул. Тя организира превоза на стоката. Целта ни е да я заловим. Това е ключът към изобличаване на много други имена. Мисията ще изисква много време под прикритие. Няма по-добър човек да я ръководи от Ферит.

Ферит се усмихва самодоволно.

– Явно знаете за репутацията ми, шефе, да впечатлявам жени – детска игра за мен. От разглезени принцеси – хвърля многозначителен поглед към Айше – до най-дивите котки. Имам опит под прикритие в цяла палитра от… деликатни ситуации.

Шефът повдига вежда, като едва сдържа усмивката си.

– Полицайката, която ще бъде до Ферит в тази мисия, е… – прави пауза, за да подсили напрежението – Кара.

Айше не скрива радостта си. Лицето ѝ се озарява от триумфална усмивка, а очите ѝ блестят с онова сладко удовлетворение, сякаш току-що е спечелила битка срещу Ферит.

Ферит въздъхва дълбоко, поклащайки глава.

– Чудесно… – промърморва с примирение, сякаш целият свят току-що му е изиграл номер.