Наследство – Епизод 629 (Ето какво ще видим)

Нана се среща със Седа – секретарката на брат ѝ Азиз.

– Г-н Азиз ви обичаше толкова много, г-це Нана. Помислих си, че би искал вие да получите това.

Гласът ѝ трепери. Нана вдига поглед – очите ѝ се пълнят със светлина и болка едновременно.

– Благодаря ти, Седа. Всеки спомен, който ми е останал от брат ми, е безценен за мен.

Седа се усмихва тъжно, сякаш и тя усеща болката на миналото.

– Ако имате нужда от мен, ще съм в Истанбул, но сега трябва да тръгвам.
– Благодаря ти… – отвръща Нана, а погледът ѝ се спуска към бележника, който лежи върху масата.

Тя разгръща страниците и чете тихо, почти несъзнателно: – Да купя пет килограма чай.

„Той толкова обичаше чая…“ – спомня си Нана и продължава да прелиства, докато очите ѝ се спират на следващия ред:

– Не забравяй да купиш подарък за рождения ден на Нана…

Погледът ѝ се задържа върху една от страниците. Почеркът на брат ѝ е ясен, решителен – точно такъв, какъвто го помни:

„Има нещо странно в него. Или този човек е бездушен психопат, или някой трети се опитва да ни настрои един срещу друг – враг, когото все още не познаваме.“

Сърцето ѝ се свива. По гърба ѝ преминава студена вълна.

– Дори брат ми го е усещал… – прошепва Нана. – Има още някой. Някой трети. Скрит враг, който е съсипал живота на Азиз… и на Яман. Трябва да разбера кой е той.

Сълзите блестят в очите ѝ, но тя ги преглъща. Вади телефона си и набира номера на Пънар – единствената приятелка, на която вярва. Звъни веднъж, два пъти… Никой не отговаря.

В същото време Кязим съобщава на шефа си Идрис, че днес Яман е нападнал и е предупредил всичките си врагове – Каракоч, Бюлент, Вурал – и ги е оставил почти умрели.

– Добре. Нека си изкара напрежението, докато ние решаваме въпроса с Нана; ще го елиминираме от сметките – отвръща спокойно Идрис.

В този момент вратата на автомобила, в който са Идрис и Кязим, се отваря с гръм и трясък. Яман нокаутира с един удар Идрис и го качва в колата си. През това време Кязим излиза и прави отчаян опит да освободи шефа си, но и той получава един удар и пада безсъзнателен на земята.

Яман кара Идрис до едно отдалечено гробище, където между каменните плочи цари злокобна тишина. Спират пред надгробния камък на брат му Азиз. Идрис едва успява да слезе от колата, когато Яман го хваща и грубо го поваля на колене. В очите на Яман няма и капка милост.

Той се навежда над него и с глас, пропит с ярост, изсъсква, че иска истината веднага – дали именно той е нападнал семейството му. С колана от панталона Яман обвива шията му и затяга силно, докато Идрис започва да се задъхва.

Идрис крещи, опитва се да се освободи, повтаря отчаяно, че няма нищо общо, че е невинен. Думите му излизат накъсани между пристъпите на страх и недостига на въздух.

Яман не отстъпва. Очите му горят от гняв, когато му напомня, че е казал истината – не е убил брат му – и пита защо продължава да търси отмъщение. С отчаяно хриптене Идрис успява да промълви, че Яман му е взел всичко, че го е превърнал в нищо, но въпреки това не е правил нищо срещу него или близките му.

За миг настъпва тежка тишина. Яман го гледа право в очите, сякаш търси искрата на истината, после стяга колана още по-силно, докато Идрис не може да издаде звук.

Накрая Яман пуска колана. Гласът му е ледено спокоен, когато обещава, че ще го следи ден и нощ, и че при най-малката грешка ще го убие без колебание.

Обръща се и си тръгва, оставяйки Идрис полужив до гроба на брат му. Когато фигурата на Яман изчезва сред сенките, Идрис плюе в земята и през стиснати зъби прошепва, че няма да позволи Къръмлъ да го погребе – напротив, той ще бъде този, който ще го зарови.

В имението Нана отново се опитва да се свърже с Пънар, но отново без резултат. В слушалката – отново познатото съобщение: „В момента няма връзка…“ Лицето ѝ пребледнява, сърцето ѝ започва да бие по-бързо, усеща как въздухът се сгъстява около нея.

– Какво ли е станало? – прошепва тя, в гласа ѝ се усеща притеснение. – Защо не вдига телефона си?

С треперещите ѝ пръсти Нана набира друг контакт. След няколко секунди в слушалката се чува познатият, топъл глас на Иджет.

– Ало, чичо Иджет? Знаете ли къде е Пънар?
– Тя трябва да е у дома, мило дете. Нещо случило ли се е? – гласът му звучи загрижено.
– Не, нищо, чичо Иджет. Просто си помислих, че може да е при вас. Сигурно не е чула телефона. Така или иначе съм на път към нея. Ще ви се обадя, когато се видим.

Тя прекъсва разговора, но в главата ѝ се прокрадва зловеща мисъл, ами ако Идрис е направил нещо на приятелката ѝ? Нана я побиват тръпки при тази мисъл и решава, че трябва да направи нещо веднага. Трябва лично да се увери, че Пънар е добре.

На входа я спира Яман, който тъкмо влиза.

– Къде отиваш? – пита той с напрегнат глас, в който се долавя тревога.
– Не мога да се свържа с една моя приятелка. Притеснявам се. Отивам да проверя дали е добре.
– Вземи охраната с теб. Изчакай! – гласът му става заповеднически.
– Нямаше нужда – отвръща Нана тихо, но решително. – Можех да отида и сама.

Яман и Нана вече са в колата и потеглят, когато телефонът на Нана вибрира. На екрана се появява съобщение от Пънар:

„На семинар съм, не мога да ти вдигна. Ще ти се обадя по-късно.“

– Тъкмо получих съобщение от приятелката си – въздъхва Нана с облекчение. – Добре е. Няма нужда да ходим.

Яман не казва нищо, погледът му е прикован към пътя. Тишината е напрегната, като буря преди гръм.

– Кажи ми какво става – настоява Нана, усещайки, че нещо в него е променено.

В този момент телефонът на Яман звъни. На дисплея се изписва името на Ферит.

– Намерихме информацията, която търсеше, Яман. Има нещо, което трябва да знаеш за онзи убиец, който беше ликвидиран – гласът на Ферит звучи сериозно. – Медет, нападателят, който се опита да убие Нана, някога е работил за Идрис Яхяоглу.

Яман стисва волана, очите му се присвиват.

– Яхяоглу… така ли? – повтаря Яман.

Нана усеща, че въздухът в колата се нажежава.

– Накъде отиваме? – пита тихо, с усещане за предстояща буря. – Разбра ли всичко?

Яман завива рязко от пътя, колата поднася, гумите издават звук.

– Отиваме при Идрис – казва той хладно. –И този път няма да му се размине!

Колата на Яман спира пред тежките порти на имението на Идрис. Яман без излишни приказки обезврежда двамата охранители.

В една от стаите Идрис стои лице в лице с тях, спокойствието му е като маска. Яман не се спира – насочва пистолет право към слепоочието му.

– На колене! – заповядва Яман с глас, който не търпи възражение. – И говори не се крий, негодник. Какво искаше от тази жена? – сочи с брадичката си към Нана, която стои зад него. – Защо се опита да я убиеш? Какво планираше срещу моя племенник и срещу брат ми? Вече знам, че Медет е работил за теб. Ти стоиш зад това – всичко е твоя игра!

Идрис коленичи, вдигнал ръце зад главата , а гласът му е мек, но студен.

– Какво имаш предвид? – казва Идрис и звучи убедително. – Дори не познавам тази млада жена. Виждам я за пръв път. Нямам идея какво правят бившите ми служители. Медет? Да, някога е работил за мен, но това беше преди много години. Нямам контакт с него вече. Не можеш да ме виниш за делата му. Кълна се на гроба на баща ми и на брат ми – нищо общо нямам с това. Моля те, свали пистолета!

Яман го гледа в очите така, сякаш търси и най-малката следа, която да издаде, че го лъже. След дълга, болезнена пауза Яман бавно сваля пистолета си.

– Това е последният ти шанс – казва Яман. – Ако намеря дори сянка от доказателство, че зад това стоиш ти – куршумът ще пробие главата ти. И този път няма да се колебая нито за секунда.

Не чака отговор. Обръща се и излиза, влачейки Нана със себе си.

Щом врата се затръшва, маската падна – устните на Идрис се извиват в усмивка.

– Още не знаеш, че ще съжаляваш за своя враг… – мърмори си Идрис. Когато дойде моят час, няма да проявя и частица от тази милост. Първо ще се разправя с това момиче – после с теб, Къръмлъ.

В колата цари напрегната тишина. Нана седи замислена, погледът ѝ е вперен в далечината, но мислите ѝ се блъскат една в друга като бурни вълни. Яман кара мълчаливо – ръцете му стискат волана, а по лицето му личи гневът, който все още не е утихнал. Мускулите на челюстта му се напрягат, погледът му е мрачен, сякаш всяка секунда се бори със спомени, които го изгарят отвътре.

След миг той сам нарушава тишината. Гласът му е дълбок и дрезгав, пълен с болка и гняв.

– Знаеш ли защо тази война още не е приключила? – казва, без да откъсва поглед от пътя. – Заради брат му. Заради Азиз. Безмилостен беше. Хитър като змия. Вмъкна се в живота на жена ми, спечели доверието ѝ… и искаше да ми я отнеме. Изпепели складовете ми, опита се да убие хората ми. Отвлече Зия… а после разруши семейството ми. Отне ми всичко!

Нана се вцепенява. Очите ѝ се разширяват от ужас, докато вътре в нея сякаш нещо се къса.

– Не… това не може да е истина – мисли си тя, а сърцето ѝ бие лудо. – Моят брат никога не би направил такова нещо… Никога!

– Някой ден ще открия цялата истина – казва Яман с решителност, която пронизва въздуха. – И ако се окаже, че отново Яхяоглу стои зад всичко това… кълна се, няма да оставя нито един от тях жив!

Камерата спира върху лицето на Нана. Очите ѝ са пълни със страх и вина, устните ѝ треперят. Вътре в нея се надига буря – между любовта и лоялността, между миналото и бъдещето. Тя усеща, че тази война не е само на Яман, а скоро ще стане и нейна.

Айше и Ферит пристигат пред въпросния хотел. Вятърът леко подухва косата на Айше, а светлините от фасадата се отразяват в очите ѝ. Преди да прекрачи прага, тя спира рязко и се обръща към Ферит. Гласът ѝ звучи твърдо, без следа от колебание.

– Нека уточним нещо още сега – казва тя, вперила поглед в него. – Аз ще свърша своята част от задачата по най-добрия начин. Но ти, господин Серведжет – нарочно подчертава фалшивото му име – няма да използваш тази роля, за да прекрачваш граници. Това е мисия, а не театър. И ако искаме успех, трябва да се придържаме към правилата.

Ферит се усмихва леко, сякаш ѝ се подиграва, но очите му остават сериозни. Навежда глава с престорено уважение.

– Не се тревожи, скъпа Инджи – отвръща спокойно, използвайки нейното име под прикритие. – Всичко ще бъде точно така, както пожелаеш.

От другата страна на улицата, скрит в сенките на своя автомобил, Корай наблюдава сцената. Камерата бавно приближава лицето му – устните му са свити, а в очите му гори напрежение и нещо, което прилича на ревност.

– Само мисия… – прошепва, сякаш иска сам себе си да убеди. – Но такива неща не се оставят на случайността.

Изведнъж, докато се опитва да се придвижи по неравния терен, Корай се спъва. Изпуска приглушен вик и хваща глезена си – лицето му се изкривява от болка. Проклина тихо съдбата си и с тежка крачка се отдалечава – трябва да се прибере. Няма как да продължи да следи бившата си съпруга.

Междувременно, вътре в хотела, Ферит мигновено влиза в роля. Камерата проследява всяко негово движение – уверената му походка, очарователната му усмивка. Пред него стои Налан – изискана жена със самоуверен поглед. Въздухът между тях сякаш се наелектризира.

Ферит говори спокойно, с глас, който звучи като кадифе. Не пести комплименти, думите му се плъзгат като мед, а Налан се усмихва.

Отстрани, Айше наблюдава. Стои неподвижна, но погледът ѝ издава всичко. Вътре в нея се надига вълна от ревност, която се опитва да потисне. Казва си, че Ферит вече не значи нищо за нея, че миналото е приключило. Но в мига, когато го вижда да се усмихва на друга жена по онзи добре познат начин – нещо в нея се свива.

Камерата улавя лицето ѝ в близък план – в очите ѝ проблясва болка, гняв и… нещо, което тя не иска да признае дори пред себе си.

– Това е само роля… – прошепва си едва чуто. – Само роля…