winless
Прекрасното тържество, организирано от Нана, завършва трагично! Нана е ранена от човек на Идрис! Яман я притиска в обятията си и усеща как миналото оживява отново – същата болка, същата вина, същата загуба… както някога със Сехер. Ще успее ли този път Яман да спаси жената, която обича… или съдбата отново ще му я отнеме? Вижте какво ще се случи в епизод 632 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате от 12:30 часа на 14 октомври 2025 г. по NOVA.
НА КРАТКО какво се случва в епизод 633 на турския сериал „Наследство“, който можете да гледате всеки делничен ден от 12:30 часа по NOVA.
Прекрасното тържество, организирано от Нана, завършва трагично! В началото няма признаци за това, което предстои. Нана изпълнява традиционен танц с червен шал, който свързва само влюбените сърца. Яман я гледа, сякаш е видение! Той не може да скрие чувствата си, дори от останалите обитатели на имението. Шалът пада от ръцете на Нана и се приземява точно пред краката му! Нана и Яман се взират дълбоко в очите. Това е съдбата! Миг по-късно настъпва трагедия. Човекът на Идрис намушква Нана с нож, а Яман закъснява да я спаси. Той отнася изпадналата в безсъзнание Нана в болницата и се обвинява, че се е провалил, точно както стана и със Сехер.
Нещата са също толкова напрегнати и при Ферит и Айше!
В имението на Яман представлението на Нана и Юсуф продължава.
– А сега – нашето танцово представление! – обявява Юсуф радостно. – Ето ни – Нана Мариам и Юсуф Къръмлъ!
Всички наоколо ръкопляскат, а Яман не откъсва очи от Нана. Тя сваля палтото си и отвързва косата си, която се разпуска като копринена река по раменете ѝ, а Яман не може да откъсне поглед от нея.
Юсуф, горд и сериозен, обяснява:
– Това е традиционен танц от Грузия. И той разказва една история…
За момент се обърква и се спира. Нана се навежда леко към него и му прошепва нещо на ухото.
– Историята на влюбените, свързани от съдбата – допълва момчето.
Яман вдига поглед към нея.
– Разкажи останалото, Нана – подканя я Юсуф.
Нана изважда от джоба си червен шал. Вдига го високо и с глас, който звучи като песен, казва:
– Червеният шал е символ в този танц. Той свързва сърцата на влюбените, независимо колко различни са.
Яман не изпуска Нана от погледа си.
Отстрани Айнур шепне с раздразнение:
– Каква дързост! Това трябваше да бъде представление на Юсуф, а тя го превръща в свое шоу!
– Млъкни, Айнур – изсъсква Неслихан. – Нищо не се чува заради теб!
Нана и Юсуф се покланят и танцът започва. Двамата се движат в ритъм – плавно, хармонично, сякаш земята под тях не съществува. Нана сякаш лети над тревата, усмихната, озарена от слънчевата светлина. Всяко нейно движение е красиво и изящно.
Яман не може да откъсне очи, омагьосан от Нана.
Юсуф танцува до нея – красив, концентриран, сякаш пази Нана от целия свят.
Музиката се носи във въздуха, а червеният шал се плъзга между пръстите ѝ… и изведнъж вятърът го отнася.
Червеният шал пада до краката на Яман. Той се навежда, взема го и бавно се изправя. Погледите им се срещат и сякаш светът около тях за миг замира.
В съзнанието му отекват думите ѝ: „Червеният шал свързва сърцата на влюбените, независимо колко различни са.“
Нана пристъпва към него,плахо, но с усмивка.
– Вятърът го отнесе – казва тихо.
– Да… днес е доста ветровито – отвръща Яман, връщайки ѝ шала.
Платът минава от ръцете му в нейните, но между тях преминава искра, която другите не могат да видят.
Юсуф ги наблюдава. Въздиша тихо, сякаш усеща, че между тях се случва нещо.
Нана сваля поглед и с усмивка казва:
– Това беше последното представление. Всички сме гладни, нали? Да вървим към масата.
Адалет се изправя, леко смутена:
– Но не ми каза нищо! Нищо не съм приготвила. Какво ще ядем?
– Няма да работим днес, како Адалет – отвръща Нана. – Днес е почивен ден.
Яман я гледа изненадан.
– Поръчах кетъринг, ще бъде тук всеки момент – добавя тя с усмивка и поглежда към Юсуф. – Ще си направим истински семеен пикник.
Яман не откъсва поглед от нея. В очите му се смесват възхищение и нещо ново – крехко, но силно.
В същото това време хората на Идрис нападат служителите на кетъринга и, облечени в униформи на доставчици, преминават през охраната на имението. Хората на Идрис са в имението, въпрос на време е да се доберат до Нана.
В кухнята Айнур подрежда чаши и шепне с отрова в гласа:
– Виж я само. Измами всички в това имение. И нарочно хвърли шалчето си в ръцете на г-н Яман… Каква лицемерка!
Вратата леко скърца и Ешреф, един от хората на Идрис, влиза, преструвайки се на учтив служител.
– Аз съм от фирмата за кетъринг – казва той с фалшива усмивка.
– Видях те, видях те – отвръща Айнур, доволна, че някой я чува. – Какво има в менюто? Надявам се, нещо по-добро от обикновено.
– Ще останете доволна,– отговаря Ешреф. – Само ще взема един нож, да отворя пакетите.
– В онзи шкаф са – посочва тя. – Но внимавай – върни го обратно. Не искам да ми го откраднеш.
– Разбира се – усмихва се той и отваря чекмеджето.
Взима най-големия нож, острието проблясва на светлината. За секунда спира и поглежда към Айнур.
– Благодаря, госпожо, ще го върна веднага след… като си свърша работата.
Ешреф излиза бавно и тихо. Камерата се задържа върху ръката му, стиснала ножа – тежък, блестящ, обещаващ бедствие.
Нана говори по телефона в просторния хол, а гласът ѝ е спокоен.
– Така ли стана, Пънар? – пита тя.
От другата страна приятелката ѝ възкликва:
– Нана, осъзнаваш ли, че ми казваш, че самият Яман те е спасил?
Нана се усмихва леко, почти засрамено.
– Да. Той се изправи срещу тях без да се поколебае. Заслужава признание. Май се изразих малко неловко, нали?
– Разбрах те, скъпа. Искам да чуя всички подробности – отговаря Пънар с усмивка в гласа.
– Ще ти разкажа, когато се видим. Не е само това… Много неща се промениха. Ще ти звънна пак. До скоро – казва Нана и затваря телефона.
Камерата ни показва Ешреф , който вдига ножа, за да нанесе удар, но в този момент входната врата се отваря и той веднага се скрива и застива.
Яман влиза в къщата, а лицето му е напрегнато, гласът – студен.
– Кажи ми, защо си ядосан този път? – пита го Нана с усмивка. – Днес не си ми повишил тон и вече започвам да се притеснявам. Да не си болен?
– Млъкни и слушай – отвръща той кратко.
– Аха, пак говоря много… Не слушам, нали? Добре, кажи какво има – закачливо отвръща тя.
– Не губи време в празни приказки. Не съм дошъл да те укорявам.
– Как така? Значи не си ядосан за представлението? – изненадва се Нана.
– В началото бях, но Юсуф беше толкова щастлив, че… се отказах.
– Не мога да повярвам, – смее се тя. – Да не би току-що да ми каза „браво“?
Яман се готви да ѝ отговори, но в този момент Юсуф се втурва в стаята, усмихнат и нетърпелив.
– Хайде! Всички те чакат за обяда! – казва момчето.
Яман въздъхва, кимва и тръгва след него. Нана се усмихва топло и също излиза. В сянката край вратата Ешреф стиска зъби, погледът му е пълен с ярост.
В градината масата е покрита с вкусни ястия. Юсуф гледа Нана с блестящи очи.
– Нана, ще направим ли пак онова шоу? Моля те!
– Ако ти искаш – разбира се, скъпи, – усмихва се тя и гали косата му.
Яман седи на другия край на масата, но не откъсва очи от групата мъже, преоблечени като сервитьори. Не им вярва, нещо в поведението им е странно. Погледът му се спира върху Ешреф, който прикрива напрежението си зад любезна усмивка.
Яман едва забележимо дава знак на охраната си. Един от охранителите се приближава до мнимите сервитьори.
– Работата ви приключи, може да си тръгвате, – казва той спокойно.
– Трябва да изчистим кутиите и отпадъците, – опитва се да възрази Ешреф, но охранителят отрязва:
– Няма нужда. Вървете.
Ешреф се усмихва изкуствено.
– Добре, добре… тръгваме, – промърморва и се отдалечава с останалите.
Малко по-късно телефонът на Яман звъни и той става от масата. Нана го проследява с поглед, после се обръща към Юсуф.
– Ще рисуваш ли, днес? Може да ги сложим в стаята ти. А аз искам една за моята, като подарък.– Наистина ли? – пита момчето с усмивка.
– Да, обещай ми.
Нана поглежда към Адалет.
– Тези от кетъринга заминаха ли вече?
– Да – отвръща Дженгер.
–Аз ги извиках, ще им дам бакшиш, – казва Нана и става.
В кухнята на имението Айнур мърмори под нос.
– Принцесата се разхожда навън като кралица, а аз се задушавам тук, – казва тя раздразнено, докато подрежда купчината чинии.
От салона се чува гласът на Яман. Той говори по телефона, сдържан, но напрегнат:
– Добре. Ще чакам новини от теб.
Когато приключва разговора, чува ропота на Айнур. Тя не спира.
– Мислех, че днес няма да правим нищо! А тези, които Нана нае… нула работа! Дори не можеха да държат чинии като хората.
Тя въздъхва, отваря чекмеджето и изведнъж спира.
– Гледай ти! Изчезнал е ножът ми. Казах му да го върне, когато приключи! – промърморва и поклаща глава.
Погледът на Яман замръзва. В ума му нещо щраква, подозрение, което го кара моментално да се изправи.
В този момент влиза Дженгер.
– Г-н Яман, имате ли нужда от нещо?
– Почакай, – казва Яман рязко. – Къде е Нана?
– Излезе да даде бакшиш на хората от кетъринга, – отговаря Дженгер.
Без да каже дума, Яман хуква навън.
Навън, пред имението, Нана върви към камиона за кетъринг, усмивката ѝ е топла и спокойна. В далечината, до паркирания камион, двама мъже се обръщат.
– Гледай, братко… идва – казва единият. Другият, Ешреф, стиска зъби и кимва.
Мъжете вече държат оръжията, които бяха скрили. Нана се приближава, без да подозира нищо.
– Всичко беше чудесно – казва тя с благодарност. – Работихте упорито и исках лично да ви благодаря.
Тя им подава плик.
– Моля, вземете. Това е от мен.
Ешреф се усмихва.
– Не можем да го приемем. Вече ни дадоха бакшиш… – казва той и в следващия миг изважда ножа.
Нана замръзва. Погледът ѝ се вдига точно в мига, когато острието проблясва.
– За Идрис Яхъяоглу! – изръмжава той и забива ножа в корема ѝ.
От устните ѝ се откъсва вик, тялото ѝ се прегърбва, а въздухът сякаш спира.
В същия момент Яман излиза от имението.
– Не! – крещи той.
Ешреф отскача назад, крещи към хората си:
– Бягайте!
Камионът потегля с писък на гуми.
Нана се свлича на колене, очите ѝ се замъгляват, а след това безжизнена се свлича на земята.
– Стой! – вика Яман. – Не бягайте, негодници!
Той вдига пистолета си и стреля, куршумите профучават след отдалечаващия се камион, но вече е късно.
– Хайде! След тях! – кращи той на охраната. – Бързо!
Докато мъжете му се втурват след бегълците, Яман коленичи до Нана. Хваща я внимателно, повдига главата ѝ и вижда кръвта, която се стича от раната.
– Не… не, не, не! – крещи той, докато я придържа.
Нана едва диша. Опитва се да каже нещо, гласът ѝ трепери.
– Съжалявам… – прошепва тя.
Очите ѝ се затварят. Яман я докосва по лицето, пръстите му са покрити с нейната кръв.
– Не. Не можеш да си тръгнеш. Не ти позволявам! – казва той със задавен глас.
Притиска дланта ѝ към сърцето си и прошепва през зъби:
– Ще останеш с мен… чуваш ли ме? Ще останеш! Не можеш да си тръгнеш! Чуваш ли ме? Не можеш! Не можеш да си тръгнеш от мен… няма да ти позволя!
Камерата се отдалечава бавно – в кадъра остават само Яман, прегърнал безжизненото ѝ тяло, и червената следа от кръв върху земята.
Действието се пренася в кабинета на Идрис. Пръстите му потропват по чашата с уиски, а очите му блестят от задоволство.
– Какво стана? Бързо! Говори! – изръмжава той в телефона.
Отсреща се чува гласът на Ешреф – дрезгав, треперещ от напрежение.
– Свърши се, братко.
– Как така „свърши се“? – пита Идрис. – Спря ли да диша?
– Няма начин да оцелее. Хората на Къръмлъ са по петите ни, но скоро ще се измъкнем. Ще изчезнем, както се разбрахме.
На лицето на Идрис се появява усмивка, мрачна, почти безумна.
– Ще ти дам медал, Ешреф. Медал! Ще те направя мой човек. Дясната ми ръка! Добра работа. Наистина ме впечатли. Свърши се, Кязъм… свърши се.
Той се отпуска назад и вдига чашата. Ледът издрънчава тихо, а от устните му се откъсва шепот:
– Най-сетне… свърши се.
Междувременно, в имението, Яман тича, носейки безжизненото тяло на Нана в ръцете си. Косата ѝ се плъзга по рамото му, а кръвта капе по земята.
– Отвори вратата, Дженгер! Отвори веднага! – крещи той.
Дженгер се втурва, очите му са разширени от ужас.
– Г-н Яман, дайте ми да помогна.
– Не! Остани тук – изстрелва той. – Пази имението. И никому дума. Особено на Юсуф. Нито дума!
Аделет се появява зад тях.
– Нана… Какво се случи? – вика тя, когато вижда кръвта.
– Не сега! – отсича Яман, докато се качва в автомобила си. – Трябва да стигнем до болницата.
– Господи… помогни ни, – прошепва Аделет и се хваща за гърдите.
Дженгер се опитва да я успокои.
– Господ ще я пази, г-жо Аделет. Г-н Яман ще я върне жива. Повярвайте ми.
Неслихан, която също става свидетел на случилото се, стои встрани вцепенена.
– Съберете се! – крещи Дженгер. – Трябва да сме силни.
Камерата ни показва Яман, който кара с бясна скорост, а лицето му е изпънато от болка и решителност.
– Трябва да издържиш… чуваш ли ме? Ще стигнем!
На задната седалка Нана лежи безжизнена, а клепачите ѝ трептят едва-едва.
Камерата се приближава към лицето на Яман – поглед му е пълни с отчаяние, с вяра и страх едновременно.
– Не можеш да си тръгнеш! – повтаря той, сякаш се заклева. – Не можеш… защото аз още не съм те пуснал.
Камерата се прехвърля към офиса на Идрис. Той седи удобно в коженото си кресло, с чаша уиски в ръка. В кехлибарената течност се отразява студената му усмивка.
– Кязим, сега е твоят ред. Намери къде е тя и пусни човек за нея. После ми донеси добрата новина. Какво говорихме?
Кязим отговаря бавно:
– Вечна промяна на адреса.
– Точно така — усмихва се Идрис. – Нека да е вечна промяна на адреса. Зарадвай ме с хубави новини и ще получиш своята награда. Бързо, тръгвай!
– Отивам, братко – казва Кязим и излиза.
Идрис се отпуска и говори по-дълбоко, сякаш зачерква всичко човешко:
– Ах, Идрис… ти с ръцете си пресуши собствената си лоза. Уби баща си. Уби брат си. А сега – Нана. Остана само майка… моята красива майка.
Яман, обезумял от болка, държи безжизненото тяло на Нана в ръцете си. Кръвта ѝ оцветява ризата му, но той не я пуска. Не може. Не отново.
Лекарите я поемат и я отвеждат към операционната. Вратите се затварят с трясък, а звукът прорязва тишината като нож.
В коридора остава само той – сам, с треперещи пръсти и поглед, вперен в червената лампа над вратата.
Мислите го връхлитат като буря. Същата болка. Същият страх. Същата вина.
Сякаш времето се връща назад – към онзи ден, когато загуби Сехер.
Ще успеят ли лекарите да я спасят Нана? И ако оживее… ще отвори ли очи?
Или съдбата ще накара Яман отново да преживее най-голямата си загуба – тази, която все още не е успял да преодолее?
Неше, все по-разтревожена от липсата на новини от Айше, нервно набира номера на сестра си. Пръстите ѝ треперят, докато слуша кратките сигнали… и тогава – щрак! – отсреща някой вдига.
В мрачното помещение Налан хвърля на Ферит ледено, пронизващ поглед. В ръката ѝ проблясва пистолет, а след миг студената цев се опира в слепоочието му.
– Никакви номера. Нито дума повече, ясно ли е? – прошепва с глас, който смразява кръвта. Едва тогава подава телефона на Айше.
– Како! Най-после вдигна! – гласът на Неше трепери от облекчение. – Толкова пъти ти звънях… Помислих, че нещо ти се е случило!
Айше се опитва да звучи спокойна, макар сърцето ѝ да блъска в гърдите като полудяло.
– Бях в банята, мила. Не се притеснявай, всичко е наред.
– Волкан също търси Ферит, но и той не вдига.
– Може би не е чул – отвръща Айше, докато погледът ѝ се среща с този на Ферит. – При вас всичко ли е добре?
– Дога изяде две шоколадчета и иска трето. Да ѝ дам ли?
– Дай ѝ – прошепва Айше, а в очите ѝ блесват сълзи.
– Благодаря, мамо! – звънва в слушалката гласчето на малката ѝ дъщеря.
Айше едва не се разплаква, но стиска зъби и успява да каже с неестествено спокоен глас:
– Сестричке, трябва да затварям, на работа съм. Обичам ви много. Целуни Дога от мен.
В следващия миг линията прекъсва грубо. Налан прибира телефона и с подигравателна усмивка прошепва:
– Жалко… скоро дъщеричката ти ще остане сираче.
Без да добави нищо повече, тя се отдалечава. В склада настъпва зловеща тишина.
Ферит гледа Айше, в очите му се четат тъга и горчива обреченост.
– Поне ти успя да се сбогуваш… Аз нямам с кого.
Айше го гледа със свито сърце. Мисъл пронизва съзнанието ѝ като нож:
„Имаш… Имаш дъщеря, но ще умреш, без да разбереш за нея.“
Ферит забелязва сълзите ѝ и гласът му звучи твърдо, решително:
– Айше, спри да плачеш. Какво ти казах? Не се сбогувай, още не е свършило. Кълна се – ще се измъкнем. И никой няма да те докосне.
Ферит успява да се освободи от въжетата. Заедно с Айше повалят един от пазачите и вземат оръжието му. След миг те вече държат на прицел Налан.
Следва бурна престрелка, сблъсък на живот и смърт. Но накрая, победа. Благодарение на действията на Ферит и Айше се срива цялата престъпна мрежа, която държи града в страх.
В полицейския участък ги посрещат аплодисменти и похвали.