Наследство – Епизод 636 (Ето какво ще видим)

– Колко красиво – прошепва Нана с усмивка, в която има искрено възхищение.

После се обръща към Яман, който току-що е влязъл и стои до прага със своя обичаен, хладен поглед.

– Дойде да провериш как съм, а виж – лежа си, но намерих прекрасно занимание. Погледни тези рисунки, Яман. Неслихан ги направи. Не са ли удивителни?

Яман кима мълчаливо, а Нана го наблюдава, сякаш очаква от него повече от едно кимане. Очите ѝ блестят, устните ѝ се извиват в полуусмивка.

– Това ли е всичко? Нищо няма да кажеш? Можеш поне да кажеш, че са чудесни. Или… поне, че са хубави.

Яман въздъхва, приближава се и поглежда рисунките, без да показва емоция.

– Добре – казва накрая сухо. – Хубави са. Става ли?

Нана се засмива тихо и поклаща глава.

– Неслихан е наистина талантлива. Казах ѝ, че ще я запозная с една моя приятелка, която работи в дизайнерско студио. Но тя не иска. Каза, че не иска да натъжава леля си. Ах, да имаше начин да ѝ помогнем… – за миг млъква, после се усмихва леко и добавя: – Защо изобщо ти разказвам това? Теб такива неща не те интересуват.

В този момент Неслихан почуква по отворената врата и влиза при тях, сияеща от щастие. Очите ѝ светят, а гласът ѝ трепери от вълнение.

– Господин Яман! Благодаря ви толкова много! – казва тя и се обръща към Нана, която с изненада вдига глава. – Господин Яман е говорил с леля ми.
– Какво? – Нана се изправя. – Не мога да повярвам! Толкова се радвам, Неслихан! Това е чудесно!
– Той поема всички разходи – добавя момичето с глас, пълен с благодарност. – Пътуването, квартирата, дори курса при дизайнерката.

Яман стои отстрани, с онзи спокоен израз, който не издава чувствата му.

– Сигурен съм, че ще успееш – казва спокойно Яман. – Ако имаш нужда от нещо, аз съм тук. Ти си част от нашето семейство.

В очите на Неслихан се появяват сълзи, които тя се опитва да задържи. Нана ги гледа и усмивката ѝ се разширява, топла, истинска, малко изненадана.

– Поздравления, скъпа – казва тя с нежност. – Това е ново начало.

Камерата се отдръпва бавно, тримата стоят в стаята, осветени от златната следобедна светлина. В погледа на Нана се прокрадва нещо повече от радост, едно тихо признание, че Яман, този мъж с каменно лице, може би има сърце, по-меко, отколкото изглежда.

По-късно Нана става от леглото и тръгва да излиза от стаята си, но Яман се появява неочаквано в края на коридора.

– Какво правиш тук? – пита той с равен, но твърд глас.

Нана се спира, застигната като дете, хванато в беля.

– Да не би да живееш в този коридор? – отвръща тя с лека насмешка, опитвайки се да разсее напрежението.
– В болницата даде обещание – напомня ѝ Яман, приближавайки се с бавни крачки. – Колко бързо го забрави.
– Не съм забравила – отвръща тя, вдигайки поглед към него. – Но лекарят каза, че трябва да се разхождам, за да подобря кръвообращението си. Добре съм. Само малко исках да се поразходя, да си поема въздух. Толкова е задушно вътре. Дори ако изляза само на терасата за минутка, ще е достатъчно. Може ли… съвсем мъничко?
– Не е „мъничко“ – поправя я той сухо, като леко повдига вежда. – Казва се „малко“. Само за пет минути.

Нана го гледа с благодарност, а в очите ѝ се появява топлина, която го разколебава.

– Знаеш ли, и брат ми ми направи такава услуга – прошепва тя, докато тръгват бавно по коридора.
– Какво имаш предвид? – пита той, без да я поглежда.
– Не ме пратиха в гимназия – усмихва се тъжно тя. – Бях още дете и не знаех какво искам от живота. А брат ми хвана ръката ми и ме поведе. Той ми показа пътя. Това е най-ценното, което някой е правил за мен.

Поглежда го внимателно.

– Ти направи същото за Неслихан.
– Направих това, което беше правилно – казва Яман решително.
– Спомняш ли си онази дървена летва в лагера? – продължава тя с усмивка. – Казах на нея: „Ти си приятел на Ябан (Дивак).“ Беше несправедливо.

Яман я поглежда крадешком, устните му се извиват едва забележимо – нещо между усмивка и въздишка.

– Не е ясно дали ме хвалиш, или ме обиждаш – промърморва той. – По-добре мълчи и върви.

Нана се смее, а камерата се отдръпва бавно назад, двамата вървят един до друг към терасата.

Вечерта Юсуф тихо почуква на вратата на стаята на Нана.

– Може ли да вляза? – пита той.

Нана го посреща с усмивка, седнала на леглото.

– Разбира се, миличък – казва тя, протягайки ръка.
– Дойдох да ти пожелая лека нощ. Страхувах се, когато падна. Мислех, че ще ти се случи нещо.

Юсуф я прегръща, Нана също като го погалва по косата.

– Не се притеснявай, скъпи. Добре съм.
– Няма да ме оставиш, нали? – пита притеснен Юсуф.
– Никога – усмихва се тя. – Никога няма да те оставя.

По-късно през нощта Нана сънува кошмар, че Идрис иска за я удуши.

В този момент Яман се втурва в стаята ѝ.

– Събуди се! Събуди се!

Яман се опитва да я събуди, а Нана се гърчи от кошмара, дишането ѝ е учестено.

– Не! – прошепва тя отваряйки очи, а после гласът ѝ се сменя с плахо облекчение.
– Сънувах кошмар. Беше толкова страшно.
– Тук си в безопасност! Не се бой! – опитва се да я успокои Яман.

Нана потрепва, все още е в полусънно състояние, думите ѝ излизат на пресекулки.

– В съня ми един мъж влезе в стаята ми и се опита да ме убие…

Яман си поема въздух.

– Успокой се. Всичко свърши. Никой не може да те нарани!

Нана се опитва да се усмихне, но устните ѝ треперят. Очите ѝ търсят нещо, доказателство, знак, че всичко е наистина наред.

– Как се озова тук? Чу ме, нали? Толкова ли крещях? Ставам като дете. Сега съм добре, благодаря. Можеш да си тръгнеш.

Яман излиза, замисля се пред вратата на стаята на Нана и отново се връща вътре, като сяда на фотьойла отстрани на леглото.

Нана го гледа изненадана и го пита объркана.

– Какво ти трябва?

Яман коригира въпроса ѝ.

– Не „Какво ти трябва?“ – казва той спокойно. – Казва се „Защо си тук?“

Нана се усмихва слабо, като че ли се опитва да върне интонацията обратно в реалността.

– Добре, защо си тук? Защо се върна?

Яман се отпуска във фотьойла.

– За да можеш да се наспиш. Защо имаш кошмари? Защото не се чувстваш в безопасност. Сега няма от какво да се страхуваш. Аз съм тук. Хайде, заспивай!

– Ще седиш тук така ли? – пита изненадана Нана. –Имах кошмар, но мина.

Яман не сменя тона си – твърд, но не зъл.

– Няма да го повтарям! Ако кажа „спи“, значи заспиваш!

– Иска ми се да заспя – прошепва Нана. – Може би ако прочета нещо, ще се унеса и ще заспя.

Нана взема вестника от нощното шкафче.

– Надявам се да помогне – казва Яман забил поглед в книгата, която чете.
– Едри маслини, осем букви – шепне Нана, а след секунди се обръща към Яман. –Вие в Турция имате едни такива едри маслини, как се казваха?
– Откъде посред нощ ти хрумнаха тези маслини? – пита Яман като поглежда към Нана. –Каламата се казват!

Докато Нана съсредоточено нанася буквите, Яман вижда, че тя решава кръстословица. Той веднага става и взема вестника от ръцете ѝ.

– Това няма да те приспи! – казва строго Яман.
– Какво да правя? Не мога да заспя – вдига ръце Нана.
– И всички отговори са ти грешни! – казва Яман като гледа вестника.
– Все едно ти знаеш повече? – отвръща Нана.
–Да! Знам! – отговаря уверен Яман.
–Да видим, дали знаеш?! – Нана взема вестника от ръце на Яман и чете, като се запъва. –Цел…
– Усилие – отговаря Яман намига.
– Това беше лесно – усмихва се тя.
– Питай по-трудно – отвръща Яман.
– Място, където реката тече нагоре – чете Нана.
– Арагац – отговаря той без колебание.

(Бел.ред.: В арменския фолклор има израз „река, която тече нагоре към Арагац“, като метафора за чудо)

Нана го греда изненадана и отново забива поглед в кръстословицата.

– Оф, даже ми е трудно да питам – промърморва тя. – Кой е писал това стихотворение… – започва Нана, но маха с ръка. –Няма значение.
– Питай още – предизвиква я Яман..

Нана започва да срича думи от старо стихотворение и Яман внезапно става по-сериозен, гласа му променя тон, когато произнася редовете като превод на възклицание.

– Здравей, добре дошла, – казва той бавно на турски, – душо моя, течаща като вода. О, сладкоустна, сладкоречива красавице, аз съм на погрешно място – здравей. Отговорът е Несими.

Нана не разбира всички думи казани от Яман.

– Не разбрах нищо, но е красиво – заявява тя. – Какво означава?

– „Здравей, добре дошла, душо моя, течаща като вода. О, сладкоустна, сладкоречива красавице, аз съм на погрешно място – здравей.“

Нана гледа изненадана Яман, той също, но бързо се съвзема.

– Стига въпроси. Лягай сега. Трябва да си уморена. Няма да се занимавам с теб цяла нощ – с кръстословици, стихове…

Нана го поглежда, ухилена и упорита, но лека-полека дишането ѝ се успокоява и тя затваря очи

Така Нана заспива, а Яман не откъсва поглед от нея. В очите му има нещо, което никой не би повярвал, ако го види – загриженост, нежност и страх да не я загуби.

Яман остава до леглото на Нана, в тишината на нощта, като пазител на нейните сънища.

На следващата сутрин Юсуф влиза в стаята на Нана и с вълнение в гласа ѝ казва, че иска да се разходят в градината.

Юсуф хваща Нана за ръка и я води в градината, където в гъсталака от храсти се чува едва доловимо скимтене, а след малко се появява малко, рошаво кученце. Радостно мята опашка, а погледът му е топъл и доверчив.

– Откъде се взе това мъниче? – прошепва Нана изненадано, навеждайки се до Юсуф.
– Само дойде – казва Юсуф, гласът му звучи гордо, но и малко виновно. – Но не мога да го покажа на чичо, ще ми забрани да го задържа.
– И защо мислиш така? – пита Нана, докато нежно погалва животинчето по главата.
– Защото някога имаше куче – обяснява момчето. – Казваше се Фаца. Беше голямо, силно… но един ден започна да лае и да се хвърля по хората. Тогава чичо го изпрати в къщата на острова, сега живее там с един от охранителите.

Нана се усмихва тъжно.

– Значи просто е искал да те предпази.
– Но това кученце е малко – възкликва Юсуф. – Никога няма да нарани никого!
– Въпреки това трябва да го попитаме за разрешение.
– Няма смисъл – въздиша Юсуф. – Знам какво ще каже. А аз нямам приятели… искам поне то да остане с мен.

Нана се поколебава за миг. Вижда детската болка в очите му, онзи копнеж за обич и принадлежност, който не може да се скрие.

– Чичо ти ще се ядоса, ако разбере – предупреждава го тя тихо.
– Няма да разбере, ако го запазим тайната – прошепва Юсуф, с надежда, която не може да се откаже. – Можем да се грижим за него заедно. Само ти и аз.
– Добре – прошепва Нана накрая и се усмихва леко. – Но при едно условие: това ще бъде нашата тайна.

Малко по-късно, докато Яман е зает да говори по телефона, двамата пренасят кученцето в стаята Нана.

Юсуф отива в кухнята и казва на Аделет, че много му се пие мляко, но ако може малко повече. Айнур веднага тръгва да изпълнява молбата на момчето. Адалет му предлага да си вземе сладка.

–Не искам салам! – заявява Юсуф. –Ако може 15 парчета!

Аделет и Неслихан го поглеждат изненадани.

– Добре миличък! – казва майчински Адалет. – Всичко, което поискаш Айнур ще ти приготви!
– А пиле има ли? – пита невинно Юсуф.
– Има, но толкова рано ли искаш да ядеш пиле? – учудена е Аделет.

Действието се пренася в стаята на Нана, където Юсуф пристига с подноса със салам и пилешки бутчета.

– Скъпи, как си мислиш, че той ще ги изяде всички тези неща? – пита учудена Нана.
–Ще ги изяде, ще видиш? – отвръща Юсуф и подава парче салам на малкото кутре.

В този момент се чуват стъпки, Нана веднага крие кучето под завивката. Яман влиза в стаята. Нана и Юсуф се преструват, че закусват.

–Аз много огладнях, искаш ли и ти да хапнеш? – пита Нана като подава едно от бутчетата на Яман.
–А аз пия мляко, чичо – казва Юсуф като надига голямата чаша с мляко.
–Ти с пиле ли закусваш? – пита учуден Яман.
–Да, аз много обичам пиле! – отговаря сериозно Нана.
–Пиле със салам? – учуден е Яман.
–Да! След болницата много съм гладна – отвръща все така сериозна Нана.

Яман тръгва да излиза, когато чува скимтенето на кученцето. Той се връща, вдига завивката и от там се появява малка пухкава топка.

–Какво е това? – пита шокиран Яман.
–Пухчо! – отговарят едновременно Нана и Юсуф.

Как мислите? Ще позволи ли Яман кучето да остане в имението?

Двама мъже стоят над вързания Ферит, който все още е в безсъзнание. Единият от тях е Ватих, а другият неговия помощник.

– Брат, защо се занимаваме с него? – пита помощникът на Ватих. – Нека просто го убием.

– Не става така – отговаря Ватих бавно, сякаш обяснява на дете. – Ще умре лесно ли? Не. Не може да умре, докато не му изтръгна зъбите и ноктите с клещи. Разбираш ли? Откарай го в нашето скривалище в Белградската гора. Ще останеш там с него през нощта. Искам да е жив. Ако дори се одраска по пътя… ще те убия лично.

Помощникът му кимва.

Айше е в кухнята на новия си дом и докато отмерва една чаша ориз, а след това го измива си говори сама ядосана:

– Отново същият Ферит… – прошепва тя гневно, сякаш говори на самата себе си. – Същите лъжи, същите оправдания… А сега и побой… Какво изобщо очаквах от него?

В този момент на входната врата се звъни.

– Неше! – провиква тя. – Неше, вратата! Къде е това момиче?

Звънецът отеква настойчиво. Айше отваря вратата и на прага срещу нея застава непознат мъж – съседът, който изглежда напрегнат.

– Извинявайте, че ви притеснявам – казва той тихо, с леко трепване в гласа. – Аз съм вашият съсед. Днес около къщата ви се навърташе един човек. Изглеждаше… подозрителен. Затова реших да ви предупредя.

Айше се вцепенява.

– Подозрителен? Какво имате предвид?
– Проверяваше къщата ви прозорец по прозорец – продължава мъжът. – Стоеше пред дома ви като пазач. Наблюдаваше.
– Сигурен ли сте? – пита притеснена тя.
– Да, съвсем сигурен – кимва той. – Ако желаете, можем да погледнем записа от камерите на сградата.
– Камери? – повтаря тя, изненадана. – Имаме камери за сигурност?
– Разбира се – отвръща той спокойно. – Мога да ви покажа записа веднага на телефона си, ако искате.

Айше поема рязко дъх.

– Да, искам да го видя. Покажете ми.

В този момент се появява Неше.

– Како, какво става? – пита тя, като усеща напрежението във въздуха.

Айше не отговаря веднага. Мъжът им показва видеото на компютъра на Айше.

– Виждате ли? – казва съседът, обръщайки екрана към двете жени.

Айше се навежда напред, опитвайки се да задържи дъха си. Тя разпознава Фатих.

– Кога е направен този запис?
– Сега ще ви кажа… – отвръща мъжът, като превърта видеото. – Около три часа следобед.

Айше усеща как нещо в нея се свива, значи това е била „частната работа“, която Ферит не можеше да разкрие на шефа им.

– Познавате ли този човек? Ако е така, значи няма опасност, нали? – пита съседът.

Айше преглъща, а гласът ѝ звучи по-тихо, отколкото иска.

– Не… тоест, да, познавам го. Няма опасност. Но благодаря, че ни предупредихте.
– Разбира се – усмихва се мъжът с облекчение. – Все пак сме съседи. Добре, че не е нищо сериозно. Приятен ден ви желая.
– И на вас – отвръща тя, опитвайки се да звучи спокойно.

Вратата се затваря.

– Защо е бил тук, Неше? – пита Айше докато се обажда по телефона.
– Обаждаш се на батко Ферит ли? – пита Неше.
– Да, но не отговаря – въздиша Айше, а в гласа ѝ вече се прокрадва тревога. – Неше… това не е случайно. Ако беше всичко наред, нямаше да идва, да стои и да наблюдава така.

Неше се спира, вперила поглед в нея.

– Той е бил тук, защото нещо ни заплашва – прошепва Айше. – И ако е така… вече не сме в безопасност.

Камерата се отдръпва бавно, показвайки Айше, застинала до прозореца, с отражението на собственото ѝ лице в стъклото – лице, в което тревогата и любовта към мъжа, който я пази дори от сянката, се преплитат в едно.

Айше говори бързо в телефона, опитвайки се да прикрие тревогата си зад учтиви думи.

–Здравейте, лельо Султан, аз съм Айше… Всичко е наред, благодаря… Исках да попитам дали комисар Ферит е вкъщи? Не, нищо важно… Лека нощ.

Айше стиска телефона и прошепва притеснена:

– Къде си, Ферит?

Айше не намира място от тревога. Всяка изминала минута мълчание от страна на Ферит я кара сърцето ѝ да бие по-силно, а мислите ѝ да се блъскат една в друга. Обикаля из стаята като в клетка, ръцете ѝ треперят, а погледът ѝ непрестанно се връща към телефона на масата. Най-накрая не издържа, грабва го и набира номера на Волкан.

Когато чува гласа му, думите се изтръгват от нея като буря:

– Ферит е невинен, не е нападнал Вахит!

Волкан е изненадан, но само за миг.

– Знам – казва тихо. – Но откъде ти знаеш това?
– Имам запис от охранителната камера. Ферит е бил под нашата къща в момента, когато уж е станало нападението. Вярвам, че Вахит го е заплашил. Ферит само е искал да се увери, че сме добре. Обаждах му се, но не отговаря… Знаеш ли къде е?

Настъпва тишина. Само звукът на нейното дишане се чува в слушалката.

– Тръгна да търси Вахит – признава накрая Волкан. – Сам.
– Къде си сега? – пита Айше, в гласа ѝ има решителност, която не оставя място за страх.
– В управлението.
– Добре. Вземам записа и идвам при теб. Ще изчистим името на Ферит. А после… ще го намерим.